7определение по.гр.д.№ 1664 от 2020 г. на ВКС на РБ, ГК, първо отделение

№ 128

гр.София, 02.04.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Р. Б, първо отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на двадесет и четвърти март две хиляди двадесет и първа година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Б.П.Ч: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА

ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ

като изслуша докладваното от съдия Т.Г гр.д.№ 1664 по описа за 2020 г. приема следното:

Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на А.М.И. срещу въззивно решение № I-175 от 16.01.2020 г. по в.гр.д.№ 1726 от 2019 г. на Бургаския окръжен съд, II гражданско отделение, I въззивен граждански състав, поправено за допусната в него очевидна фактическа грешка с решение № 260015 от 12.01.2021 г. по същото дело, с което е:

- отменено решение № 121 от 05.06.2019 г. по гр.д.№ 991 от 2018 г. по описа на Районен съд- Айтос, поправено с решение № 207 от 09.10.2019 г. по гр.д.№ 991 от 2018 г. по описа на Районен съд- Айтос, в частта, с която на основание чл.108 ЗС О.С.М. и Х.И.М. са осъдени да предадат на А.М.И. владението върху нейната собственост, представляваща 13 кв.м. от УПИ II- ..... от квартал ..... пo ПУП на [населено място], [община], обл.Б. от 1988 г., разположени на север oт чупката на ищцовия парцел (c посока от север към юг) и на юг дo УПИ ХIII-..... и в частта, с която на основание чл.109 ЗС О.С.М. и Х.И.М. са осъдени да преустановят неоснователните си действия, с които пречат на упражняване на правото на собственост на А.М.И., като премахнат незаконно изградената в режим на семейна имуществена общност (СИО) ограда, находяща се от запад на съседния УПИ І- ..... в квартал 21 пo ПУП на [населено място], общ.Р., обл.Б., приобщаваща описаните 13 кв.м. от собствения на ищцата УПИ ІІ- ..... към площта на съседния УПИ І- ....., като вместо това е постановено решение за отхвърляне на тези искове по чл.108 ЗС и чл.109 ЗС и

- обезсилено решение № 121 от 05.06.2019 г. по гр.д.№ 991 от 2018 г. по описа на Районен съд- Айтос, поправено с решение № 207 от 09.10.2019 г. по гр.д.№ 991 от 2018 г. по описа на Районен съд- Айтос, в частта, с която е прието за установено спрямо двамата ответници О.С.М. и Х.И.М., че ищцата А.М.И. е собственик на УПИ II-..... от квартал ..... пo ПУП на [населено място], [община], обл.Б. от 1988 г., за разликата над спорните 13 кв.м., като е прекратено производството в тази част поради липса на правен интерес.

В касационната жалба са изложени твърдения за нищожност, недопустимост и неправилност на обжалваното въззивно решение- основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК.

Като основания за допускане на касационното обжалване са посочени чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и чл.280, ал.2 ГПК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторката твърди, че обжалваното решение е нищожно, недопустимо и очевидно неправилно. Във връзка със сочените основания по чл.280, ал.1 ГПК поставя следните правни въпроси:

1. При заведен иск по чл. 108 от ЗС следва ли да бъде прекратено производството по делото като недопустимо- поради липса на правен интерес, ако в хода на делото ответникът признае или не оспори на ищеца принадлежността на правото му на собственост към патримониума на вещта ?- по този въпрос сочи основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

2. Длъжен ли е съдът при предявен иск за собственост по чл.108 ЗС задължително да се произнесе с отделен диспозитив относно принадлежността на правото на собственост на ищеца ?- по този въпрос сочи противоречие с т.2А от Тълкувателно решение № 4 от 14.03.2016 г. по тълк.д.№ 4 от 2014 г. на ОСГК на ВКС.

3. Ако имотът- предмет на иск за собственост не е нанесен като самостоятелен в действащата кадастрална карта или ПУП, могат ли границите на спорния имот да бъдат определени чрез описанието им в исковата молба и в решението на съда по спора за собственост ?- по този въпрос сочи противоречие с решение № 254 от 21.05.2010 г. по гр.д.№ 4 от 2009 г. на ВКС, ГК, I г.о. и решение № 32 от 27.02.2019 г. по гр.д.№ 1181 от 2018 г. на ВКС, ГК, I г.о.

В писмен отговор от 10.04.2020 г. ответниците по касационната жалба О.С.М. и Х.И.М. оспорват същата. Молят касационното обжалване на решението на Бургаския окръжен съд да не бъде допускано и да им се присъдят направените по делото пред ВКС разноски.

Върховният касационен съд на РБ, Гражданска колегия, състав на първо отделение по наличието на основания за допускане на касационното обжалване приема следното: Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирано лице /ищец по делото/, в срока по чл.283 ГПК и срещу решение на въззивен съд по искове за собственост на недвижим имот, което съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване при условията на чл.280, ал.1 и 2 ГПК, независимо от цената на исковете.

За да постанови решението си за обезсилване на първоинстанционното решение по иска с правно основание чл.108 ЗС в неговата установителна част за частта от УПИ II-..... от кв. ..... пo ПУП на [населено място], [община] от 1988 г., за разликата над спорните 13 кв.м. от него, въззивният съд е приел, че решението в тази част е недопустимо, тъй като не можело да се направи обоснован извод за наличието на правен интерес у ищцата от установяване правото й на собственост върху целия УПИ II-....., извън спорната част от 13 кв.м. Това било така, тъй като ответниците с отговора на исковата молба и в производството по делото не оспорвали правото на собственост на ищцата върху останалата част от УПИ II- ....., Спорно било приложена ли е регулацията на границата на двата съседни парцела и се оспорвала претенцията на ищцата да бъде предадено владението на приблизително 13 кв.м., разположени на север от „чупката“ на парцела (с посока север към юг) и на юг до УПИ III- ....., Спорът бил за тази реална част, която е и предмет на защита с предявения ревантикационен иск. В този смисъл въззивният съд се е позовал на решение № 110 от 20.06.2019 г. по гр.д.№ 3890 от 2018 г. на ВКС, ГК, I г.о. и поради това е приел, че за ищцата липсва правен интерес от установяването на правото на собственост върху целия УПИ II- ..... по плана на [населено място] от 1988 г., над спорните 13 кв.м.

За да постанови решение за отхвърляне на предявените от ищцата искове по чл.108 ЗС за останалата част от УПИ ІІ- ..... /спорните 13 кв.м., обозначени с жълт цвят на скица на в.л. И. Б., находяща се на лист 112 от делото на районния съд/ и по чл.109 ЗС за премахване на незаконно изградената ограда между УПИ на ищцата и УПИ на ответниците, приобщаваща описаните 13 кв.м. от собствения на ищцата УПИ ІІ- ..... към собствения на ответниците УПИ І- ....., въззивният съд е приел, че от приетото по делото заключение на съдебно-техническата експертиза е установено, че спорните 13 кв.м. са били част от имот с пл.№ ....., собственост на праводателите на ответника О. М., като по първия регулационен план на [населено място], одобрен със заповед № 5350 от 24.10.1957 г., за имот пл.№ ..... е бил отреден парцел I- ..... от кв. ....., По този регулационен план за собствения на праводателите на ищцата А. И. имот с пл.№ ..... е бил отреден парцел II- ....., С влизане в сила на регулационния план от 1957 г. и на последващия регулационен план от 1988 г. спорните 13 кв.м. са били придадени по регулация от имот с пл.№ ..... /собственост на праводателите на ответника О. М./ към парцела на праводателите на ищцата /парцел II- ..... от кв. ..... по регулационния план от 1957 г. и парцел II- ..... по регулационния план от 1988 г./ Прието е, че на основание пар.8 ПР на ЗУТ отчуждителното действие на дворищнорегулационните планове от 1957 г. и от 1988 г. относно тези придаваеми части е отпаднало, тъй като те не са били приложени в сроковете по пар.6, ал.2 и ал.4 ПР на ЗУТ: нямало доказателства за заплащане на обезщетение за придаваемите части в посочените в закона срокове, а от показанията на разпитаните по делото свидетели се установявало, че спорната част от 13 кв.м. не е била заета от праводателите на ищцата или от самата ищца, а винаги е била в границите на ограденото място на ответника О. М. и се е позвала от него, респ. от неговите праводатели. Следователно, към настоящия момент спорните 13 кв.м. от УПИ II- ..... са собственост на ответника О. М.- собственик на съседния УПИ I- ..... по регулационния план от 1988 г.

Предвид тези мотиви на съда в обжалваното решение не са налице основания по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението по поставените въпроси, поради следното:

1. По първия поставен въпрос /При заведен иск по чл. 108 от ЗС следва ли да бъде прекратено производството по делото като недопустимо- поради липса на правен интерес, ако в хода на делото ответникът признае или не оспори на ищеца принадлежността на правото му на собственост към патримониума на вещта ?/ няма противоречие между приетото в обжалваното решение и съдебната практика. В практиката на ВКС, например в посоченото от въззивния съд решение № 110 от 20.06.2019 г. по гр.д.№ 3890 от 2018 г. на ВКС, ГК, I г.о. се приема, че когато страните спорят за правото на собственост само върху конкретно посочена в исковата молба реална част от имот, липсва правен интерес за предявяване на иск за собственост за останалата част от имота, за която между ищеца и ответника няма спор за собствеността. Напълно в съответствие с практиката на ВКС в обжалваното решение въззивният съд е приел, че ищцата има правен интерес от установяване със сила на пресъдено нещо на собствеността й само върху тази част от собствения й имот, която ответниците ползват и за която съществува спор за собствеността. Не са настъпили промени в законодателството или в обществените условия, които да налагат промяна на тази съдебна практика, поради което не е налице и посоченото основание на чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението на Бургаския окръжен съд по този въпрос.

2. По втория поставен въпрос /Длъжен ли е съдът при предявен иск за собственост по чл.108 ЗС задължително да се произнесе с отделен диспозитив относно принадлежността на правото на собственост на ищеца ?/ в т.2А от Тълкувателно решение № 4 от 14.03.2016 г. по тълк.д.№ 4 от 2014 г. на ОСГК на ВКС е прието, че при уважаване на предявен ревандикационен иск съдът следва да постанови два диспозитива- за признаване правото на собственост на ищеца и за осъждане на ответника да предаде на ищеца процесния имот. Въззивното решение не противоречи на това тълкувателно решение на ВКС. Действително, въззивният съд не е постановил отделни диспозитиви за установителната и осъдителната част на иска по чл.108 ЗС, но това е защото искът по чл.108 ЗС за спорните 13 кв.м. е бил отхвърлен, а не уважен.

Независимо от горното, следва да се има предвид, че съгласно приетото в т.2А на горепосоченото Тълкувателно решение № 4 от 14.03.2016 г. по тълк.д.№ 4 от 2014 г. на ОСГК на ВКС, липсата на отделен диспозитив, касаещ установителната част на иска по чл.108 ЗС, не представлява неправилност на решението. В този случай се касае за допусната в решението очевидна фактическа грешка, която следва да се поправи по реда на чл.247 ГПК, а не по пътя на обжалване на решението.

3. По третия поставен въпрос /Ако имотът- предмет на иск за собственост не е нанесен като самостоятелен в действащата кадастрална карта или ПУП, могат ли границите на спорния имот да бъдат определени чрез описанието им в исковата молба и в решението на съда по спора за собственост ?/ също няма противоречие между практиката на ВКС и приетото в обжалваното решение. В практиката на ВКС, включително в посочените решение № 254 от 21.05.2010 г. по гр.д.№ 4 от 2009 г. на ВКС, ГК, I г.о. и решение № 32 от 27.02.2019 г. по гр.д.№ 1181 от 2018 г. на ВКС, ГК, I г.о. се приема, че когато предмет на спор за собственост е реална част от имот, границите на претендираната реална част, ако не са материализирани на място, могат да бъдат определени от ищеца с помощта на назначено по делото вещо лице, след означението им на скица от това вещо лице, която следва да бъде приобщена впоследствие и към решението. В обжалваното решение е прието по същество същото: че иск за собственост върху реална част от имот /в случая за 13 кв.м./ е допустим и в този случай границите на претендираните 13 кв.м. могат да бъдат определени от ищцата в исковата молба, чрез тяхното описание и с помощта на скица на вещо лице. В случая процесната част от имота е била надлежно индивидуализирана от ищцата в исковата молба, чрез описание на точното й местоположение, а впоследствие и чрез скицата на в.л.И. Б. към приетото заключение на съдебно-техническата експертиза /обозначена с жълт цвят на скицата, намираща се на лист 112 от делото на първоинстанционния съд/.

Обстоятелството, че съдът е пропуснал да приподпише тази скица и да я посочи като неразделна част от решението си, не прави решението нито нищожно, нито недопустимо, нито неправилно. То би могло да е останало неясно за някоя от страните /относно това за коя част от УПИ II-438 с площ от 13 кв.м. се отнася постановеното съдебно решение/, в който случай тази страна би могла да поиска тълкуването му по реда на чл.251 ГПК.

Не са налице и предвидените в чл.280, ал.2 ГПК основания за служебно допускане на касационното обжалване на решението на Бургаския окръжен съд: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо, тъй като същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявените искове за собственост, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на тези искове.

Решението не е и очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на решението, като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване с и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона- материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора норми на ЗС, З. /отм./, ППЗТСУ отм. , ЗУТ и ГПК, в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

Поради всичко гореизложено касационното обжалване на решението на Бургаския окръжен съд не следва да се допуска.

С оглед изхода на делото и на основание чл.81 ГПК във връзка с чл.78 ГПК касаторката дължи и следва да бъде осъдена да заплати на ответниците по жалбата направените от тях разноски за адвокат по делото пред ВКС в размер на 500 лв.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, ГК, състав на първо гражданско отделение

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № I-175 от 16.01.2020 г. по в.гр.д.№ 1726 от 2019 г. на Бургаския окръжен съд, II гражданско отделение, I въззивен граждански състав, поправено за допусната в него очевидна фактическа грешка с решение № 260015 от 12.01.2021 г. по същото дело.

ОСЪЖДА А.М.И. от [населено място], общ.Р., обл.Б., [улица] със съдебен адрес: [населено място], [улица], чрез адв.И.М.Ц. да заплати на О.С.М. и Х.И.М. и двамата от [населено място], общ.Р., обл.Б. и със съдебен адрес: [населено място], [улица], чрез адв.Р. С., на основание чл.78 ГПК сумата 500 лв. /петстотин лева/, представляваща разноски по делото пред ВКС.

Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.