№ 189

гр. София, 12.05.2021 г.

Върховният касационен съд на Р. Б, Гражданска колегия, Трето отделение, в закрито заседание на седми май две хиляди двадесет и първа година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: М.Г.Ч: 1. АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ 2. ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ

като разгледа докладваното от съдията Владимиров ч. гр. д. № 744/2021 г. по описа на съда и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на М.Д.Д., приподписана при условията на чл. 284, ал. 2 във вр. чл. 32, т. 2ГПК от съпругата му и негов пълномощник М. Г. – Д., притежаваща юридическа правоспособност срещу определение № 11977/15.10.2020г. по ч.гр.д. № 2077/2020г. на Апелативен съд - София, с което е потвърдено определение №5021/05.03.2020г. по гр. д. № 3892/2013 г. на Софийски градски съд, I ГО, 25 – ти състав за прекратяване на производството по делото.

В жалбата се правят оплаквания за неправилност за атакуваното въззивно определение и се иска неговата отмяна.

Ответникът по жалба не е подал отговор в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК и не е ангажирал становище.

Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от легитимирана страна и срещу определение на въззивен съд, с което е потвърдено определение, преграждащо по - нататъшното развитие на делото, поради което е допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, настоящият състав на трето гражданско отделение на Върховен касационен съд, намира следното.

Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е приел, че фактическите обстоятелства, на които се основава предявеният иск го определят като такъв по чл. 49 ЗЗД за ангажиране отговорността на ответника (Апелативен съд – Бургас), за вреди от правораздавателна дейност, произтекли от постановен незаконосъобразен съдебен акт по ч. гр. д. № 200/2012 г. по описа на този съд. Посочил е, че искът е недопустим, тъй като в случая се касае за претенция за обезвреда от осъществяване на съдебната власт, насочена против възложителя на работата, която обаче се реализира само доколкото са налице предпоставките за ангажиране отговорността на прекия причинител, а в случая те отсъстват. Приел е, че това е така, защото вредата се твърди да произтича от акт, постановен от лице с функционален имунитет, установен в разпоредбата на чл. 132 от Конституцията на Р. Б и няма твърдения за факти, при който претенцията би била допустима – т.е. когато извършеното е умишлено престъпление от общ характер. А изключването на гражданската отговорност с цитирания конституционен текст е абсолютна отрицателна процесуална предпоставка за разглеждането на искове срещу магистрати (съдии, прокурори и следователи) за реализиране на отговорността им във връзка с техните служебни действия и постановените от тях актове.

В изложението към частната касационна жалба се поддържа, че въззивното определение е нищожно, като постановено от незаконен състав, тъй като по отношение на членовете му са съществували основания за отвод от участие в разглеждането на процесуалния спор, предмет на делото.

Сочи се също, че преценката за предубеденост на един съдия или съдебен състав „може да се съди както от поведението му по време на процеса, така и от съдържането на неговите актове“ и в този смисъл обжалваното определение противоречи на актове на СЕС – решение от 1 октомври 1982 г. („казуса Пиърсък“), решение от 26 октомври 1984 г. („казуса Де Куб“) и решение от 25 юни 1992 г. („казуса Т. Т“) – основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.

Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК касационното обжалване на определенията на въззивните съдилища се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК - доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки - да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Р. Б или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото или независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното определение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. В случая липсват предпоставки за допускане на касационно обжалване.

Частният жалбоподател се позовава на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК като сочи практика на Съда на Европейския съюз, но не поставя конкретен правен въпрос, който да е значим за изхода по делото и да е разрешен от въззивния съд в отклонение с тази практика. Вместо това развива доводи за критериите, на които следва да се основава преценката за предубеденост на съдията или съдебния състав – от поведението му по време на процеса и от съдържанието на актовете му. Тези аргументи обаче не са относими към основанията за допускане на касационно обжалване, които са различни от общите основания за неправилност на въззивния съдебен акт (чл. 281, т. 3 ГПК) – така мотивите към разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС, ОСГТК. В случая е направено именно такова оплакване – срещу правилността на атакуваното въззивно определение, което има отношение към проверката, която се извършва само ако то бъде допуснато касационно обжалване – т. е. във фазата по разглеждане на жалбата. Освен това, преценката за наличие на основание за отвод на съдията е винаги конкретна и се основава на обстоятелствата по сложения за разглеждане казус. Погрешното й извършване, довело до разглеждане на делото от съдия, спрямо когото са били налице предпоставки за отвод, би опорочило постановеният съдебен акт, който би бил неправилен (вж. съображенията, изложени по - долу в настоящото изложение). По отношение на доводите за това коя е правилната правна квалификация на предявения иск и кой е субектът на претендираната отговорност за вреди следва да се изтъкне, че те също не поставят релевантен правен въпрос, като общо основание за селекция на частната касационната жалба. Върховният касационен съд не може да извежда правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело от твърденията на частния жалбоподател, както и от сочените от него факти и обстоятелства в жалбата; касационният съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, а може само да го уточни и конкретизира – вж. постановките по т. 1 от горецитирания тълкувателен акт. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационен контрол, без да се разглеждат сочените допълнителни предпоставки за това (съгласно мотивите към т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ВКС, ОСГТК). Ето защо, искането за допускане на касационен контрол по чл.280, ал. 1, т. 2 ГПК, е неоснователно.

Не съществува вероятност атакуваното въззивно определение да е нищожно като постановено от незаконен състав, каквито са твърденията на касатора (основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, предл. 1 ГПК). В практиката на ВКС е изяснено, че незаконен състав е налице тогава, когато съдебният акт е постановен еднолично, вместо от съдебен състав; с участие на лице, което не е било избрано за съдия или с участие на лице, което не е взело участие при разглеждането на спора (в този смисъл решение № 668 от 15.11.2010 г. по гр. д. № 1790/2009 г. на ВКС, I г. о., решение № 182 от 1.07.2014 г. на ВКС по гр. д. № 1535/2014г., I г. о. и др.). Нарушаването на законовата забрана за постановяване на съдебни актове от съдия, по отношение на който е налице основание за отвод обаче не обуславя нищожност (а и недопустимост) на съдебния акт, а само неправилност на същия, поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила (така решение № 200/19.01.2018 г. по т. д. № 592/2016 г. на ВКС, ІІ т. о.).

В обобщение, не са обосновани предпоставки в приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 2 и по чл. 280, ал. 2, предл. 1 ГПК, поради което въззивното определение не следва да се допуска до касационен контрол.

Воден от горното, Върховният касационен съд, III г. о.,

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 11977/15.10.2020 г. по ч. гр. д. № 2077/2020 г. на Апелативен съд – София.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.