О П Р Е Д Е Л Е Н И Е№ 129София, 02.04. 2021 година

Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и пети март през две хиляди двадесет и първа година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: М. С

ЧЛЕНОВЕ: С. К

Г. Г

при секретар

като изслуша докладваното от съдия С. К

гражданско дело № 538 от 2021 година, и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба с вх.№76384/09.11.2000г., подадена от „АБО-ЛИМИТИД“ ООД чрез процесуалния му представител адв.Д. Г., срещу решение №11947, постановено на 31.08.2020г. от Софийски апелативен съд, ГК, Х-ти състав по в.гр.д.№3947/2018г., потвърждаващо решението на първоинстанционния съд, с което е отхвърлен предявеният от „АБО-ЛИМИТИД“ ООД срещу Н.Г.М.-С. и С.З.С. иск с правно основание чл.108 ЗС за признаване за установено, че „АБО-ЛИМИТИД“ ООД е собственик на недвижим имот, съставляваш апартамент №3, находящ се в [населено място], район „Л.“, [улица], ет.1, заедно с 4.866% идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото, в което е построена сградата, съставляващо УПИ ........ в кв..... по плана на [населено място], местн.“Д.сп.“, целият с площ от 560 кв.м. и за предаване на владението.

В изложението към касационната жалба се поддържа, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по реда на чл.280, ал.1, т.1 ГПК.

Според касатора въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по въпросите:

1.С какви действия се демонстрира намерение за владение на един имот и кога владението е явно;

2.Кога се прекъсва давността и започва да тече нова давност в полза на лице, което твърди, че е владелец и кога владението е непрекъснато;

3.Следва ли въззивният съд да съобрази влязло в сила решение, с което се отричат правата на праводателя на лице, което твърди да е владелец и добросъвестен ли е владелецът в този случай.

Поддържа, че въззивният съд неправилно и в противоречие с практиката на ВКС (решение №503 от 02.05.2012г., постановено по гр.д.№83/2011г. на I г.о. на ВКС и решение №68 от 02.08.2013г., постановено по гр.д.№603/2012г. на I г.о. на ВКС) е приел, че владението на ответниците е непрекъснато, несмущавано и явно, след като по делото е установено, че ответниците живеят постоянно в чужбина, идвали са в България периодично и само през лятото, имотът не е обитаван и ползван, недоказано останало твърдението, че са имали наематели, а напротив е установено, че владението не е било непрекъснато именно по причина, че ответниците са владели имота само в рамките на инцидентни посещения в имота.

Поддържа също така, че в противоречие с практиката на ВКС (решение №170 от 11.04.2012г., постановено по гр.д.№891/2011г. на ВКС и т.10 на ППВС №6 от 27.12.1974г.) въззивният съд е приел, че ответниците са добросъвестни владелци.

В писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК ответниците по касационна жалба Н.Г.М.-С. и С.З.С., чрез процесуалния си представител адв.З.М.Д. от САК, изразяват становище, че не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по изложените в отговора съображения. Претендират присъждане на направените по делото разноски по приложен към отговора списък.

В писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК третото лице помагач на ответниците К.Д.П., чрез процесуалния си представител адв.А.И.Л. от САК, изразява становище, че не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.

Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК и е процесуално допустима.

Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията са следните:

„АБО-ЛИМИТИД“ ООД е предявило срещу Н.Г.М.-С. и С.З.С. по реда на чл.108 ЗС иск за признаване правото му на собственост и предаване владението на процесния недвижим имот, с твърдението, че е придобило правото на собственост по договор за покупко-продажба, сключен през 1996г. (н.а.№..., том ..., дело №18434/1996г.), след което през 2001г. (н.а.№... том... дело №... от 2001г.) продало апартамента на С.И.О. като обезпечение на получен от него заем. Твърди, че през 2004г. С. О. и съпругата му продали апартамента на К.Д.П., а през 2006г. К. П. продала апартамента на Н. и С. С. (н.а...., том .., рег.№........ от 10.07.2006г.). През 2008г. дружеството завело дело за прогласяване нищожността на договора за покупко-продажба, сключен през 2001г., като с влязло в сила на 19.11.2012г. съдебно решение САС по гр.д.№2892/2011г. прогласил нижожността на договора и признал за установено спрямо С.И.О., Е.П.О. и К.Д.П., че дружеството е собственик на процесния апартамент. Поддържа, че след отпадане на основанието на праводателя на ответниците и доколкото никой не може да прехвърли повече права, отколкото има, същите не са собственици на процесния имот и го владеят без правно основание.

Ответниците са оспорили така предявения иск с твърдението, че не са били конституирани като страни в производството по гр.д.№ №2892/2011г. на САС, като в производството по това дело САС е постановил, че искът за собственост срещу техния праводател К.Д.П. е основателен, но е неоснователно искането за предаване на владението, тъй като К.Д.П. преди предявяване на исковата молба по чл.108 ЗС срещу нея, вече е била предала на тях владението. Поддържат, че са придобили правото на собственост въз основа на изтекла в тяхна полза петгодишна придобивна давност, тъй като владеят имота от 2006г. на правно основание, което макар да не ги прави титуляри на правото на собственост поради отпаднали права на техния праводател, е годно да ги направи собственици. Твърдят, че са упражнявали фактическата власт върху имота явно, необезпокоявано и непрекъснато от 20.08.2006г. (когато е сключен договорът за покупко-продажба) до предявяването на исковата молба срещу тях, като са подали декларация по чл.14 ЗМДТ за облагане с данък върху недвижим имот и редовно са заплащали данък недвижим имот и такса битови отпадъци; Н.Г.М.-С. на 29.06.2006г. е сключила договор за кредит „Жилище“, като кредитът е обезпечен с учредяване на договорна ипотека върху имота, а след погасяването на кредита ипотеката е заличена; извършили са довършителни строителни работи; сключили са договор за охрана; редовно плащали битовите сметки за имота; ползвали имота лично, но го отдавали и под наем.

По искане на ответниците с определение от 21.09.2016г. първоинстанционният съд е конституирал К.Д.П. като трето лице-помагач.

От фактическа страна въззивният съд е приел за установено, че към 1996г. дружеството е придобило чрез покупко-продажба правото на строеж за процесния недвижим имот, към 2001г. имотът е бил изграден до степен на завършеност „груб строеж“ и към тази дата дружеството се легитимира като собственик на апартамент №3.

Прието е, че на 27.07.2001г. с н.а.№..., том ...., рег.№........, д.№553/2001г. дружеството е продало процесния недвижим имот на С.И.О., след което на 31.08.2004г. с н.а.№..., том ..., рег.№........., д.№..../2004г. С.И.О. и Е.П.О. продали на К.Д.П. имота, а на 10.07.2006г. с н.а.№......., том ..., рег.№........, д.№......../2006г. К. П. продала имота на Н.Г.М.-С. и С.З.С..

Прието е за установено, че с искова молба, вписана на 14.10.2008г. от „АБО-ЛИМИТИД“ ООД е предявен иск с правно основание чл.26 ЗЗД за прогласяване нищожността на извършената с н.а.№..., том том ....... рег.№........, д.№......./2001г. сделка срещу С.И.О. и Е.П.О. и иск с правно основание чл.108 ЗС срещу К.Д.П. за признаване за установено, че дружеството е собственик на имота и предаване на владението. По предявената искова молба било образувано гражданско дело, приключило с влязло на 19.11.2012г. в сила съдебно решение №1980 от 21.12.2011г., постановено по гр.д.№2892 по описа на САК, с което е прогласена нищожността на договора за покупко-продажба, извършен с н.а.№...., том том ......., рег.№......., д.№...../2001г. и е признато за установено спрямо С.И.О., Е.П.О. и К.Д.П., че „АБО-ЛИМИТИД“ ООД е собственик на процесния недвижим имот.

При така установените факти въззивният съд е приел, че дружеството не се легитимира като собственик на процесния недвижим имот.

По възражението за придобивна давност въззивният съд е изложил съображения, че съгласно чл.79 ЗС правото на собственост по давност върху недвижим имот се придобива с непрекъснато владение в продължение на 10 години, а ако владението е добросъвестно – с непрекъснато владение в продължение на 5 години; че съгласно чл.68, ал.1 ЗС владението е упражняване на фактическа власт (corpus) върху вещ, която владелецът държи лично или чрез другиго като своя (animus), а съгласно чл.69 ЗС се предполага, че владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго. С оглед така установената оборима презумпция въззивният съд е приел, че доказателствената тежест е за страната, която оспорва тази презумпция, в случая за дружеството-ищец.

Прието е, че ответниците са установили владение върху имота на 20.08.2006г. (съгласно т.6 от н.а.№........./2006г.) и твърдят, че са владяли имота лично и чрез трето лице – Г. М., баща на ответницата и пълномощник на собствениците-ответници, че след установяване на владението необезпокоявано го владеят до вписване на исковата молба по настоящето дело, т.е. повече от 5 години.

Посочено е, че в тази насока са събрани гласни доказателства, представени и от двете страни по делото – показанията на св.Д. Х., Б. И. и Г. М., както и че показанията на свидетелите следва да бъдат кредитирани, тъй като не противоречат на събраните писмени доказателства и по категоричен начин доказват, че за периода от август 2006г. до настоящия момент имотът се владее от ответниците.

Изложени са съображения, че обстоятелството, че ответниците живеят трайно в трета страна, не опровергава факта на владение, доколкото няма пречка същото да се осъществява и чрез трето лице или чрез нарочен пълномощник, какъвто е бил Г. М., баща на ответницата.

Прието е, че владението на ответниците не е било прекъсвано, смущавано или обезпокоявано, както и че е било явно и демонстративно през целия му период.

Прието е също така, че ответниците следва да бъдат приравнени в отношенията си на добросъвестни владелци, доколкото имат качеството на трети лица, придобили имота преди вписване на исковата молба, с която са предявени установителен иск за нищожност и ревандикационен иск срещу техния праводател.

По поставените от касатора въпроси с какви действия се демонстрира намерение за владение на един имот и кога владението е явно, както и кога се прекъсва давността и започва да тече нова давност в полза на лицето, което твърди, че е владелец и кога владението е непрекъснато, в практиката си ВКС приема, че владението по смисъла на чл.79 ЗС не се изразява в непрекъснато осъществяване на фактическо въздействие върху имота чрез обработване, облагородяване, поставяне на ограда и друг, а фактическата власт може да се упражнява и чрез периодични посещения, стига същите да сочат на намерение имотът да се счита за свой и да не са прекъсвани от действия на трети лица (решение № 6/22.01.2010г. по гр.д. № 2760/2008г. на ВКС, ІІ г.о.; решение №17/19.02.2016г. по гр.д.№4335/2015г., II г.о. на ВКС). След като е доказано, че фактическата власт е установена към определен начален момент, за да се приеме, че владението е постоянно, т.е. израз на воля да се държи и запази вещта, не е необходимо да се повтарят във всеки момент действия, чрез които се проявява намерението на владелеца да държи вещта като своя. Достатъчно е владелецът във всеки момент когато пожелае да може да реализира владелческата си власт. Без правно значение е дали същият се е възползвал от тази възможност, щом спрямо имота не са осъществявани действия на трети лица, създаващи съмнение в явността на владението или водещи до прекъсването му. Дори владелчески действия да не са осъществявани през продължителен период от време, то по силата на презумпцията на чл.83 ЗС следва, че владението е продължило през целия период. Самите действия, чрез които се изразява волята за владение на вещта, зависят от нейното предназначение, начин на ползване и състояние. Преценката дали е осъществен обективният елемент на владението се извършва конкретно при отчитане установен начален момент на фактическата власт, предприети спрямо имота действия на владелеца, дори и през значителен интервал от време, липсата на фактически действия от трети лица и при приложение на презумпцията на чл.83 ЗС (решение №17/19.02.2016г. по гр.д.№4335/2015г., II г.о. на ВКС). „Постоянно владение“ не означава осъществяване на непрекъснато фактическо въздействие, фактическата власт може да се упражнява и чрез периодични посещения в имота, ако те сочат на намерение за своене на имота и не са прекъсвани от действия на трети лица (решение №23/20.05.2016г. по гр.д.№5162/2015г., II г.о. на ВКС). За неправилна се приема тезата, че след като владелецът, претендиращ да е придобил собствеността на чуждия имот на основание придобивна давност, трайно се е установил да живее в чужбина, съдът не може да приеме, че същият трайно и непрекъснато е осъществил владение върху имота (решение №23/20.05.2016г. по гр.д.№5162/2015г., II г.о. на ВКС).

Като е приел, че при наличните данни по делото (установено владение върху имота на 20.08.2006г., упражняване на фактическа власт лично и чрез трето лице – Г. М. в качеството му на нарочен пълномощник) владението на ответниците следва да бъде прието за явно, необезпокоявано и непрекъснато, макар те трайно да живеят в трета страна, въззивният съд изцяло се е съобразил с трайно установената и непротиворечива практика на ВКС, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване по така поставените въпроси.

Не е налице основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и по третия, поставен от касаторите въпрос, а именно по въпроса следва ли въззивният съд да съобрази влязло в сила решение, с което се отричат правата на праводателя на лице, което твърди да е владелец и добросъвестен ли е владелецът в този случай.

По въпроса за значението на обстоятелството, че с влязло в сила решение правата на праводателя са били отречени в хипотеза, при която настоящият ответник не е участвал в производството по делото и не е налице прехвърляне на собствеността в хода на висящия процес, в практиката си ВКС приема, че когато имотът е бил предмет на последователни разпоредителни сделки, но като ответник в производство по предявен установителен или ревандикационен иск е бил конституиран само първият приобретател, с предявяване на иск се прекъсва давността на ответника, който е във владение на имота – чл. 116, ал.1 б. „б” ЗЗД във вр. с чл. 84 ЗС. Не се прекъсва обаче давността на другите владелци, които не са ответници (решение №109/25.05.2015г. по гр.д.№7420/2014г., І г.о. на ВКС), вкл. в хипотеза на предявен иск за прогласяване недействителността на придобивното основание на първия по ред приобретател (решение №87/05.07.2018г. по гр.д.№4028/2017г., II г.о. на ВКС). Давността се прекъсва с предявяване на установителен или ревандикационен иск срещу владелеца, ако той се е позовал на придобивна давност по аргумент от чл.116, б.”б” ЗЗД във вр.с чл.84 ЗС (решение № 401/12.01.2012г. по гр.д.№ 895/2010г., І г.о. на ВКС; решение №109/25.05.2015г. по гр.д.№7420/2014г., І г.о. на ВКС).

При добросъвестното владение фактическата власт се придобива на правно основание, целящо прехвърляне правото на собственост към владелеца, макар вещноправният ефект да не настъпва, тъй като праводателят не е бил собственик или е била опорочена формата на сделката (решение №31/15.02.2011г. по гр.д.№1273/2009г. на ВКС, ІІ г.о.). Когато основанието е възмездно, но е опорочено поради липса на форма или фактът, че праводателят не е собственик, законодателят е приел,че владелецът е добросъвестен и е достатъчно да се владее в петгодишен срок, за да стане собственик (решение №520/05.08.2010г. по гр.д.№1070/2009г., І г.о. на ВКС). Владението на купувача е добросъвестно дори в хипотеза, при която е основано на нищожно придобивно основание поради опорочена форма за валидност, ако приобретателят не е знаел за порока (т.10 ППВС 6 /1974 г.).

Като краен резултат и при установените по настоящето дело факти следва да се приеме, че обжалваното въззивно решение съответства на така установената трайна и непротиворечива практика на ВКС, макар някои от съображенията на въззивния съд да не могат да бъдат споделени. Но доколкото касаторът не поставя релевантен правен въпрос, основан на тези неясни за настоящия състав съображения, то касационно обжалване не може да бъде допуснато – ВКС разполага с правомощия да допусне касационно обжалване само ако касаторът е формулирал релевантен за спора правен въпрос и е обосновал наличието на поддържаното основание за допускане на касационно обжалване, както и в хипотеза, при която съществува вероятност въззивното решение да е нищожно или недопустимо (каквато в случая не е налице) или същото да е очевидно неправилно (каквато хипотеза в случая също не е налице). След като ответниците по настоящето дело не са участвали в производството по гр.д.№2892/2011г. по описа на САС, собствеността им е била прехвърлена преди предявяването на иска, който с постановеното по това дело решение е бил уважен, получили са владението върху имота от лице, чиято собственост впоследствие е била отречена, но без да знаят, че техният праводател не е притежавал собствеността към момента на сключване на сделката, следва да се приеме, че изводът на въззивния съд, че предявилото иска дружество не се легитимира като собственик на имота спрямо настоящите ответници, съответства на трайно установената практика на ВКС и поддържаните основания за допускане на касационно обжалване не са налице.

С оглед изхода на спора в полза на Н.Г.М. – С. и С.З.С. следва да бъде присъдена сумата от 2500лв., представляваща направените по делото разноски, за която сума в представеното с отговора на касационната жалба пълномощно е посочено, че е платена.

Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение №11947, постановено на 31.08.2020г. от Софийския апелативен съд, ГК, Х-ти състав по в.гр.д.№3947/2018г.

ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.3 ГПК „АБО-ЛИМИТИД“ ООД, ЕИК: 121602655, със седалище и адрес на управление [населено място],[жк], [жилищен адрес] да заплати на Н.Г.М. – С., ЕГН [ЕГН] и С.З.С., ЕГН [ЕГН], двамата от [населено място], [улица], ап.3 сумата от 2500 лв. (две хиляди и петстотин лева), представляваща направените по делото разноски.

Определението е окончателно.

Председател:

Членове: