№ 254

София, 02.04.2021 г.

Върховният касационен съд на Р. Б, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и втори март две хиляди двадесет и първа година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА

ДЕСИСЛАВА ПОПКОЛЕВА

изслуша докладваното от съдията ВАСИЛКА ИЛИЕВА

гр.дело № 4028/2020 год.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационни жалби, подадени от Прокуратурата на Р. Б, чрез прокурор от Апелативна прокуратура – София и от адв.И.М. – пълномощник на А.Е.М. против решение № 11524/ 13.07.2020 год., постановено от Софийски апелативен съд по гр. д. № 2246/2019 год.,с което е отменено решение от 17.01.2019г., постановено по гр.д.№ 16690/2015 год.на Софийски градски съд,в частта,в която искът за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над 15 000 лв.до 45 000 лв. и е постановено ново, с което Прокуратурата на Р. Б е осъдена да заплати на основание чл.2, ал.1, т.3,пр.1 ЗОДОВ на А.Е.М. обезщетение за неимуществени вреди в размер на 30 000 лв., поради задържане под стража и повдигане на обвинение за извършване на престъпление по чл.116,ал.1,т.4,пр.3,т.6 и т.9 вр.чл.115 вр.чл.20,ал.2 вр.чл.18,ал.1 НК, за което е била постановена оправдателна присъда,ведно със законната лихва,считано от 24.09.2015 год. до окончателното й изплащане; потвърдено е решението,в частта,в която е присъдено обезщетение за неимуществени вреди в размер на 15 000 лв.,както и в частта,в която искът за разликата до пълния предявен размер от 150 000 лв. е отхвърлен.

Ищецът А.Е.М. обжалва въззивното решение в частта, в която е отхвърлен иска за разликата от 45 000 лв. до 150 000 лв., а ответникът по исковата молба Прокуратура на Р. Б в частта, с която е осъден да заплати обезщетение на ищеца.

В касационната жалба на Прокуратурата на Р. Б се релевират доводи за неправилност на обжалваното решение – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Поддържа се, че съдът не е анализирал правилно събраните по делото доказателства имащи съществено значение за определяне размера на обезщетението и неправилно е приложил нормата на чл.52 ЗЗД, следствие на което е достигнал до грешни крайни изводи.

Като основание за допустимост на касационното обжалване се сочи чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса относно определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди,при отчитане на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа за справедливост визиран в чл.52 ЗЗД,който е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС, изразена в ППВС № 4/1968г., в т.3 и т.11 на ТР № 3/2005г. по т.д.№ 3/2004г. на ОСГК на ВКС и т.19 на ТР № 1/2001 г.поради липса на мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между причинените вреди и незаконосъобразното обвинение,както и по въпроса – как се определя и какво е съдържанието на понятието“справедливост“,изведено в принцип при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл.52 ЗЗД,за който се позовава на противоречие с решения постановени по реда на чл.290 ГПК.

В касационната жалба на А.Е.М. се релевират доводи за неправилност на обжалваното решение,поради нарушение на материалния закон при определяне размера на вредите – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК.

Като основание за допустимост на касационното обжалване се сочи чл.280,ал.1,т.1 ГПК по материално-правния въпрос - длъжен ли е съдът да приложи максимално точно принципа на справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди.Позовава се на противоречие с решение по гр.д.№ 125/2018 г. на ВКС,ІV г.о. по идентичен случай.

Върховният касационен съд,състав на четвърто гражданско отделение намира,че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради отсъствието на сочените предпоставки по чл.280 ал.1 ГПК.

Касационните жалби са подадени от надлежни страни, в срока по чл. 283 ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, поради което са процесуално допустими.

За да постанови обжалваното решение, въззивната инстанция след съвкупна преценка на доказателствата по делото и твърденията на страните във въззивните жалби е приела,че на 08.08.2004 г.А.Е.М. е бил привлечен в качеството на обвиняем за извършено престъпление по чл. 116, ал. 1, т.4, предл. 3 и т.6 вр. чл. 115 вр. с чл. 20, ал. 2 вр. с чл. 18, ал. 1 НК и спрямо него е била взета мярка за неотклонение „задържане под стража. Мярката е изменена в по - лека - „домашен арест - с определение от 17.05.2007г. по нохд № С-1/2006г. на СГС, НО, 4 състав, потвърдено с определение от 14.06.2007г. по внчд № 689/2007 г. на САС. С определение от 13.07.2007г. по нохд № С-1/2006г. на СГС, НО, 4 състав на подсъдимия М. - с мярка за неотклонение „домашен арест, е било разрешено от съда да напуска дома си за срок от 30 работни дни, считано от 16.07.2007г. до 24.08.2007г. включително, за провеждане на медицински прегледи и изследвания на територията на [населено място], от 07.30 ч. до 18.00 часа. На А. М. е било разрешено да напуска дома си, където търпи мярка за неотклонение „домашен арест, и за срок от 60 календарни дни - считано от 07.12.2007г. - 07.02.2008г. в рамките на работното време от 08.00 часа до 19.00 часа за провеждане на медицински изследвания, прегледи и лечение в медицинските заведения на територията на [населено място] .Мярката за неотклонение „домашен арест е била изменена с определение, подлежащо на незабавно изпълнение от 14.05.2008 г. по нохд № С-1/2006 г. на СГС, НО, 4 състав в по - лека – „парична гаранция“ в размер на 1 500 лв. С протоколно определение от 27.07.2011г. по нохд № С-1/2006г. взетата спрямо подсъдимия А. М. мярка за неотклонение „парична гаранция е изменена в „подписка, като е отменена и мярката за процесуална принуда „забрана да напуска пределите на Р. Б, взета с постановление от 14.07.2005г. на прокурор при СГП. С присъда № 244 от 27.07.2011г. на СГС, НО, 4 състав по нохд № С-1/2006г., А.Е.М. е признат за невиновен в това, че на 30.07.2004 г. в [населено място], [улица] клуб-ресторант „С., в съучастие като извършител с Т.Д.Д., С.З.Г., Г.Й.С. и други неустановени лица умишлено умъртвил М.Б.Б., Л.Л.Н., Г.П.У., В.К.М., М.Й.К. и М.Д.М. и направил опит умишлено да умъртви А.М.А. и Е.И.С., който опит за тези лица е останал недовършен по независещи от волята му причини, като деянието е извършено предумишлено, с особена жестокост и по начин и със средства, опасни за живота на мнозина, чрез използване на огнестрелно оръжие на обществено място, посещавано от много хора, и е оправдан за повдигнатото му обвинение за извършване на престъпление по чл. 116, ал. 1, т. 4, пр. 3, т. 6 и т. 9 вр. чл. 115 вр. чл. 20, ал. 2 вр. чл. 18, ал. 1 НК. Оправдателната присъда е била потвърдена, като с окончателно решение № 242 от 24.09.2015г. по кнд № 601/2015 на III НО на ВКС (при трето поред разглеждане на делото от касационната инстанция) е било оставено в сила решение № 3 от 24.02.2015г., постановено по внохд № 0042/2014г. на САС, с което била потвърдена оправдателната присъда, постановена по отношение на А. М., като преди това делото е било върнато за ново разглеждане от въззивния съд, след отмяна на решението му за потвърждаване на оправдателната присъда, само по отношение на този подсъдим.От документите за съдебното минало на ищеца е установено, че той е двукратно осъждан с наложено наказание лишаване от свобода, изтърпяно ефективно.Спорен между страните е въпросът относно размера на дължимото се обезщетение за неимуществени вреди.За да определи справедливия размер, съдът е взел предвид продължителността на наказателното производство – около 11 години,тежестта на повдигнатото обвинение и взетите мерки за процесуална принуда, негативните психически изживявания,влошаване на психичното му здраве - остра стресова реакция, преминала в посттравматично стресово разстройство, довело да трайна промяна на личността му,като закъснял и/или протрахиран отговор към стресогенно събитие или ситуация на прекомерна заплаха, неудобството и дискомфортта,както и нарушаване на социалната и професионалната му реализация,с оглед предприетото наказателно преследване, когато е бил в активна възраст и отдръпването на приятелите му.Съобразил е гласните доказателства в относимата им част - относно психическото състояние и прилагайки принципа на справедливост,визиран в чл.52 ЗЗД е приел,че справедливо и съобразено с икономическата конюнктура в страната е обезщетение в размер на 45 000 лв.

По касационната жалба на Прокуратурата на Р. Б

Поставеният първи правен въпрос,макар и формулиран общо не е разрешен в противоречие с константната практиката на ВКС,възприета в т.ІІ на ППВС № 4/1968 год.,съгласно която въпрос на фактическа преценка, с оглед конкретните факти и обстоятелства, както и личността на увредения, е определянето на конкретния паричен еквивалент на обезщетението. Освен въздействието на незаконния акт на правозащитния орган върху здравето на ищеца, значение имат и субективните му негативни преживявания, отражението на незаконния акт върху личната свобода и социалната сфера на общуване и работа, контактите и взаимоотношенията със семейството му и близките му, както и други подобни обстоятелства, естествено, видът на повдигнатото обвинение, продължителността на наказателното производство, видът и срокът на мерките за неотклонение за всеки конкретен случай. Като база служи още и икономическия растеж, стандарта на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на деликта, а тя също е различна. Въззивният съд в процесния случай е посочил кои обстоятелства счита за установени и за значими, а не е постановил решението си без обосновка. Разрешението на въззивния съд не е и в нарушение на т.3 и т. 11 от ТР № 3/2005 г., според които отговорността на държавата се намалява в случаите, при които е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия, а в случай на частично оправдаване при доказана причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди, при определяне на обезщетението се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателна присъда и тежестта на тези, за които е осъден деецът съпоставени с тези, за които е оправдан. Разглежданият казус не е такъв. Следва да се има предвид и това, че от една страна проблем, който да е разрешен в противоречие именно с ТР № 3/2005 г., не е ясно формулиран от касатора, а от друга - кръгът проблеми, разгледан от касационния съд в посоченото тълкувателно решение, е различен от този, който касаторът посочва.Не е налице твърдяното противоречие на въззивното решение с разрешението, дадено в т.19 от ТР№1/2001г. на ОСГК на ВКС, съгласно която “мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност”. Според касатора - Прокуратура на РБ противоречието се изразява в това, че във въззивния акт липсват мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между причинените вреди и незаконосъобразното обвинение. Следва да бъде посочено,че по същество това е оплакване за необоснованост на съдебния акт, което не подлежи на преценка в стадия на селектиране на касационната жалба. Различната оценка на жалбоподателя по отношение на релевантните факти не може да обуслови основание за допускане до касационна проверка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Решаващата воля на въззивния съд е съобразена с даденото тълкуване на закона, както и с трайната практика на ВКС.

Поставеният материалноправен въпрос за съдържанието на понятието справедливост при определяне на обезщетението по чл. 2 ЗОДОВ, е обуславящ волята на съда, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС.В обжалваното решение са изброени конкретните обстоятелства, които са релевантни към определянето на справедливо обезщетение и са посочени доказателствата, от които са установени. Представените съдебни решения са постановени по случаи, които не са идентични със случая по настоящото производство. Различията в размера на присъденото обезщетение по приложените дела не може да се приеме като противоречивост по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК, защото макар исковете да са с едно и също правно основание, размерът на обезщетението се определя по всяко конкретно дело, с отчитане на всички релевантни за това факти, поради което не може да съществува един усреднен критерий за размера на присъденото обезщетение.Освен това определения размер на обезщетението по представените съдебни решения не може да бъде критерий за определяне на обезщетението по настоящото дело.Отделно от посоченото, обосноваността на изводите на съда относно присъдения размер не е основание за допускане на касационно обжалване.

По касационната жалба на А.Е.М.

Не е налице поддържаното основание по чл.280,ал.1,т.1 ГПК във връзка с поставения материалноправен въпрос за съдържанието на понятието справедливост при определяне на обезщетението по чл. 2 ЗОДОВ.Въпросът е обуславящ волята на съда, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, тъй като критерия „справедливост” и неговото съдържание по смисъла на чл. 52 ЗЗД, в контекста на оценката на конкретните претърпени неимуществени вреди не е в противоречие с приетото в ППВС № 4/1968 г.,според което се включват винаги конкретни факти предвид стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател - характер и степен на увреждането, начин и обстоятелства, при които то е получено, вредоносни последици, тяхната продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, неговото обществено и социално поведение, без този списък да е изчерпателен. Въззивният съд не се е отклонил от тези постановки. Въпрос на фактическа преценка, с оглед конкретните факти и обстоятелства, както и личността на увредения, е определянето на конкретния паричен еквивалент на обезщетението. Следва да бъде изяснено още, че по всяко конкретно дело изходът зависи и от това доколко и как страните се справят с доказателствените си задачи.

При този изход на спора разноски не се дължат.

Водим от изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 11524/ 13.07.2020 год., постановено от Софийски апелативен съд по гр. д. № 2246/2019 год .

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: