1

№ 203

София, 12.05.2021 година

Върховният касационен съд на Р. Б, първо гражданско отделение, в закрито заседание на четиринадесети април две хиляди двадесет и първа година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА

ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ

като разгледа докладваното от съдията Б. П

гражданско дело № 685/2021 г. по описа на Първо гражданско отделение на ВКС, за да се произнесе, съобрази:

Производството е по чл. 288 ГПК.

С решение № 904054 от 14.10.2020г. по гр.д.№ 675/2020г. Благоевградският окръжен съд е потвърдил решението на Районния съд Р. № 1345 от 12.03.2020г. по гр.д.№ 134/2019г., с което И.К.З., М.К.З. и Е.М.З. са осъдени по предявения от Н.К.З. иск с правно основание чл.109 ЗС, да преустановят неоснователните си действия, с които пречат на ищеца да ползва собствения си имот – жилище с идентификатор ..... на първия етаж от двуетажната жилищна сграда, построена в поземлен имот ....., намиращ се в [населено място], [улица] като му осигурят достъп от входната врата до входа на сградата и от входа на сградата до собствения му самостоятелен обект.

Въззивното решение е обжалвано от И.К.З. и М.К.З. с касационна жалба вх.№ 902921 от 20.11.2020г. В нея се сочи, че решението е постановено в нарушение на материалния закон, на процесуалните правила по преценка на доказателствата и е необосновано. Прави се довод, че съдът немотивирано е приел, че ответниците /касатори/ са създали пречки на ищеца за упражняване на правото му на собственост като е приел за безспорно изложеното в исковата молба, без да вземе предвид изложените още с отговора на исковата молба възражения.

В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК към касационната жалба на И.К.З. и М.К.З. са поставени следните правни въпроси:

1.При разглеждане на иск по чл.109 ЗС, подлежи ли на изследване въпросът за основателността и правомерността на предприетите от ответника действия, в случая заключване на портата към двора от северната страна, или самият факт на невъзможност за упражняване на правото на собственост в пълен обем е достатъчен за уважаване на предявените претенции?

2.След като ищецът по иск с правно основание чл.109 ЗС е направил подобрения в имота, като е изградил собствен вход и пристройка и повече от 30 години доброволно се е отказал да ползва за вход северната порта, заключването й представлява ли неправомерно действие?

По тези два въпроса се поддържа основанието на чл. 280 ал.1 т.1 ГПК поради противоречие с т.3 от ТР 4/2015г. на ВКС, ОСГК,

3. Касаторите считат, че е налице и основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280 ал.1 т.3 ГПК. Подържа се, че атакуваното решение противоречи на материалния закон, тъй като при постановяването му въззивният съд не е обсъдил всички доказателства, не е допуснал назначаването на повторна експертиза, което е довело до едно очевидно неправилно решение, постановено при непълнота на доказателствата.

4. Поставя се и правният въпрос : следва ли в мотивите на съдебното решение да се съдържа изложение и обсъждане на всички доводи и възражения на страните и изрични и ясни мотиви защо съдът счита доводите и възраженията на страните за неоснователни?

С втора касационна жалба вх.№ 902918 от 20.11.2020г. въззивното решение е обжалвано и от ответницата Е.М.З.. Тя също поддържа, че решението е неправилно, явно несправедливо, в противоречие със задължителната съдебна практика – ТР 4/2015г. на ВКС, ОСГК като въззивният съд не е изложил никакви съображения по какъв начин е нарушено правото на собственост на ищеца като видно от приетата техническа експертиза в имота има две порти и всяка от страните ползва собствен вход.

Правните въпроси, които се поставят в изложението по чл. 284 ал.3 т.1 ГПК от касаторката Е.М.З. са идентични с първите три въпроса на другите двама касатори.

Ответникът Н.К.З. е подал отговори на двете касационни жалби, в които поддържа, че въззивното решение е правилно и не са налице основанията на чл. 280 ГПК за допускане на касационното обжалване.

Въззивният съд е приел с обжалваното решение, че сградата, в която се намират жилищата на ищеца и на ответниците, е в режим на етажна собственост. Затова по аргумент от чл.38 ЗС входната врата и стълбището са общи части по естеството си, до които всеки съсобственик трябва да има достъп. Съществуването на друг вход не променя правната характеристика на общите части на сградата и конкретно на входните врати. Те служат за общо ползване на всички етажни собственици и техният статут не подлежи на промяна дори и по общо съгласие на етажните собственици. Входната врата на сградата служи за общо ползване от всички етажни собственици като съответства на архитектурния проект и осигурява пряк и лесен достъп до стълбището, а оттам и до входа на жилищата. Наличието на втори вход със стъпала, осигуряващ понастоящем достъп до дневната от югозападната част на жилището на ищеца през терасата и терасната врата не е в състояние да обоснове извод, че не се нарушава правото на пълноценно ползване на имота на ищеца, защото по този начин се създава неудобство за пренасяне на обемисти вещи, налага се преминаване през вътрешно помещение, за да се стигне до стълбището и това създава неоправдани затруднения. Аналогични са изводите на въззивния съд за входната врата на двора като е отчетено, че при разпределяне на ползването с доброволната делба от 1978г. има изрично задължение, поето от праводателя на ответниците, за осигуряване на достъп от входа на дворното място.

По основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, първо гражданско отделение, намира следното:

Поставените правни въпроси в двете касационни жалби са обуславящи за делото, защото по тях въззивният съд се е произнесъл, но дадените разрешения съответстват изцяло на практиката на ВКС.

По първия правен въпрос / дали при разглеждане на иск по чл.109 ЗС, подлежи на изследване въпросът за основателността и правомерността на предприетите от ответника действия, в случая заключване на портата към двора от северната страна, или самият факт на невъзможност за упражняване на правото на собственост в пълен обем е достатъчен за уважаване на предявените претенции? / въззивният съд е съобразил разясненията в ТР 34 / 1983 г. на ВС, ОСГК. В съответствие с тях е определил входните врати на жилищната сграда и на двора като общи части по естеството си, до които всеки етажен собственик има право на достъп за пълноценно ползване на своя обект, независимо от наличието и на друг вход. Оттук въззивният съд е направил извод, че препятстването на достъпа до общи части по естеството си само по себе си представлява неправомерно действие, което нарушава правото на собственост на етажните собственици, които са лишени от ползването им, независимо от мотивите, поради които достъпът е отнет и това разрешение не влиза в противоречие, както поддържат касаторите, с разясненията в ТР 4/2017г. по т.д.№ 4/2015г. на ВКС, ОСГК. Самият статут на общи части на вратите предопределя заключването им от ответниците като неправомерно действие, което същевременно създава и пречки за пълноценно ползване на имота на ищеца, доколкото предназначението на общите части по естеството е именно да обслужват всички помещения в сградата.

Същите съображения важат изцяло за изводите на съда по правния въпрос : След като ищецът по иск с правно основание чл.109 ЗС е направил подобрения в имота, като е изградил собствен вход и пристройка и повече от 30 години доброволно се е отказал да ползва за вход северната порта до заключването й, то представлява ли неправомерно действие?. В допълнение на посоченото по предходния правен въпрос следва да се посочи, че формулировката на въпроса не съответства на приетите от съда фактически изводи. Съдът не е приел, че ищецът се е отказал от ползването на входната врата на двора. Точно обратното, позовавайки се на спогодбата – делба от 19.10.1978г., съдът е приел, че праводателят на ответниците е поел изрично задължение да осигури на съсобственика си достъп до северния вход на двора, който попада в неговия, разпределен за ползване дял и това споразумение изключва основателността на твърдението на ответниците, че ищецът доброволно се е отказал от ползване на входната врата в двора.

Правните въпроси за задължението на съда да обсъди всички доказателства, доводи и възражения на страните и да изложи ясни и точни мотиви защо счита тези доводи за неоснователни, също не обуславят приложното поле на чл. 280 ал.1 ГПК. Тези въпроси са разрешени от въззивния съд при спазване на практиката на ВКС. Съдът е обсъдил всички доводи на страните и ясно и точно е посочил защо намира предявеният негаторен иск за основателен. Неговите изводи са основани на правния статут на общите части на сградата по естеството си и правото на всеки етажен собственик да има достъп до тях. Отказът на въззивния съд да допусне назначаване на повторна експертиза за изясняване фактическото състояние на имота, предвижданията по архитектурен проект и др., е в съответствие с разясненията в ТР 1/2013г. на ВКС, ОСГК и ТК, определящи производството пред втората инстанция като ограничен въззив и оттам за процесуалната възможност пред нея да се събират само доказателства, които не са могли да бъдат представени пред първата инстанция в хипотезите на чл. 266 ал.1 ГПК или които не са събрани в резултат на допуснато от първата инстанция процесуално нарушение – неоснователен отказ за събиране на доказателства, липса или неточно разпределяне на доказателствената тежест между страните и др. В случая техническата експертиза не е била оспорена пред първата инстанция и съответно искането за повторна експертиза, обосновано с непълност и неточност на заключението, без подробна аргументация, е отклонено от въззивния съд в съответствие с посочената задължителна практика на ВКС.

Разрешаването на спора в пълно съответствие с практиката на ВКС изключва приложението на чл. 280 ал.2 ГПК за допускане на касационното обжалване поради очевидна неправилност на въззивното решение.

По изложените съображения поради отсъствие на предпоставките на чл. 280 ал.1 и 2 касационните жалби не следва да се допускат за разглеждане по същество.

При този изход на делото на основание чл. 78 ал.3 ГПК на ответника следва да се присъдят разноски по 800 лв. по всяка касационна жалба, по представения списък, представляващи платено възнаграждение по договор за процесуално представителство пред ВКС по първата касационна жалба от 21.01.2021г. и по втората касационна жалба от 20.01.2021г.

Воден от горното Върховният касационен съд, I г.о.

О П Р Е Д Е Л И :

Не допуска касационно обжалване на въззивното решение на Благоевградския окръжен съд № 904054 от 14.10.2020г. по гр.д.№ 675/2020г., с което е потвърдено решението на Районния съд Р. № 1345 от 12.03.2020г. по гр.д.№ 134/2019г..

Осъжда И.К.З. и М.К.З. да заплатят на Н.К.З. сумата 800 лв. /осемстотин лева/ разноски за касационното производство.

Осъжда И.К.З. и М.К.З. да заплатят на Е.М.З. сумата 800 лв. /осемстотин лева/ разноски за касационното производство.

Определението не подлежи на обжалване.

Председател: Членове: