№ 145

гр. София, 02.04.2021г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Р. Б, второ гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти март две хиляди двадесет и първа година в състав:

Председател: ПЛАМЕН СТОЕВ

Членове: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА

РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА

като разгледа докладваното от съдия Янчева гр. дело № 537 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № СД-05-01-262590/22.12.2020 г., подадена от Х.О.Х., срещу решение № 336 от 26.11.2020 г. по гр. д. № 675/2020 г. на Сливенския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 260030 от 18.08.2020 г. по гр. д. № 6935/2019 г. на Районен съд – Сливен.

С потвърденото първоинстанционно решение съдът е: признал за установено на основание чл. 124, ал. 1 ГПК по отношение на О.Х.М. и Н.Х.М., че Х.Х.Ш. и Д.А.Н. са собственици на основание наследяване по закон на по 1/4 ид. ч. от следните недвижими имоти: масивна жилищна сграда на два етажа, от които първият със застроена площ от 25 кв. м и вторият със застроена площ от 80 кв. м, паянтова стопанска сграда на един етаж със застроена площ от 30 кв. м и друга паянтова постройка на един етаж със застроена площ от 6 кв. м, находящи се в [населено място] бряг, общ. Т., обл. С., построени въз основа на отстъпено право на строеж в дворно място, общинска собственост, образуващо ПИ *, кв. 4 по плана на [населено място] бряг, общ. Т., с обща площ на поземления имот от 910 кв. м, при граници: улица, извън регулация, ПИ *, улица, ПИ *; признал за установено на основание чл. 108 ЗС по отношение на Х.О.Х., че Х.Х.Ш. и Д.А.Н. са собственици на основание наследяване по закон на по 1/4 ид. ч. от описаните по-горе недвижими имоти и е осъдил Х.О.Х. да предаде на Х.Х.Ш. и Д.А.Н. владението на 1/2 ид. ч. от тях; признал за установено на основание чл. 72, ал. 3 ЗС по отношение на Х.Х.Ш. и Д.А.Н. правото на задържане на Х.О.Х. върху 1/2 ид. ч. от процесните недвижими имоти до заплащане на сумата от 1 726.58 лв. от Х.Х.Ш. и сумата от 1 726.58 лв. от Д.А.Н., представляваща увеличената стойност на имотите, вследствие на извършени подобрения и направени необходими разноски за запазването им, като е отхвърлил възражението за подобрения за разликата над уважения размер от по 1 726.58 лв., платими от всеки един от ищците, до пълния предявен размер от по 2 792.50 лв., претендирани от всеки един от ищците, като неоснователно и недоказано; отменил на основание чл. 537, ал. 2, изр. последно ГПК констативен нотариален акт за собственост на недвижим имот, издаден на основание обстоятелствена проверка № 50/27.01.2015 г., т. I, дело № 45/2015 г. на нотариус Е. Ш., peг. № 128 от регистъра на НК, вписан в СВ на 27.01.2015 г., акт № 41, том ІІ, дело № 172/2015 г., в частта му, с която О.Х.М. е признат за собственик на основание давностно владение на процесните недвижими имоти до размера на признатите права на ищците Х.Х.Ш. и Д.А.Н. от 1/2 ид. ч. от имотите.По отношение на фактическата обстановка въззивният съд е препратил на основание чл. 272 ГПК към мотивите на първоинстанционното решение. В последното е установено следното от фактическа страна:

По делото не се спори и е видно от събраните доказателства, че процесните имоти са били собственост на общия наследодател Ю.М.Ш. - баща на ищците и ответника О. М., придобити по време на брака в режим на семейна имуществена общност. Ю.М.Ш. починал след съпругата си и оставил като свои наследници тримата си синове и една дъщеря, сред които ищците Д.А.Н. и Х.Х.Ш. и ответникът О.Х.М., всеки от които наследил по 1/4 ид. ч. от наследственото имущество.

Ответниците О. М. и съпругата му Н. М. се снабдили с констативен нотариален акт за собственост на процесните имоти, придобити по давностно владение - № 50, т. I, дело № 45/2015 г. на нотариус Е. Ш.. Същите ги продали на сина си - ответника Х. Х., с договор за продажба, обективиран в нотариален акт № 51, т. I, дело № 46/2015 г. на Нотариус Е. Ш..

Х. Х. не оспорва обстоятелството, че владее имотите.

Съгласно показанията на свидетеля Б. Ф., първи братовчед на ищците и ответника О. М., първоначално в имота живеели собствениците Х. и Х., като техният син - ответникът О., живеел със съпругата си Н. на първия етаж, а синът им - ищецът Х., живеел в стая на втория етаж. След смъртта на родителите Х. и Х. в къщата останали да живеят О. и Н., а ищецът Х. живеел за известно време в [населено място], след това работил извън [населено място] в строителна фирма, но се връщал да живее и в бащината си къща, като свидетелят не знае някой да го е гонил оттам. Откакто Х. Х. започнал да претендира за собствеността на имота, вещите на ищеца Х. Ш. били изхвърлени от къщата, а ищцата Д. Н. спряла да я посещава. Преди това последната живеела със съпруга си в Турция, но когато се прибирала в България за по седмица-две, оставала в бащината си къща като никой не я гонил оттам. В същия смисъл са и показанията на свидетеля Ю. Н. - съпруг на Д. Н.. Според този свидетел до момента, в който Х. Х. се снабдил с нотариален акт за собствеността на имота, никой не обявявал пред Х. Ш. и Д. Н., че смята имота за свой. Изложеното се потвърждава и от показанията на свидетеля Х. А., който също описва, че никой не е гонил Х. и Д. от имота.

Съгласно показанията на свидетеля М. Ш. - брат на ищците и ответника О. М., баща им искал приживе да прехвърли имота на сина си О., но не го направил поради липса на средства. Къщата била построена през 1967 г. и оттогава нищо не било ремонтирано до момента, когато Х. Х. направил ремонт, сменил дограмата, направил баня, обновил терасата и направил парапет.

Свидетелите Х. А. и Х. Е. потвърждават изложеното от М. Ш., че Х. Х. извършил поетапно ремонти на процесния имот от 2016 г. насам, като направил канализация, сменил ВиК инсталацията, дограмата на цялата къща, направил изолация на плочата, шпакловка, замазка и боядисване на вътрешността на къщата, положил ламиниран паркет, монтирал кухненско оборудване, удължил плочата на терасата и поставил парапети и др.

От изслушаната съдебно-техническа експертиза се установява, че общата сума, с която се е увеличила стойността на имота в резултат на извършените подобрения, възлиза на 6 492 лв., а направените от ответника разноски са на стойност 10 975 лв.

Въззивният съд е изложил съображения относно характеристиките на владението и държането. Посочил е, че владението е упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът държи, лично или чрез другиго, като своя, докато държането е упражняване на фактическа власт върху вещ, която лицето не държи като своя. Владението по чл. 68 ЗС се характеризира с два основни признака: обективен - упражняване на фактическа власт върху вещта (corpus) и субективен - намерението да се държи вещта като своя (animus domini). При държането фактическата власт се упражнява за друг. Държателят няма намерение да свои вещта. Според презумпцията на чл. 69 ЗС владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго. Това е оборима законна презумпция. Тя е и обща гражданскоправна норма с оглед действието си спрямо лицата, защото се прилага за всички гражданскоправни субекти, без оглед на това дали притежават или не права на собственост върху една и съща вещ. Законодателят е установил оборимата презумпция в полза на владелеца поради трудността за доказване на намерението за своене като психично състояние. Чрез нея с оглед на това, което обикновено става, е формулирано заключение за наличие на неизвестен факт, а именно субективния признак на владението - намерението да се държи вещта като своя, като се изхожда от друг установен факт - обективния признак на владението - упражняване на фактическа власт върху вещта. Съдът е длъжен да я приложи точно и еднакво спрямо всички лица и случаи, за които се отнася. Тя го задължава да приеме, че щом като е доказан фактът от хипотезата, то съществува и не се нуждае от доказване и предполагаемият факт. При нея, както и при всички оборими законни презумпции, доказателствената тежест се размества и страната, която я оспорва, трябва да я обори. При заявен положителен установителен иск за собственост на имот, придобит по давност, основателността на претенцията на владеещия имота несобственик се обуславя от прякото и пълно установяване на фактите на явно, необезпокоявано и непрекъснато владение с намерение за своене в продължение на повече от 10 години. При всички случаи след изтичане на определения от закона срок е налице възможността за придобиване на собствеността по отношение на вещта, обект на владението. Правото на собственост не се придобива автоматично, а след надлежното позоваване пред съда или нотариуса, като орган с компетентност да констатира настъпили вещноправни последици в резултат на комплекс от факти - чл. 79 ЗС. За да произведе ефект придобивната давност, е необходимо намерението за своене на имота да е демонстрирано по отношение на действителния собственик, както и да е налице позоваване на придобиването, тъй като съгласно действащите правила - чл. 120 ЗЗД, българското право не признава служебното зачитане на давността. За да може възражението за придобивна давност да бъде уважено в рамките на защита на правото на собственост, следва да са налице две кумулативно дадени предпоставки - претендиращият несобственик следва да е упражнявал фактическата власт по отношение на имота, без противопоставяне от страна на собственика, както и да е демонстрирал по отношение на невладеещия собственик поведение, което сочи, че упражнява собственическите правомощия в пълен обем и това поведение е известно на собственика.

Сливенският окръжен съд е заключил, че законосъобразно и правилно Районен съд - Сливен е приел, че искът е основателен и следва да бъде уважен. Изложил е, че с ТР № 1/6.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС е постановено, че презумпцията на чл. 69 ЗС се прилага на общо основание в отношенията между съсобствениците, когато съсобствеността им произтича от юридически факт, различен от наследяването. Наследяването е правен способ за преминаване на имуществото на едно починало лице към неговите наследници и е правно основание за упражняване на фактическата власт. Когато към наследяване се призовани повече от едно лица, които са приели наследството, между тях възниква наследствена имуществена общност (съсобственост по наследяване). Вътрешните отношения между сънаследниците по ползване на общата вещ се уреждат съгласно правилата на чл. 31 ЗС. В тези случаи сънаследниците, които упражняват фактическата власт върху определена наследствена вещ, имат качеството на държатели на правата на останалите сънаследници. За да започне в тяхна полза да тече придобивна давност, е необходимо завладяването на тези права да е демонстрирано чрез действия, които недвусмислено отразяват намерението за своене и отричане правата на останалите сънаследници.

Въззивният съд е приел в решението си, че от ангажираните по делото гласни доказателствени средства не се установява такова противопоставяне. Непротиворечиво всички свидетели описват, че до купуването на имота от Х.О.Х. ответниците по исковата молба не са демонстрирали пред ищците, че държат целия имот за себе си като свой. Напротив - последните живеели необезпокоявано в имота, а Д.А.Н. живяла там в периодите от седмица-две, когато се е прибирала в България. Следователно, О.Х.М., в качеството си на сънаследник на имота, не е демонстрирал чрез недвусмислени действия намерението си за своене и отричане правата на останалите сънаследници по отношение на целия имот. В случая липсва установено владение върху целия имот, което да е довело до придобиване на целия имот по давност от О.Х.М. и неговата съпруга Н.Х.М..

Въз основа на така изложеното, съдът е направил извод, че всеки от ищците притежава по 1/4 ид. ч. от имота. Ето защо и доколкото по делото е установено, че Х.О.Х. го владее от 2016 г., е намерил исковете по чл. 124, ал. 1 ГПК и чл. 108 ЗС за основателни, така както са предявени.

Жалбоподателят счита решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, на първо място, Х. Х. твърди, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси:

1. Следва ли при наличието на безспорно установена причинно-следствена връзка между неизпълнение и неспазване на основни принципи и начала в гражданския процес от страна на съда - принципа на служебното начало, съдействие на страните (визирано в чл. 7 и чл. 10 ГПК) и други, с оставане на делото неизяснено от фактическа страна, поставяне на страните в неравностойно положение и постановяване на решение при непълнота на доказателства, да се приеме, че е постановено едно правилно, законосъобразно и справедливо решение;

2. Следва ли при наличието на безспорно установено неизпълнение и неспазване на основни принципи и начала в гражданския процес от страна на съда - принципа на служебното начало, съдействие на страните (визирано в чл. 7 и чл. 10 ГПК) и други, довело до неправилно интерпретиране и прилагане на разпоредбите относно придобивната и погасителната давност по ЗС (ЗАКОН ЗА СОБСТВЕНОСТТА), да се приеме, че е постановено едно правилно, законосъобразно и справедливо решение.

Жалбоподателят сочи, че в случая и двете съдебни инстанции не са взели мерки и предприели действия за напътстване на страните към ангажиране на доказателства или за служебно събиране на такива доказателства, както и не са отчели липсата на доказателства, установяващи добросъвестно и непрекъснато владение на имота от страна на ищците като свой, и наличието на доказателства относно владението на имота от страна на ответниците като свой, като по този начин е постановено едно необосновано, неправилно и незаконосъобразно решение.

Позовава се на съдебната практика, съгласно която принципът на служебното начало е нарушен, когато съдът не е съдействал на страните за изясняване на делото от фактическа и правна страна и не е указал на страните за кои релевантни факти и обстоятелства не са посочили доказателства: решение № 99/1.09.2020 г. по гр. д. № 4688/2019 г. на ВКС, IV г. о., решение № 47/12.03.2019 г. по гр. д. № 2322/2018 г. на ВКС, IV г. о., решение № 50/16.05.2018 г. по гр. д. № 2104/2017 г. на ВКС, ІІІ г. o., решение № 32/10.03.2016 г. по гр. д. № 4741/2015 г. на ВКС, II г. о. и др.

На второ място, в изложението е визирано основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следните въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:

1. Следва ли при наличието на безспорно установена причинно-следствена връзка между неизпълнение и неспазване на основни принципи и начала в гражданския процес от страна на съда - принципа на служебното начало, съдействие на страните (визирано в чл. 7 и чл. 10 ГПК) и други, с оставане на делото неизяснено от фактическа страна, поставяне на страните в неравностойно положение и постановяване на решение при непълнота на доказателства, да се приеме, че е постановено едно правилно, законосъобразно и справедливо решение;

2. Следва ли при наличието на безспорно установено неизпълнение и неспазване на основни принципи и начала в гражданския процес от страна на съда - принципа на служебното начало, съдействие на страните (визирано в чл. 7 и чл. 10 ГПК) и други, довело до неправилно интерпретиране и прилагане разпоредбите относно придобивката и погасителната давност по ЗС (ЗАКОН ЗА СОБСТВЕНОСТТА), да се приеме, че е постановено едно правилно, законосъобразно и справедливо решение;

3. Следва ли недобросъвестното поведение на една от страните - ищците, които въпреки дезинтересирането си от имота, от липсата и неполагането на каквито и да са усилия и действия от тяхна страна или отделянето на средства за неговата поддръжка, запазване и увеличаване на стойността му и други такива, са предприели действия по завеждане на иск за присъждане и придобиване на собственост върху този имот, да бъде толерирано и определящо за съдебното решение, нарушавайки принципа на равнопоставеност и справедливост в процеса.

Жалбоподателят твърди, че и районният, и окръжният съд не са взели мерки и не са извършили действия за напътстване на страните към ангажиране на доказателства или за служебно събиране на такива доказателства, както и не са отчели и взели предвид липсата на доказателства, установяващи добросъвестно и непрекъснато владение на имота от страна на ищците като свой, и наличието на доказателства, установяващи владението на имота от страна на ответниците като свой, като по този начин е постановено едно необосновано, неправилно и незаконосъобразно решение.

Позовава се и на очевидна неправилност на въззивното решение, предвид визираните по-горе процесуални нарушения от страна на съда, като в нито един момент на ответната страна по исковата молба не е било указано за възможни действия или ангажиране на доказателства.

От Х.Х.Ш. и Д.А.Н. е постъпил отговор на касационната жалба, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на жалбата.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване.

Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:

Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.

В случая, въпросите в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани изцяло според твърденията на жалбоподателя, които са неоснователни, тъй като не намират опора в материалите по делото.

Видно от доклада по чл. 146 ГПК първоинстанционният съд е определил правилно предмета на делото и подлежащите на установяване от страните факти, като изрично е посочил, че в тежест на О. М. и Н. М. е да докажат, съобразно твърденията им, че са владяли спокойно и непрекъснато процесния недвижим имот в продължение на 10 години, както и че са демонстрирали пред ищците намерението да владеят имота за себе си. Съдът е допуснал поисканите от ответниците свидетели за установяване на владението и е разпитал доведените лица. От ответниците по исковата молба не са били направени пред първата съдебна инстанция други доказателствени искания. За Районен съд – Сливен не е съществувало процесуално задължение да указва ангажирането на други доказателства или служебно да събира такива. Същият е действал изцяло съгласно принципите, заложени в чл. 5-12 ГПК.

С въззивната си жалба О. М., Н. М. и Х. Х. са поискали събиране на допълнителни доказателства относно възражението им за придобиване на имотите по давност, като в съответствие с разпоредбите на ГПК искането е било намерено за преклудирано от Сливенския окръжен съд, като съдът е приел доказателствените искания и за неотносими към спора.

Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира и че обжалваното пред него решение не е вероятно нищожно или недопустимо, както и очевидно неправилно.

За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика.

В конкретния казус не се откриват предпоставките за очевидна неправилност на въззивното решение, визирани по-горе. Същото не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано.

Ответниците по касационната жалба имат право на направените от тях разноски за адвокат пред ВКС в размер на 800 лв.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 336 от 26.11.2020 г. по гр. д. № 675/2020 г. на Сливенския окръжен съд.

ОСЪЖДА Х.О.Х., ЕГН [ЕГН], [населено място], общ. Т., обл. С., [улица], да заплати на Х.Х.Ш., ЕГН [ЕГН] и Д.А.Н., ЕГН [ЕГН], двамата от [населено място], общ. Т., обл. С., [улица], разноски за делото пред ВКС в размер на 800 лв. (осемстотин лева).

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.