5О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 145

гр. София, 09.03.2021 год.В.К.С на Р. Б, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на първи март през две хиляди двадесет и първа година, в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА

МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА

като изслуша докладваното от съдия Николова т.д.№1160 по описа за 2020г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на З.А.Г. срещу решение №41 от 05.02.2020г. по т.д.№304/2019г. на Пловдивски апелативен съд, ТО, 3 състав. С него, след отмяна на решение №104 от 26.02.2019г. по т.дело №290/2017г. на Пловдивски окръжен съд, е признато за установено по отношение на З.А.Г., че в полза на „Ю. Б“ АД съществува вземане към нея, произтичащо от договор от 31.10.2011г. за потребителски кредит по програма „Премия“ HL 54599 в общ размер от 21 916,40 евро, включващо: а/ непогасена главница в размер на 19 075 евро; б/ договорни лихви в размер на 2 452,90 евро, дължими за времето от 10.06.2015г. до 26.10.2016г.; в/ наказателни лихви в размер на 62,20 евро, дължими за времето от 10.06.2015г. до 26.10.2016г.; г./неизплатени банкови такси в размер на 326,03 евро; д/разходи за нотариални покани - 126 лева, ведно със законната лихва върху главницата в размер на 19 075 евро, считано от 31.10.2016г. до окончателното й изплащане, за които суми по ч.гр. дело №14 530/2016г. на ПРС е издадена по реда на чл.417 от ГПК заповед за незабавно изпълнение № 8356 от 03.11.2016г. и изпълнителен лист.

В касационната жалба се сочи, че решението е постановено в нарушение на практиката на ВКС и е очевидно неправилно. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и ал.2 предл.3 от ГПК.

В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК касационната жалбоподателка твърди противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №231/02.03.2018г. по т.д.№ 875/2017г. на ВКС, ТК, І т.о., решение №424 от 02.12.2015г. по гр.д.№1899/2015г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о., решение №95 от 13.09.2016г. по т.д.№240/2015г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение №205/07.11.2016г. по т.д.№154/2016г. на ВКС, ТК, І т.о. и решение №165 от 02.12.2016г. по т.д.№1777/2015г. на ВКС, ТК, І т.о., с които е прието, че е необходимо методът за индексиране и промяна на цените да е описан по ясен и недвусмислен начин и потребителят да е получил достатъчно конкретна информация как търговецът може да промени едностранно цената. Позовава се и на очевидна неправилност на обжалваното решение.

Ответникът „Ю. Б“ АД, [населено място], не изразява становище по касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че страните са сключили договор за потребителски банков кредит по програма Премия НЛ5499 от 31.10.2011г., съгласно който банката е предоставила на ответницата З. Г. потребителски кредит в размер на 20 000 евро, който е бил изцяло усвоен от ответницата еднократно на 15.11.2011г., от която дата е издадено банково бордеро. Установил е, че съгласно чл.3,ал.1 от договора за усвоения кредит кредитополучателката дължи на банката годишна лихва в размер на БЛП на „Юробанк И Еф Д. Б“ АД за жилищни кредити в евро, действащ за съответния период, намален с 0,25 пункта, като към момента на сключване на договора БЛП за жилищни кредити в евро е в размер на 8.45%. Съгласно чл.3, ал.5 от договора действащият базов лихвен процент на банката за жилищни кредити не подлежи на договаряне и промените в него стават незабавно задължителни за страните. Въззивният съд е счел за неоснователни доводите на ответницата З. Г., че клаузите на чл.3, ал.1 и чл.3, ал.5 от договора за банков кредит са нищожни, тъй като са неравноправни по смисъла на чл.143 от ЗЗП и чл.143, т.10 и т.12 от ЗЗП. Приел, че клаузите на чл.3, ал.1 и чл.3, ал.5 от договора са пределно ясни и напълно разбираеми. Изтъкнал е, че клаузите на чл.3, ал.1 и чл.3, ал.5 от договора трябва да се тълкуват във връзка с чл.3а, ал.1 от договора, съгласно която кредитополучателят декларира, че е запознат с обстоятелството, че ползва преференциални лихвени условия по договора / спрямо стандартните лихвени условия на банката/, приложими при наличието на три конкретни условия, посочени в чл.3а, ал.1 на договора. Съставът на ПАС е изтъкнал, че в чл.3а, ал.2 са посочени изчерпателно обстоятелствата, при настъпването на които ще отпаднат преференциалните условия. Приел е, че за кредитополучателката са били предварително ясни последиците от отпадането на преференцията, предвидени в клаузата на чл.3а, ал.3, съгласно която БЛП се увеличава автоматично с 0,70 процентни пункта. Изложил е мотиви, че в случая банката изобщо не е увеличила цената на услугата и не е променила едностранно размера на възнаградителната лихва на непредвидено в договора основание, а е предоставила кредит при преференциални лихвени условия, които са отпаднали поради неизпълнение от страна на кредитополучателя. Посочил е, че никаква методика за изчисляване на лихвата не е била необходима след като годишният лихвен процент при отпадане на преференциалните условия е ясно посочен като размер в чл.3а, ал.3 от договора. Позовал се е на заключението на вещото лице, съгласно което за времето от 15.11.2011г. до 08.05.2013г. редовната главница се е олихвявала с преференциалния лихвен процент от 8,20%, а за времето от 09.05.2013г. до 25.10.2016г., през което преференциалните условия са отпаднали, главницата се е олихвявала със стандартния годишен лихвен процент от 8.90 %.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение.

Съгласно дадените в т.1 на Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. по т.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, в изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивната инстанция по конкретното дело. Правният въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 от ГПК може единствено да бъде уточнен или конкретизиран от ВКС, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът не разполага с правомощията да извежда и формулира този въпрос, ако той не е посочен от касатора. В настоящия случай касационната жалбоподателка, в представеното от нея изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, не е посочила кой е разрешеният от въззивния съд материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на спора. Твърденията, че съдът е допуснал противоречие с практика на ВКС, обективирана в т.1 от ТР №8/2017 от 02.04.2019г. не съставляват въпрос, а оплаквания за неправилно приложение на закона. Съответно те биха съставлявали основания за касиране на въззивния акт като неправилен – чл.281 т.3 от ГПК, но не и основания за допускане на касационен контрол на решението. За пълнота следва да се отбележи, че разрешението на въззивния съд относно валидността на клаузата на чл.3 ал.1 от процесния договор за кредит е изцяло в съответствие с практиката на ВКС, формирана с решение №92/09.09.2019г. по т.д.№ 2481/2017г. на ІІ т.о., решение № 87 от 06.11.2019г. по т.д.№ 848/2017г. на І т.о., решение № 9 от 27.02.2020г. по т.д.№62/2019г. на І т.о. и решение №168 от 29.01.2021г. по т.д. №2184/2019г. Съгласно тази практика, при конкретна преценка на клаузи от договори за кредит, в които размерът на възнаграждението (лихвата) на търговеца е изразен в абсолютна стойност - като процент към момента на сключване на договора, е спазено изискването за яснота и разбираемост. Посочването на задължение за лихва в отнапред известен размер не нарушава изискването за добросъвестност и не води до значително неравновесие между правата и задълженията на банката и на заемополучателя. Без значение за изхода на спора е преценката за валидността на клаузата на чл.3 ал.5 от процесния договор за кредит, предвид изводите на въззивния съд, че в случая банката изобщо не е увеличила цената на услугата и не е променила едностранно размера на възнаградителната лихва, а е предоставила кредит при преференциални лихвени условия, които са отпаднали поради неизпълнение от страна на кредитополучателя. След като въззивният съд е приел, че увеличението на лихвения процент е извършено не на основание чл.3 ал.5 от договора, а на чл.3а ал.3 от същия, то изводът му за основателност на предявените по реда на чл.422 от ГПК искове не е обусловен от преценката за валидността на клаузата на чл.3 ал.5 от договора и въпрос относно съдържанието на тази клауза не може да обуслови допускането на касационно обжалване. По приложението на клаузата на чл.3а ал.3 от договора за кредит и нейната валидност касационната жалбоподателка не поставя конкретен правен въпрос, нито посочва някоя от допълнителните предпоставки за допускане на касационен контрол, а само излага оплаквания за неправилност на изводите на въззивния съд.

Не е налице и основанието по чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК за допускане на касационен контрол - „очевидна неправилност”. Според цитираната норма въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което основание е независимо от правните въпроси по чл.280, ал.1 от ГПК и което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Всичко, което предпоставя допълнителна проверка и анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание, е относимо към преценката за неправилност по смисъла на чл.281, т.3 от ГПК. Настоящият състав на ВКС счита, че аргументите, с които касационната жалбоподателка обосновава „очевидната неправилност” съставляват оплаквания за необоснованост на изводите на съда поради неправилна преценка на валидността на клаузите на процесния договор за кредит. Тези оплаквания са основания за касиране на въззивния акт като неправилен – чл.281, т.3 от ГПК, но не обосновават извод за очевидна неправилност, която може да бъде установена от мотивите на въззивното решение, без те да бъдат съпоставяни с доказателствата по делото.

По изложените съображения, настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Пловдивски апелативен съд.

На ответника по касационната жалба не следва да се присъждат разноски за касационното производство, тъй като не е направено искане в този смисъл.

Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд

О П Р Е Д Е Л И НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №41 от 05.02.2020г. по т.д.№304/2019г. на Пловдивски апелативен съд, ТО, 3 състав.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.