№ 83

София, 09.03.2021 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Р. Б, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на осемнадесети февруари две хиляди двадесет и първа година в състав:

Председател:М. С

Членове:С. К

Г. Г

като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 3931/2020 г., и за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.

С решение /без дата/ по гр. д. № 1040/2017 г. на Районния съд - Девня е прието за установено по отношение на Г.В.А., А.С.А., Ж.Г.Ж. и А.Г.Ж., че собственик на 1/2 ид. ч. от реална част с площ 80 кв. м., посочена в жълт цвят на скицата на л. 215, е С.Г.А., като тази реална част неправилно е била отразена в кадастралния и регулационен план от 1987 г. на [населено място], [община], като част от УПИ .... от кв. ....; за разликата над 1/2 ид. ч. от правото на собственост и за разликата над 80 до 170 кв. м. искът е отхвърлен; на основание чл. 537, ал. 2 ГПК е отменен н. а. № .... г. по отношение на реалната част с площ от 80 кв. м.; Г.В.А. и А.С.А. са осъдени да предадат на С.Г.А. владението върху реалната част с площ от 80 кв. м. на основание чл. 108 ЗС; Г.В.А. и А.С.А. са осъдени да възстановят в пълен обем правото на собственост на С.Г.А. върху собствения му УПИ .... от кв. .... по плана от 1987 г. на [населено място], [община], като премахнат изградените в УПИ .... от кв. .... лятна кухня и гараж и изградената в реалната част с площ от 80 кв. м. плътна ограда от бетонови блокчета, като спазят нормативно установеното отстояние от УПИ ...., на основание чл. 109 ЗС.

С решение № 260505/03.09.2020 г. по в. гр. д. № 1750/2019 г. Варненският окръжен съд потвърдил първоинстанционното решение в частта по уважения иск по чл. 54, ал. 2 ЗКИР по отношение на 1/2 ид. ч. от реална част с площ 74 кв. м., посочена между т.т. А, Б, В, Г, Д и Е и в жълт цвят на комбинирана скица № 3 към заключението на тричленна техническа експертиза, приета във въззивното производство, отменил решението в останалата обжалвана част по този иск и вместо това отхвърлил иска за разликата над 74 до 80 кв. м.; потвърдил първоинстанционното решение в частта, с която на основание чл. 537, ал. 2 ГПК е отменен н. а. № .... г. по отношение на реалната част с площ от 74 кв. м., отменил решението в останалата обжалвана част по това искане и отхвърлил същото за разликата над 74 до 80 кв. м.; потвърдил първоинстанционното решение в частта, с която Г.В.А. и А.С.А. са осъдени да предадат на С.Г.А. владението върху реалната част от 74 кв. м., отменил решението в останалата част по иска с правно основание чл. 108 ЗС и го отхвърлил за разликата над 74 до 80 кв. м.; потвърдил първоинстанционното решение в частта, с която Г.В.А. и А.С.А. са осъдени да възстановят в пълен обем правото на собственост на С.Г.А. върху собствения му УПИ .... от кв. .... по плана на [населено място], [община], от 1987 г., като премахнат изградените в УПИ .... от кв. .... лятна кухня и гараж и изградената в реалната част с площ от 74 кв. м. плътна ограда от бетонови блокчета, като спазят нормативно установеното отстояние от УПИ ...., на основание чл. 109 ЗС.

По делото е установено, че ищецът С. А. и трето неучастващо в делото лице А.Г.А. са собственици на по 1/2 ид. ч. от УПИ ....от кв. .... по плана от 1987 г., целият с площ от 805 кв. м., с неуредени регулационни сметки, заедно с построените в имота жилищна и стопански сгради, подобрения и трайни насаждения. Този имот е идентичен с парцел .... от кв. .... по плана от 1928 г., който е придобит от тяхната праводателка А.С.С. по силата на договор доброволна делба от 08.11.1984 г.

Ответниците А. Ж. и Ж. Ж. като наследници на М.С.Г., придобила по силата на доброволната делба от 08.11.1984 г. парцел .... от кв. .... по плана от 1928 г., са признати с н. а. № .... г. /№ .... г./ за собственици на УПИ ....от кв. .... по плана от 1987 г., ведно с жилищна сграда от 60 кв. м. и гараж от 24 кв. м. Този имот е продаден с н. а. № .... г. от собствениците му на ответника Г. А. по време на брака му с ответницата А. А..

В първоинстанционното производство е прието заключение на еднолична техническа експертиза, според което с регулационния план от 1987 г. /действащ и понастоящем/ е променена вътрешната дворищнорегулационна граница между съседните на страните имоти, като от имота на ищеца се отнемат 80 кв. м. в полза на имота на ответниците. Липсват данни за уреждане на регулационни сметки и изплащане на обезщетение. Реалната част от 80 кв. м. не отговаря на изискванията за минимални размери за площ и лице и не може да се обособи като отделен парцел. Според заключението на тройната техническа експертиза реалната част между съседните имоти е 71 кв. м. и лице 2 м и не може да бъде урегулирана в отделен имот за застрояване както по отменените, така и по действащите нормативи. Вещите лица не са установили отнемане и придаване по регулация от и към имотите по предходния или действащия план.

Във въззивното производство е прието заключение на повторна тройна техническа експертиза, според което новоизградената ограда изцяло съвпада с границата между имотите по плана от 1987 г. Площта, заключена между новоизградената ограда и границата между имотите по плана от 1928 г., е с площ от 74 кв. м.

Въззивният съд приел, че искът с правно основание чл. 54, ал. 2 ЗКИР е допустим като предявен при наличие на правен интерес предвид релевираните твърдения за наличие на грешка в действащия кадастрален план към датата на подаване на исковата молба, както и предвид липсата на изискване за съвместна процесуална легитимация на съсобствениците в производство по иска за собственост. Искът е приет за основателен по отношение на 1/2 ид. ч. от придадените от имота на ищеца към парцела на ответниците 74 кв. м. според заключението на приетата във въззивното производство тричленна техническа експертиза. Изводът е мотивиран с липсата на доказателства за уредени имуществени отношения във връзка с плащане на обезщетение за придаваемата част, което, в съответствие с разясненията, дадени в ТР № 3/15.07.1993 г. на ОСГК на ВС, налага да се приеме, че дворищнорегулационният план от 1987 г. не е бил приложен и регулационните линии не са се трансформирали в имотни граници при хипотезите на чл. 33, ал. 1 и 2 ЗТСУ отм. , Длъжниците по дворищнорегулационния план не са се възползвали от шестмесечния срок, определен по силата на пар. 6, ал. 2 и 4 и пар. 8, ал. 2 от ПР на ЗУТ, което води до отпадане на отчуждителното действие за заемане на придаваемото място и до загубване на правото на собственост върху спорната реална част.

Възражението на ответниците Г. и А. А. да са придобили спорната реална част по давност е прието за неоснователно. Изложени са съображения, че реална част от парцел или урегулиран поземлен имот може да бъде придобивана по давност или ако срокът на владение на тази част е изтекъл преди влизане в сила на ЗТСУ през 1973 г., или ако е осъществявано владение в период повече от 10 години след влизане в сила на ЗУТ, но при условие, че владяната част може да се обособи като самостоятелен урегулиран поземлен имот съобразно изискванията на чл. 19 ЗУТ, или ако тази част се присъединява към съседен имот по реда на чл. 17 ЗУТ, а оставащата част отговаря на изискванията на чл. 19 ЗУТ или се присъединява към съседен имот /чл. 200 ЗУТ/. В случая не са налице предпоставките на чл. 200, ал. 1 ЗУТ за придобиване по давност на спорната реална част, още повече, че от събраните по делото доказателства не може да се направи обоснован извод за осъществявано от ответниците и техните праводатели владение. Ето защо е прието, че в кадастралния план от 1987 г. е допусната грешка, като границата не е определената съобразно регулационния план от 1928 г. и е прието за установено, че 1/2 ид. ч. от спорната част от 74 кв. м. е собственост на ищеца, като същата неправилно е заснета към имота на ответниците.

За основателен е приет и искът за ревандикация, като са изложени съображения, че ответниците Г. и А. А. упражняват фактическа власт върху спорната площ без наличие на правно основание за това.

Искът с правно основание чл. 109, ал. 1 ЗС също е приет за основателен. Построената от ответниците А. масивна ограда с височина от 2.20 м до 2.25 м попада в имота на ищеца /разстоянието между нея и регулационната граница от 1987 г. е между 20-50 см/, а лятната кухня и гаражът се намират на разстояния от общата регулационна линия между имотите по плана от 1928 г., по-малки от нормативно предвидените. В случай на нарушаване правилата за отстояние на незаконно изградена сграда до съседен имот самото нарушение предполага ограничаване на правата на собственика на съседния имот да ползва своя имот пълноценно и по предназначение, поради което не е нужно ищецът да доказва с какво един такъв незаконен строеж му пречи. В мотивите към първоинстанционното решение, към които въззивният съд е препратил съгласно чл. 272 ГПК, е посочено, че гаражът в имота на ответниците се намира на 0.30 м от общата регулационна граница по плана от 1928 г., лятната кухня отстои на 1.40 м от същата, а изградената масивна ограда от бетонови блокчета попада изцяло в парцел .... по плана от 1928 г. Представени са разрешения за строеж за масивната ограда и лятната кухня и удостоверение за търпимост за изградения гараж. От изслушаната по делото експертиза е установено, че отвеждането на дъждовните и снежните води от покрива на лятната кухня се извършва към имота на ищеца в изкопана канавка, отстояща в най-близката си част до оградата на 2.20 м, а отводняването на гаража е в тревната площ пред имота на 2.50 м от оградата. Оградата, построена през 2015 г. съгласно представеното разрешение за строеж, е изпълнена не на коректната граница между имотите, поради което следва да бъде премахната, тъй като безспорно създава пречки, недаващи възможност на ищеца да ползва пълноценно имота си. С факта на построяване на лятната кухня, изградена през 2016 г. въз основа на разрешение за строеж, на отстояние, по-малко от 3 м от коректната регулационна линия между имотите, се нарушава нормалното осветяване и огряване от слънцето на имота на ищеца и проветряване, а неспазването на отстоянието означава и по-голяма гъстота на застрояването, което нарушава и комфорта на живот. Гаражът е построен през 2000 г. съгласно отбелязаното в представеното удостоверение за търпимост, като застрояването е свободно, а не свързано с постройките на основното застрояване и при неговото изграждане е било задължително спазването на изискването по чл. 113, ал. 2 от Наредба № 5/1995 г. за минимално разстояние от вътрешните регулационни линии, но то не е изпълнено.

Предвид признатите със съдебното решение права на собственост на ищеца, въззивният съд отменил констативния нотариален акт № .... г., ползващ ответниците Ж., до размера на признатото право на ищеца.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ответниците по исковете Г.В.А. и А.С.А., които искат то да бъде обезсилено като недопустимо, евентуално отм. о като неправилно.

Ответникът по касация - ищец по делото, С.Г.А., счита, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от надлежна страна, насочена е срещу въззивно решение, което не е изключено от обхвата на касационния контрол и към жалбата е приложено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, поради което е допустима.

При произнасяне по допускането на касационното обжалване Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., намира следното:

В касационната жалба касаторите развиват теза, че поради липса на твърдения кои части по местоположение и граници са придаваеми, исковата молба е нередовна - обстоятелство, което не е отчетено от първоинстанционния съд, с което същият е препятствал формиране на изводи, обезпечаващи правилното приложение на материалния закон, в частност - какъв е обемът на правото на собственост. Позовават се на решение № 4/07.02.2017 г. по гр. д. № 2386/2016 г. на ВКС, I-во г. о., с което за нищожни като напълно неясни са обявени въззивното и първоинстанционното решения, от които поради липсата на индивидуализация на спорното право в диспозитивите не може да се установи дали въззивният съд се е произнесъл точно по предявените искове и в границите, очертани от въззивната жалба срещу първоинстанционното решение. Поддържаната теза е неоснователна, тъй като спорната реална част е описана в исковата молба с конкретни граници, а така също е изобразена и графично на представената с исковата молба скица. Затова и не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 2-ро ГПК поради недопустимост на обжалваното решение като постановено по нередовна искова молба. Наред с това в диспозитива на въззивното решение спорното право е точно индивидуализирано: искът по чл. 54, ал. 2 ЗКИР е уважен частично, като е признато право на собственост на ищеца върху 1/2 ид. ч. от реална част с плошщ от 74 кв. м., така, както е посочена между точки А, Б, В, Г, Д и Е в жълт цвят на комбинирана скица № 3 от заключението на приетата във въззивното производство тричленна техническа експертиза, приложена на л. 135; скицата е приподписана от състава на въззивния съд и е постановено да се счита неразделна част от решението. Правораздавателната воля на съда е ясно изразена, поради което не може да се приеме и, че постановеният съдебен акт е нищожен като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 1-во ГПК.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите се позовават на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 2-ро ГПК.

На първо място касаторите застъпват становище за недопустимост на иска с правно основание чл. 54, ал. 2 ЗКИР и на постановеното по него решение по съображения, че към датата на предявяване на иска кадастрална карта на населеното място не е била одобрена, тя е станала факт едва при даване ход на делото пред въззивната инстанция, поради което искът се явява преждевременно предявен и следователно - недопустим. Позовават се на разрешението, дадено в т. 4 на ТР № 8/23.02.2016 г. по тълк. д. № 8/2014 г. на ОСГК на ВКС.

Настоящият състав на ВКС, I-во г. о., намира, че не съществува вероятност въззивното решение да е недопустимо като постановено по преждевременно предявен иск. ТР № 8/23.02.2016 г. по тълк. д. № 8/2014 г. на ОСГК на ВКС е прието при действието на ЗКИР (ЗАКОН ЗА КАДАСТЪРА И ИМОТНИЯ РЕГИСТЪР), който въвежда понятията кадастрална карта и кадастрални регистри, поради което и същите са предмет на обсъждане в тълкувателния акт. Това обаче не означава, че ако за територията на дадено населено място не са били създадени кадастрална карта и кадастрални регистри, но същата е била обхваната от действието на кадастрален и регулационен план, не може да се води иск с правно основание чл. 54, ал. 2 ЗКИР. Поради това и в тълкувателното решение се обсъжда хипотезата на иск за собственост на реална част от имот, когато тази част неправилно е заснета в кадастралния план или в кадастралната карта на населеното място като част от съседен имот или изобщо не е заснета като самостоятелен имот. В разглеждания случай в сила е кадастрален и регулационен план от 1987 г., в който според твърдението на ищеца е допусната грешка в сравнение с предходния план от 1928 г. Искът за установяване наличието на грешка в действащия към момента на предявяване на иска кадастрален план е допустим и правилно е приет за разглеждане. Допустимо е и постановеното по него решение.

На следващо място в изложението се твърди, че исковата молба е била нередовна, тъй като съдържа твърдения за грешка в предходен план /този от 1987 г./, т. е. към минал момент, което не може да бъде предмет на иск по чл. 54, ал. 2 ЗКИР, а самата реална част е описана по граници с номерата на имотите /урегулираните поземлени имоти/ по плана от 1987 г., а не с идентификаторите, които са въведени със ЗКИР. Поддържа се, че въззивното решение противоречи на решение № 178/07.01.2020 г. по гр. д. 2438/2018 г. на ВКС, I-во г. о. С това решение е прието, че искът с правно основание чл. 54, ал. 2 ЗКИР е за установяване на право на собственост към момента на предявяване на исковата молба, съответно - към момента на приключване на устните състезания по делото, ако ищецът твърди, че в по-късен момент са настъпили юридически факти, които имат значение за придобиване, изменение или погасяване на правото. В разглеждания случай ищецът иска от съда на основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 54, ал. 2 ЗКИР да признае за установено по отношение на ответниците, че е собственик на реална част с площ от 170 кв. м., придадена от собствения му имот към УПИ .... от кв. ..., при посочени граници и, че е налице грешка в кадастралния план от 1987 г. относно отразяването на границата между УПИ .... и УПИ .... от кв. .... Така формулиран, петитумът не съдържа искане за признаване на установено, че ищецът е бил собственик на тази реална част към минал момент. Не е такова и произнасянето на съда в двете инстанции - разгледан е иск за признаване правото на собственост към настоящия момент, а посочването в диспозитива на първоинстанционното решение на кадастралния и регулационен план от 1987 г. е, само за да се означи наличието на грешка в този план при отразяване на собствения на ищеца имот с цел безспорно да се установи пространственият обхват на правото на собственост въз основа на посоченото в акта за собственост. Исковата молба не е била нередовна и поддържаното противоречие с практиката на ВКС не е налице. Не е налице недопустимо произнасяне с решението на въззивния съд по съществото на правния спор.

На трето място касаторите твърдят, че въззивното решение е недопустимо, тъй като е постановено при участието само на ищеца като един от съсобствениците на УПИ .... от кв. ...., при отразяването на който в кадастралния план е допусната грешка, при задължение на съда да конституира правилно страните - в случая и другия съсобственик, тъй като с оглед естеството на спорното правоотношение решението трябва да бъде еднакво спрямо всички другари - чл. 216, ал. 2 ГПК. Доводът не може да бъде споделен. Налице е практика на ВКС - решение № 73/06.10.2020 г. по гр. д. № 3789/2019 г. на ВКС, I-во г. о., с което е прието, че искът по чл. 54, ал. 2 ЗКИР може да бъде предявен само от част от съсобствениците на имота, като постановеното решение ще ползва и останалите по начина, по който същите биха се ползвали и от акта по чл. 54, ал. 1 ЗКИР при липса на спор за материално право. Другарството би могло да бъде необходимо с оглед естеството на спора за материално право, но не е задължително, поради което и искът, предявен от лица, притежаващи права на собственост в размер на 1/2 ид. ч., е бил разгледан по същество, т. е. бил е приет за допустим. Въззивното решение, с което за допустим е приет искът на С. А., легитимиращ се за собственик на 1/2 ид. ч., не противоречи на тази съдебна практика. Ето защо не е налице вероятност въззивното решение да е недопустимо, което да налага допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2-ро ГПК.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени следните процесуалноправни въпроси:

1. Съставлява ли процесуално нарушение едностранното и непълно обсъждане на събрани по делото доказателства, които са релевантни за спора при постановяване на съдебното решение;

2. Длъжен ли е съдът да обсъди в мотивите на решението всички доказателства, въз основа на които намира едни от тях /едни от фактите/ за установени, а други - за неосъществили се, както и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото;

3. Какви са правомощията на въззивната инстанция при изложени във въззивната жалба оплаквания за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения във връзка със задължението му за изготвяне на пълен и точен доклад и разпределяне на доказателствената тежест и направени с жалбата доказателствени искания.

Първите два въпроса, които в обобщен вид касаят необходимостта въззивният съд, действащ според постановките на т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС като решаваща, а не като проверяваща инстанция, да обсъди всички събрани по делото доказателства, както и доводите и възраженията на страните, не обосновават допускане на касационно обжалване. Наличието на придаваема част е прието за доказано от заключенията на единичната техническа експертиза, приета в първоинстанционното производство, и на повторната тройна експертиза, приета във въззивното производство, като със заключението на първата експертиза е установена и липсата на уредени сметки по регулация. Ето защо изводите на съда не се основават на предположения, както твърдят касаторите. Действително, според вещите лица от тройната техническа експертиза, приета в първоинстанционното производство, няма установено отнемане и придаване по регулация между двата съседни имота, но това становище следва да се разбира във връзка с пояснението, дадено на л. 283, че отнемане и придаване по регулация има единствено от и към неурегулирани поземлени имоти, както и във връзка с обясненията, дадени при изслушване на вещите лица в съдебното заседание на 30.11.2018 г. Така, установява се, че в кадастралния план от 1928 г. е бил заснет един имот - пл. № .... от кв. ...., за който е бил отреден парцел .... от кв. ...., разделен впоследствие на парцели .... и ...., поделени през 1984 г. между праводателите на страните А. С. и М. Г.. Тъй като съседните имоти вече са имали за собственици различни лица, в следващия кадастрален план от 1987 г. регулационната граница между двата парцела по плана от 1928 г. е следвало да бъде заснета като имотна граница, която да послужи като основа за регулационното отреждане на парцелите. В кадастралния план от 1987 г. обаче отново е заснет само един имот - пл. № .... от кв. ...., за който са отредени два парцела: парцел .... и парцел .... от кв. ...., регулационната граница между които не съвпада с регулационната граница по плана от 1928 г. Именно с оглед на това фактическо положение вещото лице инж. К. е обяснил, че „…границите се различават, но няма придаваеми части. Парцелите не могат да имат придаваеми части, тъй като са от едно цяло.“ /л. 361, стр. 2, последен ред и л. 362, стр. 1, ред 1 и 2 от горе надолу/. Експертът е обяснил също така, че „… Имало е материализирани граници на имоти поземлен имот .... и от него са образувани два проектирани поземлени имота, без да е съобразена дворищната регулационна граница от предходния план…“ /л. 362, стр. 1, ред 22-24 от горе надолу/, както и че „…Площта от 71 кв. м. се намира в УПИ .... от кв...., а в плана от 1928 г. тази площ се е намирала в УПИ .... и УПИ ...., изменен с разделянето.“ /л. 362, стр. 2, предпоследен и последен ред; л. 363, стр. 1, ред 1 горе/. Тези данни следва да се преценят във връзка със свидетелските показания, според които не е имало ограда, а двата съседни имота са били разделени с пътека от тротоарниплочки, която е съществувала до 2015-2016 г. Съвкупната преценка на тези доказателства налага да се приеме, че спорната площ, определена от въззивния съд на 74 кв. м., е част от притежавания от праводателката на ищеца парцел .... от кв. .... по плана от 1928 г., която неправилно в регулационния план от 1987 г. е заснета като част от парцел .... от кв. ...., собственост на ответниците и в това се изразява констатираната от съда по реда на чл. 54, ал. 2 ЗКИР грешка. Същият извод се налага и от приетите във въззивното производство заключения на тройна техническа експертиза, като твърдението на касаторите, че на вещите лица е поставена задача да се установи „разминаването“ в имотната граница по плановете от 1928 и 1987 г., не отговаря на протоколните определения от 17.12.2019 г. /л.л. 92, 93/ и от 09.06.2020 г. /л. 122/, с които задачите са поставени. Въззивният съд е изложил съображения и по въпроса как се определя вярната кадастрална основа и какво е правното действие на кадастралните и регулационни планове от 1928 и 1987 г., които изцяло съответстват на разясненията, дадени с ТР № 3/15.07.1993 г. по гр. д. № 2/1993 г. на ОСГК на ВС, в резултат на което вярно е определил обема и пространствения обхват на притежаваните от страните права. Изложил е съображения и във връзка с допустимостта на иска по чл. 54, ал. 2 ЗКИР. Ето защо не се установява въззивният съд да е действал в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в т. 19 на ТР № 1/04.01.2001 г. по т. гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, решение № 292/20.01.2016 г. по гр. д. № 952/2015 г. на ВКС, III-то г. о., решение № 149/03.07.2012 г. по гр. д. № 1084/2011 г. на ВКС, III-то г. о., и решение № 164/10.06.2014 г. по гр. д. № 196/2014 г. на ВКС, III-то г. о., по приложението на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК.

Третият процесуалноправен въпрос е за задълженията на въззивния съд в случай, че въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада.

Във въззивната жалба, подадена от Г. и А. А. чрез процесуалния им представител адв. С.С.С., сега касатори, е посочено, че фактите и обстоятелствата, изложени в определението по чл. 140 ГПК не са възприети и не са възпроизведени в мотивите на решението, т. е. докладват се едни факти и обстоятелства, а в решението се приемат други такива; посочено е, че проектът за доклад е неправилен с оглед на това, че не приема да разгледа всички факти и обстоятелства, които са били изложени в основната искова молба и в насрещната искова молба; от протокола за първото съдебно заседание се установявало, че съдът е пропуснал да приеме всички представени писмени доказателства, така както са описани в основната искова молба и в насрещната искова молба, което е съществено процесуално нарушение; съдът неправилно е определил пространствените предели на предмета на делото. С оглед твърдението, че докладът е неправилен, е направено искане за изготвяне на нов доклад, като съгласно изискванията на ТР № 1/2013 г. се определи правилно предметът на делото, приемат се всички доказателства, като се опишат подробно и се посочи защо се приемат.

Според т. 2 на ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС в случай, че въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания.

В разглеждания случай въззивниците не са посочили кои конкретно факти и обстоятелства не са били предмет на изготвения от първоинстанционния съд доклад, но въпреки това са залегнали в първоинстанционното решение, както и кои от изложените в исковата молба не са били разгледани /насрещна искова молба по делото не е подадена/. Евентуален пропуск на съда да приеме всички представени доказателства не е порок на извършения от съда доклад. Предметът на делото е определен правилно, като съдът е разпределил доказателствената тежест по всеки от предявените искове - чл. 54, ал. 2 ЗКИР, чл. 108 ЗС и чл. 109, ал. 1 ЗС.Стелно, не се констатира наличие на пропуск на първоинстанционния съд да извърши доклад, респективно извършването на непълен или неточен доклад, което да е налагало въззивният съд да процедира съгласно указанията, дадени в т. 2 на ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Не се констатира противоречие на обжалваното решение с посочения тълкувателен акт като основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по третия процесуалноправен въпрос. Не се установява противоречие с цитирания тълкувателен акт и в частта по т. 2 относно задълженията на въззивния съд в случай, че дадената от първата инстанция квалификация е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти.

По-нататък в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите сочат следните материалноправни въпроси:

1. Дали спорната част представлява отчуждено от ищеца и придадено по регулацията от 1987 г. към парцела на ответниците място /придаваема част/ и следва ли планът от 1987 г. да се счита приложен, за да настъпи транслативният ефект по чл. 110, ал. 1 ЗТСУ отм. , като считат, че този въпрос е разрешен в противоречие с ТР № 3/15.07.1993 г. по гр. д. № 2/1993 г. на ОСГК на ВС и решение № 393/01.02.2012 г. по гр. д. № 970/2010 г. на ВКС, I-во г. о.;

2. Трябва ли самият план /в случая кадастралният и регулационен план от 1987 г./ да показва частите, които се отнемат от единия имот и се придават към съседния и необходимо ли е в обстоятелствената част на исковата молба да има такива твърдения; ако няма данни за такива, счита ли се, че регулацията е приложена;

3. Преместването на границата между парцелите и заснемането й на друго място води ли до извод, че са налице придаваеми части от имота на ищеца към имота на ответниците и какъв е техният статут и съответно режим на собственост според следващите регулационни планове на населеното място и конкретно за настоящия спор - станала ли е регулационната граница от 1987 г. имотна и следва ли да бъде взета именно тя при изработването на кадастралната карта от 2019 г.;

4. По приложението и последиците на чл. 33, ал. 1, изр. 2-ро ЗТСУ отм. ; дали регулацията от 1987 г. е била приложена и предвиждала ли е тя придаваеми части; кога планът се счита приложен; за вещноотчуждителното /вещнопрехвърлителното/ действие на приложения регулационен план /чл. 110, ал. 1 ЗТСУ отм. ; има ли значение въпросът за неуредените сметки и какво всъщност са придобили и владяли страните; за значението на осъществяваното повече от 10 години владение на парцела по плана от 1987 г. независимо от това дали границата е била материализирана или не;

5. Дали парцелната граница е станала имотна и как това трябва да бъде отразено в кадастралната карта /макар такава да не е съществувала към датата на завеждане на иска/, като по този въпрос се поддържа противоречие с решение № 271/13.05.2009 г. по гр. д. № 240/2008 г. на ВКС, II-ро г. о., решение № 589/17.11.2009 г. по гр. д. № 1817/2008 г. на ВКС, II-ро г. о., решение № 423/10.11.2011 г. по гр. д. № 1481/2010 г. на ВКС, I-во г. о., решение № 27/08.03.2019 г. по гр. д. № 4170/2018 г. на ВКС, I-во г. о., решение № 96/05.07.2018 г. по гр. д. № 3758/2017 г. на ВКС, I-во г. о., и решение № 59/05.08.2020 г. по гр. д. № 2315/2019 г. на ВКС, I-во г. о.;

6. При промяна на границата между два парцела, образувани от един общ имот, която е свързана с необходимост от заплащане на обезщетение за придадени части към съседен имот, настъпва ли стабилизиране на отчуждителното действие на плана след завземане на придаваемите места и владението им в продължение на десет години при действието на ЗТСУ отм. - по този въпрос се поддържа противоречие с решение № 59/05.08.2020 г. по гр. д. № 2315/2019 г. на ВКС, I-во г. о.;

7. Има ли отчуждително действие влезлият в сила кадастрален и регулационен план от 1987 г. по ЗТСУ отм. и може ли да се приеме, че регулацията е приложена, ако в юридически документи страните са се позовали при описанието на правото им на собственост именно на този план или отчуждителното действие на плана е прекратено по силата на пар. 8, ал. 1 от ПР на ЗУТ;

8. Счита ли се планът приложен, ако няма придаваеми части, но е налице преместване на регулационната граница, установена с кадастралния и регулационен план от 1928 г., с последващия от 1987 г., когато за всеки от собствениците на поземления имот е образуван самостоятелен парцел, станал негова индивидуална собственост; в този случай вътрешната регулационна граница по плана от 1987 г. станала ли е имотна и следва ли този факт да бъде зачетен при изработването на кадастралната карта;

9. Ако има придаваеми части, но страните са придобивали и са се разпореждали с право на собственост върху парцел, а не върху имот, счита ли се, че те владеят и притежават правото на собственост в обема на парцела, посочен в плана, и упражняването на това право в период, по-дълъг от 10 години след влизането в сила на регулационния план от 1987 г. и удостовереното по този начин завладяване на придадената към този урегулиран имот част от съседния УПИ .... /на ищеца/ към УПИ .... /на ответниците и техните праводатели/ означава ли, че регулацията е била приложена към 1996 г. и 2015 г., в който смисъл е и разпоредбата на чл. 33, ал. 1, изр. 2-ро ЗТСУ отм. ; следва ли в този случай да намери приложение разпоредбата на пар. 8 от ПР на ЗУТ;

10. Запазва ли се отчуждителното действие за придаваемата част от единия към другия имот при последваща промяна на собствеността и дарение на УПИ на друго лице и възниква ли в този случай задължение за уреждане на регулационни сметки, за да се счита регулацията приложена;

11. Несъвпадането на границата по предходния регулационен и кадастрален план /1928 г./ с границата по последвалия регулационен и кадастрален план /1987 г./ и кадастралната карта винаги ли сочи наличие на грешка в кадастралната основа; става ли вътрешната кадастрална граница по плана от 1987 г. имотна граница и следва ли този план да бъде зачетен при изработването на кадастралната карта по реда на ЗКИР;

12. При промяна на регулационната граница между два парцела, образувани от един общ имот, която може да е свързана с необходимост от заплащане на обезщетение за придадени части към съседен имот, настъпва ли стабилизиране на отчуждителното действие на плана след завземане на придаваемите части и владението им в продължение на 10 години при действието на ЗТСУ отм. ;

13. Може ли реалната част, която съдът идентифицира като придаваемо място, да се придобива по давност - по този въпрос се поддържа противоречие на въззивното решение с ТР № 3/15.07.1993 г. по гр. д. № 2/1993 г. на ОСГК на ВС, решение № 589/17.11.2009 г. по гр. д. № 1817/2008 г. на ВКС, II-ро г. о., решение № 27/08.03.2019 г. по гр. д. № 4170/2018 г. на ВКС, I-во г. о., и решение № 59/05.08.2020 г. по гр. д. № 2315/2019 г. на ВКС, I-во г. о.;

14. Може ли да се осъществява давностно владение върху реална част, включена в съседен УПИ поради опорочаване на кадастралния и регулационен план при действието на ЗТСУ отм. ;

15. Нотариалните актове, с които страните са извършвали разпоредителни сделки с УПИ, могат ли да докажат пределите, в които е осъществявано владението, респ. правото на собственост;

16. Допустимо ли е установяване на владение със свидетелски показания, ако в имота има трайни белези, които могат да очертаят граница на осъществяваното владение, дори и да няма материализирана ограда;

17. Какви са трайните белези, които могат да служат за уставовяване на този факт и могат ли пътека, лозе, река, дере, гора, дървета, синори и пр. да бъдат счетени за такива.

Съгласно т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС във фазата по селектиране на касационните жалби Върховният касационен съд се произнася дали са налице изчерпателно изброени от законодателя общо и допълнителни основания за допускането на жалбата до касационен контрол. Допълнителните основания представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване - а именно разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело. Задължение на касатора е да посочи както разрешения правен въпрос - материалноправен или процесуалноправен, като общо основание за допускане на касационното обжалване, така също и допълнителните основания за това. В случая касаторите се позовават на основанията по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 3 ГПК. Първото основание се поддържа по въпроси №№ 1, 5, 6 и 13. По останалите въпроси №№ 2, 3, 4, 7-12, 14-17 касаторите не са се позовали на задължителна практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления и/или на практика на Върховния касационен съд като основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради което и касационно обжалване по тях не може да бъде допуснато. По нито един от поставените материалноправни въпроси не са обосновали защо според тях е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а то възниква в случаите, когато при неясни или противоречиви правни норми няма формирана съдебна практика по прилагането им или когато следва да се внесе промяна в установената практика, ако тя е неправилна или са се променили обществените условия, при което е създадена и се налага осъвременяването - т. 4 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Касаторите не са посочили с какво разглеждането на конкретното дело ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото, което е основание касационното обжалване да бъде отказано.

По първия поставен въпрос /дали спорната част представлява отчуждено от ищеца и придадено по регулацията от 1987 г. към парцела на ответниците място /придаваема част/ и следва ли планът от 1987 г. да се счита приложен, за да настъпи транслативният ефект по чл. 110, ал. 1 ЗТСУ отм. / не се разкрива основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. В решение № 393/01.02.2012 г. по гр. д. № 970/2010 г. на ВКС, I-во г. о., е разгледана хипотеза, в която първоначалната регулация от 1942 г. касае общински места и по този план няма кадастрална основа, така че с плана от 1968 г. е изготвено и първото кадастрално заснемане на имотите, като е следвало парцелните граници по плана от 1942 г. да се заснемат като имотни граници, а върху тях да се прокарат регулационните такива. Същото разрешение е приложимо и в разглеждания случай, при който от имот пл. № .... от кв. .... по плана от 1928 г. са образувани два парцела и регулационната линия между тях е следвало да се заснеме като имотна граница в плана от 1987 г., върху която да се прокара регулационната граница. В плана от 1987 г. обаче имотът отново е заснет като един - пл. № ...., а регулационната граница между отредените за него два парцела не е прокарана върху регулационната граница от 1928 г., при което неправилно спорната част, която е част от притежавания от праводателката на ищеца парцел, е заснета като част от парцела на праводателите на ответниците. Тъй като обаче по настоящото дело не е установено наличие на изтекъл 10-годишен срок на владение по границите на плана от 1987 г. - за разлика от приетото в обратен смисъл в решението, на което касаторите се позовават, няма основание планът от 1987 г. да се счита приложен на основание чл. 32, ал. 1, изр. 2 ЗТСУ отм. така, както е разяснено в ТР № 3/15.07.1993 г. по гр. д. № 2/1993 г. на ОСГК на ВС. Ето защо не може да се приеме, че спорната част е останала към имота на ответниците и в тяхна собственост, респективно, че е отпаднала от собствеността на ищеца. Поддържаното противоречие на обжалваното въззивно решение със съдебната практика не е налице.

Поставеният пети въпрос /дали парцелната граница е станала имотна и как това трябва да бъде отразено в кадастралната карта /макар такава да не е съществувала към датата на завеждане на иска/ се включва в поставения първи въпрос. Към вече изложеното следва да се добави и това, че според данните по делото именно регулационната граница между съседните парцели .... и .... от кв. .... по плана от 1928 г. е била материализирана на място посредством поставяне на пътека от тротоарни плочки, поради което следва да се приеме, че регулацията от 1928 г. е била приложена. Така материализираната граница е съществувала в този си вид както при изработването и влизането в сила на плана от 1987 г., в който е нанесена различна граница, така и впоследствие до 2015-2016 г. По делото не се твърди и не се установява нанасянето на новата граница да е станало по общо съгласие на собствениците на съседните имоти, нито се установява да е изтекъл законоустановеният 10-годишен период, каквато хипотеза е разгледана в решение № 271/13.05.2009 г. по гр. д. № 240/2008 г. на ВКС, II-ро г. о. В него, след като е посочено, че не винаги несъвпадането на границата по предходния регулационен и кадастрален план с границата по последния регулационен и кадастрален план сочи наличие на грешка в кадастралната основа, е прието, че нанасянето на новата граница е станало по общо съгласие на собствениците на съседните имоти - двата гаража са изградени с обща стена и не е било налице противопоставяне на собствениците повече от 10 години, поради което с оглед действуващата към релевантния момент разпоредба на чл. 33, ал. 1 ЗТСУ отм. парцелните граници на предходния план са приети за имотни. В настоящия случай такива данни не се разкриват, поради което не може да се приеме, че въззивното решение противоречи на цитираното решение.

Различни са фактите и по решение № 589/17.11.2009 г. по гр. д. № 1817/2008 г. на ВКС, II-ро г. о. За да приеме, че пространственият обхват на правото на собственост се лимитира от дворищнорегулационните линии, които очертават границите на урегулираните поземлени имоти, съдът по това дело е взел предвид вида на придобивното основание на праводателите на страните, а именно нотариалните актове от 1979 г., издадени по реда на обстоятелствената проверка, които удостоверяват придобиване по давност на правото на собственост върху съответните урегулирани вече имоти, т. е. удостоверяват, че въз основа на упражнявано явно, необезпокоявано и непрекъснато владение за период от 1969 г. до 1979 г. върху имотите в очертаните от регулационния план граници е упражнявана фактическа власт от позовалите се на изтекла придобивна давност лица. Или, владяни са, за период по-дълъг от 10 години след влизането в сила на регулационния план от 1961 г., и процесните 66 кв. м., а удостовереното по този начин завладяване на придадената част от съседния имот сочи, че регулацията още към 1979 г. е била приложена, в който смисъл е и разпоредбата на чл. 33, ал. 1, изр. 2-ро ЗТСУ отм. ., поради което разпоредбата на пар. 8 от ПР на ЗУТ не намира приложение - обстоятелството дали сметките по регулация са били уредени или не в този случай е ирелевантно с оглед вида на придобивното основание на праводателите на страните, което се е осъществило след влизане в сила на регулационния план и сочи същите като собственици на имотите в парцелните, а не в имотните им граници. Настоящият случай е различен. Макар н. а. № .... г., с който ищецът се легитимира за собственик по дарение, да се основава на плана от 1987 г., според който спорната по делото реална част е заснета като част от урегулирания поземлен имот на ответниците, а не на ищеца, неговото правно значение е различно от приетото в решението, на което касаторите се позовават. Нотариалният акт е за сделка, т. е. не е констативен - не удостоверява придобиване по давност. Констативен е нотариалният акт, на който се позовават ответниците Ж. - н. а. № ..... г. /№ .... г./, който обаче е издаден не по обстоятелствена проверка, а по реда на чл. 587, ал. 1 ГПК по писмени доказателства - н. а. № .... г., с който наследодателката им М. Г. се легитимира за собственица на парцел .... от кв. .... по плана от 1928 г., и удостоверение за наследници. Нотариалният акт, на който се позовават касаторите - н. а. № .... г., е за сделка. Издаден по обстоятелствена проверка, т. е. - удостоверяващ придобиването по давност, е н. а. № .... г., с който праводателите на страните А. С. и М. Г. са признати за собственици по давностно владение и наследство на парцели .... и .... от кв. .... по плана от 1928 г. Според предвижданията на този план спорната част е била част от парцел ...., придобит по силата на договор за доброволна делба от праводателката на ищеца. Или, нотариалните актове, издадени при действието на плана от 1987 г., според който спорната част е заснета като част от имота на ответниците, не удостоверяват придобиването на същата по давност от ответниците - придобивно основание, от което изхожда решение № 589/17.11.2009 г. по гр. д. № 1817/2008 г. на ВКС, II-ро г. о. Различието във фактите не е в състояние да обоснове противоречие на обжалваното съдебно решение с посочената съдебна практика.

В решение № 423/10.11.2011 г. по гр. д. № 1481/2010 г. на ВКС, I-во г. о., е изразено принципно становище, основано на дадените с ТР № 3/15.07.1993 г. по гр. д. № 2/1993 г. на ОСГК на ВС разрешения, по въпроса за възможността да се придобива собственост върху придадено по регулация място чрез владение в продължение на 10 години. С оглед данните по делото е прието за недоказано ищецът да е упражнявал фактическа власт върху спорното място до 1992 г., когато е одобрен действащият регулационен план от 1992 г., с който това место се придава към отредения за собствения му имот парцел; не се доказва владение и след това до 2006 г., когато е одобрена кадастралната карта, изготвена по регулационния план от 1992 г. В настоящия случай въззивният съд не е отрекъл възможността да се придобива собственост върху придадено по регулация място чрез владение, но също както в посоченото решение е приел, че от събраните по делото доказателства не може да се направи обоснован извод за осъществявано от ответниците и техните праводатели владение, така че поддържаното противоречие не е налице.

В решение № 27/08.03.2019 г. по гр. д. № 4170/2018 г. на ВКС, I-во г. о., са разгледани начините за прилагане на дворищната регулация при действието на ЗТСУ отм. , като е направено позоваване на приетото с ТР № 3/15.07.1993 г. по гр. д. № 2/1993 г. на ОСГК на ВС - чрез плащане / чл. 33, ал. 1, изр. 1-во ЗТСУ отм. , чрез владение и придобиване по давност на придаваемото место от имот към съседен парцел /чл. 33, ал. 1, изр. 2-ро ЗТСУ отм. , или чрез издаване на констативен нотариален акт на основание чл. 134, ал. 3 ЗТСУ отм. В случая наследодателят на ищците е бил признат за собственик по регулация на процесните 140 кв. м. с нотариален акт, който го легитимира като собственик до опровергаване на констатациите на нотариуса. Тъй като решението е постановено в производство по чл. 307, ал. 2 ГПК, влязлото в сила решение е отменено чрез извънинстанционния способ при основанието по чл. 303, ал. 1, т. 1 ГПК и делото е върнато за ново разглеждане на въззивния съд с указания при новото разглеждане на делото чрез назначаване на техническа експертиза да се установи как измененията на застроителния и регулационен план с представеното ново доказателство /заповед на кмета на общината/ се отнасят към процесните 140 кв. м. и ако те са предмет на придаване по регулация с тази заповед, дали тя е приложена, респективно дали за нея е провеждано производство по пар. 6 от ПР на ЗУТ или предвиждането е отпаднало автоматично в хипотезата на пар. 8 от ПР на ЗУТ. Липсата на конкретно решение по съществото на спора не дава възможност да се прецени твърдяното от касаторите противоречие като основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

В решение № 96/05.07.2018 г. по гр. д. № 3758/2017 г. на ВКС, I-во г. о., е разгледана хипотеза на извършено при действието на ЗТСУ изменение на влязъл в сила дворищнорегулационен план, при което от един имот, собственост на определено лице /в случая държавата/, се придава площ към съседен имот, собственост на същото лице, като е прието, че в този случай промяната в границите между двата имота настъпва от момента на влизане на плана в сила и задължение за уреждане на регулационни сметки не възниква; действието на този план се запазва при последваща промяна на собствеността и продажба от държавата на единия от урегулираните имоти на друго лице, като регулацията се счита приложена независимо дали придадената част е заета. В разглеждания случай при действието на плана от 1928 г., когато първоначално урегулираните поземлени имоти са били собственост на едни и същи лица /праводателите на страните А. С. и М. Г./, придаване по регулация не е било извършено - това е сторено при действието на плана от 1987 г., когато не е било налице единство на собственика, тъй като собственици на съседните парцели вече са били различни лица. Липсата на сходство в разглежданите случаи изключва приложението на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК като основание за допускане на касационно обжалване.

В решение № 59/05.08.2020 г. по гр. д. № 2315/2019 г. на ВКС, I-во г. о., е разгледан случай, при който от парцел, образуван с първия регулационен план на населеното място, с изменение на регулационния план от 27.02.1965 г. са образувани два парцела, а с последващо изменение от 14.09.1965 г. вътрешната регулационна граница между парцелите е променена, като не е установено наличие на основание за тази промяна, поради което е прието, че тази регулация е опорочена. Според нея обаче спорната реална част попада в парцела на праводателите на ответниците, които я владеят от 1984 г. и са я придобили най-късно в края на 1994 г. В разглеждания случай липсва изтекъл срок по чл. 79, ал. 1 ЗС, поради което поддържаното от касаторите противороечие не може да се обоснове.

Ето защо не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по въпрос № 5.

По въпрос № 6, който се припокрива с въпрос № 12, и по въпрос № 13 касаторите са посочили съдебна практика, на която според тях обжалваното въззивно решение противоречи. Тези въпроси, както и въпроси №№ 14, 15, 16 и 17 в обобщен вид се свеждат до възможността да се придобиват по давност придадени по регулация части от съседни имоти и допустимите доказателства за установяване границите на осъществявано владение. Те изхождат от тезата на касаторите за осъществявано спокойно, явно и непрекъснато владение върху спорната реална част в законоустановения срок от праводателите на касаторите, а след закупуването на УПИ .... от кв. .... - и от тях самите, в резултат на което тази част е придобита по давност. От същата теза изхождат в едната си част и въпроси №№ 4 и 9. В мотивите към обжалваното решение обаче въззивният съд е приел, че от събраните по делото доказателства не може да се направи обоснован извод за осъществявано от ответниците и техните праводатели владение върху спорната реална част за времето до 2015-2016 г. Ето защо въпроси № 6, №№ 12-17 и частично №№ 4 и 9 са поставени при предпоставка, каквато не е установена по делото. В този смисъл те не отговарят на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК и по тях не може да се допусне касационно обжалване. Това е и пречка за разглеждане на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поддържано по въпроси №№ 6 и 13. Впрочем, на въпрос № 6 и съответно - на въпрос № 12, /при промяна на границата между два парцела, образувани от един общ имот, която е свързана с необходимост от заплащане на обезщетение за придадени части към съседен имот, настъпва ли стабилизиране на отчуждителното действие на плана след завземане на придаваемите места и владението им в продължение на десет години при действието на ЗТСУ отм. е даден отговор при разглеждането на въпрос № 5, като е прието, че не съществува противоречие между обжалваното въззивно решение и решение № 59/05.08.2020 г. по гр. д. № 2315/2019 г. на ВКС, I-во г. о., на което касаторите се позовават. Не съществува противоречие между въззивното решение и съдебната практика, посочена при обосноваването и на въпрос № 13 - решение № 589/17.11.2009 г. по гр. д. № 1817/2008 г. на ВКС, II-ро г. о., решение № 27/08.03.2019 г. по гр. д. № 4170/2018 г. на ВКС, I-во г. о., и решение № 59/05.08.2020 г. по гр. д. № 2315/2019 г. на ВКС, I-во г. о., които също са обсъдени при отговора на въпрос № 5, както и с ТР № 3/15.07.1993 г. по гр. д. № 2/1993 г. на ОСГК на ВС, обсъдено при отговора на въпрос № 1. Въпроси №№ 7, 8, 11, 14 и частично № 9 също са намерили отговор при разглеждане на съдебната практика при отговора на въпрос № 5.

В обобщение, не се констатират основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.

С оглед изхода на спора и предвид заявеното искане, на ответника по касация следва да се присъдят разноските за водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 800 лева по договор за правна защита и съдействие сер. Б № [ЕГН]/24.11.2020 г.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 260505/03.09.2020 г. по в. гр. д. № 1750/2019 г. на Варненския окръжен съд.

ОСЪЖДА Г.В.А. с ЕГН [ЕГН] и А.С.А. с ЕГН [ЕГН], двамата с адрес: [населено място],[жк][жилищен адрес]02, да заплатят на С.Г.А. разноските за водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 800 /осемстотин лв./ лева.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: