№ 82 София, 09.03.2021 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Р. Б, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на двадесет и пети февруари две хиляди двадесет и първа година в състав:

Председател:М. С

Членове:С. К

Г. Г

като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 4045/2020 г., и за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по чл.288 вр. чл.280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от А.Н.С. и З.Н.С. чрез адв. А. И., срещу въззивното решение № 5356/10.09.2020 г. по в. гр. д. № 12253/2019 г. на Софийския градски съд, ІV-Б състав, с което е потвърдено решение № 176058/25.07.2019 г. по гр. д. № 55775/2018 г. на Софийския районен съд, І-во г. о., 33-ти състав, с което са отхвърлени исковете, предявени от касаторите срещу Л.И.В., с искане ответницата да преустанови неоснователните си действия, с които пречи на ищците да упражняват пълноценно правото си на собственост по отношение на гараж с идентификатор .... с площ 34.86 кв. м. при посочени съседи, в сграда, представляваща имот с идентификатор ...., находяща се в [населено място], [улица], изразяващи се в поставяне на заключваща се врата и заграждане на площ от още 14.81 кв. м., които са в повече от обема на собственост и възпрепятстване на достъпа до тях, да премахне за своя сметка заключващата се врата и загражденията на гаража за площта над притежаваното право на собственост и да се въздържа от действия, препятстващи ползването на общите части на подземния етаж на сградата.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, насочена е срещу въззивно решение, което попада в обхвата на касационния контрол и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е допустима.

От ответницата по касация - ответница по делото, е получен писмен отговор със становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

При произнасяне по допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., намира следното:

Страните по делото са собственици на самостоятелни жилищни обекти в сграда в режим на етажна собственост. Притежават и гаражи, находящи се в подземния етаж на сградата. Така, ищците притежават гаражна клетка № 8-9, а ответницата - гаражна клетка № 4.

По делото е установено, че за построяване на сградата е учредено право на строеж с н. а. № .... г. в полза на „Пиел“ ЕООД и на ответницата, която е следвало да получи в собственост два апартамента и няколко паркоместа, включително и паркомясто № 4, при съседи на същото: външна стена, външна стена, зона за маневриране и паркомясто № 3, без да е посочена конкретна площ.

В изпълнение на задължение, поето с н. а. № .... г., собствениците на земята и учредители на правото на строеж прехвърлили с н. а. № .... г. на ответницата 27.31% ид. ч. от урегулирания поземлен имот, които се разпределят на притежаваните от нея обекти в новопостроената сграда, като за паркомясто № 4 са определени 0.90% ид. ч.

Ищците се легитимират за собственици на гаражна клетка № 8-9 за два автомобила със застроена площ от 36.39 кв. м., която закупили от „Пиел“ ЕООД с н. а. № .... г.

Ищците твърдят, че площите на гаражните клетки и прилежащите им размери на общите части от подземния гараж и правото на строеж са определени съгласно таблица от 21.06.2010 г. за разпределение на площите на имотите в жилищната сграда, изготвена от инж. А. Б. и послужила за изготвяне на нотариалните актове. Съгласно таблицата ответницата притежава право на собственост върху гаражна клетка № 4 с площ 17.90 кв. м., но незаконно била поставила врата и заградила и приобщила към гаража си площ в размер на 14.81 кв. м. за сметка на подземния гараж, който всички етажни собственици ползват и който се явява обща част на етажната собственост. Твърдят, че по този начин ответницата нарушава собственическите им права, тъй като смущава ползването на подземния гараж в неговата цялост и ограничава площта му.

Ответницата е оспорила исковете с твърдение, че по надлежен ред след изменение на одобрения архитектурен проект отреденото паркомясто съответства на новообособения гараж № 4, като никаква част от него не представлява обща част нито по естеството си, нито по предназначение.

По делото са приети заключение на техническа експертиза, изготвено от вещото лице арх. Б.-Н., и заключение на повторна техническа експертиза, изготвено от вещото лице инж. Т.. Въззивният съд отказал да кредитира първото заключение по съображения, че в него се съдържат вътрешни противоречия - от една страна експертът сочи, че е налице грешка в таблицата за разпределение на площите, а от друга страна на нея изгражда изводите си, че в ползваната от ответницата гаражна клетка се включват общи части. Съдът кредитирал заключението на повторната експертиза, от което се установява, че съгласно първоначалния архитектурен проект от 2006 г. в ниво -1 са обособени 18 броя паркоместа. Паркомясто № 4 е описано като местоположение със съседи: външна стена, външна стена, зона за маневриране и паркомясто № 3, като между двете паркоместа няма предвидени общи части и границата между тях е по хоризонтална ос Г. В процеса на строителството е изработен допълнителен проект, одобрен на 03.07.2009 г., за обособяване на 15 броя гаражи, съгласно който гараж № 4 се намира в частта между вертикална ос 7, хоризонтална ос Г и две външни стени. Експертът посочва, че гаражът е с местоположение, отговарящо на проектната документация, като според нея застроената му площ е 34.90 кв. м., а чистата площ е 31.03 кв. м. Зоната за маневриране пред гаража е с широчина 6.53 м., като е спазено разстоянието в проекта, посочено в приложения чертеж. При измерване експертът е установил, че площта на гаража е 34.90 кв. м. със съответните зидове, което отговаря на графическата площ в архитектурните чертежи; не е установил разлика между предвиденото по проект и изпълненото на място. В архитектурния чертеж е изписана площ 17.90 кв. м., но при анализ на графичната част се установява, че това е само частта от гаража, заключена между граници: външна стена, външна стена, зона за маневриране и хоризонтална ос Д, което не отговаря на действителното място и описание на гараж № 4. В приложената документация няма данни коя площ е взета предвид при получаване на тези 17.90 кв. м. и кои са техните граници. При площообразуването също е заложено това число, но то не отговаря на графично изобразената площ в одобрените проекти. Вещото лице е дало отговор, че по документи за собственост не е посочена площта на гаражната клетка, а само границите; действително заградената площ е 34.90 кв. м. и тя отговаря на предвидената в проектната документация с посочените размери и граници, като в нея не попадат общи части; между отделните гаражни клетки няма обособени общи части. Експертът счита, че е налице грешка при изготвяне на площоразпределянето /което не е и част от проектната документация/, тъй като е приета написаната площ от 17.90 кв. м. като площ на цялото помещение и тя е ползвана при разпределянето на идеалните части за обекта.

Въззивният съд приел, че не се установява да е осъществено твърдяното от ищците противоправно поведение на ответницата, изразяващо се в заграждане на гаражна клетка с по-голяма площ от предвидената в строителната документация на сградата и документите за собственост. Фактическите граници на съществуващата гаражна клетка № 4 съответстват на границите по инвестиционния проект, част архитектурна, както и на документа за собственост на ответницата. Това означава, че площта, определена съобразно границите, посочени в графичната част на инвестиционния проект, не съответства на записаната в чертежа площ и на тази в таблицата за разпределение на площите от 21.06.2010 г. Но площта, измерена съобразно параметрите по графичната част, съответства на тази, измерена реално на място. Следователно процесната гаражна клетка е изградена в съответствие с предвижданията по графичната част на инвестиционния проект. Оттук въззивният съд заключил, че действителното заграждане на гаражна клетка № 4 с площ от 34.90 кв. м. не представлява неоснователно действие на ответницата, което пречи на ищците да упражняват необезпокоявано правото си на собственост. Освен това - сградата, в която се намира процесният гараж, е била изградена и въведена в експлоатация в съответствие с одобреното по реда на чл. 154, ал. 5 ЗУТ изменение в одобрения инвестиционен проект, т. е. липсва предишно състояние, което да определи съдържанието на дължимото от ответницата поведение.

Същевременно по делото е установено, че изградената между гаражни клетки №№ 3 и 4 стена от газово-бетонни блокове и поставената ролетна врата не отговарят на предвижданията на изменения архитектурен проект отделянето на гаражите да се извърши с прозрачна телена мрежа и затварянето им да е с леки повдигащи се врати. Наличието на тази преградна стена обаче не засяга обема на общите части на сградата, предмет на претенциите на ищците, както и не е включено в предмета на спора - не са наведени такива твърдения в исковата молба, нито се съдържат такива оплаквания, поради което и с оглед принципа на диспозитивното начало по чл. 6 ГПК съдът не дължи произнасяне по него.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите се позовават на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и сочат, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и на ВС в тълкувателни решения по материалноправния въпрос относно наличието на изпълнен фактически състав по негаторния иск в хипотезата на присъединяване на общи части от етажна собственост от съсобственик към притежаван от него обект в етажната собственост.

Така поставен, въпросът изхожда от предпоставка, която не е установена по делото, тъй като не съответства на мотивите към обжалваното решение. В тях въззивният съд е приел за неустановено ответницата да е извършила неоснователно действие, изразяващо се в заграждане на гаражна клетка с площ, по-голяма от предвидената в строителната документация на сградата и в документите за собственост, т. е. не е осъществено твърдяното приобщаване на обща част на сградата, каквато представлява маневреното хале /подземният гараж/, към гараж № 4 - нейна индивидуална собственост, което да води до засягане на собственическите права на ищците, като смущава ползването на подземния гараж в неговата цялост и ограничава площта му. Като поставен в несъответствие с данните по делото, въпросът не отговаря на общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Съгласно ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС във фазата по селекция на касационните жалби Върховният касационен съд се произнася дали са налице изчерпателно изброени от законодателя общо и допълнителни основания за допускането на жалбата до касационен контрол. Допълнителните основания представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване, а именно - разрешеният правен въпрос от значение за конкретното дело. Задължение на касатора е да посочи както разрешения правен въпрос- материалноправен или процесуалноправен, като общо основание за допускане на касационното обжалване, така също и допълнителните основания за това.

В случая не е налице не само общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване, но и поддържаното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, което се констатира при прегледа на представената от касаторите съдебна практика.

Така, решение № 34/24.02.2015 г. по гр. д. № 5239/2014 г. на ВКС, І-во г. о., е постановено по въпроса: когато страната е съдействала за създаване на положението, което твърди, че пречи, подписвайки книжата за приемане на обекта, може ли да претендира след това премахването му, като се съобрази, че така се създава правна несигурност и се претендира преразглеждане на индивидуални административни актове, от които са възникнали права за собствениците. В отговор на така поставения въпрос е прието, при позоваване на решение № 243/23.10.2012 г. по гр. д. № 197/2012 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., че трябва да има причинна връзка между пречките за упражняване правото на собственост на ищеца и поведението на ответника; ако ищецът е дал съгласие за създаване на състоянието и то е съобразено с неговата воля, дори да му създава пречки да упражнява своите права, искът по чл. 109 ЗС е неоснователен.

Касаторите се позовават и на решение № 243/23.10.2012 г. по гр. д. № 197/2012 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., което в предходното решение № 34/24.02.2015 г. по гр. д. № 5239/2014 г. на ВКС, І-во г. о., е взето предвид при отговора на поставения правен въпрос, и в което се акцентира на това, че в случая противоправното състояние не е предизвикано от поведение на ответника, а е причинено от административен акт по чл. 154, ал. 5 ЗУТ - т. е. от начина, по който е изградена сградата, вследствие на допуснато по реда на чл. 154, ал. 5 ЗУТ изменение в одобрения инвестиционен проект след издаване на разрешението за строеж.

За да се установи дали е налице поддържаното от касаторите противоречие с практиката на ВКС, следва да се има предвид, че в настоящия случай определящ за изхода на спора е въпросът дали е осъществено твърдяното от тях противоправно поведение на ответницата. На този въпрос въззивният съд е дал отрицателен отговор, поради което не е изследвал въпросите дали е било дадено съгласие от страна на ищците за създаване на състояние, което те определят като противоправно, нито дали има причинна връзка между твърденията им за наличие на пречки да упражняват правото си на собственост и поведението на ответницата. Не е сред решаващите мотиви на въззивния съд за отхвърляне на иска и изследването на въпроса дали претендираното противоправно състояние е причинено от административния акт по чл. 154, ал. 5 ЗУТ - напротив, прието е, че процесната гаражна клетка е изградена в съответствие с предвижданията по графичната част на инвестиционния проект, поради което несъответствието между площта, определена съобразно границите, посочени в същата част, и площта, записана на чертежа и посочена в таблицата за разпределение на площите от 21.06.2010 г., е ирелевантно и не може да обуслови извод в подкрепа на твърденията на ищците за наличие на противоправно състояние.

Следователно, въпросите, поставени в обсъдените две решения на състави на ВКС, са различни от въпроса, обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалваното решение, поради което не може да се приеме наличие на противоречие като основание за допускане на касационно обжалване.

Следващото решение е № 113/06.11.2014 г. по гр. д. № 1798/2014 г. на ВКС, ІІ-ро г. о. С него е прието, че начинът на отразяване на имоти в кадастъра няма вещно-правно действие и не води до промяна в собствеността; същото се отнася и до начина на отразяване на имоти в кадастралната карта, която няма правопораждащо, правопроменящо и правопрекратяващо действие по отношение на правото на собственост. Касаторите се позовават на това решение предвид приетата като доказателство по делото схема № 15-864626/21.11.2018 г. за гараж с площ 34.86 кв. м. и сочат, че тя не доказва материално право на собственост. Макар описана в мотивите към въззивното решение, тази схема не е единственото доказателство, послужило за изграждане решаващите изводи на въззивния съд относно обема на притежаваното от ответницата право на собственост, нито въззивният съд й е придал правопораждащо за собствеността на ответницата значение. Затова и поддържаното противоречие не е налице.

Решение № 625/03.12.2010 г. по гр. д. № 1426/2009 г. на ВКС, І-во г. о., като се позовава на съдебна практика, посочена и в изложението, разглежда извършването на незаконен строеж като нарушение на собствеността, което прави допустима негаторната защита. Хипотезата, пред която страните по настоящото дело са изправени, е различна, тъй като съдът не е приел изграждането на гараж № 4 с площ над записаната на графичната част на инвестиционния проект и в таблицата за разпределение на площите от 21.06.2010 г., да съставлява незаконен строеж /не е установено и заграждането на площ в повече от притежаваната/. Различието във фактите дава основание да се откаже допускането на касационното обжалване.

Касаторите се позовават и на ТР № 31/84 г. от 06.02.1985 г. по гр. д. № 10/1984 г. на ОСГК на ВС и сочат, че при разрешаването на въпроса дали един строеж е законен и дали представлява пречка за ищеца да упражнява правото на собственост върху своя имот, гражданският съд има правомощието и следва във всички случаи да преценява валидността и обвързващото значение на актовете на техническата администрация, свързани със спора. Сочат, че след като е приел по-голяма площ на спорния гараж, позовавайки се на графичното измерване на площта, съдът е следвало да констатира липсата на административен акт - екзекутивен проект, издаден по реда на чл. 175, ал. 1 ЗУТ, узаконяващ уголемената площ, и да се произнесе относно наличието на незаконно строителство. Настоящият състав на ВКС, І-во г. о., намира, че въззивният съд не е дължал подобно произнасяне, тъй като не е констатирал претендираното уголемяване, а е приел, че площта от 34.90 кв. м. е действително предвидената в строителните книжа. Затова не може да се приеме и, че е налице строеж, извършен без разрешение или в отклонение от издаденото разрешение, нито че е налице противоречие на обжалваното решение с тълкувателния акт, а практиката на Върховния административен съд не е предвидена в закона като основание, което може да послужи за допускане на касационно обжалване.

С решение № 163/04.06.2012 г. по гр. д. № 656/2011 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., е прието, че пасивно легитимирано по негаторния иск е всяко лице, а не само извършителят на нарушението, ако към момента на предявяването му поддържа противоправното състояние в имота. Настоящият случай не е такъв и това обуславя извод, че касационно обжалване не може да бъде допуснато, защото на първо място не е прието от въззивния съд да е налице нарушение, довело до смущаване на правото на собственост на ищците, и на второ място - по делото не са въведени твърдения и това не е било предмет на изследване в хода на производството, ответницата да поддържа създадено от другиго противоправно състояние.

Позоваването на ТР № 4/06.11.2017 г. по тълк. д. № 4/2015 г. на ОСГК на ВКС също не може да доведе до допускане на касационно обжалване, защото, както бе изтъкнато и в предходния абзац, касаторите изхождат от твърдението за извършено от ответницата нарушение, каквото въззивният съд е приел, че не е установено по делото.

Липсата на установено по делото неоснователно действие на ответницата разкрива различие, а оттам - и основание да се откаже допускането на касационно обжалване, и между разглеждания случай и тези, разгледани в следващата съдебна практика, представена от касаторите. Това са решение № 283/12 от 07.03.2013 г. по гр. д. № 387/2012 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., според което по реда на чл. 109 ЗС е допустимо да се предяви иск за преустановяване на противоправно въздействие върху общи части на сграда, която е в режим на етажна собственост, и решение № 75/26.02.2010 г. по гр. д. № 395/2009 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., според което използването на обща по естеството си част не по нейното предназначение, е неоснователно действие, защитата срещу което е чрез негаторен иск. Към изложеното следва да се добави и приетото от въззивния съд, че фактически заградената от ответницата площ отговаря на действително притежаваните от нея права, т. е. липсва приобщаване на общи части на сградата към обект - индивидуална собственост на етажен собственик.

Решение № 220/18.10.2013 г. по гр. д. № 2922/2013 г. на ВКС, І-во г. о., като се позовава на решенията, посочени в предходния абзац, посочва, че към всеки от обектите в сграда - етажна собственост, принадлежи и дял от общите части, негативното въздействие върху които - приобщаването им към обект - индивидуална собственост, или промяна на вида им без съгласието на етажните собственици, е въздействие върху правото на собственост на всеки етажен собственик, независимо къде се намира обектът му, защото се отразява върху стойността му. Както вече бе посочено, в разглеждания случай такова приобщаване на общи части към гараж № 4, който е индивидуална собственост на ответницата, по делото не е установено, поради което не може да се приеме, че въззивното решение противоречи на установената съдебна практика.

В обобщение - не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.

В отговора на касационната жалба ответницата по касация е поискала присъждане на разноските по водене на делото в касационната инстанция. Видно от представения договор от 26.11.2020 г. за правна защита и съдействие, договореното и изплатено в брой възнаграждение за един адвокат възлиза на 1 500 лева. Възражението на касаторите за прекомерност на възнаграждението е основателно, тъй като делото не разкрива особена фактическа и правна сложност. Фактическата сложност в случая не сочи на необходимост от установяване на множество факти или използване на различни доказателствени средства за тяхното доказване. По отношение на правната сложност следва да се съобрази наличието на утвърдена съдебна практика по предмета на спора. Ето защо при минимално възнаграждение от 500 лева, определено съобразно приложимите в случая норми на чл. 9, ал. 3 вр. чл. 7, ал. 1, т. 4 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, настоящият състав на ВКС, I-во г. о., намира, че ответницата по касация следва да се присъдят разноски за водене на делото в размер на 1 000 лева.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на І-во г. о.

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 5356/10.09.2020 г. по в. гр. д. № 12253/2019 г. на Софийския градски съд, ІV-Б състав.

ОСЪЖДА А.Н.С. с ЕГН [ЕГН] и З.Н.С. с ЕГН [ЕГН], двамата с адрес: [населено място], район „В.“, [улица], ет. 2 /първи надпартерен/, ап. 4, да заплатят на Л.И.В. разноски за водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 1 000 /хиляда лв./ лева.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: