ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 159

София, 09.03.2021г.

Върховният касационен съд на Р. Б, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на седми декември две хиляди и двадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ

ЕРИК ВАСИЛЕВ

изслуша докладваното от съдия Б.С гр. дело № 2900 по описа за 2020г. и приема следното:

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат Д.М. като процесуален представител на „Ю. Б“ АД София срещу въззивното решение на СГС от 13.07.2020г. по в.гр.д. № 8395/2019г.

В отговора си по реда на чл.287 ал.1 ГПК чрез адвокат Д.Д. ответницата по жалбата В.М.Я. от [населено място] е изложила съображения за липса на твърдяните основания за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски.

Касационната жалба е допустима – подадена е в преклузивния срок, от страна, имаща право и интерес от обжалването, и срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт.

За да се произнесе по допускането на касационно обжалване, ВКС съобрази следното:

С атакуваното решение СГС е потвърдил решението на СРС от 08.12.2018г. по гр.д. № 21479/2016г., с което „Ю. Б“ АД е осъдено да заплати на В.М.Я. 10133.63лв., представляващи недължимо платена сума вследствие превалутиране на анюитетни вноски по Договор за потребителски кредит от 03.06.2008г., ведно със законната лихва, считано от предявяването на иска до окончателното изплащане, и в тежест на дружеството са присъдени разноски.

Въззивният съд е препратил на основание чл.272 ГПК към фактическите и правните изводи на първоинстанционния съд, приемайки, че: на 03.06.2008г. между страните е сключен договор за потребителски кредит, с който ответното дружество е предоставило на ищцата и на К.Е.Я. 150000лв. със срок за погасяване 300 месеца съобразно погасителен план; предвидено е, че кредитът се отпуска и се погасява в швейцарски франкове по блокирана сметка на ищеца в банката, по която има средства и се оперира с български левове, и че ако при падежа на вноска кредитополучателят не е осигурил по сметката си дължимата сума в швейцарски франкове, но има средства в евро или лева по сметките си в банката, погасяването става след служебно превалутиране по курс продава на банката за швейцарски франк към евро или лева, за което кредитополучателят дава неотменимо и безусловно съгласие /чл.6 ал.2 от договора/; в чл.22 ал.1 и ал.2 от договора кредитополучателят е декларирал, че е запознат и е съгласен с това, че обявеният от банката курс „купува“/“продава“ на швейцарския франк, както и превалутирането, може да имат за последица, вкл. в случаите по чл.6 ал.2 от договора, повишаване размера на дължимите вноски, като напълно приема да носи за своя сметка риска от такива промени и повишаване и че е съгласен да поема всички вреди, в т.ч. пропуснати ползи, произтичащи от промяната на валутните курсове и новите лихви; декларирано е и че кредитополучателят изцяло е запознат и разбира икономическия смисъл и правните последици от уговорките по чл.6 ал.2 и чл.21 - чл.23 от договора и е съгласен с настъпването им.

Предвид чл.143 и чл.146 ЗЗП /в редакцията им към момента на сключването на договора/, чл.3 пар.2 и чл.4 от Директива 93/13/ЕИО, решение на СЕС С-186/16 и определение на СЕС по дело С-119/17 е прието, че клаузите за уговорената валута са съществен елемент от договора, а не акцесорен модалитет на плащането, но не е налице условието на пар.4 от посочената директива клаузите да са изразени на ясен и разбираем език, което обуславя възможността те да се разглеждат като неравноправни, макар да са включени в основния предмет на договора. Съобразени са разясненията на СЕС по дело С-186/16 относно понятието „ясен и разбираем език“ при договорите за кредит, че финансовите институции следва да предоставят на кредитополучателите достатъчна информация, позволяваща им да вземат решения, основани на добра информираност и благоразумие, което означава разбиране не само от формална и граматическа гледна точка, но и средният потребител да може да съобрази възможното поскъпване или обезценяване на чуждестранната валута и да прецени потенциално значимите икономически последици от подобна клауза. Взето е предвид приетото в определението по дело С-119/17, че в случаите на прехвърляне върху кредитополучателя на целия валутен риск съдът следва да прецени дали е спазено изискването за добросъвестност на насрещната страна и дали създава значителен дисбаланс в правата и задълженията на страните по смисъла на чл.3 пар.1 от посочената директива. Прието е, че чл.6 ал.2 от договора позволява на дружеството да променя едностранно размера на месечната погасителна вноска чрез предвидената възможност за служебно превалутиране в швейцарски франкове на средства по банкови сметки на кредитополучателя. Ищцата не е била уведомена за всички обстоятелства, които са могли да дадат отражение върху обхвата на задължението й и не са й позволили да изчисли общата цена на заема, не е предоставена достатъчна информация, позволяваща й да вземе решение на основата на добра информираност и благоразумие. Разликата в курса на франка, формирана след служебно превалутиране от банката по нейн търговски курс, се явява печалба за банката за сметка на кредитополучателя, съществуваща успоредно с договорената възнаградителна лихва. Така потребителят поема съществен валутен риск, а равновесието между правата и задълженията на страните значително се нарушава във вреда на потребителя, обуславящо неравноправност на позволяващите го клаузи от договора /чл.6 ал.2 и чл.22 във вр. с чл.1 и 2/ с оглед чл.143 ЗЗП. Клаузите по чл.22 от договора представляват пряка уговорка във вреда на потребителя, като възлагат на по-слабо информираната страна единствено неизгодните икономически последици от повишаване на валутния курс, като за него не е предвиден механизъм за противодействие срещу постоянното повишаване на курса, водещо до непрекъснато нарастване на размера на погасителните вноски без промяна на абсолютната им стойност в уговорената валута. За банката такъв механизъм е предвиден – чрез едностранно изменение на лихвата, като няма уговорки, че банката носи риска от понижаване на курса на франка, водещо до извод за значително неравновесие между правата и задълженията на страните. Чл.22 от договора в действителност установява формално спазване от банката на принципа за добросъвестност по чл.14 ЗЗП, доколкото кредитополучателите са декларирали, че са запознати с възможността за повишаване размера на вноските в лева при повишаване на валутния курс и превалутирането. Но за да бъде потребителят реално информиран, а банката – добросъвестна, е необходимо обстоятелствата, за които е декларирана информираност, да следват от ясни и прозрачни условия по договора. В случая съществените му параметри нямат тези характеристики: конкретният размер на кредита в швейцарски франкове, факторите, определящи курса на търговеца, по който той извършва превалутирането, размера на погасителните вноски във франкове /такъв не е посочен нито в договора, нито е представен погасителен план, от който да е виден/. При неяснота на конкретните обстоятелства, върху които определен фактор може да влияе, не може да се приеме, че знанието за самия него носи и информация за механизма на действието му и резултатите от проявлението му. Непредставянето на информация за влиянието на промяната на валутния курс върху месечните вноски е в нарушение на изискването за добросъвестност по чл.143 ЗЗП. Като неоснователно е оценено възражението, че клаузите са индивидуално уговорени, тежестта за установяване на каквото е на ответника. Такъв характер на клаузите се изключва от наличието на общи условия и типово сключени договори, предварително изготвени от търговеца. Като неоснователно е оценено и възражението за изтекла погасителна давност на предявеното вземане.

По оплакванията на касатора във въззивната му жалба въззивният съд е приел, че: не доказва индивидуално уговорени клаузи подписването на договора, нито други документи, изготвени от банката след сключването на договора; посочването в договора на определен вид валута, без да е посочен размерът на кредита в тази валута, не може да бъде валидна уговорка, а още по-малко – ясна и разбираема клауза; при служебното превалутиране банката прилага свои търговски курсове, които тя може да определя в зависимост от собствената си преценка и търговския си интерес, като не е предвидено тези курсове да са поставени в зависимост от обективни индекси извън нейния контрол и размерът на кредита в швейцарски франкове е определен от нея едностранно, с оглед на което са ирелевантни доводите на ответника, че никоя от страните не може да влияе върху котировките на валутните пазари, тъй като договорът не предвижда курсовете на банката да са обвързани с такива котировки; неоснователни са доводите, че с допълнителните споразумения в периода 2009 – 2014г. и с конклудентни действия по изпълнение на договора потребителят е признал, че задължението му е в швейцарски франкове – неравноправността на клаузите се преценява към момента на сключването на договора и в последващо споразумение, сключено въз основа на нищожни клаузи по първоначалния договор, не може да бъде потвърдено изначално несъществуващо задължение, тези документи не доказват предоставена на потребителя информация за размера на кредита във франкове преди или при сключването на договора, нито че с договора е уговорен такъв, като съгласно постоянната практика на СЕС за потребителя от основно значение е информацията преди сключването на договора за условията му и за последиците от сключването му, въз основа на която той взема решение дали да се обвърже с тях, изготвени предварително от доставчика; сумата на кредита е усвоена в левове, тъй като ищцата е имала реална възможност да се разпорежда единствено със 150000лв.; в противоречие с т.38 и т.40 от решение по дело С-186/16, според които кредитът е отпуснат във франкове, само ако сумата е предоставена на разположение на кредитополучателя във франкове, е твърдението на ответника за усвояване на сумата по кредита със зъверяването й по блокирана сметка; разликата в курса на франка към момента на отпускане на кредита и момента на погасяване на вноските е положителна величина, формирана след служебно превалутиране по курс на банката, която е печалба за нея, получавана успоредно с възнаградителната лихва, в резултат потребителите поемат съществен валутен риск и равновесието се нарушава в тяхна вреда, обуславящо неравноправност на клаузите, които го позволяват – чл.6 ал.2 и чл.22 от договора; несъстоятелни са възраженията, че кредитополучателят може да погасява кредита във франкове, закупени от друг не по курс на кредитодателя – неравноправният характер на клаузите се извежда от това, че с тях във вреда на потребителя се прехвърля изцяло валутният риск, създаващо значително неравновесие между правата и задълженията на страните; неоснователни са доводите за поемането на риска от двете страни, тъй като повишението на валутния курс на франка е извън контрола им – банката е установила за себе си гаранции, изключващи възможността да понесе евентуални неблагоприятни последици – задължението й е на фиксирана стойност в лева и не се влияе от курса на франка, превалутирането е по курса на банката, а не по официален курс или при прилагане на други обективни критерии, право е на банката едностранно да увеличава лихвения процент, даващо й възможност за компенсиране на неизгодно изменение на курса, без уговорено реципрочно намаление на лихвата при увеличение на курса, непредвидена възможност за освобождаване на кредитополучателя от валутния риск, без да понесе всички неблагоприятни последици от това, с оглед на което посочените клаузи от договора поставят по-слабо информираната страна в невъзможност за адекватна преценка относно заложените в тях финансови рискове, тъй като не са съставени на ясен и разбираем език. Не е предоставена на ищцата достатъчно информация, позволяваща й решение въз основа на добра информираност и благоразумие – в договора не са посочени съществени данни – размер на задължението във франкове, валутен курс, валутен курс, по който то се изчислява, размер на месечните вноски, позволяващи на потребителя да изчисли общата цена на заема, да предвиди икономическите последици за него и да вземе решение, не са представени доказателства банката да е спазила изискването за добросъвестност и прозрачност и преди сключването на договора да е предоставила на потребителя информация за влиянието върху вноските на драстично обезценяване на лева, да го е запознала с рисковете от промените в обменните курсове и с възможните икономически последици така, че да може сам да прецени потенциалните последици и да направи извод за обхвата на задълженията си. Клаузите на чл.22 от договора са пряка уговорка във вреда на потребителя, а не информация за поемането на валутен риск, те възлагат върху по-слабо информираната страна неизгодните последици от повишаването на валутния курс и прехвърлят върху нетърговец риска от колебанията на валутния пазар, без предвиден механизъм за противодействие на потребителя, водещо до непрекъснато повишаване размера на погасителните вноски, без да се променя абсолютната им стойност във франкове. Не би могло да се очаква съгласие на потребителя с клаузите да плаща валута, каквато не е получил, и да поеме всички вреди от промяната на валутните курсове, ако реално е бил запознат с възможността за устойчиво нарастване на задължението му по начин, че кредитът да поскъпне със значителен процент, надвишаващ този на лихвите по стандартните кредити в лева. Предоставената информация за възможна промяна на обявения от банката курс и че това ще рефлектира върху размера на дълга в посока повишаване не налага извод за достатъчна информираност съобразно тълкуването на СЕС. Несъстоятелно е оплакването за изготвени на ясен и разбираем език клаузи, тъй като „всеки българин е наясно що е то валута и валутен курс“ – според указанията с решение по дело С-186/16 търговецът е длъжен да предостави на потребителя цялата информация за условията на договора и последствията от тях, при преценката за ясен и разбираем език на клаузите се изхожда от възможностите на средностатистическия потребител и не може да се поставя под въпрос задължението на търговците за спазване изискванията за прозрачност и добросъвестност с доводи как са били регулирани обществените отношения през 1997г. и с оглед дългогодишната политическа и икономическа обстановка в страната. В случая не са приложими изключенията по чл.144 ал.3 ЗЗП – те са относими единствено към основанията по чл.143 т.7, т.10 и т.12 ЗЗП, в които не попада клауза, регулираща валутни рисковеу при договаряне на кредит в чуждестранна валута и погасителни вноски в същата валута, а и договорът за кредит не е сделка с ценни книжа, нито с финансови инструменти; цената на кредит в чуждестранна валута по смисъла на чл.144 ал.3 т.1 е единствено възнаградителната лихва, но не и допълнителните разходи на кредитополучателя вследствие поемането на валутния риск, в т.ч. разликата в обменния курс. Полученото от банката е при начална липса на основание и подлежи на връщане от момента на даването, от когато започва да тече давностният срок, който е петгодишен, а не тригодишен предвид т.5 от ППВС № 1/1975г.

В изложението си по чл.287 ал.1 ГПК касаторът-ответник сочи произнасяне от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС по т.д. № 1392/2018г., с което било прието, че сходни договори за кредит са във вълута швейцарски франка, и с практиката на СЕС по дела № С-119/17, С-186/16 и Директива 93/13/ЕИО, според които националната юрисдикция трябва да направи оценка относно наличието на евентуална значителна неравнопоставеност с оглед на всички обстоятелства по делото и отчитайки по-специално експертната компетентност и познанията на доставчика относно възможните промени в обменните курсове във връзка с вземането по кредит в чуждестранна валута. Изложени са съображения за неправилно тълкуване на решенията на СЕС, защото не била направена оценка на познанията на банката относно възможните промени на обменните курсове и били игнорирани доводите, че банката не може да разполага с прогнозна информация за курсовете 25 години напред, че кредитополучателят е информиран и е разбрал, че курсът може да се повиши, което да доведе до нарастване размера на вноските. Сочат се и въпросите в хипотезата по чл.280 ал.1 т.3 ГПК: 1. когато кредитополучателят избере да закупи швейцарски франкове от кредитодателя, извършената покупко-продажба на валута представлява ли част от договора за кредит или е независима от него допълнителна услуга, ползвана от кредитополучателя по своя преценка и желание; 2. след като това е допълнителна услуга и кредитополучателят не е длъжен да купува от банката франкове, а е длъжен единствено да осигури съответния размер такива на падежа, следва ли търговската печалба за извършване на тази услуга вследствие на валутни разлики и такси да се възстанови на кредитополучателя; 3. възможно ли е банката като професионалист да прогнозира за 25 години напред курса на чуждестранната валута на отпуснатия кредит; 4. какви са критериите за определяне дали банката е предоставила достатъчно информация на ясен и разбираем език, за да се направи извод, че кредитополучателят е бил уведомен и е разбрал, че при повишаване на курса на франка ще се повиши размерът на вноската в лева - не бил обоснован изводът каква конкретно е липсващата информация, за да се определи тя като подробна и непривидна; 5. за задължението на съда да установи знанието на кредитополучателя, което не се извършва чрез разпределение на доказателствената тежест, а чрез реална проверка по негов почин; 6. следва ли съдът да изясни дали кредитополучателят е разбирал спорните като неравноправни клаузи и какви по принцип са били знанията му по основни положения на договора, като размер на кредита, валута на курса, формиране на погасителните вноски и др. задължения; 7. как следва съдът да изясни тези обстоятелства – чрез разпределение на доказателствената тежест или по свой почин, считат ли се тези обстоятелства за неизяснени, респективно за неизпълнени указанията на СЕС, ако чрез разпределение на доказателствената тежест страните не са предприели действия за изясняване на тези обстоятелства; 8. до каква степен служебната проверка за неравноправни клаузи създава задължение на съда да изясни дали кредитополучателят е разбирал горните обстоятелства и в какви разяснения от търговеца се нуждае; 9. дали служебната проверка се изчерпва в разпределение на доказателствената тежест единствено.

ВКС намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допускано.

На първо място, касаторът не сочи конкретен въпрос, по който въззивният съд се е произнесъл в противоречие със сочената от него практика на ВКС, обективирана в решение по т.д. № 1392/2018г. І ТО. Следва да се отбележи, че даденото от въззивния съд разрешение не е в противоречие, а е в съответствие с разрешението по това дело, по което съдът се е произнесъл по валидността на клаузи по сключен с ответната банка договор за кредит, идентични по съдържание с разглежданите договорни клаузи по настоящото дело.

Няма произнасяне от въззивния съд и в противоречие със сочената практика на СЕС. Това е така, тъй като е направена оценка относно наличието на значителна неравнопоставеност с оглед на всички обстоятелства по делото към момента на сключването на договора за кредит, отчитайки и експертната компетентност и познанията на доставчика относно възможните промени в обменните курсове във връзка с отпуснат банков кредит в чуждестранна валута.

Първият поставен в изложението въпрос е неотносим към резултата по спора, до който е достигнал въззивният съд. Съдът не е формирал извод дали ако кредитополучателят избере да закупи шв.франкове от банката – кредитодател, покупко-продажбата представлява част от договора за кредит или е независима от него допълнителна услуга, предлагана от банката, ползвана от кредитополучателя по свое желание и преценка. Липсват решаващи изводи и във връзка с втория въпрос и тъй като положителен отговор на първия въпрос е едно от съдържащите се във втория въпрос условия, и той е неотносим към изхода на спора.

Третият поставен от касатора въпрос е фактически, поради което не отговаря на основното изискване на чл.280 ал.1 ГПК, за да бъде основание за допускане на касационно обжалване. От друга страна, решаващите изводи в атакуваното решение не са основани на съображение, че ответната банка е следвало да прогнозира за 25 години напред с точност курса на чуждестранната валута. Изводът в тази насока е, че банката е трябвало с оглед експертната й компетентност, но не е предоставила на кредитополучателя преди сключването на договора достатъчна информация - не само разбираема от формална и граматическа гледна точка, а с посочен точен механизъм - за влиянието върху вноските на драстично обезценяване на лева /съгласно т.49 от решение по дело С-186/16 това, както и увеличаването на чуждестранния лихвен процент, е минимумът от дължимата от доставчика информация/, да го е запознала с рисковете, свързани с възможните промени /тенденцията/ на обменните курсове и с възможните последици за финансовите му задължения, така че да може сам да прецени потенциалните последици, да направи извод за обхвата на задълженията си и да изчисли възможната обща цена на кредита /съобразно т.3 и т.45 - т.51 от решение по дело С-186/16 СЕС/ и т.29 от определение по дело С-119/17 СЕС.

И четвъртият въпрос не обосновава допускането на касационно обжалване. Въпросът е поставен в теоретичен план. Какви са критериите за определяне дали банката е предоставила достатъчно информация на ясен и разбираем език, за да се направи извод, че кредитополучателят е бил уведомен и е разбрал, че при повишаване на курса на франка ще се повиши размерът на вноската в лева, е въпрос, зависещ от установените във всеки отделен случай обстоятелства. В разглеждания случай съдът е приел в тази връзка, че в договора за кредит не са посочени съществени данни /размер на задължението в шв.франкове, валутен курс, по който то се изчислява, и размер на месечните погасителни вноски/ и че банката не е предоставила на потребителя информация за влиянието върху вноските на драстично обезценяване на лева, не го е запознала с рисковете от промени в обменните курсове и с възможните икономически последици, позволяващи му да изчисли общата цена на заема, да предвиди икономическите последици от него и да вземе информирано решение за сключването на договора, което е в съответствие със сочената практика на СЕС /виж и предишния абзац/. Произнасянето по въпрос във връзка с този конкретен извод касаторът не е релевирал като основание за допускане на касационно обжалване, а касационният съд не може да го вземе предвид служебно с оглед диспозитивното начало в гражданския процес и правото на защита на насрещната страна.

Няма произнасяне от въззивния съд и по останалите релевирани в изложението въпроси. В атакуваното решение не са формирани изводи относно: служебно задължение на съда ли е да изясни дали кредитополучателят в случая е разбрал оспорените клаузи на договора, какви са били знанията му за размера на кредита, за курса на валута, за формиране на погасителните вноски; начина на изясняване на тези обстоятелства – чрез разпределение на доказателствената тежест или по почин на съда, считат ли се тези обстоятелства за неизяснени, ако чрез разпределение на тежестта на доказване страните не са предприели действия за изясняването им, дали служебната проверка се изчерпва в разпределение на доказателствената тежест. Въззивният съд не е бил и задължен да се произнася в тази насока с оглед разпоредбата на чл.269 ГПК, тъй като такива оплаквания касаторът не е навел пред него с въззивната си жалба. Следва да се посочи и че съдът е извършил преценка за наличие на ясен и разбираем език на процесните клаузи от гледна точка на средностатистическия потребител, което е в съответствие с посочената практика на СЕС /т.51 от решението по дело С-186/16/, а и касаторът не е твърдял и не е представил доказателства в процеса съобразно чл.154 ал.1 ГПК потребителят да е притежавал информираност, наблюдателност и съобразителност над тази степен.

На основание чл.78 ал.1 ГПК на ответницата по касационната жалба следва да бъдат присъдени 2500лв. разноски – заплатено адвокатско възнаграждение за процесуалното й представителство пред настоящата инстанция по договор за правна защита и съдействие от 10.09.2020г.

Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на СГС, ГО, ІV-„А“ въззивен състав, № 4182 от 13.07.2020г. по в.гр.д № 8395/2019г.

ОСЪЖДА „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД София да заплати на В.М.Я. от [населено място] 2500лв. разноски.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: