- 8 -

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 377

гр. София 12.05.2021 година.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 24.03.2021 (двадесет и четвърти март две хиляди двадесет и първа) година в състав:

Председател: Б. Б

Членове: Б. И

Д. Д

като разгледа докладваното от съдията Д. Д, гражданско дело № 138 по описа за 2021 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 76 297/06.11.2020 година, подадена от Прокуратурата на Р. Б и насрещна такава с вх. № 77 347/01.12.2020 година, подадена от А.А.Д., двете против решение № 12 053/06.10.2020 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 1-ви състав, постановено по гр. д. № 1591/2020 година.

С обжалваното решение съставът на Софийския апелативен съд е изменил първоинстанционното решение № 13 866/02.06.2020 година на Софийски градски съд, І-во гражданско отделение, 9-ти състав, постановено по гр. д. № 15 636/2018 година, при което е осъдил Прокуратурата на Р. Б, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ, да заплати на А.А.Д. сумата от 7000.00 лева, представляваща обезщетение за претърпени от нея, вследствие на незаконно обвинение за извършване на престъпление по чл. 248а, ал. 3, пр. 2, във връзка с ал. 2, пр. 1 от НК, за което е призната за невиновна с влязла в сила на 17.11.2017 година присъда по н. о. х. д. № 3214/2014 година по описа на Софийски градски съд, наказателна колегия, 12-ти състав, неимуществени вреди, заедно със законната лихва върху сумата, считано от 17.11.2017 година до окончателното плащане, а за разликата над уважения размер от 7000.00 лева до пълния предявен размер от 80 000.00 лева искът е отхвърлен.

В касационната жалба на Прокуратурата на Р. Б е посочено, че въззивното решение на Софийския апелативен съд, в осъдителната му част, е постановено при нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано Твърди се, че въззивният съд не е съобразил в достатъчна степен всички установени по делото факти от значение за спорното правоотношение, както и че от събраните доказателства не може да се направи извод за пряка причинна връзка между наказателното производство и заболяването на Д.. Сочи се, че не са анализирани показанията на разпитаните по делото свидетели с оглед на възможната им заинтересованост, както и че не било отчетено това, че по отношение на Д. е била взета най-леката мярка за неотклонение. Извън вниманието на въззивния съд бил останал икономическия стандарт в страната, като било игнорирано обстоятелството, че оправдателната присъда сама по себе си дава морално обезщетение и компенсира до известна степен търпените вреди. Въззивният съд не е съобразил всички обстоятелства и не е изложил мотиви, в каква степен и с каква продължителност са засегнати правата на Д.. Били направени погрешни изводи за обема, интензитета и паричния еквивалент на търпените от Д. неимуществени вреди. Излагат се твърдения, че присъденото обезщетение за тези вреди е прекомерно завишено и не съответства на реално претърпените вреди, поради което е нарушен принципа на справедливост по чл. 52 от ЗЗД. Сочи се, че въззивният съд не е изложил мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между обстоятелствата, които според него обуславят неимуществените вреди и тези вреди, като не е посочено и значението на всяко едно от тези обстоятелства за определяне размера на обезщетението. Освен това направената от съда оценка на тези обстоятелства била неправилна. Поискано е обжалваното решение да бъде отменено и да се постанови ново такова, с което размерът на присъденото на А.А.Д. обезщетение за неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ да бъде намалено до сумата от 4000.00 лева. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Прокуратурата на Р. Б е посочила, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

Ответницата по тази касационната жалба А.А.Д. е подала отговор на същата с вх. № 77 375/01.12.2020 година, с който е изразила становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 12 053/06.10.2020 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 1-ви състав, постановено по гр. д. № 1591/2019 година в оспорваната от Прокуратурата на Р. Б част и такова не трябва да се допуска, а ако се допусне жалбата се оспорва като неоснователна и се иска оставянето и без уважение, като въззивното решение бъде потвърдено в оспорваната с нея част.

В подадената от А.А.Д. насрещна касационна жалба въззивното решение се обжалва в частта му, с която искът за обезщетение за претърпените неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над уважения до пълния претендиран размер от 80 000.00 лева. Твърди се, че в тази част решението на Софийския апелативен съд е постановено при нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано, като е поискано същото да бъде отменено и да се постанови друго, с което искът да бъде уважен до пълния претендиран размер. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, А.А.Д. твърди, че са налице предвидените в разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК предпоставки за допускане на обжалваното решение до касационен контрол.

Ответникът по тази касационна жалба Прокуратурата на Р. Б не е подала отговор на същата, както и не е изразила становище по допустимостта и основателността й.

Прокуратурата на Р. Б е била уведомена за обжалваното решение на 12.10.2020 година, а подадената от нея касационна жалба е с вх. № 76 297/06.11.2020 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.

А.А.Д. е била уведомена за касационната жалба на насрещната страна на 30.11.2020 година, а подадената от нея насрещна касационна жалба е с вх. № 77 347/01.12.2020 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 287, ал. 2 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, като е частично допустима.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателите в подаденото от тях изложения на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:

Съставът на Софийския апелативен съд е приел, че на 22.03.2013 година било образувано досъдебно производство (ДП) срещу А.А.Д. за това, че била представила неверни сведения относно ползваните в качеството на едноличен търговец земеделски парцели, за да получи средства от фондове към ЕС. Към момента на образуване ДП тя била на 29 години, с чисто съдебно минало. На 30.05.2014 година, Д. била привлечена като обвиняем за престъпление по чл. 248а, ал. 3, пр. 2, във връзка с ал. 2, пр. 1 от НК и била взета мярка за неотклонение „подписка“, На 21.07.2014 година срещу Д. било образувано н. о. х. д. № 3214/2014 година по описа на Софийски градски съд и била потвърдена мярката й за неотклонение „подписка“. Пред първата инстанция били проведени шест съдебни заседания в периода 08.10.2014 година-12.05.2015 година. А.А.Д. не се явила на първото заседание поради заболяване, но била участвала в останалите. На 12.05.2015 година съдът бил признал Д. за виновна и на основание чл. 248а, ал. 3 пр. 2 във връзка. с ал. 2,пр. 1 във връзка с чл. 54 от НК й бил наложил наказание лишаване от свобода за срок от 1 година и 6 месеца, отложено за срок от 3 години и глоба от 2000.00 лева. На 12.05.2015 година била отменена и мярката за неотклонение „подписка“, която била приложена за период по-кратък от 1 година. По жалба на А.А.Д. било образувано в. н. о. х. д. № 620/2015 година по описа на Софийския апелативен съд, по което били проведени две заседания, едното от които с нейно участие. С решение от 23.11. 2015 година първоинстанционната присъда била потвърдена. По жалба на Д. по реда на касационното обжалване ВКС по к. н. о. х. д. № 49/2016 година отменил решението на Софийския апелативен съд и върнал делото на въззивната инстанция. При новото разглеждане по в. н. о. х. д. № 370/2016 година Софийския апелативен съд постановил спрямо А.А.Д. оправдателна присъда. По протест по реда на касационното обжалване ВКС по к. н. о. х. д. № 49/2016 година отменил решението на Софийския апелативен съд и повторно върнал делото на въззивната инстанция. При третото разглеждане на делото в Софийския апелативен съд Д. отново била оправдана. По протест пред ВКС, съдът с решение от 17.11.2017 година по к. н. о. х. д. № 641/2017 година оставил в сила оправдателната присъда на Софийския апелативен съд.

Съставът на Софийския апелативен съд е приел, че от събраните по делото доказателства се установявали претърпени от А.А.Д. неимуществени вреди във връзка с повдигането и поддържането на обвинение. На първо място, следвало да се отчетат естествените презумптивни вреди, които тя била претърпяла-страх от осъждане, стрес, унижение, накърняване на честта и достойнството й от обвинение в престъпление с висока степен на обществена опасност, нарушение в социалните отношения, които негативни усещания следвало да се приеме, че са със значителен интензитет, предвид чистото съдебно минало на Д., както и установените особености на нейната личност-образована млада жена, амбициозна да постигне много в своята работа. Доказани били и по-големи от презумптивните вреди-свидетелските показания на разпитаните свидетели, които съдът възприемал като достоверни, предвид обстоятелството, че и двамата свидетели били близки до А.А.Д. и преки свидетели на ежедневието й, както и предвид обстоятелството, че същите били безпротиворечиви, като не се опровергавали и от други доказателства по делото, установявали, че след завеждане на наказателното производство, по което било повдигнато процесното обвинение А.А.Д.. буквално се била сринала, мислела само за процеса, вече не била постоянна в работата си, а дори и на срещи изпадала в плач. Започнала да не изпълнява задълженията си добре, непрекъснато се налагало да ходи по адвокати и да пътува до София във връзка с наказателното производство, като само в съдебното производство се била явила на поне седем съдебни заседания. Неглижирала дори грижите си за двете си деца-още бебета, често ги оставяла на грижите на родителите си и заета от мисли и страх от воденото наказателно производство, години наред била пропуснала радостта от грижите и общуването с децата. Въззивният съдебен състав не намирал за доказани твърденията за сериозно влошаване на физическото и психическото здраве на Д.. По делото не били събрани доказателства, които да установявали, че съществуващо заболяване се било влошило в причинна връзка със стреса от наказателното производство, нито че Д. била развила конкретно психическо заболяване във връзка с него. Въпреки това от свидетелските показания се установявало, че А.А.Д. била станала от открит и общителен човек, затворен, изнервен и психически нестабилен човек. Не се доказвало от събраните доказателства още, че разводът на А.А.Д. е бил в причинна връзка с Наказателен процес. Доказало се обаче, че процесът бил влошил отношенията със съпруга й, той я наричал „престъпница“, макар и на шега, което тя приемала тежко и реагирала остро, като постепенно в тази връзка започнали и скандали. Не се доказвало още от събраните доказателства наказателното производство да имало дълбок и траен негативен ефект върху кариерата на Д. и репутацията й да е била накърнена. Напротив, от показанията на нейния баща се установявало, че тя продължавала да работи в семейната фирма както и преди, като някои проблеми в работата й по време на воденето на наказателното производство са били временно явление. Не били събрани всъщност никакви доказателства относно увреждане на репутацията й като търговец, поради което оплакването, че тези вреди не били съобразени от първоинстанционния съд било неоснователно. Съставът на Софийския апелативен съд намирал, че при установените обстоятелства, съдът следвало да приеме за доказан по основание иска за неимуществени вреди в граници, в каквито те били засегнали А.А.Д. конкретно. Изхождайки от това и предвид възрастта на пострадалата в периода на започването на наказателното производство (34 години)-възраст, когато човек бил социално активен; характера и интензитета на причиненото й увреждане, установения засилен интензитет на претърпените емоционални и психически страдания и дискомфорт; че на същата било повдигнато обвинение за тежко умишлено престъпление по смисъла на чл. 93, т. 7 от НК, за което е било предвидено наказание „лишаване от свобода“ в значителен размер-от една до шест години от една страна, а от друга страна, че Д. била с чисто съдебно минало, образован и амбициозен млад човек с високи изисквания към себе си и околните; че била призната за виновна и осъдена на лишаване от свобода от две инстанции; че не била значително ограничена от воденото спрямо нея наказателно производство, предвид взетата й мярка за неотклонение „подписка“; времетраенето на настъпилите вреди, в т. ч. и с оглед продължителността на Наказателен процес-около четири години; наличието на данни, че незаконното обвинение е имало сериозен негативен ефект върху личния и социален живот на А.А.Д.; че нямало данни същата да е загубила работата си или да е имала сериозни проблеми с нея по причина на незаконното обвинение; при съобразяване икономическите условия в страната към 2017 година, и при съобразяване на всички горепосочени обстоятелства съвкупно при прилагане на предвидения в чл. 52 от ЗЗД принцип на справедливостта, въззивният съд намирал, че доказаните неимуществени вреди на А.А.Д. ще бъдат репарирани с обезщетение в размер на 7000.00 лева.

С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Прокуратурата на Р. Б иска допускането на решението на Софийския апелативен съд по правния въпрос за задължението на съда да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди, след като извърши преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа на справедливостта, който въпрос е бил разрешен в противоречие с т. ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 година. Освен това се твърди, че въззивният съд е разрешил и правния въпрос за наличието на причинна връзка между незаконното обвинение и твърдените вреди в противоречие със задължителните указания по т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. №3/2004 година на ОСГК на ВКС. На последно място се сочи, че с обжалваното решение въпросът за задължението на въззивния съд да изложи собствени мотиви въз основа на установените по делото факти и обстоятелства, като при това обсъди всички твърдения и възражения на страните и отговори на тях е разрешен в противоречие с установеното в т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 година, постановено по тълк. д. № 1/2001 година на ОСГК на ВКС задължение за това. Във връзка с последното твърдение се сочи, че въззивният съд не е изложил мотиви за съществуването на причинно-следствена между незаконното обвинение и причинените вреди. Освен това е поискано допускането на касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд и по материалноправния въпрос за определянето на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице и за това как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД. Твърди се, че този въпрос е разрешен в противоречие с решение № 25/11.02.2014 година, постановено по гр. д. № 5302/2013 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о., решение № 338/20.11.2013 година, постановено по гр. д. № 1269/2012 година, решение № 311/14.03.2018 година, постановено по гр. д. № 300/2017 година и решение № 166/13.06.2019 година, постановено по гр. д. № 4391/2018 година, трите по описа на ВКС, ГК, ІV г. о.

От своя страна с изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК А.А.Д. е поискала допускането на обжалваното решение на Софийския апелативен до касационен контрол по отношение на правните въпроси за задължението на съда да извърши преценка на всички конкретно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа на справедливостта и за съдържанието на понятието „справедливост“ изведено в принцип при определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществените вреди в разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД. По отношение на първия от въпросите се твърди противоречие на обжалваното решение с т. ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 година, по отношение на втория с решение № 37/11.02.2009 година, постановено по гр. д. № 5367/2007 година по описа на ВКС, ГК, І г. о., решение № 258/22.06.2011 година, постановено по гр. д. 1565/2010 година, решение № 150/26.06.2013 година, постановено по гр. д. № 1367/2012 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. и решение № 344/24.11.2014 година, постановено по гр. д. № 2378/2014 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о.

Във връзка с поставените от страните в изложенията им по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпроси трябва да се има предвид, че въпросите за задължението на съда да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди, след като извърши преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа на справедливостта и за това да изложи собствени мотиви въз основа на установените по делото факти и обстоятелства са включени в предмета на делото, били са разглеждани от въззивния съд и са обусловили решението му. Отразеното в т. ІІ от мотивите на ППВС № 4/23.12.1968 година становище на Пленума на ВС е намерило израз в т. 11 от диспозитива на същото ППВС. Съгласно даденото в т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 година указание при определяне размера на неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди като в мотивите към решенията си съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. Това указание е доразвито с т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГК на ВКС, където е посочено, че обезщетение за неимуществени вреди се дължи и в случаите на частично оправдаване на лицето като същото се определя глобално по справедливост като се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателна присъда и тежестта на тези, за които деецът е осъден, съпоставени с тези, за които е оправдан и като се вземат предвид особеностите на всеки конкретен случай. След съпоставката между посочената задължителна практика на Върховния касационен съд по посочените въпроси и възприетото от състава на Софийския апелативен съд разрешение на същите сегашния състав на ІV г. о. на ВКС намира, че при постановяване на решението си съставът на Софийския апелативен съд не се е отклонил от така установената практика. В случая са обсъдени и преценени всички, сочени от страните и реално установени по делото, обстоятелства имащи значение за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди като същите са посочени в мотивите на съдебния акт и е отразено значението им за определения размер на обезщетението.

Обжалваното решение е съобразено и със задължителните указания по т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. №3/2004 година на ОСГК на ВКС за това, че обезщетение за вреди по ЗОДОВ се присъжда при наличието на причинно-следствена връзка с незаконното обвинение, в какъвто смисъл са и самите законови разпоредби. Преценявайки събраните по делото доказателства съставът на Софийския апелативен съд е достигнал до извода, че претендираните от А.А.Д. вреди са в причинно-следствена връзка с незаконното обвинение като в мотивите към решението си е обосновал съществуването на тази връзка именно в оглед на тези доказателства. Предвид на това не се констатира противоречие между обжалваното решение и ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. №3/2004 година на ОСГК на ВКС по въпроса за причинната връзка между незаконното обвинение и вредите, което се отнася и до заболяванията на Д.. Затова не може да се допусне касационно обжалване на въззивното решение и по този въпрос. Не е трябва да се допуска касационно обжалване на решението и по свързания с т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 година, постановено по тълк. д. № 1/2001 година на ОСГК на ВКС правен въпрос, тъй като въззивният съд е изложил мотиви, които се основават на собствената му преценка на фактите и доказателствата, а също така и по отношение на съществуването на причинна връзка между незаконното обвинение и претърпените от Д. вреди, поради което не е налице твърдяното от Прокуратурата на Р. Б противоречие. При това въззивният съд се е съобразил с установената практика задължаваща го при постановяването на решението си да обсъди всички доводи и възражения на сраните и да отговори на тях. Затова не са налице предвидените в разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд.

По отношение на въпросите свързан с определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди и за това как се прилага общественият критерий за справедливост по чл. 52 от ЗЗД следва да се има предвид, че както ППВС № 4/23.12.1968 година, така и ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГК на ВКС дават общи указания за начина, по който следва да процедира съда при определяне на размера на обезщетението и какви факти и доказателства трябва да бъдат взети предвид за това. Размерът на обезщетението обаче се определя конкретно за всеки отделен случай, като се вземат предвид специфичните за случая обстоятелства и установената по делото фактическа обстановка. Това води до възможността сходно за два случая на непозволено увреждане обстоятелство да има една тежест при определяне на размера на обезщетението по първото производство и друга тежест по второто производство. Обстоятелството, че размерът на обезщетението се определя конкретно за всеки отделен случай не дава възможност да бъде извлечено общо правило за определяне на конкретен размер на обезщетението при сходства между част от фактите и обстоятелствата по посочените от страните случаи, което да послужи за преценка на размера на обезщетението за неимуществени вреди при сходни случаи. Затова и твърдяното противоречие на въззивното решение с установената съдебна практика, не може да се извлича от определения с различните решения размер на обезщетението за неимуществени вреди.

С оглед на горното не са налице предпоставките за допускането на касационно обжалване на решение № 12 053/06.10.2020 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 1-ви състав, постановено по гр. д. № 1591/2019 година по подадените против него от Прокуратурата на Р. Б касационна жалба с вх. № 76 297/06.11.2020 година и от А.А.Д. насрещна касационна жалба с вх. № 77 347/01.12.2020 година, поради което такова не трябва да се допуска.

Тъй като не се допуска касационно обжалване и по двете касационни жалби съдът намира, че не следва да се присъждат разноски на страните, а същите следва да останат така както са направени.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 12 053/06.10.2020 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 1-ви състав, постановено по гр. д. № 1591/2020 година.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове: 1.