О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№150

Гр. София, девети март 2021 г.

Върховният касационен съд на Р. Б, трето гр. отделение, в закрито заседание на 27.01.21 г. в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА

МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА

Като разгледа докладваното от съдия Иванова гр.д. №3112/20 г., за да се произнесе, намира следното:

Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК.

ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на „Т. Б” ЕАД, [населено място] срещу въззивното решение на Градски съд София по гр.д. №12338/19 г. и по допускане на обжалването. С въззивното решение са уважени предявените от Ц. С. срещу касатора искове по чл.344, ал.1,т.1-3 КТ, с които е оспорена законността на дисциплинарното уволнение на ищеца от длъжност „управител на магазин „Техномаркет – бул. В. В.”, извършено със заповед от 18.12.18 г. за нарушения по чл.187, т.9 и 10 и чл.190, т.4 КТ.

Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е допустима.

За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл.280, ал.1,т.1 и 3 и ал.2 ГПК по правните въпроси, от значение за спора/групирани и уточнени от ВКС за систематичност и обобщаване на отговорите – ТР №1/19.02.10 г./:

1. Следва ли при преценката по чл.189, ал.1 КТ за съответствие на извършеното нарушение и наложеното дисциплинарно наказание да се съобразяват характера на заеманата длъжност / в случая управител на магазин/, доколкото възложените трудови функции сочат на оказано от работодателя по-високо доверие и дали нарушението се отразява върху дейността на работодателя? Следва ли преценката за тежестта и съставомерността на нарушението да се основава на всички обстоятелства, имащи отношение към извършеното дисциплинарно нарушение, както и следва ли да се вземе предвид от работодателя субективното отношение на работника към конкретното неизпълнение?

2. Когато работникът или служителят е материално отговорно лице и има трудови функции по събиране, разходване и отчитане на материални ценности, следва ли да се приеме, че неизпълнението на посочените задължения представлява нарушение на трудовата дисциплина, независимо дали служителят е извършил пряко нарушението или то е в резултат на лош контрол и недобро стопанисване на поверените му материални ценности?

3. Длъжен ли е съдът да обсъди конкретното съдържание на заповедта за уволнение, както и всички обстоятелства и приети и представени доказателства, относими към съдържанието й?

4. При налагане на дисциплинарно наказание следва ли да се преценява дали същото е наложено поради осъществяване на едно или няколко нарушения на трудовата дисциплина, съответно длъжен ли е съдът да се произнесе по всяко едно нарушение, подведено към всяка от правните норми в чл.187 КТ, които са цитирани в заповедта?

5. В случай, че съдът установи частично неизпълнение на задължението на служителя, следва ли съдът да прецени тежестта на извършеното нарушение в съвкупност с всички нарушения на служителя, цитирани в заповедта за дисциплинарно уволнение и по-конкретно обосновава ли се налагането на най-тежкото дисциплинарно наказание „уволнение” от наличието на няколко фактически състава на нормата на чл.187 КТ, установени изцяло или частично?

6. Следва ли в заповедта за дисциплинарно наказание да са посочени датите, на които са извършени нарушенията, за които е наложено наказанието, или е достатъчно заповедта да препраща към документи, които установяват извършените нарушения и които са станали известни на служителя и са му били връчени преди налагане на наказанието?

Касаторът намира, че по изложените въпроси въззивното решение противоречи на цитираната практика на ВКС. Допълнителното основание по чл.280, ал.1,т.3 ГПК обосновава с доводи за неправилност на въззивното решение, като обобщава, че разглеждането на поставените въпроси е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, тъй като по тях съществува съдебна практика, застъпеното в която тълкуване на закона очевидно не е споделено от въззивния съд. Затова допускането на касационно обжалване и решаването на спора по същество ще осигури разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на закона, както е прието в ТР №1/19.02.10 г. ОСГТК.

Касаторът се позовава и на очевидна неправилност на въззивното решение, която обосновава с погрешни – противоречащи на закона и практиката, изводи на въззивния съд по съществото на спора за извършването на нарушението, съставомерността му и съответствието му по тежест с наложеното наказание.

По допускане на обжалването ВКС намира следното: За да уважи исковете въззивният съд е приел, че работодателят не е установил чрез пълно и главно доказване осъществяването на първото от твърдяните в заповедта нарушения на тр. дисциплина от страна на ищеца- недобро стопанисване на стоките и лош контрол на стоковата наличност довели до липси в общ размер на 16 563 лв., констатирани от работодателя в съставен и връчен на ищеца акт. За останалите две нарушения – системно неспазване на правилата за контрол на наличността в магазина чрез регулярно преброяване на различни продуктови групи и неустановяване на нужната стокова наличност при случайна проверка на произволно избрани артикули, както и че постигнатите резултати при общата атестационна оценка на магазина са незадоволителни - са приети за основателни доводите на ищеца за неспазена процедура по чл.193-195 КТ. Обясненията на ищеца са дадени във връзка с констатираните липси в магазина – затова и с позоваване на показанията на св. Х. въззивният съд е приел, че обяснения са поискани само за това нарушение. За останалите не е спазено изискването на чл.193, ал.1 КТ. В заповедта не са посочени датите на извършване на ежемесечните проверки или поне периодът от време, в който са извършени. Затова, според въззивния съд, не може да се установи дали е налице твърдяната в заповедта системност и спазени ли са сроковете по чл.194 КТ.Зедта не препраща към друг документ, в който да са описани тези конкретни обстоятелства. Същото важи и относно незадоволителната атестационна оценка на магазина – не е посочено за какъв период се отнася тя, нито кога и от кого е изготвена, нито има данни за довеждането й до знанието на ищеца. По делото не е проведено и пълно доказване на останалите / извън причинените липси/ нарушения, което е в тежест на работодателя.

При тези изводи на въззивния съд първите два въпроса – относно приложението на чл.189 КТ и относно характера на заеманата от ищеца длъжност, не представляват общо основание за допускане на обжалването, защото не са част от решаващите мотиви на съда за уважаване на иска. Въззивният съд не се е позовал на несъответността по чл.189, ал.1 КТ, за да уважи исковете, нито е установил лош контрол и недобро стопанисване от ищеца на поверените му стоки.

Конкретното съдържание на заповедта за уволнение – с посочените там нарушения на тр. дисциплина, и представените доказателства за тях са обсъдени подробно от въззивния съд, както изисква практиката на ВКС - р. по гр.д. №698/09 г. на трето г.о. на ВКС, р. по гр.д. №991/14 г. на трето г.о. на ВКС, р. по гр.д. №112/16 г. на четвърто г.о. и др./ въпрос трети/ Съдът се е произнесъл за всяко от посочените в заповедта нарушения, описвайки го от фактическа страна, и преценявайки изпълнението на процедурата по чл.193-195 КТ за него и доказаността му - р. по гр.д. №112/16 г. ВКС, четвърто г.о., р. по гр.д. №1393/17 г. на четвърто г.о. на ВКС и др./ въпрос четвърти/. В случая съдът не е преценил, че са установени част от извършените нарушения в конкретността им, а е приел за неустановени всички – първото нарушение съдът е приел за недоказано, а за останалите две не са спазени и императивните разпоредби за налагане на наказанието, затова и петият въпрос е неотносим към решаващите за спора изводи на въззивния съд.

Отговорът на последния въпрос е даден от въззивния съд с позоваване на практиката на ВКС – р. по гр.д. №999/09 г. на четвърто г.о. на ВКС, в което е прието, че ако спецификата на изпълняваната работа не позволява откриване на точния ден и час на извършеното нарушение, предвид невъзможността за отчитане на отделните действия, а контролирането им е възможно само като краен резултат, изискването на чл.195, ал.1 КТ е спазено с посочване на периода за извършване на поредицата нарушения. Изрично е посочено от въззивния съд, че няма данни до връчването на заповедта на ищеца да е връчен друг акт, в който да е отбелязан този период за второто и трето нарушения / р. по гр.д. №410/09 г. на четвърто г.о. на ВКС/. Дори да се приеме, че в случая поради спецификата и характера на извършваната работа не могат да се посочат точните дати на извършване на някои от нарушенията и затова непосочването на срок/време на извършване на нарушението не е съществен порок, който да води до отмяната на заповед за уволнение по чл. 195 КТ / р. по гр.д. №127/09 г. на трето г.о. на ВКС/, въззивният съд е изложил алтернативно и съображения за недоказаност на самите нарушения.

Поради изложеното не са налице основанията за допускане на обжалването на въззивното решение по чл.280, ал.1,т.1 и 3 ГПК. Поставените относими към решаващите изводи на въззивния съд въпроси са разработени в практиката на ВКС, на която въззивното решение съответства.

Не е налице и основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. В практиката на ВКС – напр. опр. по ч.т.д. №3009/19 г. на второ т.о.- е посочено, че очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища съдебни актове, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване (ЗИДГПК, обн. в ДВ бр. 86/2017 г.), не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл. 281, т. 3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Обжалваното решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.

Поради изложеното не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и ВКС на РБ, трето г.о.

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Градски съд София по гр.д. №12338/19 г. от 11.05.20 г.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: