О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 878

гр. София, 11.12.2020 г.

Върховният касационен съд на Р. Б, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на пети ноември две хиляди и двадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ

ЧЛЕНОВЕ: АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ

ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ

изслуша докладваното от съдия СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр. дело № 2182/2020 г.

Производството по чл. 288 ГПК е образувано по касационна жалба на Н.Н.А. срещу решение № 132 от 24.04.2020 г. по гр. дело № 72/2020 г. на ПОС /Пазарджишки окръжен съд/.

Ответникът по касация – Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, гр. София в отговора по чл. 287, ал. 1 ГПК е изложил становище по съществото на жалбата, която намира за неоснователна и затова счита, че следва да бъде потвърдено въззивното решение.

Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

ВКС /Върховен касационен съд/, гражданска колегия, състав на трето отделение, за да се произнесе взе предвид следното:

Предмет на жалбата е цитираното по-горе въззивно решение, с което е потвърдено решение № 1589 от 29.11.2019 г. по гр. дело № 3841/2018 г. на ПРС /Пазарджишки районен съд/, с което са отхвърлени искове по чл. 71, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ЗЗДискр (ЗАКОН ЗА ЗАЩИТА ОТ ДИСКРИМИНАЦИЯ) /ЗЗДискр./, за признаване за установено, че спрямо ищецът - Н.Н.А., изтърпяващ наказание „доживотен затвор“ в Затвора в [населено място] е извършено нарушение по чл. 4 ЗЗДискр., изразяващо се в това, че за времето от 01.09.2015 г. до 22.01.2018 г., същият е бил поставен в неравноправно положение, като ответникът не е изпращал негови писма до посочени адресати, нито са били завеждани в деловодството и изходящия регистър за кореспонденция, а в нарушение на чл. 90, ал. 4 ЗИНЗС, писмата не са били изпращани за сметка на затвора, въпреки че са били налице такива предпоставки и за осъждане на ответника да преустанови нарушението и да се въздържа в бъдеще от по – нататъшни нарушения – като неоснователни. За да постанови този резултат, съставът е приел, че през релевантния период са изпратени 180 писма до държавни институции и физически лица, свързани с упражняване права на жалбоподателя. Констатирано е, че два случая на върната кореспонденция попадат извън исковия период, а личната кореспонденция на ищеца с негови роднини е извън предмета на обсъждане, тъй като не е отразена като оплакване във въззивната жалба. Съдът е обосновал извод, че ищецът доброволно се е разпоредил със свои средства в полза на майка си, като по този начин се е бил лишил от средства за задоволяване на свои нужди в опит да се постави в хипотезата на чл. 90, ал. 4 ЗИНЗС. Това поведение на Н. А. според въззивната инстанция правилно е било преценено от администрацията на затвора, като изключващо ищеца от кръга на лицата, лишени от средства, чиято кореспонденция трябва да се изпраща за сметка на затвора. По изложените обстоятелства са изведени решаващи изводи, затова че въззивникът не е третиран неравноправно спрямо М. Х., изтърпяващ наказанието си в затвора в [населено място]. Съставът е аргументирал разбирането си за дискриминацията, като обективно съществуващ недопустим противоправен резултат при упражняване на дейността, проявен в която и да е от очертаните в ЗЗДискр. форми на нежелано или по – неблагоприятно третиране, независимо дали при осъществяване на дейността са спазени нормативни изисквания. Прието е още, че това по – неблагоприятно третиране на лице на основата на признаците по чл. 4, ал. 1 от същия закон, следва да се преценява в сравнение с начина, по който се третира, било е третирано или би било третирано друго лице при сходни обстоятелства. Във връзка с така обоснованото виждане, съдът е направил извод за липсата на обективно съществуващ недопустим правен резултат за ищеца при упражняване дейността на затворническата администрация във връзка със съблюдаване на нормативно установения режим. Съставът е разгледал разпределението на доказателствената тежест и е приел, че жалбоподателят не е доказал факти, от които може да се направи извод за пряка или непряка дискриминация, напротив установено е, че всички писма са били изпратени от администрацията на затвора, като липсват твърдения и доказателства за претърпени вреди под формата на възпрепятстване на правото на защита пред държавни или европейски институции или по друг начин.

С изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторът е заявил, че допускането на касационното обжалване по настоящето дело има значение за уеднаквяване на практиката „по отношение на законовото определение и разпоредбата на чл. 4 ЗЗДискр. и дадените законови определения на пряка и непряка дискриминация“. Посочил, още че „произнасянето по въпросите какво е пряка и непряка дискриминация в какво се изразява точно ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото в Р. Б предвид на противоречивото и не еднакво решаване на дела с идентичен правен спор“. Касаторът твърди, че с въззивното решение по исковете по чл. 71, ал. 1, т. 1 и т. 2 ЗЗДискр., споровете са решавани противоречиво спрямо решения на въззивни съдилища, подробно изброени, както и в противоречие с практиката на ВКС, формирана с решение № 153/14.06.2010 г. и решение № 3/22.07.2013 година.

В изложението не са формулирани правни въпроси, притежаващи характеристиката на основания по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, съгласно разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС.Онията по чл. 280, ал. 1 ГПК са правни въпроси, които произтичат от решаващи изводи на въззивния съд, обусловили изхода на делото. Затова същите не могат да бъдат общи и относими към всяко дело, образувано по искове по чл. 71, ал. 1, т. 1 и т. 2 ЗЗДискр. За да имат правно значение за селектиране на касационната жалба, въпросите в изложението трябва да произтичат от приетите от въззивния съд правни разрешения. В случая, касаторът твърди, че е налице противоречие в практиката на въззивни съдилища и отклонение от практиката на ВКС по отношение на определения за пряката и непряка дискриминация, без да посочва, кои конкретно „определения“ на въззивния съд има предвид, кои са мотивите на обжалваното решение, които засягат въпросните дефиниции, съответно кои са приетите разрешения. Изложението не съдържа правни въпроси, тъй като разпоредбата на чл. 4 ЗЗДискр. не е свързана с конкретен мотив на обжалваното решение. По изложените във въззивното решение мотиви, отразени по – горе и съдържащи решаващи изводи на съда, страната не е поставила правни въпроси. Не са мотивирани и допълнителни основания по чл. 280, ал. 1 ГПК. Разпоредбите на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК само са посочени, като по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК липсва позоваване на актове на Конституционния съд на Р. Б или на Съда на Европейския съюз, спрямо които произнасянето на въззивният съд да е в отклонение от приетите разрешения по идентични въпроси. Липса мотивиране на противоречие между обжалваното решение и изброената в изложението практика по идентични правни въпроси. Липсата на релевантен правен въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените за това допълнителни основания. В тази връзка и за пълнота на изложението следва да се отбележи че касаторът не е въвел релевантни доводи и по поддържания от него допълнителен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, с оглед дефинитивната му разясненост с т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС. Отразен е и чл. 280, ал. 2 ГПК, без да е направено изложение по него. Настоящата инстанция след служебна проверка на валидността и допустимостта на въззивното решение намира, че при постановяването му не са допуснати нарушения, които биха обусловили изводи за вероятна нищожност или недопустимост. Решението е постановено от надлежен орган, функциониращ в надлежен състав, постановено е в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма и е подписано от членовете на състава, участвали в разглеждане на делото, като има съдържание на мотивите и диспозитива, изразяващо ясно правораздавателната воля на състава. Затова следва да се приеме, че е валиден съдебен акт. Решението е и процесуално допустимо, тъй като е постановено при наличието и надлежното упражняване на правото на иск, както и при наличието и надлежното упражняване на правото на жалба. Затова следва да се приеме, че решението е процесуално допустим съдебен акт. За пълнота на настоящите мотиви следва да се посочи, че в случая не може да се третира и хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, тъй като този фактически състав изисква въвеждане на конкретни, относими към него обстоятелства, различни от доводите за неправилност на акта, което не е направено при изготвяне на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.

Предвид изложеното следва да се приеме, че жалбоподателят не е обосновал приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1 и ал. 2, пр. 3 ГПК, не е налице основание по чл. 280, ал. 2, пр. 1 и 2 ГПК, поради което не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение.

По тези съображения Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на трето отделение

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 132 от 24.04.2020 г. по гр. дело № 72/2020 г. на Пазарджишки окръжен съд.

Определението не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове:

Ключови думи