Определение по гр.д. на ВКС, І-во гражданско отделение стр.2

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 477

София, 11.12. 2020 година

Върховният касационен съд на Р. Б, първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на 25.11.2020 година в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Б. П

ЧЛЕНОВЕ: Т. Г

В. Й

разгледа докладваното от съдия Йорданов

гр.дело № 3005 /2020 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.

Производството e образувано по касационна жалба на В.П.П. срещу решение № 260066 от 09.07.2020 г. по гр.д. № 808 /2020 г. по описа на Варненски окръжен съд в частта, с която е отменено решение № 4269 /14.10.2019 г. по гр.д. № 3759 /2019 г. на Варненски районен съд м частта, с която е отхвърлен предявеният от Г.А.А. срещу В. П. положителен установителен иск за собственост: че Г. А. е собственик на горницата над приетите за установени 2 /8 идеални части до предявените 4 /8 идеални части от ПИ с площ 288 кв.м. в [населено място], индивидуализиран в решението, на основание договор за замяна и договор за продажба и вместо това е постановено друго, с което е признато за установено, че Г.А.А. е титуляр на правото на собственост върху още 2 /8 идеални части или общо 4 /8 идеални части.

Насрещната страна Г.А.А. оспорва наличието на основание за допускане до касационно обжалване.

Жалбата е допустима, тъй като е обжалвано въззивно решение по установителен иск за собственост върху недвижим имот, за който след изменението на чл.280,ал.3 ГПК с ДВ, бр.50 от 2015 г. (предишна ал.2) не е предвидено ограничение за касационно обжалване.

За мотивите на въззивния съд по обжалваната част от решението:

По отношение на правата на собственост на Г. А. въззивният съд въз основа на преценка на представените доказателства е приел следното:

През 1997 г. З. С. е придобила 4 /8 ид.ч. от правото на собственост върху процесното дворно място. С договор за замяна на недвижими имоти от 2008 г. З. С. е прехвърлила собствените си 4 /8 ид.ч. от процесния имот на Г. А. и Т. А., които на основание чл.30,ал.2 ЗС са придобили по 1 /4 ид.ч. След това Т. А. е прехвърлил на Г. А. придобитата от него по силата на договора за замяна 1 /4 ид.ч.

Така въззивният съд е обосновал извода си, че Г. А. е придобила собствеността върху 4 /8 ид.ч. от процесния имот на основание договор за замяна и договор за покупко-продажба.

По отношение на правата на В. П. въззивният съд е приел следното:

През 1988 г. С. Л. е придобила 1 /4 ид.ч. от процесното дворно място. През 1995 г. С. Л. е сключила с ответника В. П. последователно два договора за покупко-продажба на по 1 /4 ид.ч. от процесното дворно място. Вторият договор не е породил целения вещнопрехвърлителен ефект, тъй като С. Л. не е била носител на вещните права – предмет на разпоредителната сделка. Така В. П. е станала собственик на 1 /4 ид.ч. от процесното дворно място.

По евентуално наведеното оригинерно придобивно основание на В. П. по чл.79 ЗС за горницата над 2 /8 ид.ч. до 4 /8 ид.ч., за които е сключен вторият по време договор за покупко-продажба (който не е прехвърли вещни права):

Въз основа на анализ на събраните по делото гласни доказателства въззивният съд е приел, че Г. А. живее в имота повече от десет години, като дори е оградила половината от него, а В. П. е виждана от време на време в имота, но не живее в него. Последните години вътрешният двор е ползван от други хора, които са живели в постройката на С. С. (ищец по делото, по отношение на който първоинстанционното решение е влязло в сила).

Така въззивният съд е обосновал извода си, че не се установява по несъмнен начин в условията на пълно и главно доказване, че В. П. е упражнявала явно и непрекъснато фактическа власт върху процесното дворно място в претендирания обем идеални части в продължение на законовия срок, доколкото ищецът Г. А. е оградила половината от дворното място, а С. и Г. С. (ищци по делото, по отношение на които първоинстанционното решение, с което е признато правото им на собственост върху 1 /8 ид.ч. от процесния недвижим имот за всеки от тях, е влязло в сила) са ползвали имота чрез наематели. Липсват данни ответникът В. П. да е оградила половината от спорния недвижим имот, за да манифестира своето намерение за своене и досежно горницата над притежаваните от нея 2 /8 ид.ч. от дворното място. Отделно В. П. не е упражнявала фактическа власт лично, а липсват данни живеещите в имота физически лица, които не са собственици, да са били в наемно или заемно отношение с нея, за да се приеме, че е упражнявала фактическа власт чрез държатели.

Поради това възражението на В. П. за придобивна давност за разликата над 2 /8 ид.ч. до 4 /8 ид.ч. е неоснователно.

След указания на съда за отстраняване на нередовности в изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване жалбоподателката В. П. извежда следните правни въпроси, за които твърди, че осъществяват основание по чл.280,ал.1,т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване:

Материалноправен въпрос: Необходимо ли е за началото на давностния срок съсобственикът да отблъсне владението на другите съсобственици, или е достатъчно да афишира владението си (намерението си) за придобиване правото на собственост по силата на придобивната давност?

Жалбоподателката твърди, че този въпрос е разрешен в противоречие с ТР № 1 /06.08.2012 г. по т.д. № 1 /2012 г. на ОСГК на ВКС, с решение № 491 /30.12.2010 г. по гр.д. № 782 /2010 г., на II г.о. на ВКС, и с решение № 549 /30.12.2010 г. по гр.д. № 217 /2010 г., на II г.о. на ВКС.

Накратко: този въпрос не е обуславящ, защото видно от мотивите на въззивния съд, той не е приел, че В. П. е упражнявала фактическа власт върху целия процесен имот, нито върху част от процесния имот над обема на правото си от 1 /4 ид.ч. от него.

По детайлно: въпросът не е обуславящ, защото видно от изложеното за мотивите на въззивния съд, той въз основа на анализ на събраните по делото доказателства не е установил В. П. да установила фактическа власт, нито да е завладяла или владяла идеалните части на останалите съсобственици и в частност идеалната част на Г. А., нито да е отрекла владението на останалите съсобственици.Въззивният съд не е установил В. П. да е афиширала пред съсобствениците си (ищци по делото) промяна в намерението си за упражняване на фактическа власт върху техните идеални части. Нещо повече, въззивният съд е приел, че по делото не е установено В. П. да е упражнявала фактическа власт над обема на придобитото си чрез първия договор за покупко-продажба право – 2/8 ид.ч.. В обобщение: въззивният съд не е установил по делото В. П. да е започнала да упражнява фактическа власт върху процесния имот на основание, което да изключва владението на останалите съсобственици, нито че В. П. е упражнявала фактическа власт върху целия имот.

Поради което следва да се приеме, че приетото от въззивния съд не е в противоречие, а в съответствие с приетото в посоченото ТР № 1 /06.08.2012 г. по т.д. № 1 /2012 г. на ОСГК на ВКС, с което е уеднаквена практиката по правния въпрос за превръщане с едностранни действия на държането на идеалните части на съсобствениците във владение.

Не е допуснато противоречие и с посочените две решения на ВКС (постановени преди тълкувателното решение), тъй като, както беше отразено по-горе, въззивният съд не е установил В. П. да е упражнявала фактическа власт върху целия имот, нито над обема на правото си на собственост, нито да е демонстрирала пред останалите съсобственици и по конкретно пред Г. А. намерение да свои техните идеални части.

Процесуалноправен въпрос: Съставлява ли процесуално нарушение едностранното и непълно обсъждане на събрани по делото доказателства, които са релевантни за спора при постановяване на съдебното решение?

Жалбоподателката твърди, че този въпрос е разрешен в противоречие с решение № 24 /28.10.2010 г. по гр.д. № 4744 /2008 г., на I г.о. на ВКС, с решение № 422 /03.06.2010 г. по гр.д. № 805 /2009 г., на I г.о. на ВКС, с решение № 149 /03.07.2012 г. по гр.д. № 1084 /2011 г., на III г.о. на ВКС.

Въпросът е обуславящ, но не е разрешен както се твърди, а видно от изложеното за мотивите на въззивния съд, той е разрешен в съответствие с установената практика. Въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства за релевантните за възражението за придобивна давност факти и е основал правните си изводи на тях.

Поради изложеното настоящият състав приема, че не са осъществени основания по чл.280,ал.1,т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

С оглед изхода от това производство жалбоподателката няма право на разноски, а искането на насрещната страна Г. А. за присъждане на направените по делото разноски за процесуално представителство е основателно за сумата 2 000 лева, посочени в списък за разноски и чието уговаряне и заплащане е доказано с представения с отговора на касационната жалба договор за правна защита и съдействие (л.48).

Воден от изложеното настоящият състав

ОПРЕДЕЛИ:

Не допуска до касационно обжалване въззивно решение № 260066 от 09.07.2020 г. по гр.д. № 808 /2020 г. по описа на Варненския окръжен съд.

Осъжда В.П.П. да заплати на Г.А.А. сумата 2 000 (две хиляди) лева, представляваща възнаграждение за процесуално представителство в касационното производство.

Определението е окончателно, не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.