8О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 60473

гр. София, 12.10.2021 година

В.К.С на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на пети октомври през две хиляди двадесет и първа година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА

ЧЛЕНОВЕ: АННА БАЕВА

ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА като изслуша докладваното от съдия Е. В т. дело № 2176 по описа за 2020 г.

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника Т.К.Г. от [населено място] чрез процесуален представител адв. Р. С. срещу решение № 11895 от 21.08.2020 г. по гр. дело № 4968/2019 г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 12 състав, с което е потвърдено решение № 5635 от 23.07.2019 г. по гр. д. № 6067/2017 г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, I-1 състав и ответникът е осъден на основание чл. 78, ал. 1 ГПК да заплати на ищеца сумата от 2 076 лв. - разноски за въззивното производство. С потвърденото първоинстанционно решение ответникът е осъден да заплати на ищеца „А. К“ ЕАД /с предишно наименование „И. К“ ЕАД/ на основание чл. 79 ЗЗД сумата 20 451,61 евро, представляваща главница по договор за кредит № 0060124/15.08.2011 г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба – 17.05.2017 г. до изплащането и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сума в размер на 4 676 лв. - направени разноски по делото за първоинстанционното производство.

Касаторът прави оплакване за недопустимост на въззивното решение, тъй като съдът се е произнесъл по непредявен иск, касаещ връщане на реално получена сума, а не по иск за изпълнение на договорно задължение по процесния договор, съгласно петитума на исковата молба - ищецът е поискал Т.К.Г. да бъде осъден да заплати суми, дължими съгласно договор за кредит № 0060124 от 15.08.2011 г., а съдът е приел, че по същество той е договор за паричен заем. Поддържа, че в исковата молба ищецът изразява становище, че процесният договор е договор за кредит, същият не е сочил и събирал доказателства за реалното предаване на паричната сума, а само доказателства за задължаването на ответника и настъпването на предсрочната изискуемост.

Касаторът излага и доводи за неправилност на въззивния съдебен акт поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, тъй като съдът в противоречие с доказателствата е приел, че ответникът е получил реално сумата. Поддържа, че ищецът не е имал законово право да сключва договор за кредит, поради което постигнатите между страните уговорки в договора за кредит и последващите споразумения са недействителни; споразумението за прехвърляне на кредит от 15.08.2011 г. е сключено само между две страни и не касае прехвърляне на вземане /цесия/, нито може да се разглежда като новация по чл. 107 ЗЗД, тъй като не е налице новационно намерение. Излага съображения, че плащанията, направени след 15.08.2011 г., касаят погасяването на по отм. и задължения, останали неновирани от споразумението, и че по делото не е установено тези плащания да са по договор за заем.

В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът обосновава допускането на касационно обжалване на въззивното решение с наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. 2 ГПК – решението е вероятно недопустимо, както и въззивният съд се е произнесъл по материалноправен и процесуалноправен въпроси в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:

1/ Въпросът, че на 15.08.2011 г. заемната сума е предадена на ответника, е решен в противоречие с решение № 192/07.01.2014 г. по гр. д. № 2519/2014 г. на ВКС, ГК, III г. о. и решение № 174/23.07.2010 г. по гр. д. № 5002/2008 г. на ВКС, ГК, IV г. о.

2/ Предпоставката по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, тъй като е общоизвестен факт, че дружества, които не са имали право да сключват договори за кредит, са сключвали такива, и след като се установи, че тези договори са нищожни, остава нерешен въпросът дали отношенията между страните по договора следва да се уреждат изцяло въз основа на диспозитивните разпоредби на закона или отделни клаузи от договора в т. ч. за предсрочна изискуемост и уговорени обезщетения при неизпълнения трябва да се прилагат.

Ответникът „А. К“ ЕАД /ищец в първоинстанционното производство/, [населено място] чрез процесуален представител адв. В. Я. оспорва касационната жалба и поддържа становище за липса на твърдените от касатора основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Излага съображения за валидност и допустимост на въззивното решение, тъй като съдебният състав се е произнесъл по предявения иск и в рамките на оплакванията, изложени във въззивната жалба. Поддържа, че липсва формулиран конкретен правен въпрос от значение за изхода по делото, решен от въззивния съд, обуславящ извод за допускане до касационно обжалване; посочената в касационната жалба съдебна практика не е относима, а решението на въззивния съд не е постановено в противоречие с нея. По отношение на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК посочва, че въззивният съд правилно е издирил и приложил релевантните правни норми с точното им съдържание, които са достатъчно ясни и конкретни; в доктрината и съдебната практика липсва противоречие относно точния им смисъл или приложението им, поради което не се налага да се дава ново тълкуване на същите, нито да се осъвременява настояща съдебна практика, доколкото не са настъпили изменения в законодателството или в обществените условия. Ответникът релевира доводи за правилност на въззивното решение – спорът е решен съобразно представените доказателства и в съответствие с материалния закон. Подробни съображения излага в представения в срок писмен отговор. Претендира присъждане на направените разноски за касационното производство.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите на страните и провери данните по делото, приема следното:

Касационната жалба е редовна от външна страна - подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и съдържанието й отговаря на разпоредбата на чл. 284 ГПК.

Въззивният съд е констатирал, че на 15.08.2011 г. страните са сключили договор за кредит, по силата на който „И. К“ ЕАД /преименовано на „А. К“ ЕАД /, в качеството на кредитодател, е предоставил на Т. Г., кредитополучател, револвиращ кредит. Между „И. Ф“ АД и ответника бил подписан договор за издаване и ползване на международна кредитна карта iCard Mastercard World Signia, по силата на който първият е предоставил на втория съответната карта и му е открил картова платежна сметка. Със споразумение за прехвърляне на кредит от 15.08.2011 г., сключено между „И. К“ ЕАД като кредитодател, „И. Ф“ АД като картоиздател и Т. Г. като картодържател, страните констатирали, че задълженията на Г. към картоиздателя, възникнали на основание договора за издаване и използване на международна кредитна карта, са в общ размер 70 729,43 евро, като усвоените от лимита по картата суми са в размер 40 799,31 евро, а от лимита за разсрочване - 29 030,12 евро. След анализ на относимите договорни клаузи съдебният състав е установил, че кредитодателят „И. К“ ЕАД се е съгласил да погаси всички задължения на клиента към картоиздателя „И. Ф“ АД със средствата, отпуснати на клиента по договора за кредит /чл. 2/; към момента на подписване на споразумението кредитодателят е прехвърлил по кредитната карта на ответника задълженията му по стара кредитна карта в общ размер 70 729,43 евро и по този начин последните били погасени /чл. 3/; поради рефинасирането договорът за кредит бил усвоен до размера на сумата по чл. 3, а именно 70 729,43 евро и тя следвало се върне на кредитодателя при условията на сключения с него договор за кредит и постигнато съгласие за неговото разсрочване по одобрен погасителен план /чл. 4/; при неплащане в срок на шест поредни минимални погасителни вноски, считано от първо число на следващия месец целият усвоен кредит, вкл. разсрочените задължения, лихви, такси и др. разноски ставали незабавно предсрочно изискуеми, при това без да е необходимо изпращането на уведомление от страна на кредитодателя. Въззивната инстанция е констатирала, че последната погасителна вноска е направена на 31.07.2015 г., а с уведомление от 01.03.2016 г. „И. К“ ЕАД уведомило ответника, че целият усвоен от него кредит, вкл. и разсрочените задължения, ведно с начислените лихви, такси и други разноски са обявени за предсрочно изискуеми, считано от 01.03.2016 г., като пратката била изпратена по пощата на посочения от ответника адрес, който бил и неговият постоянен адрес, но същата не била потърсена от него.

Въззивният съд е приел, че процесният договор е сключен между финансова институция по чл. 3, ал. 1 ЗКИ и физическо лице, имащо качеството „потребител“ по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК. Изложил е съображения, че спрямо договора не се прилагат правилата на ЗПК, предвид стойността на кредита - по-голяма от 147 000 лв. /80 000 евро по фиксираният курс на БНБ за лева/евро 1.95583/, поради което действа изключението на чл. 4, т. 1 ЗПК, т. е. съдът не следи служебно за валидността на договора.

Съдебният състав е посочил, че възражението на касатора за нищожност на договора е заявено несвоевременно. Изложил е и евентуални съображения за неоснователност на това възражение, доколкото кредитодателят в качеството си на финансова институция по чл. 3 от ЗКИ е овластен от закона да отпуска кредити, предоставяйки собствени средства. Приел е, че независимо, че договорът е озаглавен договор за кредит, по съществото си представлява договор за паричен заем, реален договор и се счита за сключен от момента на предаване на заемната сума. Възражението на касатора, че уговорената в договора за кредит сума не е предадена, е прието за неоснователно, доколкото от обсъдените писмени доказателства категорично се установява, че на 15.08.2021 г. в деня на сключване на договора със съгласието на ответника, част от договорения лимит - сумата 70 729,43 евро е преведена в полза на кредитора му по договора за кредитна карта „И. Ф“ АД, което означава, че му е била предадена. Направен е извод, че между страните е възникнало валидно облигационно отношение по договор за заем.

Относно уговорената в чл. 16 от процесния договор автоматична предсрочна изискуемост въззивната инстанция е изложила съображения за невалидност, но е приела че длъжникът – ответник по иска е уведомен надлежно с уведомление от 01.03.2016 г., предвид уговореното в т. 15 от приложимите Общи условия към договора за кредит фингирано връчване на адреса, посочен от кредитополучателя в договора, когато уведомленията и съобщенията на кредитодателя са изпратени и достигнали до този адрес, какъвто е и настоящият случай.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение за проверка на неговата допустимост на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК е неоснователен. Съгласно задължителната практика на ВС и ВКС, обективирана в т. 9 от ППВС № 1/10.11.1985 г., съдът дължи произнасяне и защита само в рамките на заявеното искане и по начина, който е поискан от ищеца. Решението е недопустимо, когато не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, т. е. когато решението е постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване, когато съдът е бил десезиран, когато липсва положителна или е налице отрицателна процесуална предпоставка. Съдът е длъжен да разгледа иска на предявеното основание и когато се е произнесъл по непредявен иск, по незаявена претенция постановеният съдебен акт е недопустим, тъй като липсва положителна процесуална предпоставка, обуславяща надлежно упражнено право на иск, за която съдът е длъжен да следи служебно. С. То решение № 1/17.07.2001 г. на ВКС, ОСГК дейността на въззивната инстанция има за предмет разрешаване на материалноправния спор, произнасяне по спорния предмет на делото, който се въвежда с исковата молба, като съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК и Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС въззивният съд дължи служебно произнасяне по валидността на решението изцяло, служебно произнасяне по допустимостта на първоинстанционния съдебен акт в обжалваната му част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото във въззивната жалба с уточненията в т. 1 и 2 на посоченото Тълкувателно решение. В настоящия случай въззивният съд се е произнесъл по съществото на иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, спрямо който са били налице всички процесуални предпоставки за разглеждане. Искът е подаден от надлежно легитимирано лице, чрез надлежно упълномощен процесуален представител, съдът не е бил десезиран, не са налице отрицателни процесуални предпоставки и въззивната жалба е подадена от надлежно легитимирано лице в преклузивния двуседмичен срок по чл. 259, ал. 1 ГПК.

Съгласно разяснителната част на Тълкувателно решение № 2/2011 г. от 29.02.2012 г. по т.д. № 2/2011 г. на ОСГТК на ВКС, правната квалификация на всеки иск е свързана с допустимостта на постановеното от него решение само когато с последното решаващият съд е нарушил диспозитивното начало на гражданския процес, произнасяйки се извън определения от страните по спора предмет на делото и обхвата на търсената от ищеца защита, а когато липсва такова нарушение, дадената от съда правна квалификация на исковата претенция, с която е сезиран, във всички случаи обуславя правилността на решението му. В множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК /решение № 5/20.02.2012г. по гр. д. № 658/2011г. на ВКС, ГК, ІІI г. о., решение № 77/08.03.2011г. по гр. д. № 127/2010г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 92/23.07.2010г. по гр. д. 92/2009г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 51/07.04.2009г. по т. дело № 623/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 176/03.11.2010г. по т. дело № 118/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 186/26.11.2010г. по т. дело № 417/2009г. на ВКС, ТК и други/ е прието, че предмет на делото е спорното материално субективно право, т. е. претендираното или отричано от ищеца право, индивидуализирано от основанието и петитума на иска, а правната квалификация на спорното право се определя от съда, съобразно въведените от ищеца твърдения и заявения петитум. Когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало, съдът се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран, когато е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, то решението е недопустимо, тъй като е разгледан иск на непредявено основание. В настоящия случай въззивното решение е процесуално допустимо поради това, че въззивният съд е определил правната квалификация на предявеният иск въз основа на твърдените факти и обстоятелства и заявения петитум и е разгледал иска съобразно въведените от ищеца твърдения и заявени искания. Диспозитивното начало не е нарушено, предвид произнасянето от съдебният състав по предявения иск, основан именно на посочения в обстоятелствената част на исковата молба и в нейния петитум договор за кредит № 0060124/15.08.2011 г. Определянето от съда на характера на процесния договор не съставлява недопустима промяна на основанието на иска, съответно произнасяне по непредявен иск. Поради изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че не е осъществено основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК.

Доводите на касатора за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК са неоснователни, тъй като не е осъществена основната предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК. В изложението изобщо не са формулирани правни въпроси, които касаторът да твърди, че въззивният съд е разрешил в противоречие с практиката на ВКС или да са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. По смисъла на задължителните указания на т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по т. дело № 1/2009г. на ВКС, ОСГТК непосочването на правния въпрос от значение за изхода на делото е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да е необходимо ВКС да разглежда допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Касационният съд не е длъжен да изведе релевантния правен въпрос от твърденията на касатора и сочените от него в касационната жалба и изложението към нея факти и обстоятелства и направените оплаквания за нарушения на материалния закон или на съдопроизводствените правила. Оплакването, че от твърденията на ищеца и от събраните доказателства по делото не се установявало, че на 15.08.2021 г. заемната сума била предадена на ответника, всъщност не касае правен, а фактически въпрос, който зависи от събраните по делото доказателства и установените факти и обстоятелства, преценени в тяхната съвкупност и взаимна връзка, поради което преценката може да бъде извършена в производството по чл. 290 ГПК, но не и в производството по чл. 288 ГПК. Мнението на касатора, че дружества, които нямат право да сключват договори за кредит, са сключвали такива, само по себе си не е достатъчно да обоснове допускане на въззивното решение до касационно обжалване, предвид липсата на изрично формулиран въпрос по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Същото представлява оплакване, относимо към правилността на постановения съдебен акт, което е основание за касирането му по смисъла на чл. 281, ал. 3 ГПК, но не представлява основание за допускане на касационно обжалване с оглед критериите, предвидени в чл. 280, ал. 1 ГПК.

Предвид липсата на твърдените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. 2 ГПК не следва да се допуска касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК касаторът трябва да заплати на ответника по касационната жалба сума в размер 1 557 лв., представляваща платено адвокатско възнаграждение за касационното производство.

Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Р. Б, Търговска колегия, състав на Второ отделение

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 11895 от 21.08.2020 г. по гр. дело № 4968/2019г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 12 състав.

ОСЪЖДА Т.К.Г., с ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], ап. 21 да заплати на „А. К“ ЕАД, ЕИК[ЕИК], [населено място], район „Лозенец“, [улица], ет. 8, сума в размер 1 557 лв. /хиляда петстотин петдесет и седем лева/, представляваща платено адвокатско възнаграждение за касационното производство.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.