О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 92гр. София, 08.03.2021 г.

Върховният касационен съд на Р. Б, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесети януари две хиляди двадесет и първа година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ

ЧЛЕНОВЕ: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА

РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА

изслуша докладваното от съдията П. С гр.д. № 3053/2020г. и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Т.Г.М. и Д.Ц.М. срещу въззивно решение № 209 от 28.02.2020г., постановено по в.гр.д.№ 1004/2019г на Плевенския окръжен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила - касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.

С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 347 от 15.10.2019г. по гр.д. № 989/2018г. на Районен съд – Червен бряг в частта, с която е отхвърлен като неоснователен предявеният от касаторите против А.Д.С. насрещен иск с правна квалификация чл.124, ал.1 ГПК, във вр. с чл.79, ал.1 ЗС, за признаване за установено, че ищците са собственици на основание давностно владение на описания в решението недвижим имот с идентификатор *** по КККР на [населено място] и границата със съседния имот на ответника с идентификатор *** преминава по линията на букви А, Б и В съгласно скицата на вещото лице Й.Т., както и в частта, с която е уважен предявеният от А.Д.С. против касаторите иск с правна квалификация чл.54, ал.2 ЗКИР като е признато за установено, че в действащия кадастрален план е допусната грешка, изразяваща се в неправилно нанесена имотна граница между поземлен имот с идентификатор ***, собственост на ищеца, и поземлен имот с идентификатор ***, собственост на ответниците, като вярната имотна граница преминава между букви Д и Г и включва площ към имота на ищеца, оцветена в син цвят на скицата към заключението на вещото лице Й.Т., неразделна част от решението.

За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд е приел, че двете страни са придобили имотите си при действието на ЗУТ като спорните 28 кв.м, представляващи разликата между установените по кадастралната карта и закупени на 17.06.2006г. от ищците по насрещния иск3 кв.м, и площта на имота по регулационния план от 1989г. от 435 кв.м, не са могли да бъдат придобити от тях по давност, тъй като съгласно разпоредбата на чл.200 ЗУТ не е допустимо да се придобиват по давност реални части от урегулирани недвижими имоти, неотговарящи на изискванията за минимални размери по чл.10 ЗУТ. Посочено е, че по отношение на имотите на страните по делото е налице влязъл в сила регулационен план от 1989г. и по време на действието на ЗТСУ не са налице данни да е налице отчуждително действие спрямо процесните имоти чрез преместване на границите между тях, а след влизане в сила на ЗУТ не е установена промяна в регулацията при условията на чл.15 ЗУТ, поради което следва да бъде съобразен последният регулационен план от 1989г. Въз основа на заключенията на съдебно-техническата експертиза е прието, че част от имота на ищеца е неправилно заснета в кадастралната карта като част от имота на ответниците.

Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите сочат, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по следните въпроси: 1. При безспорно установени обстоятелства, удостоверяващи, че дворищната регулация не е приложена по отношение на процесните имоти, обективирани в заключение на вещо лице (геодезист), следва ли въззивната инстанция да допусне допълнителна или тройна експертиза, чрез която да се установи към кой момент се счита за приложена дворищната регулация; 2. Следва ли въззивната инстанция да се произнесе по всички изложени във въззивната жалба доводи и 3. Следва ли въззивният съд да се произнесе по въпроса за разноски, в случай, че не е представен списък на разноските по чл.80 ГПК до приключване на делото пред въззивната инстанция. Поддържа се, че решението е очевидно неправилно.

Ответникът по жалбата А.Д.С. е подал писмен отговор, в който е изразил становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска.

Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.

Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал.1 на чл.280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл.280, ал.2 ГПК/.

Според дадените в т.1 на ТР № 1/09г., ОСГТК на ВКС разяснения посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол, като същият следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице.

Във връзка с първия поставен въпрос касаторите се позовават на противоречие с т.3 на ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, каквото не е налице, тъй като съдържащата се в този въпрос хипотеза не предполага служебното назначаване на експертиза с посочената задача, още повече, че с нея би се целяло даване отговор на правен въпрос, което е от компетентността на съда, а не на вещо лице.

Вторият въпрос не е решен в противоречие с практиката на ВКС, тъй като в случая направените във въззивната жалба оплаквания се отнасят основно до допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения при обсъждането и преценката на доказателствата по делото, а според т.19 на ТР № 1/2000г. на ОСГК при въззивното обжалване проверката на първоинстанционното решение е страничен, а не пряк резултат от дейността на този съд, която е решаваща по същество. При въззивното производство съдът при самостоятелна преценка на събрания пред двете инстанции доказателствен материал прави собствени фактически и правни изводи по съществото на спора. Що се касае до направените във въззивната жалба доводи по съществото на спора относно насрещния иск, въззивният съд е изложил съображенията си защо е приел същите за неоснователни. Освен това във връзка с този въпрос касаторите се позовават на противоречие с ТР № 3/1993г. на ОСГК на ВКС, което не се отнася до него. Не са изложени и никакви доводи относно визираните в т.4 на ТР № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС предпоставки, които по отношение на поставените въпроси не са налице. По отношение на останалата посочена в изложението практика на ВКС не е формулиран правен въпрос, поради което същата не следва да бъде обсъждана.

Решението е валидно и допустимо. То не е и очевидно неправилно, тъй като сочените от касаторите евентуални негови пороци не могат да бъдат квалифицирани като очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС.Оидната неправилност, като квалифицирана форма на неправилност, е обусловена от видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. За да е налице това основание за допускане на касационното обжалване е необходимо неправилността да е съществена до степен, че да може да бъде констатирана от ВКС при самия прочит на съдебния акт, без да е необходима преценка на доказателствата по делото. В случая от съдържанието на мотивите на въззивното решение не се разкрива с него да са нарушени императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила.

Третият въпрос е поставен във връзка с инкорпорирана в касационната жалба молба по чл.248 ГПК, по която компетентен да се произнесе е въззивният съд, а не ВКС.

С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска.

Разноски в полза на ответника по касация за настоящото производство не следва да се присъждат, тъй като такива не се претендират и не са налице данни да са били направени.

По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 209 от 28.02.2020г., постановено по в.гр.д.№ 1004/2019г на Плевенския окръжен съд.

т о не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: