О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 152

Гр.София, 09.03.2021г.

Върховният касационен съд на Р. Б, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на девети февруари през две хиляди двадесет и първа година, в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ

ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА

МАЙЯ РУСЕВА

при участието на секретаря..., като разгледа докладваното от съдията Русева г.д. N.3383 по описа за 2020г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Г.И.П. - Ч. срещу решение №.11556/16.07.20 по г.д.№.1475/20 на С. А съд, ГО, 14с. – с което е потвърдено решение №.230/10.01.20 по г.д.№.16093/17 на СГС, І-18с., за отхвърляне на предявения от касатора иск с правно основание чл.2 ал.1 ЗОДОВ за заплащане на 375000лв. обезщетение – 75000лв. за незаконно задържане на 30.11.12 с постановление на прокурор при ВКП и производство по нчд №.5799/12 на СГС, 24с., и 300000лв. за незаконно задържане на 31.01.13 и 8.05.13 във връзка с производство по нчд №.587/13 на СГС, 30с.

Ответната страна Прокуратурата на РБ не взема становище.

Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима.

За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:

С обжалваното решение е изяснено, че със Заповед №.33-376/30.11.12 на ОР при ГДБОП МВР-във връзка с искане на САЩ и приложена заповед за задържане на съдия от Окръжен съд Ню Йорк - ищцата е задържана за срок от 24ч., а с Постановление на Прокурор от ВКП от 1.12.12 допълнително е постановено задържане от 72ч. /на основание чл.13 ал.5 ЗЕЕЗА, чл.4 ал.2 ЗЕЕЗА и чл.11 от Договор за екстрадиция между Правителството на РБ и Правителството на САЩ/. На 3.12.12 от СГП е внесено искане пред съд за временно задържане за срок до 60дни на основание чл.13 ал.6 ЗЕЕЗА и чл.11 от Договор за екстрадиция между правителството на РБ и Правителството на САЩ /в сила от 21.05.09/-което е било оставено без уважение /с опр. от 3.12.12 по нчд. №.5799/12 на СГС, 24с., влязло в сила на 11.12.12/, взета е мярка за неотклонение “парична гаранция“ в размер на 500лв. и ищцата е освободена незабавно. На 1.02.13 СГП е внесла искане за образуване на екстрадиционно производство въз основа на Нота №.027 на Посолството на САЩ и официална молба за екстрадиция от Департамента по Правосъдие на САЩ; направено е и искане на основание чл.17 ал.7 ЗЕЕЗА ищцата да бъде задържана до предаването й на съдебните власти на САЩ. На 5.02.13 по нчд №.587/13 на СГС, 30с., е потвърдена мярката „парична гаранция 500лв.“, а с решение от 8.05.13 е допусната екстрадиция на ищцата за съдене по обвинителен акт на Районен федерален съд за Южен район на Ню Йорк, н.д.№.12СR 868-NBR /за престъпления, съставляващи участие в група за разпространение на наркотици и заговор, разпространение на наркотици по интернет, заговор за пране на пари/, взета е мярка за неотклонение „задържане под стража“ на основание чл.17 ал.7 ЗЕЕЗА и е постановено да бъде приведена в ареста на НСС; по жалба на Г.Ч. с определение от 2.07.13 мярката е преразгледана и отново променена в „парична гаранция“ в размер на 1000лв. С решение от 25.07.13, поради оттегляне на молбата от чужда държава за предаване на лицето, решението от 8.05.13 за допускане на екстрадицията е отменено и производството за екстрадиция - прекратено; отменени са и мярката за неотклонение и наложената „забрана за напускане на пределите на РБ“.

От правна страна е прието, че пасивната легитимация на ответника се извежда от твърденията на ищцата, че тя незаконосъобразно е била задържана /с оглед отмяна на мярката за неотклонение/ и са нарушени правата й на задържано лице. Отразено е, че съгласно чл.2 ал.1 т.1 ЗОДОВ държавата отговаря за вреди, причинени на граждани от органите на дознанието, следствието, прокуратурата и съда от задържане под стража, вкл. като мярка за неотклонение, когато то е отменено, както и при всички други случаи на лишаване от свобода в нарушение на чл.5 пар.1 ЕКЗПЧОС, а според т.2 държавата отговаря и в случаите, когато със задържането са нарушени правата на задържаното лице, предвидени в чл.5 пар.2-4 от Конвенцията. Посочено е, че отговорността на държавата чрез съответните нейни органи е специфично проявление на принципа за отговорност за вреди; по характера си тя е гаранционно-обезпечителна, като във всички уредени в ЗОДОВ хипотези от първостепенно значение е да се констатира наличие на незаконно действие или бездействие, тъй като само такова може да е основание за репариране на вреди /ТР №.3/22.04.04 по тълк.д.№.3/04, ОСГК на ВКС/. При тези обстоятелства от значение за правилното разрешаване на спора е дали по надлежен ред, с влязъл в сила правораздавателен акт, е прието, че взетата по отношение на Г.Ч. мярка за отклонение е призната за незаконосъобразна. Намерено е, че в случая няма доказателства, че мярката е взета в противоречие с установените за нея условия. Отразено е, че в гражданското производство съдът не разполага с правомощия да упражнява косвен контрол върху наличието или липсата на предпоставки за вземане на съответната мярка. Ролята на съда в обезщетителното производство е да констатира, че по надлежен ред е признато, че мярката за неотклонение е незаконосъобразно взета в разрез с установените законови изисквания, че същата е отменена именно по тази причина, а след това и да разгледа въпроса дали в пряка причинна връзка с тази незаконосъобразна мярка са настъпили вреди, техния обем и размера на следващото се обезщетение. Посочено е, че е недопустимо в настоящия процес да се проверява съществуването на основанията, служещи за вземане на мярка за неотклонение - както недопустимо би било да се изисква от граждански съд и да преценява дали основателно едно лице е оправдано или не в друга уредена от ЗОДОВ хипотеза. Да се анализира дали екстрадиционното производство е надлежно започнато и провеждано не е предмет на настоящия правен спор, тъй като средствата и инстанционният контрол за това са уредени в друг процесуален закон - НПК, и компетентен да провери законността на екстрадиционната процедура е само наказателен съд.

Прието е, че в случая релевантен е фактът, че мярката за неотклонение, взета спрямо лицето, безспорно е отменена само поради отпадане на висящността на екстрадиционното производство. Тя не е отменена от съд, тъй като е установено, че е взета в противоречие с изискванията на процесуалните норми или поради липса на материалноправни предпоставки - нито с оглед констатирано незаконосъобразно започнато или водено екстрадиционно производство. Последното е прекратено единствено поради оттегляне на претенцията на молещата държава, а за настоящия спор причините за това са ирелевантни, вкл. без значение е дали този акт е провокиран от водени международни, дипломатически, политически и др. преговори на междудържавно ниво. За пълнота е отбелязано, че ако се установи, че чуждият субект е инициирал екстрадиционно производство в нарушение на конкретни законови правила, то именно той е пасивно материалноправно легитимиран да отговаря за вредите, понесени от физическото лице, обект на мярката за неотклонение /подобни са юридическите казуси с уважени граждански искове срещу Либийската държава от българските медици за обезвреда на търпените вреди/, но в настоящия процес подобен иск няма. Посочено е, че ответникът е действал в изпълнение на нормите на ЗЕЕЗА. При двете задържания на ищцата - на 1.12.12 и 31.01.13 - са съблюдавани нормите на посочения закон. Целта на задържането по чл.13 ал.5 ЗЕЕЗА е да бъде осигурено участието на лицето, по отношение на което предстои да бъде направено искане за екстрадиция в производството, както и да се гарантира предаването му на молещата държава при постановяването на такова решение. В случая не е налице противоречие с чл.5 ал.1 ЕКЗПЧОС, тъй като се предвижда като изключение възможността едно лице да бъде лишено от свобода, когато срещу него се предприемат действия по екстрадирането му (б.f). Ищцата е била задържана именно с цел мярката за процесуална принуда да бъде разгледана от съд при спазване на предвидените в процесуалния закон правила. На следващо място според чл.14 ал.2 ЗЕЕЗА при получаване на молба за екстрадиция ВКП задържа лицето за срок до 72ч., вкл. и когато срокът на временното задържане, определен от съда по реда на чл.13 ал.7, е изтекъл или е взета друга мярка, която осигурява участието на лицето в производството по екстрадиция. Тази мярка - която не е обусловена от преценката на прокурорските органи - не е била отменена като незаконосъобразна. Действията по задържането не са предпоставени от възможност за проверка дали е налице престъпление, извършено ли е от лицето. Установява се, че предпоставките на ЗЕЕЗА са били налице и прокуратурата е действала в изпълнение на целта на закона и международния договор - да подсигури участие на лицето в производството. Постановеното от съда задържане под стража при условията на чл.17 ал.7 ЗЕЕЗА не е отменено като незаконосъобразно по пътя на инстанционния контрол, а поради десезиране на съда /без значение по каква причина/, респективно няма основание за прилагане на чл.2 ал.1 т.1 ЗОДОВ. Не е налице и нарушение на чл.5 пар.1 б.f ЕКЗПЧОС, тъй като задържането на ищцата е постановено в рамките на процедура по екстрадиция, по която е постановено решение, с което искането на молещата държава е уважено, и ищцата е имала възможност да защити правата си чрез неговото обжалване. В случая не се касае и до предявен иск срещу държава, в качеството й на субект на публичното и международното право, който не е изпълнил надлежно, своевременно и адекватно задължението си за защита правата на свой гражданин чрез използване на всички политически и дипломатически средства, с които разполага. Предявеният иск е основан на твърдения, че прокуратурата е действала незаконосъобразно, което не се установява в хода на процеса, не се доказва взетата мярка за неотклонение да е била призната по надлежен ред за незаконосъобразна и именно поради това – отменена.

Съгласно чл.280 ал.1 и ал.2 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на разпоредбата за всеки отделен случай.

Касаторът се позовава на чл.280 ал.1 т.1-т.3 ГПК и чл.280 ал.2 пр.3 ГПК, като във връзка с основанието по чл.280 ал.1 т.2 ГПК прави и искане за спиране на производството по чл.229 ал.1 т.4 ГПК до приключването на д.№.С-398/19 на СЕС. Твърди, че въззивният съд се е произнесъл по въпроси в противоречие с практиката на ВКС /№.1-№.3/, с актове на Съда на Европейския съюз /№.4-№.5/ и които са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото /№.6-№.12/, както следва: 1. “При определяне на основанията за отговорността на Прокуратурата по ЗОДОВ следва ли съдът да въвежда нови, извън посочените в чл.5 ЗОДОВ, хипотези за намаляване, респективно освобождаване на Прокуратурата на РБ от отговорност?“ /ТР 3/22.04.05 на ВКС по тълк.д. №.3/04, ОСГК, реш.№.1409/ 29.07.11 на САС по г.д.№.99/11, 7с., ГК, недопуснато до касационно обжалване с опр.№.534/9.04.12 по г.д.№.1536/11, реш.№.267/21.04.20 по г.д.№.458/18, ІІІ ГО/; 2. “В случай, че Прокуратурата е депозирала искане за екстрадиция пред компетентен съд от трета държава на български гражданин и е извършила проверката на представеното искане, съгласно изискванията на чл.5 от Споразумение за екстрадиране между Европейския съюз и САЩ, чл.9 ЗЕЕЗА, чл.8 от Договор за екстрадиция между правителството на РБ и Правителството на САЩ, следва ли при оттеглянето на искането за екстрадиция от трета държава, което идентично с хипотеза „недоказаност на обвинението“ и „деянието не е извършено от лицето“ и като се има предвид сентенцията „aut dedere, aut judicare“ /да се екстрадира или преследва наказателно/, ПРБ да носи отговорност за причинените вреди на българския гражданин, срещу когото е водено делото за екстрадиция?“ /т.7 ТР 3/22.04.05 по т.д.№.3/04, ОСГК, реш.№.290/6.04.10 на САС по г.д.№.124/10, ГО, Іс., недопуснато до касационно обжалване с опр.№.835/ 15.06.11 по г.д.№.1292/10/; 3. “Следва ли Прокуратурата да носи отговорност по ЗОДОВ поради факта, че български гражданин по искане на Прокуратурата, а след това е бил освободен?“ /реш.№.649/19.03.19 по г.д.№.4931/18, СОС, необжалвано/; 4. „Следва ли при разглеждане на делата по ЗОДОВ заведени срещу Прокуратурата на РБ, и при наведен довод в този смисъл от страна по делото, съдът да следи дали при изпълнение на правомощията си Прокуратурата е спазила Конституцията на РБ и дали е приложила относимите конституционни разпоредби непосредствено в конкретния случай?“ /реш. на СЕС от 10.04.2018 по дело С-191/16/; 5. “Следва ли при разглеждане на делата по ЗОДОВ заведени срещу Прокуратурата на РБ, и при наведен довод в този смисъл от страна по делото съдът да следи дали при изпълнение на правомощията си Прокуратурата е спазвала чл.5 § 1 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи, съставена в Рим на 4 ноември 1950, респективно чл.19 от Хартата на основните права на Европейския съюз при защита интересите на българския гражданин?“ /реш. на СЕС от 6.09.2016 по дело С-182/15/; 6. „Отговаря ли за причинените вреди Прокуратурата на РБ в случай, че без да е била преди това надлежно сезирана с искане за екстрадиция от трета държава – по реда на чл.14 ал.4 т.5 от ЗЕЕЗА и главно без да е налице по преписката молба за екстрадиция, съгласно чл.9 ал.1 от ЗЕЕЗА и чл.12 от ЕКЕ, е внесла пред съд искане за екстрадиция? И ако отговаря-по кой ред отговаря Прокуратурата - по реда на ЗОДОВ или по реда на общата гражданска отговорност, предвидена в гражданското законодателство?“; 7. „Отговаря ли за вреди Прокуратурата на РБ в случай, че е внесла пред съд искане за екстрадиция, без да е поискано от молещата трета държава да й предостави материалите по делото, за да провери условията за повеждане на наказателното преследване?“; 8. „Отговаря ли за причинените вреди Прокуратурата на РБ в случай, че е внесла пред съда искане за екстрадиция, без да се проследи надлежно, дали искането е направено по надлежния ред за допустимост съгласно изискванията на чл.9 от Договора за екстрадиция - документи със заверка или печат на Министерството на правосъдието или министерството или департамента, отговарящ за външните работи на молещата държава, се допускат в производството по екстрадиция в замолената държава, без да са необходими повече заверки, удостоверяване или друга легализация. За Р. Б „Министерството на правосъдието означава Министерството на правосъдието на РБ, а за САЩ – Департаментът по правосъдие на Съединените щати - и молещата държава е оттеглила молбата?“; 9. „С внасянето от страна на Прокуратурата на РБ на искане пред съда за временно задържане за срок до 60дни на основание чл.13 ал.6 ЗЕЗЗА и чл.11 от Договор за екстрадиция между правителството на РБ и правителството на САЩ, без да има надлежно такова искане по смисъла на чл.11 от същия договор, представлява ли нарушение на чл.4 ал.2 от Конституцията на РБългария в хипотезата, че държавата гарантира „спазване правата на личността“?“; 10. „Следва ли процеса по искане на екстрадиция от трета страна, държавата, действаща чрез органите на прокуратурата, да провери от формална гледна точка твърденията на молещата страна /в конкретния случай, че Г. Ч. не е собственик и не е материално отговорно лице в дружество, извършващо интернет търговия с лекарствени средства/ и ако същите противоречат на фактическата обстановка да изиска допълнително информация, по смисъла на чл.8 ал.5 от Договор за екстрадиция между правителството на РБ и правителството на САЩ?“; 11. „Следва ли Прокуратурата да носи отговорност по смисъла на ЗОДОВ за причинените неимуществени вреди на български граждани за времето прекарано в арест, постановен в производство по екстрадиция, поискана от трета държава, без третата държава да е поискал временно задържане по смисъла на чл.11 Договор за екстрадиция между правителството на РБ и правителството на САЩ?“; 12. „Следва ли Прокуратурата да носи отговорност по смисъла на ЗОДОВ за причинените неимуществени вреди на български граждани за времето, прекарано в арест, постановен в производство по екстрадиция, поискана от трета държава, ако последната е оттеглила искането?“.

Настоящият състав намира, че предпоставките на чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване не са налице.

Съгласно цитираната във връзка с първия въпрос практика държавата отговаря за всички вреди, пряка и непосредствена последица от увреждането-чл.4 ЗОДОВ; отговорността на държавата за вреди е обективна и не е обвързана от наличие или липса на вина у длъжностното лице, пряк причинител на вредата; елемент от фактическия й състав е установяването незаконосъобразността на акта, действието или бездействието на държавния орган-т.е. ако изобщо не са регламентирани в закона или ако противоречат на материалноправни или процесуалноправни норми; държавата не отговаря за вреди ако увреждането е причинено по изключителна вина на пострадалия - чл.5 ЗОДОВ /т.4 ТР 3/22.04.05 по тълк.д.№.3/04, ОСГК на ВКС/. Съдът не е приемал нещо различно от изложеното – напротив, сам се е позовал на постановките на цитираното от касатора тълкувателно решение. Мотивите му за отхвърляне на претенциите са свързани с това, че при задържанията са съблюдавани нормите на ЗЕЕЗА и чл.5 пар.1 б.f ЕКЗПЧОС и мярката за неотклонение не е била отменена като незаконосъобразна, а поради отпадане на предпоставките за налагането й и висящността на производството за екстрадиция - респективно с особеностите на последното и начина на приключването му. Предвид изложеното не е налице твърдяната хипотеза на чл.280 ал.1 т.1 ГПК.

Във връзка с втория въпрос се цитира задължителна практика, съгласно която съответният правозащитен орган отговаря и в случаите, когато наказателното производство е прекратено поради недоказаност на обвинението, а основанието за прекратяване по чл.237 ал.1 т.2 НПК съответства на основанието за търсене на отговорност за вреди „че деянието не е извършено от лицето“ /чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ/. Тази практика касае предпоставките за ангажиране на отговорността на българската държава при образуване на наказателно производство от съответен български правозащитен орган. Тя, обаче, не кореспондира на обстоятелствата по делото - в разглежданата хипотеза процесуалните действия са във връзка с искане за екстрадиция на друга държава предвид търсене на наказателна отговорност на български гражданин в тази друга държава - а не с оглед обвиняването му в извършване на престъпление от български правозащитен орган, а и въззивният съд не е приемал, че при оттегляне на искане за екстрадиция е налице горецитираната хипотеза на „недоказаност на обвинението“ и „деянието не е извършено от лицето“, респективно не е излагал подобни мотиви. Предвид изложеното въпросът е неотносим и не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване при условията на чл.280 ал.1 ГПК.

Третият въпрос е с непълна формулировка. Отделно от това, във връзка със същия се цитира практика, която не попада сред визираната в чл.280 ал.1 т.1 ГПК /ред. изм. ДВ бр.86/17/, а и е неотносима към обстоятелствата по делото. Соченият съдебен акт е на окръжен съд /а не на върховен/ и касае хипотеза на отмяна на първоначално постановено решение за допускане на екстрадиция поради наличие на абсолютно основание за отказ от предаване съгласно принципа non bis in idem /производството за екстрадиция е за същото престъпление, заради което лицето вече е било осъдено в България и изтърпяло наказанието си/ - чл.7 т.7 ЗЕЕЗА, докато в настоящия случай подобно отсъждане липсва. Предвид изложеното не е налице твърдяната хипотеза на чл.280 ал.1 т.1 ГПК.

Във връзка с четвърти и пети въпрос не е налице както основание за спиране на производството по чл.229 ал.1 т.4 ГПК, така и сочената хипотеза на чл.280 ал.1 т.2 ГПК. Доколкото се иска спиране на настоящото производство поради висящността на дело С-398/19 на СЕС и съобразяване на постановеното по него решение предвид втория въпрос по преюдициалното запитване - „въз основа на решение на СЕС от 6.09.16, Petruhin (С-182/15) длъжна ли е държавата членка по произход, която е уведомена за молбата за екстрадиция, да поиска от молещата трета държава да й предостави материалите по делото, за да провери условията за провеждане на наказателното преследване“, искането е неоснователно, вкл. като се има предвид и, че делото вече е приключило - с решение от 17.12.20г. Съгласно последното отговорът на въпроса е, че членове 18 ДФЕС и 21 ДФЕС трябва да се тълкуват в смисъл, че когато държавата членка, чийто гражданин е издирваното лице - гражданин на Съюза, по отношение на което от трета страна е отправена молба за екстрадиция до друга държава членка - е уведомена от последната за наличието на молбата за екстрадиция, нито една от тези държави членки не е длъжна да поиска от молещата трета страна да изпрати копие на наказателното дело, за да може държавата членка, чийто гражданин е лицето, да прецени основанията самата тя да проведе наказателното преследване срещу посоченото лице. От друга страна четвъртият въпрос не е бил предмет на обсъждане от въззивната инстанция и тя не е излагала изрични мотиви във връзка с него, вкл. не е отричала приложимостта и съблюдаването на разпоредбите на Конституцията. Отделно от изложеното посоченото и приложено решение на СЕС от 10.04.18 по д.№.С-191/16 /чийто параграф 17 не е с цитираното в касационната жалба съдържание/ - съгласно което в случай, при който гражданин на Съюза, за когото е направено искане да бъде екстрадиран в САЩ, е задържан в друга държава членка, различна от тази, на която е гражданин, с оглед евентуално изпълнение на това искане, членове 18 и 21 ДФЕС трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат замолената държава членка да проведе разграничение въз основа на конституционноправна норма между нейните граждани и гражданите на други държави членки и да разреши исканото екстрадиране, въпреки че не позволява да се екстрадират нейни собствени граждани, при положение, че предварително е предоставила възможност на компетентните органи на държавата членка, на която замоленото лице е гражданин, да поискат то да им бъде предадено в рамките на европейска заповед за арест и последната държава членка не е приела никаква мярка в тази насока – е неотносимо към поставения въпрос. Във връзка с петия въпрос се цитира решение на СЕС от 6.09.16 по дело С-182/15 (Petruhhin), съгласно което в хипотеза, при която дадена държава членка е сезирана с молба от трета държава за екстрадиране на гражданин на друга държава членка, първата държава членка трябва да повери дали с екстрадицията няма да бъдат нарушени правата, посочени в чл.19 от Хартата на основните права на Европейския съюз. Въззивният съд не е отрекъл необходимостта от провеждане на цитираната в решението на СЕС проверка. Същевременно, доколкото въпросът се задава в контекста на твърдения, че екстрадицията е била поискана от Прокуратурата на РБ без предварително да е извършена проверка за тежестта на наказанието, респективно дали не се касае за налагане на смъртно такова, от доказателствата по делото е видно, че както в постановлението за временно задържане под стража по чл.13 ал.5, чл.4 ал.2 ЗЕЕЗА на прокурор от ВКП от 1.12.12, така и в искането от 1.02.13 до СГС за образуване на производство по екстрадиция на ищцата, този проблем е бил изследван - и изрично е описана информацията за наказанието, което се предвижда за престъпленията, за които се иска задържането и екстрадицията – „лишаване от свобода“ от 3 до 20г. Същевременно постановеното решение от 17.12.20 по дело С-398/19 на СЕС, с оглед цитираното по-горе негово съдържание, отново не обосновава наличие на отклонение от същото във връзка с изведените от касатора въпроси. Предвид изложеното не е налице твърдяната хипотеза на чл.280 ал.1 т.2 ГПК.

Въпроси №.6-№.12 не съставляват правни въпроси по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно дадените с т.1 на ТР №.1/2009г. от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС разяснения, материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението му, и поради това е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая формулираните въпроси или съдържат условие, което не е било прието за установено от въззивния съд /№.6-№.9, №.11//съдът не е приемал, че Прокуратурата на РБ не е била надлежно сезирана с искане за екстрадиция, респективно че тя е внесла искане за екстрадиция без да са били налице изискуемите според закона и съответните международи договори материали, че третата държава не е искала надлежно временно задържане/, или не са били предмет на изрично обсъждане /№.10-№.11/, или са фактически, свързани с фактите и обстоятелствата на конкретния случай, чийто отговор на практика съставлява отговор на въпроса основателен ли е искът – и следва да се даде след преценка на събраните доказателства и особеностите на случая, с акта по същество – решението, а не в настоящата фаза на селекция на касационните жалби по критериите на чл.280 ГПК /№.12/. Само за пълнота следва да се посочи и, че в производство по ЗЕЕЗА (ЗАКОН ЗА ЕКСТРАДИЦИЯТА И ЕВРОПЕЙСКАТА ЗАПОВЕД ЗА АРЕСТ) /ЗЕЕЗА/ Прокуратурата на Р. Б не разполага с и не упражнява правомощия по повдигане на обвинение. Законът определя условията и реда за осъществяване на екстрадиция. Тя съставлява предаване на лице, намиращо се на територията на една държава - срещу което е образувано наказателно производство в друга държава или пред международен съд, което се издирва за изтърпяване на наложено наказание лишаване от свобода от съдебните власти на друга държава или от международен съд, на което е наложена от съдебните власти на друга държава или от международен съд мярка, изискваща задържане /чл.2 ЗЕЕЗА/. В разглежданата хипотеза производството по отношение на касатора се е развило по реда на глава трета ЗЕЕЗА – екстрадиция по искане на друга държава – в случая САЩ, с която е налице и сключен договор за екстрадиция /Договор за екстрадиция между правителството на Р. Б и правителството на Съединените американски щати/. Законът и приложимите договори изрично предвиждат компетентността на българските съдебни органи, обстоятелствата, които са длъжни да проверят - в това число налице ли са условията по чл.5 ЗЕЕЗА и чл.6 ЗЕЕЗА и има ли основания за отказ за екстрадиция по чл.7 ЗЕЕЗА и чл.8 ЗЕЕЗА, процедурата, по която следва да действат, и случаите, в които могат да откажат изпълнение на молбата за екстрадиция. Касае се за формална проверка, която не включва преценка дали лицето е извършило престъплението, за което се иска предаването, респективно при служебното произнасяне по мярка за неотклонение при постъпване на молбата за екстрадиция съдът не съблюдава предпоставките на чл.63 НПК и не може да извършва преценка дали е налице обосновано предположение, че обвиняемият е извършил престъплението, за което е обвинен от прокуратурата на изпращащата искането държава/евентуалната основателност и доказаност на фактическите твърдения, съдържащи се в обвинителния акт, издаден от компетентните власти /в случая в САЩ/, заради който е задвижена екстрадиционната процедура. Прилага се принципа на взаимното признаване на съдебните актове, издадени от съдебни органи на държавите, с които РБългария има сключен двустранен договор, респективно на държавите-членки на Европейския съюз /органите на държавата, с която е сключен двустранен договор за екстрадиция, респективно държавата-членка, издала европейската заповед за арест, са тези, които извършват преценката налице ли са достатъчно данни за извършено престъпление и съответно доказателства за виновността на лицето, респективно дали да инициират или не наказателно преследване/. В този смисъл е и трайната практика на съдилищата. Предвид всичко изложено по-горе не е налице сочената хипотеза на чл.280 ал.1 т.3 ГПК.

Доколкото касаторът се позовава на очевидна неправилност на решението /чл.280 ал.2 пр.3 ГПК/, същият не е обосновал оплаквания, различни от тези, относими към твърдяните хипотези на чл.280 ал.1 ГПК. Видно от посоченото по-горе, във връзка с последните не е налице отклонение от задължителната практика, атакуваният акт не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика - и следователно не може да се приеме, че се касае за очевидна неправилност.

С оглед всичко изложено по-горе и доколкото обвързаността на касационния съд от предмета на жалбата се отнася и до фазата на нейното селектиране, касационно обжалване по наведените в изложението по чл.284 ал.1 т.3 ГПК основания не следва да се допуска.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение,

О П Р Е Д Е Л И :

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на Г. П.-Ч. за спиране на производство на основание чл.229 ал.1 т.4 ГПК до приключването на производството по дело С-398/19 на СЕС.

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №.11556/16.07.20 по г.д.№.1475/20 на С. А съд, ГО, 14с.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: