Върховен касационен съд, I т. о., определение по т. д. № 995/2020 г., стр. 4/7

ОПРЕДЕЛЕНИЕ№ 60538София, 12.10.2021 г.В.К.С, Първо търговско отделение, в състав:

Председател: Е. Ч

Членове: Росица Б.

В. Х

разгледа в закрито заседание докладваното от съдията Христакиев т. д. № 995 по описа за 2020 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 280 и сл ГПК, образувано по касационна жалба на ответниците М. М., М. М. и А. Я. срещу въззивно решение на Пловдивски апелативен съд, с изложени оплаквания за неправилност и искане за отмяната му със съответните последици.

Ищецът „Ю. Б“ АД не изразява становище.

По допускането на касационно обжалване по реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното.

Въззивният съд е бил сезиран с въззивни жалби на ответника Я. и на ответниците М. М. и М. М. срещу първоинстанционно решение, с което Хасковският окръжен съд:

- е признал за установено по реда на чл. 422 ГПК и във връзка с издадена заповед за незабавно изпълнение, че ответниците М. М. и М. М. дължат на първоначалния ищец „Б.П.Б“ АД парични вземания, произтичащи от договор за банков кредит от 15.10.2007 г. и следващи анекси към него, а именно: главница в размер на 103 809, 73 лв., заедно със законната лихва, договорна лихва в размер на 25 087,77 лв., неустойка за забава (наказателна лихва) в размер на 1139,99 лв. и такси и разноски по договора общо в размер на 1626,50 лв.;

- прекратил е производството по предявените по реда на чл. 422 ГПК искове с предмет същите вземания, насочени срещу ответника Я., а по предявените срещу него осъдителни искове по чл. 430 ТЗ за тези вземания го е осъдил да заплати същите суми при условията на солидарност с първите двама ответници.

След частична отмяна, респ. потвърждаване на първоинстанционното решение, въззивният съд като краен резултат е уважил исковете по чл. 422 ГПК срещу ответниците М. и по чл. 430 ТЗ срещу ответника Я. за сумите: 102 891, 65 лв. главница, заедно със законната лихва, 11 555, 96 лв. договорна лихва и 1464,88 лв. такси и разноски по договора.

За да постанови решението си, въззивният съд е намерил за неоснователни поддържаните във въззивните жалби възражения срещу исковете.

Приел е, че по предходно производство по чл. 417 и чл. 422 ГПК с влязло в сила решение между същите страни са били уважени предявени по реда на чл. 422 ГПК искове за парични вземания на банката, основаващи се на същия договор за банков кредит, а именно: 13384,68 лв. главница, част от падежиралата и изискуема към момента на подаване на заявлението за заповед за незабавно изпълнение главница в размер на 19 445,65 лв., 16 036,87 лв. просрочена договорна лихва и 24,10 лв. наказателна лихва. Приел е, че с това предходно решение са уважени частични искове за същите вземания, поради което е намерил, че с формираната сила на пресъдено нещо са преклудирани възраженията на ответниците срещу действителността на процесния договор за анексите към него. Последното е обосновал и със задължителните указания по ТР № 3/16 на ВКС-ОСГТК, като е отрекъл поддържаната от ответниците теза, че тези указания не следва да се съобразяват в настоящия случай, доколкото тълкувателното решение е постановено след влизането в сила на решението по частичните искове.

Независимо от извода за преклузия, съдът е разгледал и по същество направените възражения, като е намерил същите за неоснователни.

По възражението за нищожност на основния договор и анексите поради липса на съгласие с оглед отсъствие на представителна власт на сключилите ги от името на ответниците пълномощници съдът е посочил, че липсата на представителна власт няма за последица нищожност, а висяща недействителност (съгласно ТР № 5/14 на ВКС-ОСГТК). Независимо от това е приел, че договорите и анексите са били сключени и при наличието на съответна представителна власт съобразно изявленията на ответниците М., като упълномощители, в представените по делото пълномощни. Освен това в конкретния случай сключването на договора и анексите следва да се счита и потвърдено от длъжниците с извършените както след сключването на договора, така и на всеки анекс, плащания в погашение на задълженията по кредита, както и че ответниците М. в първото производство по чл. 422 ГПК са направили изявления (признание на допусната забава в плащанията, и твърдения за поискано споразумение с кредитора), несъвместими с позоваване на недействителност на договора поради липса на представителна власт.

За неоснователно съдът е намерил и възражението за неправилно отнасяне на платени от ответника М. суми за погасяване на други задължения. Приел е, че извършените плащания правилно са били приети от банката за погасяване на задължения (просрочена лихва и такси) по издадената към този момент заповед за незабавно изпълнение по първото производство по чл. 422 ГПК, тъй като в случая не се прилага правилото на чл. 76, ал. 1 ЗЗД (съобразно тезата на ответниците) предвид липсата на няколко самостоятелни главни задължения, а това по чл. 76, ал. 2 ЗЗД.

Възраженията за неравноправност на клаузи от договора съдът е разгледал по същество и е намерил същите за неоснователни, освен възражението по чл. 143, ал. 1, т. 2 ЗЗП вр. чл. 10, ал. 3 ЗЗД, по което е приел, че уговорките в анексите за трансформиране на просрочените лихви в част от редовната главница по договора нарушават установената в чл. 10, ал. 3 ЗЗД обща забрана на анатоцизма, поради което са нищожни съгласно чл. 146, ал. 1 ЗЗП, но тяхната нищожност не води до нищожност на договора изцяло, тъй като същият може да се прилага и без тях, като размерът на задълженията се определи чрез изключване на тези лихви от размера на главницата.

Допускане на касационно обжалване се иска на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК по четири въпроса.

Поставя се на първо място въпросът „Частичен ли е искът по гр. д. № 2872/2015 г. на ХРС – с предмет закъснели вноски – главница и лихви за период 23.05.2014 г. - 23.08.2015 г. спрямо искът по настоящото дело – с предмет целият размер на кредита – главница и лихви, поради предсрочна изискуемост, настъпила на 20.10.2017 г.?“, като се поддържа, че по този въпрос изводите на въззивния съд противоречат на задължителната практика по ТР № 3/16 на ВКС-ОСГТК.

Така формулиран, въпросът не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като е не от правно, а от фактическо естество. Дали даден иск, разгледан с влязло в сила решение, е частичен или не, зависи от начина на предявяването му с оглед заявения обем на поисканата в съответното производство съдебна защита.

Независимо от това, дори и от некоректната формулировка на въпроса да бъде извлечен правен такъв (макар и това да е извън правомощията на касационната инстанция съобразно разясненията по т. 1 от ТР № 1/09 на ВКС-ОСГТК), то не е налице противоречие на изводите на въззивния съд в това отношение с установената практика на ВКС.

Макар и по приложението на чл. 110-111 ЗЗД, налице е установена последователна практика на ВКС (напр. т. д. № 1157/18, II т. о., и цитираната там практика), съгласно която уговореното между страните по договор за заем/кредит връщане на предоставената сума на погасителни вноски не придава на този договор характера на такъв за периодични платежи, а представлява уговорка за изпълнение на задължението на части. Следователно при уговорено връщане на заетата сума посредством периодичното заплащане на отделни погасителни вноски включените като компонент на всяка отделна вноска суми за главница не представляват отделни самостоятелни вземания, а само части от общото вземане за главница. Оттук и съдебно предявените претенции за заплащане на само някои от уговорените погасителни вноски с настъпил падеж имат характера на частичен иск за част от вземането за главница, съответно формираната с влязлото в сила решение по частичния иск сила на пресъдено нещо следва да бъде зачетена в следващите производства между същите страни съгласно т. 2 от ТР № 3/16 на ВКС-ОСГТК. С така установената практика въззивното решение е съобразено, поради което по този въпрос касационно обжалване не може да бъде допуснато.

Поддържат се и основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК по въпроса „Следва ли да се приложи ТР № 3/22.04.2019 г. по тълк. д. № 3/2016 г. на ОСГТК ВКС, по отношение на решението по гр. д. № 2872/2015 г. ХРС, при положение, че към датата на постановяване на решението, е била налице практика по чл. 290 ГПК, според която с решението по частичен иск общи правопораждащи факти на спорното право не се ползват със сила на пресъдено нещо при предявен в друг исков процес иск за разликата до заявения пълен размер на вземането, произтичащо от същото право.“.

Изложени са доводи, че изводът на въззивния съд, че следва да бъде зачетена формираната с влязлото в сила решение сила на пресъдено нещо като преклудираща възраженията на ответниците за недействителност на договора противоречи на практиката, установена към момента на водене на производството по гр. д. № 2872/15, че със сила на пресъдено нещо решението се ползва само по отношение на спорното материално право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на делото и тази сила не обхваща установените с решението общи правопораждащи факти.

Въпросът може да бъде счетен за релевантен съгласно общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, но не се обосновават специалните предпоставки на основанията по т. 1 и т. 2.

Противоречие между изложените в тази насока изводи на въззивния съд и установената практика на ВКС не може да бъде обосновано, тъй като тези изводи са в съответствие с актуалната задължителна практика по ТР № 3/16 – т. 2. Независимо от това, дори и тези изводи на въззивния съд да бъдат подложени на преценка съобразно практиката към момента на образуване и приключване на първия исков процес, следва да се отбележи, че е неоснователно позоваването на съществувалата към този период практика, доколкото тази практика в действителност е била не последователна, а противоречива (напр. т. д. № 716/10, I т. о. на ВКС, от една страна, гр. д. № 635/09 на IV г. о. на ВКС, от друга страна) и именно тази противоречивост е наложила и произнасянето на ВКС с посоченото тълкувателно решение. От тази гледна точка въззивното решение съответства на тази част от противоречивата практика, приета за правилна по задължителен начин с тълкувателното решение, съответно противоречието му с останалата част от тази практика, на която именно се позовават жалбоподателите, но чиято правилност е отречена с тълкувателното решение, не може да бъде прието за основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

По отношение на основанието по т. 2 на чл. 280, ал. 1 ГПК достатъчно е да се посочи, че такова не може да бъде налице, доколкото жалбоподателите се позовават на цитираната в изложението практика на ЕСПЧ, докато съгласно чл. 280, ал. 1, т. 2, пр. 2 ГПК касационно обжалване може да бъде допуснато при противоречие с актове на СЕС.

Касационно обжалване не може да бъде допуснато и по третия въпрос „Неравноправни ли са клаузите в договорите за банков кредит, с които банката едностранно определя размера на лихвения процент. Прилагат ли се за тези клаузи изключенията, предвидени в чл. 144, ал. 2 и ал. 3 от ЗПП? Какво трябва да е съдържанието на такива клаузи и как трябва те да се тълкуват от съда съобразно чл. 147, ал. 1 и ал. 2 от ЗПП?“.

В третата си част въпросът е изцяло неотносим към спора.

В останалата си част въпросът не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото не е обусловил правните изводи на въззивния съд.

По отношение на уговорката по чл. 14, ал. 4 от договора и чл. 2, ал. 3 от трите анекса (от значение за настоящата фаза на касационното производство с оглед формулировката на въпроса, ограничена единствено до уговорките за едностранно определяне на лихвения процент и изключваща въпроса за неравноправността на други клаузи, оспорени от жалбоподателите на това основание в хода на първоинстанционното и въззивното производство) въззивният съд е приел, че в случая за процесния период няма едностранна промяна на размера на приложимата лихва, тъй като лихвата е променяна само с подписване на анексите между страните.

Така изложените мотиви в действителност се свеждат до извода, че след като в конкретния случай за исковия период не е било налице извършено в хода на изпълнението на договора едностранно изменение на приложимия лихвен процент, а лихвата се начислява съобразно уговорените в анексите размери, въпросът за приложимостта на тези уговорки, съответно за тяхната неравноправност, е без значение за изхода на спора. Въззивният съд следователно не е обсъждал въпроса на неравноправността на тези клаузи съобразно критериите по чл. 143 и сл. ЗПП, поради което така поставеният въпрос не е обуславящ.

Не обосновава допускане на касационно обжалване и последният въпрос “Приложима ли е разпоредбата на чл. 76, ал. 2 ЗЗД в случаите, когато има няколко главни задължения – едното на етап – принудително събиране по изпълнително дело № 1251/2015 г., а другото – текущо задължение, което към момента на вноските не е обявено за предсрочно изискуемо.“.

Въпросът не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Същият е формулиран с предпоставката за наличие на няколко главни задължения, която обаче въззивният съд е отрекъл да е налице в конкретния случай, като е приел, че е налице само един главен лихвоносен дълг, произтичащ от договора за кредит. С оглед тези мотиви на въззивния съд релевантен би бил следователно въпрос представляват ли главни задължения по смисъла на чл. 76, ал. 1 ЗЗД във връзка със задължителното тълкуване по т. 1 от ТР № 3/17 на ВКС-ОСГТК различните части – някои съдебно предявени – от произтичащите от един договор главно и акцесорни вземания, какъвто обаче не е формулиран.

Във връзка с този въпрос не е налице и специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото изводът на въззивния съд за приложимост на правилото на чл. 76, ал. 2 ЗЗД в конкретния случай, предвид наличието на едно главно задължение за главница по договора за заем, и акцесорни вземания за лихви и такси, е съобразен със задължителното тълкуване по т. 1 от ТР № 3/17.

С тези мотиви съдътОПРЕДЕЛИ:Не допуска касационно обжалване на решение № 5/08.01.2020 г. по т. д. № 690/2019 г. по описа на Пловдивски апелативен съд.

Определението не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове: