О П Р Е Д Е Л Е Н И Е№ 60475София, 12.10.2021 година

Върховен касационен съд на Р. Б, Търговска колегия, в закрито заседание на двадесет и девети септември две хиляди двадесет и първа година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА

ЧЛЕНОВЕ:БОНКА ЙОНКОВА

ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ

изслуша докладваното от съдия К. Е т. д. № 1658/2019 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Хранителни стоки” АД, [населено място] срещу решение № 392 от 18.02.2019 г. по в. гр. д. № 1638/2018 г. на Софийски апелативен съд в частта, потвърждаваща постановеното от Софийски градски съд, ГО, І-3 състав решение № 7627 от 15.11.2017 г. по гр. д. № 20047/2014 г. досежно уважените искове на „Симеон-73” ООД, [населено място] срещу дружеството-касатор, съответно: иск с правно основание чл. 87, ал. 3 във връзка с чл. 189, ал. 1 ЗЗД за разваляне на договор за продажба на недвижим имот, обективиран в н. а. № 64, том І, рег. № 00989, дело № 71/1999 г. на нотариус М.В, поради евикция на купувача и частичен иск с правно основание чл. 82 във връзка с чл. 190, ал. 2 ЗЗД за сумата 30 000 лв., като част от сумата 226 831.54 лв., представляваща обезщетение за претърпени вреди поради евикция, изразяващи се в разликата между стойността, на която е закупен имотът, и стойността на същия имот към датата на съдебното отстранение.

Касаторът поддържа, че по отношение на иска за разваляне на процесния договор за продажба въззивното решение е недопустимо поради недопустимост на този иск, тъй като при осъществена евикция договорът за продажба се счита развален по право. Освен това, в касационната жалба са изложени подробни съображения и за неправилност на акта, свързани с дължимостта на претендираното обезщетение за вреди от евикцията, както и с погасяването на вземането за същото по давност. Според касатора, въззивният съд неправилно е преценил, че повишената стойност на имота представлява пряка и предвидима вреда по смисъла на чл. 82 ЗЗД, без да отчете, че увеличението на цената на имота не може да бъде предвидено от обикновения продавач, неразполагащ със специални знания. Изразява несъгласие и с извода, че приложима за вземането за обезщетение за вреди е общата 5-годишна давност по чл. 110 ЗЗД, а не кратката 3-годишна давност по чл. 111, б. „б“ ЗЗД, както и несъгласие с приетия от въззивния съд момент, от който е станало изискуемо това вземане – от развалянето на договора за продажба, а не от момента на евикцията, настъпила с влизане в сила на решението за съдебно отстранение на купувача на имота – 16.12.2009 г.

Като обосноваващи допускане на касационното обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „1. Когато купувачът е съдебно отстранен от закупения недвижим имот, има ли правен интерес от воденето на иск за разваляне на договора за покупко-продажба на същия имот; 2. Когато купувачът е съдебно отстранен от закупения недвижим имот, какъв е давностният срок, с изтичането на който се погасява правото му на иск за обезщетение за вреди, произтичащи от разваляне на договора за покупко-продажба на същия имот – тригодишен по чл. 111, б. „б“, пр. 1 ЗЗД или общият петгодишен срок по чл. 110 ЗЗД; 3. Представлява ли повишената стойност на имота пряка и непосредствена последица на неизпълнението на задължението на продавачите на недвижим имот и която е могла да бъде предвидена при пораждането на задължението, по смисъла на чл. 82 ЗЗД. (Предвиждането на „повишената стойност на имота” включва ли се в „обстоятелствата”, които са били известни на продавача при сключването на договора и на тези „обстоятелства”, които е могло да му бъдат известни; Може ли „повишената стойност на имота” да бъде предвидена от обикновения продавач на недвижим имот, при условие, че той не разполага със специални знания за цените и/или развитието на пазара; Включва ли се дължимата грижа на такъв продавач без специални знания да „предвиди”, че може да бъде заведен иск за собственост, основан на реституционните закони, за да му се вмени отговорност за обезщетение”.

По отношение на така поставените въпроси се поддържа, че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС (чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК), съответно: решение № 296 от 05.11.2013 г. по гр. д. № 48/2013 г. на IV г. о., решение № 190 от 12.08.2014 г. по гр. д. № 6532/2013 г. на IV г. о., определение № 765 от 07.11.2012 г. по гр. д. № 631/2012 г. на IV г. о. и др. (за първия въпрос); решение № 82 от 02.06.2015 г. по т. д. № 1799/2014 г. на II т. о. (за втория въпрос) и решение № 62 от 01.06.1965 г. по гр. д. № 35/65 г. на ОСГК на ВС (за третия въпрос). При условията на евентуалност, за втория и третия въпроси се твърди, че решаването им е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото (чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК).

Ответникът по касация – „Симеон-73” ООД, [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за неоснователност на касационната жалба по съображения в писмен отговор от 13.06.2019 г. Претендира разноски.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.

За да потвърди първоинстанционното решение в частта, с която е уважен предявеният иск за разваляне на процесния договор от 16.04.1999 г. за покупко-продажба на недвижим имот, въззивният съд е споделил извода на първата инстанция, че в случая са осъществени предпоставките по чл. 87, ал. 3 ЗЗД. Правото на ищеца да иска разваляне на този договор е аргументирано с невъзможността на продавача „Хранителни стоки“ АД да изпълни поетото с него задължение за прехвърляне правото на собственост върху имота, която невъзможност произтича от факта, че с влязло в сила съдебно решение за собственици на същия са признати други лица, както и с добросъвестността на купувача по договора, обоснована с липсата на данни да е знаел, че продавачът не е собственик на имота.

Като неоснователно решаващият състав е преценил възражението на ответника за недопустимост на конститутивния иск по чл. 87, ал. 3 ЗЗД, основано на становището му, че с осъществената евикция на купувача процесният договор се счита развален по право. Позовавайки се на конкретна практика на ВКС по реда на чл. 290 ГПК, въззивният съд е застъпил становището, че: Добросъвестният купувач винаги има правен интерес от предявяване на иск по чл. 189, във вр. с чл. 188 от ЗЗД за разваляне на договор за покупко-продажба при кумулативно наличие на следните предпоставки: 1. сключен валиден договор за покупко-продажба между ищеца и ответника с предмет - право на собственост или ограничено вещно право върху недвижим имот; 2. наличие на самостоятелни вещни права, в полза на трето лице върху същия недвижим имот и 3. купувачът да е добросъвестен (не е знаел, че предметът на договора принадлежи на трето лице); Договорът не се разваля по право с факта на съдебното отстраняване на купувача; За уважаването на иска е ирелевантно дали третото лице е предявило правата си и купувачът е отстранен от вещта, или купувачът не е отстранен от вещта, защото към предявяването му е налице висящ спор или третото лице въобще не е предявило претенциите си по съдебен ред, но съществува възможност за това.

Въззивният съд е счел за основателна и претенцията по чл. 82 ЗЗД, предявена като частична за сумата 30 000 лв., за заплащане на обезщетение за вреди от неизпълнението на разваления договор за покупко-продажба, представляващи разликата между цената на имота към момента на сключване на договора за покупко-продажбата му, и цената на същия към датата на съдебното отстранение на купувача – 16.12.2009 г. Приел е, че тази разлика представлява пряка и предвидима вреда за купувача. Посочил е, че вредата за евинцирания купувач е отнемането на вещта и може да се изчерпи с цената, която купувачът е платил, ако за същата цена той може да си купи от пазара равностойна вещ, но когато през времето от покупката до съдебното отстранение цените на пазара са се повишили, вреда е превишението - сумата, която евинцираният купувач трябва да добави към подлежащата на връщане цена, за да купи равностойна вещ. Според съдебния състав, при евикция неизпълнението от страна на продавача на чужда вещ е в причинна връзка с необходимостта евинцираният купувач да плати пазарната цена, такава каквато е при съдебното отстранение, за да си купи равностойна вещ, защото неизпълнението е необходимо и достатъчно условие за извършването на съответния допълнителен разход на свободния пазар. Акцентирано е на това, че предвидимостта се отнася до настъпването на вредите, а не до размера им. Направените в тази насока изводи са базирани на формираната по реда на чл. 290 ГПК (конкретно посочена в решението) практика на ВКС. С оглед на приетото и съобразявайки заключението на изслушаната по делото експертиза, изготвено от вещото лице инж. Я., че към м. декември 2009 г. пазарната стойност на процесния имот е 183 038 лв., предявеният частичен иск за сумата 30 000 лв. е уважен изцяло.

Въззивната инстанция е преценила за неоснователно и възражението на ответника (въззивник в производството пред САС) за погасяване по давност на вземането за вреди за сумата по частичния иск по съображения, че претенциите по чл. 82 ЗЗД се погасяват с общата петгодишна давност, която към завеждането на исковата молба не е изтекла, доколкото давността започва да тече от датата на разваляне на договора.

Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.

Първият от поставените от касатора въпроси, свързан с допустимостта на иска с правно основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД, не може да обоснове допускане на касационния контрол. Отговор на този въпрос е даден в постановеното след образуване на настоящото дело Тълкувателно решение № 1/2019 г. от 02.07.2021 г. на ОСГТК на ВКС, в което е прието, че „Договорът за прехвърляне на вещни права върху чужд недвижим имот не се разваля по право по силата на влязло в сила решение за съдебно отстранение срещу приобретателя на имота и иск по чл. 87, ал. 3 ЗЗД е допустим“. Приетото от въззивния съд е в съответствие с цитираната задължителна съдебна практика, поради което, по отношение на посочения въпрос не е налице поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Касационното обжалване не може да бъде допуснато и по втория въпрос от изложението, касаещ приложимата давност за претенция по чл. 82 ЗЗД при съдебно отстранение на купувача. Видно от мотивите на акта, въззивният съд е приел, че началният момент, от който започва да тече погасителната давност за вземането за обезщетение за вреди, е датата на разваляне на договора за продажба, т. е. с влизане в сила на решението по иска с правно основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД. Доколкото това е бъдещ момент, то в случая по отношение на предявения иск по чл. 82 ЗЗД е спазен както петгодишният срок по чл. 110 ЗЗД, така и тригодишният срок по чл. 111 “б“ ЗЗД. Ето защо, въпросът за приложимата давност се явява ирелевантен за изхода на спора, от което следва и изводът за липса на общата предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Що се отнася до това, кой е началният момент, от който тече давностният срок, макар в касационната жалба да е релевирано оплакване във връзка с приетото от въззивната инстанция, касаторът не е поставил въпрос и поради това такъв въпрос не подлежи на преценка съобразно чл. 280 ГПК.

На последно място, касационният контрол не може да бъде допуснат и по третия въпрос, свързан с основателността на претенцията по чл. 82 ЗЗД: „Представлява ли повишената стойност на имота пряка и непосредствена последица на неизпълнението на задължението на продавачите на недвижим имот и която е могла да бъде предвидена при пораждането на задължението, по смисъла на чл. 82 ЗЗД“. Безспорно, въпросът е релевантен за делото, тъй като е обусловил уважаването на посочения иск, предявен като частичен. Не може да се счете обаче, че за същия е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Посоченото основание е осъществено, когато материалноправният или процесуалноправният въпрос е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд или Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховен касационен съд. Съгласно разясненията в т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, задължителна съдебна практика представляват тълкувателните решения, приемани от Върховен касационен съд на основание чл. 124 ЗСВ при констатирана противоречива или неправилна практика по тълкуването и прилагането на закона, тълкувателните решения, приемани от Върховния съд и Върховния касационен съд при действието на ЗСВ от 1994 г., (отм. ДВ, бр. 64 от 7 август 2007 г.), както и тълкувателните постановления на Пленума на Върховния съд – чл. 59 ЗУС отм. ДВ, бр. 59 от 22 юли 1994 г.). Извън обхвата на практиката, имаща задължителен характер за съдилищата, са тълкувателните решения на общото събрание на колегиите на Върховния съд, постановени при действието на чл. 52, ал.1 ЗУС отм. , които решения служат за ръководство на съдилищата.

В случая, в подкрепа на заявеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касаторът се позовава на решение № 62 от 01.06.1965 г. по гр. д. № 35/65 г. на ОСГК на ВС, т. е. на практика, която няма характер на задължителна. Поради това, противоречието на въззивния акт с тази практика е ирелевантно за преценката по чл. 280 ГПК. От друга страна, по въпрос № 3 е налице практика на Върховен касационен съд, формирана по реда на чл. 290 ГПК, която е предвидена изрично в разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК като значима за това основание, а именно – решение № 296 от 05.11.2013 г. по гр. д. № 48/2013 г. на IV г. о., решение № 190 от 12.08.2014 г. по гр. д. № 6532/2013 г. на IV г. о., решение № 98 от 12.07.2017 г. по гр. д. № 3871/2016 г. на IV г. о. и др. Обжалваното въззивно решение е изцяло в съответствие с тази практика, която се споделя и от настоящия състав. Оттук и изводът, че по отношение на въпрос № 3 не е осъществено основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. От друга страна, съществуването на посочената непротиворечива практика на ВКС изключва наличието и на евентуално поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

С оглед изложените съображения, касационното обжалване не следва да бъде допуснато.

При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, на ответника по касация следва да бъдат присъдени разноски за настоящото производство в размер на сумата 4 000 лв. – адвокатско възнаграждение, чието уговаряне и заплащане в брой е удостоверено в приложения към отговора на касационната жалба договор за правна помощ от 30.05.2019 г.

Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 392 от 18.02.2019 г. по в. гр. д. № 1638/2018 г. на Софийски апелативен съд в частта, потвърждаваща постановеното от Софийски градски съд, ГО, І-3 състав решение № 7627 от 15.11.2017 г. по гр. д. № 20047/2014 г. досежно уважените искове на „Симеон-73” ООД, [населено място] срещу „Хранителни стоки” АД, [населено място], съответно: иск с правно основание чл. 87, ал. 3 във връзка с чл. 189, ал. 1 ЗЗД за разваляне на договор за продажба на недвижим имот, обективиран в н. а. № 64, том І, рег. № 00989, дело № 71/1999 г. на нотариус М.В, поради евикция на купувача и частичен иск с правно основание чл. 82 във връзка с чл. 190, ал. 2 ЗЗД за сумата 30 000 лв.

ОСЪЖДА „Хранителни стоки” АД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица] да заплати на „Симеон-73” ООД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място],[жк], [жилищен адрес] партер разноски за настоящото производство в размер на сумата 4000 (четири хиляди) лева.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:ЧЛЕНОВЕ: