О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 378

София, 12.05. 2021г.

Върховният касационен съд на Р. Б, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесети май две хиляди двадесет и първа година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА

ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА

ДАНИЕЛА СТОЯНОВА

изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА

гр.дело № 877/2021год.

Производството е по чл.288 ГПК.

С решение от 15.11.2019 г., постановено по гр. дело № 15 180/2018 г., Софийският градски съд, Гражданско отделение, І-14 състав, е осъдил ответника ПРОКУРАТУРА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ на осн. чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ да заплати на ищцата Т.В.Г. сумата 20 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат от наказателно преследване, както и обезщетение за забава върху горната сума, считано от 13.11.2015 г. до окончателното изплащане на обезщетението; отхвърлил е като неоснователен иска за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за разликата над уважения до пълния предявен размер от 99 000 лева; изцяло е отхвърлил иска за заплащане на обезщетение за имуществени вреди, предявен в размер на 850 лева, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение в производство по реда на 60а от ЗСВ; отхвърлено е и искането за начисляване на лихва за забава за периода от 14.06.2014 г. до 12.11.2015 г. като погасено по давност.

С определение на градския съд, постановено на по реда на чл.248 от ГПК на 20.01.2020 г., е оставено без уважение искането на ищцата за изменение на решението в частта за разноските.

С въззивно решение №12462 от 08.12.2020г., постановено по в.гр.д.№911/2020г., Софийски апелативен съд е отменил решението на Софийския градски съд В ЧАСТТА, с която искът за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, предявен на осн.чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ, е отхвърлен за разликата над 20 000 /двадесет хиляди/ до 40 000 /четиридесет хиляди/ лева и е постановил ново, с което е осъдил ПРОКУРАТУРАТА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ да заплати на Т.В.Г. още 20 000 /двадесет хиляди/ лева обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва, начислявана от 18.05.2017 г. до окончателното изплащане на сумата; присъдил е в полза на Т.Г. допълнително още 727,24лв разноски, направени пред СГС, както и деловодни разноски за въззивното производство в размер 906,36лв.; потвърдил е решението на градския съд в останалата обжалвана част, с която искът за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди е уважен до размер 20000лв. и отхвърлен за разликата над 40000лв. до 99000лв., както и в частта, с която са отхвърлени претенцията за имуществени вреди в размер 850лв. и претенцията за лихва за забава върху обезщетението за неимуществени вреди за времето от 14.06.2014 г. до 12.11.2015 г.

Касационна жалба е подадена от Т.В.Г., чрез адв. Н.Д.Р. от С. адвокатска колегия, против въззивното решение в частите, с които като краен резултат въззивният съд е отхвърлил претенцията за неимуществени вреди за разликата над сумата 40 000 лева до 99 000 лева, отхвърлил е претенцията за законна лихва за времето от 14.06.2014 г. до 12.11.2015 г. и претенцията за имуществени вреди в размер 850лв.

В касационната жалба са релевирани оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и процесуалните правила и необоснованост – чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Искането е за отмяна на решението в обжалваните части и уважаване на исковете в предявените размери. Към жалбата е приложено изложение на основанията за допускане на касационното обжалване.

Прокуратурата на Р. Б не взема становище по жалбата на Т.В.Г..

Касационна жалба е подадена и от Прокуратурата на Р. Б, чрез прокурор Г. от Апелативна прокуратура – София, против въззивното решение в частта, с която е като краен резултат предявеният иск за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди е уважен за сумата от 40000 лв.

В касационната жалба са релевирани оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на процесуалните правила и неправилно приложение на материалния закон – оплаквания по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Искането е за отмяна на решението в тази част и намаляване размера на дължимото обезщетение, което счита за необосновано завишено. Към жалбата е приложено изложение на основанията за допускане на касационното обжалване.

Ответникът по жалбата Т.В.Г. в писмен отговор изразява становище за нейната неоснователност.

Касационната жалба на Т.В.Г. в частта, насочена против въззивното решение в частта на произнасянето по претенцията за обезщетяване на имуществени вреди в размер 850лв. е недопустима и следва да се остави без разглеждане. Не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5000 лева по граждански дела. Предявеният иск е с цена 850лв. Достъпът до касация в частта на тази искова претенция е изключен поради предвиденото ограничение. С оглед изложеното касационната жалба в тази част следва да се остави без разглеждане, а производството в същата част да се прекрати.

Касационната жалба на Т.В.Г. в останалата й част и касационната жалба на Прокуратурата на Р. Б са подадени от надлежни страни в срока по чл. 283 от ГПК срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и са процесуално допустими.

За да се произнесе съдът съобрази следното:

Въззивният съд е приел за установено, че ищцата е била привлечена към наказателна отговорност в качеството си на длъжностно лице – главен счетоводител в „Централна кооперативна банка“ АД, заедно с още осем лица – съизвършители и подбудители; че в досъдебното производство, образувано през 1996 г., първоначално е била разпитвана като свидетел, а на 03.04.1997 г. е била привлечена като обвиняема за престъпление по чл.219, ал.4 във връзка с чл.26 от НК – безстопанственост в особено големи размери, извършена при условията на продължавано престъпление; че на 21.04.1999 г. е била привлечена и за особено тежък случай на престъпление по служба – чл.282, ал.3 от НК, а на 14.02.2000 г. – и за длъжностно присвояване в особено големи размери по чл.203, ал.1 от НК, извършено в съучастие и при условията на продължавано престъпление; че през този период спрямо ищцата и останалите обвинени лица са извършвани множество процесуални действия. Приел е за установено и това, че обвинителен акт е внесен за пръв път на 21.08.2001 г. срещу всичките 9 обвиняеми и по него е образувано НОХД № 1507/2011 г. по описа на СГС, НО; че по разпореждане на съда /потвърдено и от горна съдебна инстанция/, делото е било върнато на СГП и са последвали нови привличания и предявявания на обвиненията срещу ищцата и останалите 8 обвинени лица; че повторно обвинителен акт е внесен на 09.12.2003 г., по него е образувано НОХД № 3361/2003 г., което също е било прекратено от съда и върнато на прокуратурата за отстраняване на съществени процесуални нарушения; че за трети път обвинителен акт е внесен на 05.02.2004 г. и по него е образувано НОХД 285/2004 г. За безспорно установено е счел също, че ход на делото е даден, но същото е било многократно отлагано по различни причини, като на 05.02.2013 г. първоинстанционният съд е постановил оправдателни присъди по отношение на всички подсъдими; че за периода от внасяне на третия обвинителен акт до постановяване на първоинстанционните оправдателни присъди са проведени 43 открити съдебни заседания; че Прокуратурата е подала протест срещу оправдателните присъди само на петима от подсъдимите, между които не е била ищцата; че въззивното наказателно производство е приключило с решение от 28.04.2017 г. и е подлежало на обжалване и протестиране в 15-дневен срок от съобщаването му на страните, като съобщение за решението на САС е връчено на ищцата на 29.05.2017 г.; че наказателното производство е приключило окончателно на 08.01.2018 г. с решение на ВКС, ІІІ н.о, постановено по касационно дело № 818/2017г.

Въззивният съд е посочил в решението си, че основните спорни въпроси се свеждат до това какъв е справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди, които е претърпяла ищцата, от кой момент следва да се начислява лихва върху дължимото обезщетение и погасено ли е частично по давност това вземане. В тази връзка е приел, че преди определяне на справедливия размер на обезщетението, следва да се прецени, в кой момент следва да се счита, че оправдателната присъда е влязла в законна сила, съответно колко дълго е продължило наказателното преследване. Посочил е, че от значение за отговора на въпроса е приетото в т.4 от ТР № 5 от 21.05.2018 г. на ВКС, ОСНК, постановено по т.дело № 5/2017 г. ; че съгласно това тълкуване, „при оправдан изцяло подсъдим, за оправдаването на когото не са подадени протест от прокурора или жалба от частния обвинител, присъдата влиза в сила след изтичане на срока за обжалване на акта на въззивната инстанция“; че видно от мотивите на цитираното тълкувателно решение „В хипотезата, в която оправдаването на едно подсъдимо лице не е протестирано от прокурора или обжалвано от частния обвинител, контролиращата инстанция не може да интервенира върху съдебния акт, защото не е допустимо да утежни положението на този подсъдим. Поради това, при инстанционното разглеждане на делото спрямо същия не може да се постанови друго, освен да се потвърди оправдаването му. В тази връзка се поставя въпрос, дали следва оправдан подсъдим да продължи да участва в производството в обсъжданото процесуално качество, което е свързано с определени ограничения, даже и да са били отменени мерките за процесуална принуда спрямо него? След като спрямо този подсъдим не може да се постанови съдебен акт с различен правен резултат, а само да се потвърди оправдаването му, следващите съдебни инстанции не са оправомощени да изменят или отменят постановения съдебен акт в тази му част. Предвид пределите на проверка и правомощията на въззивната инстанция, както и на възможността същата да промени основанието за оправдаване на подсъдимия, съдебният акт следва да се приеме за влязъл в сила с влизане в сила на акта на въззивната инстанция, а не към момента на изтичане на срока на обжалване на първоинстанционния акт.“

Обосновал е извод, че в конкретния казус, спрямо ищцата оправдателната присъда следва да се счита за влязла в сила с изтичане на срока за обжалване на въззивния акт на Наказателен съд, въпреки че срещу нея въззивно производство не е образувано. Приел е, че въззивното решение на Наказателен съд следва да се счита за влязло в сила на 18.05.2017 г. /датата, на която е подаден касационен протест срещу решението на САС/. В контекста на така приетото е обосновал и извод, че наказателното преследване срещу ищцата е продължило 20 години, 1 месец и 15 дни. Счел е за неоснователна тезата на процесуалния представител на ищцата, че за нея производството е продължило 21 години и 19 дни, тъй като е била призовавана и пред ВКС. В тази връзка е посочил, че призоваването пред ВКС не може да обоснове извод за продължаване на наказателното преследване; че очевидно се касае до грешка при деловодното обработване на делото, за което прокуратурата не носи отговорност, независимо че ищцата е продължавала да изпитва тревога и притеснение до окончателното приключване на наказателното дело.

При извършване на преценката за справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд е взел предвид продължителността на наказателното производство – над 20 години, през които са извършвани разпити, предявявани са обвинения, провеждани са съдебни заседания; отчел е, че въпреки фактическата и правна сложност на наказателното дело, надвишаването на разумния срок за приключването му е съществено; че за тежестта на моралните вреди от значение е и характерът на обвиненията и предвидените за тях наказания: безстопанственост, присвояване, престъпления по служба, извършвани в съучастие и в условията на продължавани престъпления, като за всяко едно от тези престъпления Наказателент закон предвижда наказания „лишаване от свобода“ не по-малко от 10 години, което в условията на продължавано престъпление и при съучастие несъмнено би надвишило 10 години; отчел е и обстоятелството, че по време на Наказателен процес името на ищцата в качеството й на главен счетоводител на банката е било публично посочвано като съучастник на останалите обвинени лица, широкият медиен отзвук за делото и нейното участие; авализирал е показанията на разпитаните свидетели и зачел за установени тревогите и притеснението, които ищцата е изпитвала по време на наказателното производство, липсата на данни за влошено здравословно състояние, като описаният от свидетел случай на падане поради внезапно повишаване на кръвното налягане е счел, че не се установява да е в пряка причинна връзка с обвинението, тъй като инцидентът е настъпил години след постановяване на оправдателната присъда. При определяне на обезщетението съдът е взел предвид и обстоятелството, че спрямо ищцата не е определяна тежка мярка за неотклонение. С оглед на доказаните морални вреди, които са в причинна връзка с наказателното преследване, въззивният съдебен състав намерил, че справедливото обезщетение е 40 000 лева. Посочил е, че не подлежи на сравняване определеният по настоящия спор размер с присъдени обезщетения по други дела, на които се позовава процесуалният представител на ищцата, тъй като по всяко едно дело, по което е приложим чл.52 от ЗЗД, съдът определя обезщетението при преценка на конкретно доказаните вреди. Относно началната дата, от която следва да се счита, че ответникът е изпаднал в забава, въззивният съд не е споделил изводите на първоинстанционния, че спрямо ищцата наказателното производство е приключило на 21.02.2013 г., когато е изтекъл срокът за подаване на протест и оправдателната присъда е влязла в законна сила. Приел е, че от 18.05.2017 г. – датата на влизане в сила на въззивното решение на Наказателен съд спрямо подсъдимите, оправдателните присъди на които не са протестирани, за ищцата е възникнало правото й да претендира обезщетение и от тази дата ответникът следва да се счита изпаднал в забава. Тъй като от ответната прокуратура не е подадена жалба срещу тази част от решението, с която лихвата върху присъдените 20 000 лева следва да се начислява от 13.11.2015 г., в тази му част решението не подлежи на изменение.

При тези мотиви на въззивния съд се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Съображенията за това са следните:

По касационната жалба на Т.В.Г. и приложеното към нея изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК:

В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа от касатора Т.В.Г. искане за допускане в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 и чл.280 ал.2 пр.3 ГПК. Според касатора САС се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС.Рира и довод, че въззивният съд се е произнесъл и по въпроси от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а в частите, в които исковете се отхвърлени, е налице очевидна неправилност на решението. Не формулира конкретни правни въпроси, а обосновава твърдението си за наличие на посочените основания за допускане на касационното обжалване с оплаквания за липса на мотиви, за допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон, за необсъждане от съда на съществени възражения, които са релевирани в хода на производството /без да конкретизира кои са тези възражения/, за присъждане на необосновано занижен размер на обезщетение за неимуществените вреди и за формиран грешен извод относно това кога е влязла в сила оправдателната присъда. Позовава се на противоречие на решението с ТР №1/04.01.2001 г. по гр. дело №1/2000 год, на ОСГК на ВКС,т.т.4 и 19; Постановление №7/27.12.1965 г. на Пленума на ВС т.т.1,2,3,4; Постановление №91/13.07.1953 г. на Пленума на ВС т.т.3,7,8,9; Постановление №4/23.12.1968 год. на Пленума на ВС на тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 г. по т. д. № 3/2004 г., ОСГК на ВКС; Решение 6/29.05.2019 г.,по гр.дело №2586/2018 г.,на ВКС,IV г.о.; Решение №344/21.11.2014 г.,по гр.дело №2378/2014 г.,на ВКС,IV г.о.; Решение №267/13 от 26.06.2014 г.,на BKC,IV г.о,по гр.дело №820/2012 год.; Решения №86/2018 г., №344/2014 г.,№267/2014 г. и ТР №5/21.05.2018 г.по ТД №5/2017 г. на ОСНК на ВКС.

Липсата на конкретно формулиран правен въпрос обосновава извод за липса на общо основание за достъп до касация. В случая касаторът дори не е направил опит за формулиране на въпрос по смисъла на чл.280 ГПК, а е преповторил единствено оплакванията си от касационната жалба, които са касационни основания по чл.281 ГПК и подлежат на преценка само ако касационното обжалване бъде допуснато. К. съд не може сам да формулира въпрос предвид диспозитивното начало в гражданския процес. Допустимо е единствено да доуточни вече поставен такъв от касатора. В случая такава възможност липсва. При отсъствие на общо основание съдът не дължи преценка за поддържаните допълнителни основания.

Само за пълнота на изложението следва да се посочи, че не са налице и поддържаните допълнителни основания. Решението е мотивирано като съдът в съответствие с правомощията си е извършил анализ на доказателствата, формирал е свои фактически и правни изводи по спора и поради това не е налице правно разрешение, което да е в противоречие с цитираната от касатора задължителна съдебна практика. Не е налице противоречие и с практиката във връзка с приложението на чл. 52 ЗЗД при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди от непозволено увреждане. Относно критерия „справедливост” и неговото съдържание по смисъла на чл. 52 ЗЗД, касационният съд многократно е имал случаи да преутвърди в практиката си постановките на ППВС № 4/1968 г., приемайки, че той включва винаги конкретни факти предвид стойността, които засегнатите блага са имали за своя притежател - характер и степен на увреждането, начин и обстоятелства, при които то е получено, вредоносни последици, тяхната продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, неговото обществено и социално поведение, без този списък да е изчерпателен. Въззивният съд не се е отклонил от тези постановки, не е действал в противоречие с приложените съдебни решения, с които съдебните състави са се произнесли също по искове за заплащане на обезщетение за претърпени от непозволено увреждане неимуществени вреди, но при обстоятелства специфични за всеки отделен случай, имащи отношение към неимущественото увреждане и справедливото му обезщетяване. Разликата в присъдените от съставите обезщетения за неимуществени вреди, произтича от различните факти при различните казуси, а не сочи на противоречиво тълкуване на закона. Трайно установено в съдебната практика е, че разпоредбата на чл. 52 ЗЗД изисква конкретна преценка във всеки отделен случай, като унификация и уравновиловка е невъзможна.

Следва да се има предвид, че относно критериите, по които се определя справедливия размер на обезщетението по чл. 52 ЗЗД, е налице задължителна съдебна практика /ПП № 4-1968-ВС РБ/, последователно съблюдавана от съдилищата в страната. Въпрос на фактическа преценка, с оглед конкретните факти и обстоятелства, както и личността на увредения, е определянето на конкретния паричен еквивалент на обезщетението. При присъждането на обезщетение за неимуществени вреди множество обстоятелства се оценяват от съда, като тези обстоятелства почти никога не могат да бъдат идентични с друг разглеждан случай. Освен въздействието на незаконния акт на правозащитния орган върху здравето на ищеца, значение имат и субективните му негативни преживявания, отражението на незаконния акт върху личната свобода и социалната сфера на общуване и работа, контактите и взаимоотношенията със семейството му и близките му, както и други подобни обстоятелства, естествено, видът на повдигнатото обвинение, продължителността на наказателното производство, видът и срокът на мерките за неотклонение за всеки конкретен случай. Като база служи още и икономическия растеж, стандарта на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на деликта, а тя също е различна. Поради всичко изложено, законодателят и не борави с други техники за определяне размера на справедливото парично овъзмездяване за причинени болки и страдания, като например фиксирани суми, определен минимален и максимален размер, процент и пр. Следва да бъде изяснено още, че по всяко конкретно дело изходът зависи и от това доколко и как страните се справят с доказателствените си задачи.

Изцяло съобразени от въззивния съд са и постановките на ТР № 5 от 21.05.2018 г. на ВКС, ОСНК, постановено по т.дело № 5/2017 г.

Следва да се има предвид и това, че основанието по чл.280 т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато съществуващата по приложението на тази правна норма практика на ВКС се нуждае от коригиране. В случая касаторът не е изложил такива съображения, а само формално се е позовал на законовия текст, поради което и не може да се обоснове извод, че поддържаното основание е налице.

Не е налице и очевидна неправилност, тъй като обжалваното решение не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.

Съобразно изложеното атакуваното решение не следва да се допуска до касационна проверка по касационната жалба на ищцата.

По касационната жалба на Прокуратурата на Р. Б и приложеното към нея изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК:

В касационната жалба и в приложеното към нея изложение на основанията за допускане на касационното обжалване, касаторът Прокуратурата на Република, сочи чл.280 ал.1 т.1 ГПК с твърдението, че съдът се е произнесъл по обуславящ изхода на спора правен въпрос в противоречие със задължителната практика на ВКС, който е от значение за точното прилагане на закона. Според касатора това е въпросът “за определяне на обезщетението за неимуществени вреди, което следва да се извърши след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното приложение на чл.52 ЗЗД и как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл. 4 от ЗОДОВ ”. Поддържа, че той е разрешен от въззивния съд в противоречие с т.11 на ППВС №4/1968г., с т.3 и т.11 на ТР№3/2005г. по т.д.№ 3/2004г. на ОСГК на ВКС, с т.19 на ТР№1/2001г. на ОСГК на ВКС, Решение № 19 от 23.07.2019 г. на ВКС по гр. д. № 2026/2018 г., III г. о., ГК; Решение № 53 от 7.05.2019 г. на ВКС по гр. д. № 3528/2018 г., III г. о„ ГК;Решение № 15 от 4.02.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1510/2019 г., III г. о„ ГК и Решение № 159 от 9.10.2019 г. на ВКС по гр. д. № 89/2019 г., III г. о., ГК.

Поставеният в изложението въпрос “за определяне на обезщетението за неимуществени вреди, което следва да се извърши след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното приложение на чл.52 ЗЗД”, е обуславящ волята на съда, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие с посочените в изложението съдебни актове.

Смисълът на приетото в ППВС № 4/68 г., т. 11, е, че обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост, като се посочат конкретните обстоятелства, които обосновават присъдения размер. Въззивният съд в процесния случай е посочил кои обстоятелства счита за установени и за значими в посочения смисъл, а не е постановил решението си без обосновка. Разрешението на въззивния съд не е сторено и в нарушение на т.3 и т.11 от ТР № 3/2005г., в които касационният съд сочи съответно, че “отговорността на държавата се намалява в случаите, при които е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия като преценката се прави при наличието на причинно - следствена връзка между поведението на пострадалия и вредоносния резултат с оглед особеностите на всеки конкретен случай” и, че “в случай на частично оправдаване при доказана причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди, при определяне на обезщетението се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателна присъда и тежестта на тези, за които е осъден деецът съпоставени с тези, за които е оправдан, в контекста на особеностите на всеки конкретен случай”. Разглежданият казус не е такъв. Предвид изложеното не може да се обоснове извод за наличие на противоречие на въззивното решение по поставения въпрос с правните разрешения, дадени с т.3 и т.11 от ТР № 3/2005г.

Следва да се има предвид и това, че от една страна проблем, който да е разрешен в противоречие именно с ТР № 3/2005 г., не е ясно формулиран от касатора, а от друга - кръгът проблеми, разгледан от касационния съд в посоченото тълкувателно решение, е различен от този, който касаторът посочва - налице ли са елементите от фактическия състав за ангажиране отговорността му по реда на чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, налице ли е причинно-следствена връзка между издадения акт и претърпените неимуществени вреди; неимуществените вреди не са доказани по съответния ред. Последните твърдения очевидно следва да се определят като такива по съществото на спора и не могат да бъдат разгледани в производството по допускане до касационен контрол.

Не е налице и твърдяното противоречие на въззивното решение с разрешението, дадено в т.19 от ТР№1/2001г. на ОСГК на ВКС, съгласно която “мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност”. В случая касаторът не е направил обосновка в какво се състои твърдяното противоречие, но съобразявайки същността на правното разрешение, дадено с т.19 на това ТР, следва изводът, че позоваването на последното по същество е оплакване за необоснованост на съдебния акт, което не подлежи на преценка в стадия на селектиране на касационната жалба.

Следва да се посочи, че въззивният съд не се произнесъл в противоречие с приложените съдебни решения на състави на Върховния касационен съд. По тях съдилищата са се произнесли също по искове с правно основание чл. 2, ал.1, т. 2 ЗОДОВ / в ред. на ДВ, бр. 38 от 18.05.2012 г./, но при обстоятелства специфични за всеки отделен случай, имащи отношение към неимущественото увреждане и справедливото му обезщетяване. Разликата в присъдените от съставите обезщетения за неимуществени вреди, произтича от различните факти при различните казуси, а не сочи на противоречиво тълкуване на закона. Трайно установено в съдебната практика е, че разпоредбата на чл. 52 ЗЗД изисква конкретна преценка във всеки отделен случай, като унификация и уравновиловка е невъзможна.

При служебно извършената проверка ВКС констатира, че въззивното решение не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.

Съобразно изложеното атакуваното решение не следва да се допуска до касационна проверка и по касационната жалба на Прокуратурата на Р. Б.

Предвид изхода всяка от страните следва да понесе разноските така, както ги е сторила в настоящото производство.

С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,

О П Р Е Д Е Л И :

ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на Т.В.Г., подадена чрез адв. Н.Д.Р., в частта, насочена против въззивно решение №12462 от 08.12.2020г., постановено по в.гр.д.№911/2020г. на Софийски апелативен съд в частта, с която като краен резултат искът на Т.В.Г. против Прокуратурата на Р. Б за присъждане на обезщетение за имуществени вреди в размер 850лв. е отхвърлен като неоснователен.

ПРЕКРАТЯВА производството по гр.д.№877/21г. по описа на ВКС, Трето гр.о., в тази част.

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №12462 от 08.12.2020г., постановено по в.гр.д.№911/2020г. на Софийски апелативен съд, в останалата обжалвана част.

Определението в частта, с която касационната жалба се оставя без разглеждане и се прекратява производството по делото, може да се обжалва пред друг състав на Върховния касационен съд в едноседмичен срок от съобщаването на това определение.

Определението в останалата му част не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: