О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 60627

гр. София, 26.08.2021 г.

Върховен касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на осемнадесети май две хиляди и двадесет и първа година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: В.Р.Ч: ЗОЯ АТАНАСОВА

ГЕНИКА МИХАЙЛОВА

като разгледа докладваното от съдия З. А

гр. дело № 781 по описа за 2021 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх.№ 273970/15.10.2020 г., подадена от ,,Ю. Б”АД – правоприемник на ответника „Бългериън ритейл сървисиз” АД гр.София, чрез адвокат М. К., срещу решение № 5293 от 04.09.2020 г. по гр.дело № 16506/2019 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 188380 от 09.08.2019 г. по гр.д.№ 40458/2017 г. на Софийски районен съд, ГО, 167 състав, с което са прогласени за нищожни клаузите на чл.3, ал.5, чл.6, ал.3 и чл. 12 от Договор за кредит за покупка на недвижим имот H. от 06.11.2007 г., и “Бългериън ритейл сървисиз”АД е осъдено да заплати на П.С.Г. на основание чл.55, ал.1, предл. 1 ЗЗД сумата от 5666.80 евро, представляваща недължимо платена сума по Договор за кредит за покупка на недвижим имот H. от 06.11.2007 г. в периода от 15.06.2012 г. до 15.10.2016 г., ведно със законната лихва от 15.06.2017 г. до окончателното изплащане на сумата.

Жалбоподателят поддържа основания за неправилност на решението по чл. 281, т. 3 ГПК - нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост.

В изложението към касационната жалба са формулирани въпросите: 1. По спор относно неравноправни клаузи в договор, при оспорване на качеството на потребител, чия е доказателствената тежест за установяване на това спорно обстоятелство – на физическото лице, което твърди, че е потребител, или на търговеца. Въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС и с актове на Съда на Европейския съюз. 2. При преценката дали физическото лице е сключило договор в качеството си на потребител длъжен ли е съдът да вземе предвид всички обстоятелства по делото и всички доказателства? При преценката на качеството на физическото лице при сключване на договор за кредит следва ли съдът да вземе предвид целта на кредитирането и по-конкретно за какво е ползван кредитът? При преценката дали физическото лице е сключило договор в качеството си на потребител има ли значение субективното отношение на търговеца по договора или намерението на страните при сключване на договора за кредит? Въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС и с актове на Съда на Европейския съюз. 3. При постановяване на въззивното решение и във връзка с твърденията и доводите на всяка от страните длъжен ли е съдът да обсъди всички относими доказателства в тяхната съвкупност и пълнота и взаимна връзка, като изложи конкретни съображения защо кредитира едни, а други приема за недостоверни? 4. Кога възниква задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на своето решение доводите и възраженията на страните и събраните по делото то доказателства, които са от значение за изхода на спора? Трети и четвърти въпроси са решени в противоречие със задължителната практика на ВС, изразена в ППВС № 1/13.07.1953 г., ППВС№ 1/10.11.1985 г. и с практиката на ВКС, изразена в решения на състави, постановени по чл.290 ГПК.

Твърди се разрешаване на поставените въпроси в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 394 от 18.05.2010 г. по гр.д.№ 1584/2009 г. на ВКС, ІІІ г.о., решение № 188 от 13.05.2014 г. по гр.д.№ 5563/2013 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 38/23.06.2017 г. по т. д. № 2754/2015 г. на ВКС, І т. о., решение № 84/20.07.2017 г. по т. д. № 1934/2015 г. на ВКС, І т. о., решение № 240 от 29.03.2018 г. по т.д.№ 1102/2017 г. на ВКС, І т.о., и решение № 308 от 29.01.2019 г. по търг.д.№ 2931/2017 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 164 от 04.06.2014 г. по гр.д.№ 196/2014 г. на ВКС, ІІІ г.о., решение № 108 от 16.05.2011 г. по гр.д.№ 1814/2009 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 227 от 22.03.2019 г. по гр.д.№ 896/2018 г. на ВКС, ІІІ г.о., и решение № 22 от 29.06.2017 г. по гр.д.№ 2113/2016 г. на ВКС, І г.о.

Ответникът по касационната жалба П.С.Г, чрез адвокат Драгота Р., в писмен отговор е изразил становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба по същество.

Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че касационната жалба е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна, срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима.

За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел следното:

Основният спор във въззивното производство е съсредоточен върху материалноправния въпрос в какво качество е сключил процесния договор за жилищен кредит ищеца П.Г, респ. дали е потребител по смисъла на пар. 13, т. 1 ДРЗЗП, или договорът е сключен във връзка с търговската му дейност.

Съдът се е позовал на разпоредбата на пар. 13, т. 1 ДРЗЗП, според която потребител е всяко физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност, и всяко физическо лице, което като страна по договор по този закон действа извън рамките на своята търговска или професионална дейност.

Прието е за безспорно установено по делото от представения договор за кредит за покупка на недвижим имот № H./06.11.2007 г., че “Ю. Б” АД е предоставила на ищеца кредит в размер на сумата от 144 000.00 евро, както следва: 16 900.00 евро за покупка на недвижим имот в [населено място] и 127 100.00 евро за други разплащания. В договора за кредит е посочено, че се прилагат правилата на банката относно жилищното кредитиране – формиране размера и структурата на възнаградителната лихва /чл. 3, ал. 1 и 5, чл. 5, ал. 3 и др./, като в договора не е посочено, че целевото отпускане на суми е обвързано с търговската дейност на ищеца.

Съдът е приел, че според текста и характеристиките на процесния договор за кредит, “Ю. Б” АД е отпуснала кредит за покупка на недвижим имот и е третирала кредитополучателите като потребители с позитивите на неограничената отговорност и личното им задължаване. Приел е още, че за да бъде опровергано потребителското качество на кредитополучателя, следва да бъде доказано, че към момента на сключване на договора последният е действал в рамките на своята търговска, стопанска или професионална дейност, като без значение са последващите му действия по разпореждане с отпуснатите средства. Прието е, че в случая кредитът, който представлява финансова услуга, е предоставен на ищеца като кредитополучател, който е физическо лице, като липсва информация, съдържаща се в договора или извън него, от която да може да се приеме, че той е във връзка с осъществяване на търговска или професионална дейност. Приетите от въззивната съдебна инстанция справки от Агенция по вписванията за сключвани от кредитополучателя договори за отдаване под наем и покупко-продажби на недвижими имоти съдът е счел за ирелевантни към очертания в производството предмет на доказване, тъй като не е установена непосредствена връзка между отпуснатите по договора парични средства и сключените от кредитополучателя сделки. Прието е, че в случая от решаващо значение за определяне качеството на ищеца при подписването на договора за кредит е, че в разпоредбите на последния не е определено сумите да са предназначени за търговска, стопанска или професионална дейност. Посочено е, че в тази насока е и практика на СЕС по аналогични казуси – напр. решение от 03.09.2015 г. по дело С – 110/14 на СЕС, съгласно което при договор за кредит, сключен от адвокат, обезпечен с ипотека от адвокатското му дружество, в който договор не се уточнява предназначението на кредита, може да се счита за “потребител” по смисъла на Директива 2011/83/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври 2011 г., ако договорът не е свързан с професионалната му дейност и др.

Предвид изложеното, въззивният съд е приел, че в настоящия случай е налице договор за банков кредит на физическо лице, който не е предназначен за търговска и професионална дейност, поради което кредитополучателят има качеството на потребител по смисъла на пар. 13, т. 1 ЗЗП и като такъв се ползва от защитата на потребителите, предвидена в ЗЗП, който в частта, касаеща регламентацията на неравноправните клаузи, въвежда разпоредбите на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори.

За неоснователни са намерени твърденията на ответника, че прогласените за нищожни разпоредби на договора за кредит са индивидуално уговорени. Въззивният съд е приел, че чл. 3, ал. 5, чл. 6, ал. 3, и чл. 12 от процесния договор са неравноправни клаузи по смисъла на чл. 143 ЗЗП, респ. нищожни по смисъла на чл. 146 ЗЗП. Приел е, че съгласно действащата към момента на сключване на договора за банков кредит нормативна уредба - чл. 143 ЗЗП, неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Приел е още, че според чл. 146, ал. 1 ЗЗП, неравноправните клаузи са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. Посочено е, че съгласно чл. 146, ал. 4 ЗЗП в тежест на банката е да установи, че процесните договорни клаузи, които я ползват, са индивидуално уговорени с ответниците. Прието е, че не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия - чл. 143, ал. 2 ЗЗП. Прието е още, че законодателят е предоставил неизчерпателен списък с видове неравноправни клаузи в чл. 143 ЗЗП, като изброяването е примерно.

Въззивният съд е посочил, че в постоянната съдебна практика по Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 г., се приема, че въведената с директивата система за защита се основава на идеята, че потребителят е в положението на по-слабата страна в отношенията с продавача или доставчика от гледна точка на информираност - положение, което го принуждава да се съгласява с установените предварително от продавача или доставчика условия, без да може да повлияе на съдържанието им /така решения по делата С-240/98, С-168/05, С-484/08 и др./. В случаите, в които търговецът използва това и се стига до приемането от потребителя на предварително установени условия, които в негова вреда създават неравновесие между правата и задълженията на страните, безспорно се нарушават изискванията за добросъвестност при сключване на договорите. Посочено е, че спазване на принципа на добросъвестност изисква в облигационните отношения да бъде осигурена защитата на всеки признат от нормите на правото интерес, а не само на индивидуалния такъв на някоя от договарящите страни. Прието е, че тези изисквания са нарушени с включване на процесните три клаузи в договора, доколкото в тях се предвижда ограничаване възможностите на потребителя, с което се стига не просто до липса на защита, но и до незачитане на неговите интереси. Прието е, че от събраните по делото доказателства, вкл. и от показанията на свидетеля К., не се установява горецитираните договорни клаузи да са индивидуално договорени.

Поради съвпадане крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния въззивната жалба е прието, че следва да се остави без уважение, а обжалваното решение на първоинстанционния съд потвърдено, като законосъобразно.

По правните въпроси:

Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първия въпрос от изложението.

С решение № 394/18.05.2010 г. по г р.дело № 1584/2009 г. на ВКС, III г.о. по чл.290 ГПК е разрешен правния въпрос: дали страната е длъжна да доказва отрицателен факт, когато има интерес от това. Прието е, че отрицателен факт не подлежи на доказване. Поради това според съдебния състав за страната, която се позовава на такъв факт и има интерес от установяването му, не съществува доказателствена тежест за неговото доказване. Разпоредбите на чл. 127, ал.1 ГПК / отм. /, респ. чл. 154,ал.1 ГПК, касаят положителните факти, които се твърдят от страните и на които същите основават своите искания и възражения. Само тези факти като състояли се събития са се обективирали в действителността и с оглед на това могат да бъдат доказани.

С решение №188/13.05.2014 г. по гр.дело № 5563/2013 г. на ВКС, IV г.о. по чл.290 ГПК са разрешени правните въпроси: относно доказването и доказателствената тежест по чл.153 и чл.154 от ГПК, относно преценка на събраните по делото гласни доказателства в съвкупност с целия останал доказателствен материал и доводите и възраженията на страните. Съдебният състав е възприел практиката на ВКС, изразена в решения на състави по чл.290 ГПК и е приел, че в съответствие с нормата на процесуалния закон- чл.154 от ГПК /чл.127 ал.1 от ГПК отм. всяка страна е длъжна да установи обстоятелствата, на които основава исканията и възраженията си и носи доказателствена тежест за фактите от които извлича изгодни за себе си правни последици. При липса на такова доказване съдът следва да приеме за неосъществили се в обективната дейдствителност недоказаните по делото факти.Тежестта на доказване не е задължение за представяне на доказателства.Въпросът за доказателствената тежест е въпрос за последиците от недоказването, а доказателствената тежест се състои в правото и задължението на съда да приеме за ненастъпила тази правна последица, чийто юридически факт е недоказан. Съдът е длъжен да определи правилно предмета на делото и обстоятелствата които подлежат на изясняване, като обсъди всички доказателства и доводите и възраженията на страните. Правният въпрос не е разрешен в противоречие с цитираната практика на ВКС. Въззивният съд не е формирал решаващи правни изводи, че в тежест на ответника-сега жалбоподател е да доказва отрицателен факт, а именно, че ищецът не е потребител. Не са извеждани и правни изводи в противоречие с правилото за задължението на всяка страна да установи обстоятелствата, на които основава исканията и възраженията си и, че носи доказателствена тежест за фактите, от които извлича изгодни правни последици. Следователно не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК – правният въпрос да е разрешен в противоречие с практиката на ВКС.

По същия правен въпрос не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 ГПК – противоречие с актове на Съда на Европейския съюз. В цитираните от жалбоподателя решения на СЕС не е дадено тълкуване по този въпрос и поради това същите са неотносими.

Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по въпросите по п.2-ри от изложението. Третият от подвъпросите – при преценката дали физическото лице е сключил договор в качеството си на потребител има ли значение субективното отношение на търговеца по договора или намерението на страните при сключване на договора за кредит е неотносим, тъй като въззивният съд не е формирал решаващи правни изводи по този въпрос. Следователно не се касае за правен въпрос по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК и само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване, без да се обсъждат допълнителните основания по чл.280,ал.1,т.1 и т.2 ГПК.

С решение № 38/23.06.2017 г. по т.дело № 2754/2015 г. на ВКС, I т.о. по чл.290 ГПК е разрешен правния въпрос: „Физическо лице - съдлъжник по договор за банков кредит, по който кредитополучателят е търговец, има ли качеството на потребител по Закон за защита на потребителя и може ли да се позовава на неравноправност на клаузи в договора за кредит?.

Прието е, че в пар.13а, т.9 ДР на ЗЗП изрично е посочено, че със ЗЗП са въведени в националното ни законодателство разпоредбите на Директива 93/1З/ЕИО на Съвета относно неравноправните клаузи в потребителските договори. Посочено е, че във връзка с преюдициални запитвания по приложението чл.2, б.б от Директива 93/13 е формирана практика на Съда на Европейския съюз, в която разпоредба е дефинирано понятието „потребител, като всяко физическо лице, което в качеството си на страна по договорите, предмет на директивата, участва поради интереси, които са извън рамките на неговата търговска или професионална дейност. При транспониране на директивата в националното ни законодателство е даденото сходно определение на същото понятие в пар.13 от ДР на ЗЗП. Според него, потребител е всяко физическо лице, което придобива стоки и ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност, и всяко физическо лице, което като страна по договор по този закон действа извън рамките на своята търговска или професионална дейност.

Съдебният състав е посочил, че в т.39 на решение по дело С-348/14 на СЕС е прието, че в определението за потребител по член 2, б.б от Директива 93/13 попада физическото лице, което има положението на съдлъжник по договор за кредит, ако действа за цели извън рамките на неговата търговска или професионална дейност.

Прието е, че съобразно решение по дело С-110/14 на СЕС, понятието „потребител е обективно и не зависи от знанията, които съответното лице може да има, или от информацията, с която то действително разполага. Посочено е, че трябва да се извърши преценка на всички обстоятелства по делото, вкл. на клаузите на договора, естеството на представляващата предмет на договора стока или услуга, за да се установи целта на придобиването или съответно на получаването й, с оглед установяване на качеството на „потребител на страната по него /т.22-т.23/. Затова, когато поради интереси, извън рамките на адвокатската си дейност, адвокат сключи с физическо или юридическо лице договор, който няма отношение към дейността на кантората му и не е свързан с упражняването на адвокатската му професия, спрямо това лице адвокатът с оглед преговорните си възможности е в положението на по-слаба страна, която е принудена да приема предварително установените от продавача или доставчика условия, без да може да повлияе на съдържанието им. Притежаваните от адвокатите висока степен на техническа компетентност не означава, че те не могат да бъдат по-слаба страна спрямо продавач или доставчик, тъй като въведената с Директива 93/13 система на защита се основава, не само на степента на информираност на потребителя, но и на възможностите му да преговаря за условия, които са предварително установени от продавача или доставчика и върху съдържанието на които не може да повлияе. В диспозитива на решението е постановено, че чл.2, б.б от Директива № 93/13 ЕИО на Съюза от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори трябва да се тълкува в смисъл, че физическо лице, което упражнява адвокатска професия и което сключва договор за кредит с банка, в който не се уточнява предназначението на кредита, може да се счита „потребител по смисъла на тази разпоредба, ако договорът не е свързан с професионалната му дейност. В това отношение не е от значение обстоятелството, че породеното от същия договор задължение е обезпечено с ипотека, учредена със сключен от това лице, в качеството му на представител на собствената си адвокатска кантора договор върху притежаван от тази кантора и предназначен за упражняване на професионалната му дейност недвижим имот.

Съдебният състав е посочил, че в определение, постановено по чл.99 от процесуалния правилник на СЕС /в хипотеза, при която преюдициалният въпрос не оставя място за разумно съмнение/ по дело С-74/15 на СЕС е прието, че чл.1, пар.1 и чл.2, б.б от Директива 93/1 З/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори трябва да се тълкуват в смисъл, че директива може да се прилага към договор за обезпечение на недвижим имот или за поръчителство, сключен между физическо лице и кредитна институция за гарантиране на задълженията, които има търговското дружество към тази институция по силата на договор за кредит, когато това физическо лице е действало за цели, които не попадат в рамките на упражняваната от него дейност по занятие, и то няма връзка от функционално естество с посоченото дружество. Разяснено е в т.21-т.23, че директивата се прилага за всички договори, извън изключенията, изброени в десето съображение на Директива 93/13, поради което предметът на договора е ирелевантен за приложното поле на директивата, която дефинира договорите, към които се прилага, с оглед на качеството на страните по договора - в зависимост от обстоятелството, дали те действат или не действат в рамките на осъществяваната от тях търговска или професионална дейност. Понятието потребител по смисъла на пар.2, б..б от Директива 93/13 има обективен характер и трябва да се преценява по функционален критерий, който се състои в това да се прецени, дали разглежданото договорно отношение се вписва в рамките на дейности, външни за упражняването на дадена професия /т.27/. Преценката се извършва с оглед всички обстоятелства и доказателства по делото /т.28/. В случаите на физическо лице, което е поело да бъде гарант за изпълнението на задължения на търговско дружество, задача на националният съд е да установи, дали това лице е действало в рамките на осъществяваната от него дейност по занятие, или поради връзка от функционално естество, която то има с това дружество, като например неговото управление или значителен дял от неговия дружествен капитал, или е действало за цели от частен характер /в конкретния случай обезпечението е дадено за дълг на търговското дружество, само заради това, че управител и едноличен собственик на капитала на дружеството-длъжник е синът на лицата, учредили обезпечението/.

Посочено е, че същото разрешение е дадено в решение по дело С-419/11 T. във връзка с приложението на чл.15, пар.1 от Регламент №44/2001 г. на Съвета за компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела. В него е прието, че физическото лице, което има тесни професионални връзки с дружество, като например управлението или мажоритарното участие в същото, не може да се счита за потребител по смисъла на тази разпоредба, когато поръчителствува по запис на заповед, издаден за гарантиране на задълженията, които това дружество има по договор, свързан с получаването на кредит.

С оглед посочената задължителна практика на СЕС, постановена по транспонирани в ЗЗП разпоредби на общностното право, съдебният състав е дал следния отговор на поставения правен въпрос:„Физическо лице - съдлъжник по договор за банков кредит или обезпечаващ такъв, по който кредитополучателят е търговец, може да има качеството на потребител по Закон за защита на потребителя и да се позовава на неравноправност на клаузи в договора за кредит, ако действа за цели извън рамките на неговата търговска или професионална дейност. Съдът извършва конкретна преценка съобразно обстоятелствата и доказателствата по делото с оглед установяване на качеството „потребител. Обезпечението на дълг на търговско дружество от физическо лице, вкл. когато последното е съдлъжник, не може да се приеме като дадено за цел извън и независимо от всяка търговска дейност или професия, ако това физическо лице има тесни професионални /функционални/ връзки с посоченото дружество, като например неговото управление или мажоритарно участие в същото. Това разрешение е възприето в цитираните решения № 84/07.02.2017 г. по т.дело № 1934/2015 г. на ВКС, I т.о., решение № 240/29.03.2018 г. по т.дело № 1102/2017 г. на ВКС, I т.о., решение № 308/19.01.2019 г. по т.дело № 2931/2017 г. на ВКС, II т.о., всички по чл.290 ГПК.

Решаващите правни изводи на въззивния съд не са в отклонение от цитираната практика на ВКС. Изводите, че ищецът П.Г има качеството на потребител по смисъла на пар.13,т.1 ДРЗЗП по сключения договор за кредит за покупка на недвижим имот от 06.11.2007 г. на съда са основани на изследването дали посоченото физическо лице, при сключване на договора с банката, е действало за цели, които попадат в рамките на упражнявана от него дейност по занятие, респ. дали този договор е свързан с професионалната му или търговска дейност. Извършвайки такава проверка, въззивният съд не се е отклонил от практиката на ВКС, на която се позовава жалбоподателя. Съдът е извършил преценка на всички обстоятелства по делото, вкл. на клаузите на договора, качеството на кредитополучателя, и естеството на представляващата предмет на договора финансова услуга, за да се установи целта на придобиването или съответно на получаването й. Решенията на ВКС, постановени по чл.290 ГПК, с които е обосновано допълнителното основание по чл.280,ал.1,т.1 ГПК касаят хипотези на придобиване на качеството потребител по ЗЗП на физическо лице -съдлъжник по договор за банков кредит, по който кредитополучател е търговец и преценката за наличие на тесни професионални/функционални/ връзки на съдлъжника с търговското дружество-кредитополучател. Настоящият случай не е такъв и по делото не е установено към момента на сключване на процесния договор за кредит ищецът-кредитополучател да е действал в рамките на своята търговска, стопанска или професионална дейност и, че финансовата услуга е предоставена на ищеца във връзка с осъществяване на търговска или професионална дейност. С оглед на посоченото съдът преценява, че не е установено допълнителното основание по чл.280,ал.1,т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по въпросите по п.2-ри от изложението/първи и втори подвъпроси/.

По същите въпроси/първи и втори подвъпроси/ не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 ГПК – противоречие с актове на СЕС.

С решение от 14.03.2013 г. по дело С-419/2011 г. на СЕС относно приложението на чл.15,§ 1 от Регламент №44/2001 г. на Съвета за компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела е прието, че физическото лице, което има тесни професионални връзки с дружество, като например управлението или мажоритарното участие в същото, не може да се счита за потребител по смисъла на тази разпоредба, когато поръчителства по запис на заповед, издаден за гарантиране на задълженията, които това дружество има по договор, свързан с получаването на кредит.

С решение от 03.09.2015 г. по дело С-110/14 на СЕС относно тълкуване на чл.2,б.б от Директива 93/13 ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори е дадено тълкуване, че понятието „потребител е обективно и не зависи от знанията, които съответното лице може да има, или от информацията, с която то действително разполага – т.21. Прието е, че трябва да се извърши преценка на всички обстоятелства по делото, и по-специално на клаузите по договора, естеството на представляващата предмет на договора стока или услуга, за да се установи целта на придобиването или съответно на получаването й, с оглед установяване на качеството на „потребител на страната по него - т.22 и т.23. Посочено е, че когато поради интереси, извън рамките на адвокатската си дейност, адвокат сключи с физическо или юридическо лице договор, който няма отношение към дейността на кантората му и не е свързан с упражняването на адвокатската му професия, спрямо това лице адвокатът с оглед преговорните си възможности е в положението на по-слаба страна, която е принудена да приема предварително установените от продавача или доставчика условия, без да може да повлияе на съдържанието им. Притежаваните от адвокатите висока степен на техническа компетентност не означава, че те не могат да бъдат по-слаба страна спрямо продавач или доставчик, тъй като въведената с Директива 93/13 система на защита се основава, не само на степента на информираност на потребителя, но и на възможностите му да преговаря за условия, които са предварително установени от продавача или доставчика и върху съдържанието на които не може да повлияе. В диспозитива на решението е постановено, че чл.2, б.б от Директива 93/13 ЕИО на Съюза от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори трябва да се тълкува в смисъл, че физическо лице, което упражнява адвокатска професия и което сключва договор за кредит с банка, в който не се уточнява предназначението на кредита, може да се счита „потребител по смисъла на тази разпоредба, ако договорът не е свързан с професионалната му дейност. В това отношение не е от значение обстоятелството, че породеното от същия договор задължение е обезпечено с ипотека, учредена със сключен от това лице, в качеството му на представител на собствената си адвокатска кантора договор върху притежаван от тази кантора и предназначен за упражняване на професионалната му дейност недвижим имот.

С определение от 19.11.2015 г., постановено по чл.99 от процедурния правилник на СЕС /в хипотеза, когато отговорът на преюдициалния въпрос не оставя място за разумно съмнение/ по дело С-74/15 на СЕС е прието, че чл.1, пар.1 и чл.2, б.б от Директива 93/1З/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори трябва да се тълкуват в смисъл, че тази директива може да се прилага към договор за обезпечение на недвижим имот или за поръчителство, сключен между физическо лице и кредитна институция за гарантиране на задълженията, които има търговското дружество към тази институция по силата на договор за кредит, когато това физическо лице е действало за цели, които не попадат в рамките на упражняваната от него дейност по занятие, и то няма връзка от функционално естество с посоченото дружество. Разяснено е в т.21-т.23, че директивата се прилага за всички договори, извън изключенията, изброени в десето съображение на Директива 93/13, поради което предметът на договора е ирелевантен за приложното поле на директивата, която дефинира договорите, към които се прилага, с оглед на качеството на страните по договора - в зависимост от обстоятелството, дали те действат или не действат в рамките на осъществяваната от тях търговска или професионална дейност. Понятието потребител по смисъла на пар.2, б..б от Директива 93/13 има обективен характер и трябва да се преценява по функционален критерий, който се състои в това да се прецени, дали разглежданото договорно отношение се вписва в рамките на дейности, външни за упражняването на дадена професия /т.27/. Преценката се извършва с оглед всички обстоятелства и доказателства по делото /т.28/. В случаите на физическо лице, което е поело да бъде гарант за изпълнението на задължения на търговско дружество, задача на националният съд е да установи, дали това лице е действало в рамките на осъществяваната от него дейност по занятие, или поради връзка от функционално естество, която то има с това дружество, като например неговото управление или значителен дял от неговия дружествен капитал, или е действало за цели от частен характер /в конкретния случай обезпечението е дадено за дълг на търговското дружество, само заради това, че управител и едноличен собственик на капитала на дружеството-длъжник е синът на лицата, учредили обезпечението/.

С решение от 09.07.2015 г. по дело С-348/14 СЕС е прието, че чл.1,пар.2,б.а от Директива 87/102/ЕИО на Съвета от 22.12.1986 г. за сближаване на законовите, подзаконовите и административните разпоредби на държавите членки относно потребителския кредит, с измененията й с Директива 98/7/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16.02.1998 г. и чл.2,б.б от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори трябва да се тълкуват в смисъл, че в обхвата на понятието „потребител” по смисъла на тези разпоредби попада физическото лице, което е в положение на съдлъжник в рамките на договор, сключен с търговец, когато то действа за цели, които са извън неговата търговска или професионална дейност.

С определение от 14.09.2016 г. по дело С-534/15 на СЕС по чл.99 от Процедурния правилник на Съда/когато отговорът на преюдициалния въпрос се налага недвусмислено от съдебната практика/ е прието, че член 1,параграф 1 и член 2,буква Б от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори трябва да се тълкуват в смисъл, че тази директива се прилага към договор за обезпечение с недвижим имот, сключен между физически лица и кредитна институция с цел да се гарантират задълженията, които търговското дружество е поело въз основа на договор за кредит към тази институция, когато тези физически лица действат за цели, които не попадат в рамките на упражняваната от тях дейност по занятие и нямат връзка от функционално естество с посоченото дружество, което запитващата юрисдикция трябва да провери.

С определение от 27.04.2017 г. по дело С-535/16 на СЕС е дадено тълкуване, че чл.2,б.Б от Директива № 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори трябва да се тълкува в смисъл, че физическо лице, което по силата на договор за новация поема пред кредитна институция задължение за погасяване на кредити, първоначално отпуснати на дадено дружество за целите на неговата дейност може да се приема за потребител по смисъла на тази разпоредба, когато това физическо лице няма явна връзка със съответното дружество, но е постъпило по този начин поради връзките, които има, извън дейността си по занятие, с лицето, което е управител на дружеството, както и с лицето подписало акцесорни договори към първоначалните договори за кредит/договори за поръчителство, договор за обезпечение върху недвижим имот/за ипотека/.

Цитираното решение от 21.03.2019 г. по дело С-0590/17 на СЕС е неотносимо - дадено е тълкуване, което не касае поставените правни въпроси. Съвсем различен е и конкретния спор, по който са поставени въпросите, предмет на тълкуване от СЕС.

Решаващите правни изводи на въззвния съд не са в противоречие с дадените тълкувания в цитираните решения и определения на СЕС, макар и в различни хипотези от настоящата. С обжалваното решение съдът е извършил преценка на всички доказателства и обстоятелства по делото, съответно на клаузите по договора за кредит, естеството на представляващата предмет на процесния договор финансова услуга и е установил целта на придобиването, съответно на получаването й, за да направи извод за качеството на „потребител на ищеца П.Г по него. Прието е, че сключеният договор за банков кредит с кредитополучател – ищеца не е предназначен за търговска и професионална дейност, поради което кредитополучателят има качеството на потребител по смисъла на пар.13,т.1 ДРЗЗП и както такъв се ползва от защитата на потребителите, предвидена в ЗЗП. Изложени са аргументи, че по делото не са налице данни, от които да се приеме, че договорът за банков кредит е във връзка с осъществяване на търговска или професионална дейност от ищеца. Посочено е и, че от решаващо значение за определяне качеството на ищеца при подписване на договора за кредит е, че в разпоредбите на същия не е определено сумите да са предназначени за търговска, стопанска или професионална дейност, като съдът се е позовал на практика на СЕС – решение от 03.09.2015 г. по дело С-110/14. Въззивният съд е препратил на основание чл.272 ГПК към мотивите на първоинстанционния съд. Софийски районен съд е приел, че ищецът П. Г. и Е.М.К. са сключили процесния договор за кредит като физически лица и за целта посочена в него. Приел е, че обстоятелството, че лицата притежават много имоти, които отдават под наем и че П. Г. е управител и едноличен собственик на капитала на търговското дружество „Златен щит” ЕООД не го лишава от възможността да има качеството на потребител. Формиран е извод за неоснователност на доводите на ответника, че ищецът е финансирал сам дейността си като строител, като е извършил преценка на приетия по делото договор за строителство от 05.02.2007 г. Тези изводи на съда не са в противоречие с принципните тълкувания на СЕС в цитираните по-горе решения, тъй като са формирани с оглед конкретно установените факти и обстоятелства по настоящото дело, които са различни от споровете, по всяко от решенията на СЕС, по които са поставени въпросите за тълкуване. С оглед на изложеното съдът приема, че по въпросите по п.2-ри/първи и втори подвъпроси/ не се установява допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 ГПК-противоречие с актове на СЕС.

Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по трети и четвърти въпроси от изложението. Същите са сходни по съдържание.

С ППВС № 1/13.07.1953 г. - т.3 е прието, че мотивите на съдебния акт трябва да бъдат кратки, точни, ясни и убедителни. Мотивите трябва да съдържат: а) най-кратко указание за спора; б) какво приема съдът за установено относно фактическите положения, като посочи след обсъждане и преценката на кои доказателства той идва до тази фактическа обосновка. Когато има разноречиви доказателства, съдът трябва да посочи кои възприема и кои отхвърля, а също и да обясни защо приема едните, а отхвърля другите; в) преценката на установените факти и приложението на закона към тях.

Съгласно т.2 от ППВС № 1/10.11.1985 г. решението е единство от мотиви и диспозитив. Страната, която има правен интерес, може да обжалва решението изцяло или само отделна част от него. Втората инстанция оставя в сила диспозитива, ако след отстраняване на недостатъците в мотивите приеме за правилно същото разрешение. В такъв случай в мотивите се излагат правилните съображения. Тази практика на ВС е доразвита с т.19 от т.решение № 1/04.01.2001 г. по т.дело № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, което не е изгубило сила и при сега действащия ГПК. Според т.19 от цитираното тълкувателно решение дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата като без да представлява нейно повторение, я продължава. Тя има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор за разлика от втората инстанция по отменената процесуална уредба, която беше контролноотменителна и дейността й беше проверяваща по отношение законосъобразността на правните и фактически изводи на първоинстанционния съд. При въззивното обжалване, проверката на първоинстанционното решение е страничен, а не пряк резултат от дейността на този съд, която е решаваща по същество. При въззивното производство съдът при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора. Той достига до свое собствено решение по отношение на иска като извършва в същата последователност действията, които би следвало да извърши първоинстанционния съд. В тази връзка въззивната инстанция трябва да изготви собствени мотиви, което задължение произтича от посочената характеристика на дейността й като решаваща. Поради това тя не може направо да потвърди фактическите и правните констатации на първата инстанция като запише в мотивите на решението си, че те са законосъобразни и обосновани. Дори тогава, когато е възприела мотивите на първоинстанционното решение поради пълното съвпадение на фактическите и правни изводи и защото нейната решаваща дейност е била в същия обем като първоинстанционната, въззивната инстанция всъщност обосновава собствените си изводи, които са резултат на осъществена от нея решаваща, а не контролна дейност.

След собствените си фактически и правни изводи по същество на спора, въззивният съд трябва да направи констатацията за наличието на пълно или частично съвпадение с тези на първата инстанция. В последните два случая ще се изрази непрекият резултат от дейността на въззивния съд, по проверка на обжалваното решение, отразен в диспозитива му - да остави в сила или да постанови ново решение, след като отмени изцяло или частично решението на първата инстанция.

Тази задължителна практика на ВКС е намерила израз и в цитираните от жалбоподателя решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК.

С решение № 164/04.06.2014 г. по гр.дело № 196/2014 г. на ВКС, III г.о. по чл.290 ГПК е възприета практиката на ВКС, изразена в решения по чл.290 ГПК и е прието, че съобразно изискванията на чл. 12 и чл.235 ГПК съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти от които произтича спорното право. Съдът трябва да обсъди в мотивите на решението всички доказателства, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. Освен това трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. В същата насока е разрешението на правния въпрос с решение № 108/16.05.2011 г. по гр.дело № 1814/2009 г. на ВКС, IV г.о. по чл.290 ГПК.

С решение № 227/22.03.2019 г. по гр.дело № 896/2018 г. на ВКС, III г.о. по чл.290 ГПК е разрешен правния въпрос: кога възниква задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на своето решение доводите и възраженията на страните и събраните по делото доказателства, които са от значение за изхода на спора? Прието е, че задължението на въззивния съд в решението си да обсъди събраните доказателства произтича от правомощията му на инстанция по съществото на правния спор (чл. 271 ГПК). То възниква, тогава когато 1) в жалбата или в писмения отговор е въведено оплакване за необоснованост на първоинстанционното решение поради необсъждане или превратно обсъждане на събраните доказателства за твърденията по правата и възраженията, които страните своевременно са заявили и/ или 2) във въззивната жалба или в писмения отговор е въведено основателно оплакване, че в първоинстанционното решение неправилно е приложена доказателствената тежест (чл. 154 ГПК) и/ или 3) въззивният съд за пръв път прилага правилно нормата, регулатор на спорното материално правоотношение и това налага обсъждане на относим факт, който първата инстанция неправилно е квалифицирала като ирелевантен или за който неправилно е приела да е ненужно да обсъди според крайния изход на спора и/ или 4) пред въззивната инстанция са събрани нови доказателства за относими факти от значение за крайния изход на спора. За да признае или да отрече претендираните права или възражения, въззивният съд е длъжен в мотивите на своето решение да посочи кои относими факти, предопределящи крайния изход на спора, намира за доказани и кои намира недоказани, а го изпълнява чрез извършване на самостоятелен анализ на доказателствата, като ги съотнася към конкретните твърдения, въведени от страните. Въззивният съд може да препрати към мотивите на първоинстанционното решение (чл. 272 ГПК), но само ако приеме, че следва да го потвърди. Тогава той е длъжен да се мотивира, защо намира неоснователно оплакването в жалбата или в писмения отговор, че първоинстанционното решение е необосновано и/ или че първата инстанция е приложила неправилно материалния закон и/ или че е приложила неправилно санкционните последици на доказателствената тежест (чл. 272 ГПК).

Трети и четвърти въпроси са разрешени в съответствие с цитираната задължителна практика на ВС и ВКС и с практиката на ВКС. С въззивното решение съдът е препратил към мотивите на първоинстанционното решение, като е приел, че следва да го потвърди. Освен това е обсъдил всички събрани по делото доказателства, както и правнорелевантните факти, от които произтича спорното право. Изложени са мотиви кои от правнорелевантните факти са установени и кои не са се осъществили и възоснова на кои доказателства. Обсъдени са доводите и възраженията на страните от значение за решението по делото. С оглед на това съдът приема, че не е установено допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по трети и четвърти въпроси.

Жалбоподателят е представил с молба от 28.04.2021 г. препис от решение № 2372/10.12.2019 г. по гр.дело № 3102/2019 г. на Софийски апелативен съд и определение № 591/23.11.2020 г. по т.дело № 591/2020 г. на ВКС, I т.о. по чл.288 ГПК. В молбата се твърди, че с влязлото в сила решение на Софийски апелативен съд по гр.дело № 3102/2019 г. е прието, че по сключен договор за ипотечен кредит с анюитетни вноски № 17/31.01.2007 г. между жалбоподателя и ищеца П.Г последният не е потребител, че касационният съд следва да се съобрази с това влязло в сила съдебно решение.

С молба вх. № 66316/17.08.2021 г. жалбоподателят „Ю. Б” АД, чрез адв. М.К. е представил влязло в сила на 24.03.2021 г. решение № 260824/09.02.2021 г. по гр.дело № 7919/2017 г. на Софийски градски съд, с което са отхвърлени предявените от П.С.Г. срещу „Ю. Б” АД установителен иск за обявяване за нищожни, поради тяхната неравноправност на основание чл.146,ал.1, вр.чл.143 ЗЗП на клаузите на чл.2,ал.1,чл.4,ал.2,чл.6,ал.1,2,3,4 и 5 от допълнително споразумение от 16.09.2008 г. към договор за ипотечен кредит от 31.01.2007 г., както и осъдителен иск с правно основание чл.55,ал.1,пр.1 ЗЗД за сумата 87 746 лв. представляваща неоснователно събрани курсови разлики по посочения договор за кредит за периода 20.06.2012 г. – 19.02.2017 г. Твърденията в молбата са, че е налице влязъл в сила съдебен акт, с който е признато за установено, че при сключване на един от договорите за банков кредит, с който П. Г. е кредитирал търговската си дейност същият не е имал качеството на потребител и не може да се ползва от защитата по ЗЗП.

Молбите на жалбоподателя следва да се оставят без уважение. Цитираното решение на Софийски апелативен съд, както и на Софийски градски съд – всяко от тях е между същите страни, по предявени искове на различно основание и с различно искане. Освен това в производството пред ВКС с определението по чл.288 ГПК, съответно при допуснато касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба при първото по ред разглеждане на делото съдът не извършва съдопроизводствени действия по приемане и преценка на нови доказателства.

С оглед изхода на делото в полза на ответника по касационната жалба П. Г. следва да се присъдят направените разноски по делото за настоящата инстанция в поискания размер – 1500 лв. за адвокатско възнаграждение.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 5293 от 04.09.2020 г. по гр.дело № 16506/2019 г. на Софийски градски съд, по касационна жалба вх.№ 273970/15.10.2020 г., подадена от “Ю. Б”АД, със седалище и адрес на управление гр.София, район”Витоша”, ул.Околовръстен път № 260, чрез адвокат М. К., съдебен адрес [населено място], [улица], чрез АД „Б. и Ко”.

Оставя без уважение молба вх. № 3714/28.04.2021 г. и молба вх. № 66316/17.08.2021 г., подадени от „Ю. Б” АД, чрез адв. М. К. за приемане като доказателства по делото на препис от решение № 2372/10.12.2019 г. по гр.дело № 3102/2019 г. на Софийски апелативен съд, определение № 591/23.11.2020 г. по т.дело № 591/2020 г. на ВКС, I т.о.по чл.288 ГПК и решение № 260824/09.02.2021 г. по гр.дело № 7919/2017 г. на Софийски градски съд, ГО,I-11 състав.

Осъжда “Ю. Б”АД, ЕИК 000694749, със седалище и адрес на управление гр.София, район”Витоша”, ул.Околовръстен път № 260 да заплати на П.С.Г., ЕГН [ЕГН] сумата 1500 лв. разноски по делото за настоящото производство за адвокатско възнаграждение.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: