1 № 60 650/12.10.2021 г.Върховен касационен съд на Р. Б, Гражданска колегия, Четвърто отделение в закритото съдебно заседание на двадесет и осми септември две хиляди двадесет и първа година в състав:Председател: В. Р

Членове: Г. М

Л. Агледа докладваното от съдия Михайлова гр.д. № 1650 по описа за 2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Обжалвано е решение № 260149/26.11.2020 г. по гр.д. № 749/2020 г., с което Плевенски окръжен съд, потвърждавайки решение № 913/17.07.2020 г. по гр.д. № 5004/2019 г. на Плевенски районен съд в обжалваната част, по иска, предявен при условията на чл. 422, ал. 1 ГПК, е признал за установено по отношение на „К.И.И БГ“ ЕАД, че Н.Р.К. му дължи сумата 5 193.21 лв. – непогасена главница по договор за потребителски кредит № ..../...... г., ведно със законните лихви от 21.03.2019 г., осъждайки ищецът да заплати на основание чл. 78, ал. 1 ГПК разноски в заповедното и исковото производство.

Решението се обжалва от Н К. с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка за правилност при предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК по следните правни въпроси (уточнени, съгласно т. 1 от ТР № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. ОСГТК на ВКС): 1. От кога настъпва изискуемостта на вземането, когато са настъпили уговорените условия за предсрочната му изискуемост, но кредиторът е бездействал да я обяви? 2. Подаденото заявление за заповед за изпълнение прекъсва ли срока на погасителната давност? и 3. Допустимо ли е кредитодателят да въведе като условие за отпускане на кредита задължение кредитополучателят да сключи застраховка, след това да включи като елемент от месечните вноски авансово платената вместо кредитополучателя застрахователна премия и длъжен ли е съдът да разгледа възражението, че месечните вноски за връщане на кредита няма такъв елемент? Касаторът счита въпросите включени в предмета на обжалване (общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол), а допълнителните по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК извежда с твърдения, че на първите два въззивният съд е отговорил в противоречие съответно с каузалната практика на Върховния касационен съд и с нормативното тълкуване, извършено с т. 14 от ТР № 2/ 26.06.2015 г. по тълк.д. № 2/ 2013 г. ОСГТК на ВКС, а въпросите в третата група са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Позовава се и на очевидна неправилност - основанието за допускане на касационния контрол по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. По същество се оплаква, че решението е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон. Претендира разноски.

Ответникът по касация „К.И.И БГ“ ЕАД възразява, че повдигнатите въпроси нямат претендираното значение, а решението е правилно. Претендира юрисконсултско възнаграждение.

Настоящият състав намира жалбата с допустим предмет – арг. от чл. 113, изр. 2 ГПК, задаващ ниския праг по чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК за допуск до касация по всеки иск срещу потребител, разгледан с въззивно решение, което е постановено след влизане в сила на действащата редакция на чл. 113, изр. 2 ГПК; при надлежна процесуална легитимация – касатор е ответникът по уважения иск за главница; спазен срок по чл. 283 ГПК и всички останали предпоставки за нейната редовност и допустимост, но повдигнатите въпроси нямат претендираното значение, а не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Съображения:

За да уважи изцяло иска за съществуване на вземането за главницата за сумата 5 193.21 лв. по заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК, издадена в полза на ищеца „К.И.И БГ“ ЕАД срещу ответника Н.Р.К., въззивният съд е приел, че е сборът от дължимата непогасена част от 11-тата месечна вноска с падеж 07.04.2014 г. и следващите 61, уговорени с писмения договор за потребителски кредит №..../........ г., по който кредитодател е „УниК.К.Ф“ ЕАД, а ответникът – кредитополучател. Намерил е, че тяхната изискуемост и падеж е настъпвал на всяко 7-мо число от съответните месеци, както е по погасителен план, защото макар да са се осъществили уговорените условия за обявяване на предсрочна изискуемост, кредитодателят не е упражнил това свое право, а пречка за уважаването на иска за съществуването на вземането за главница по издадената заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК не произтича само поради това, че уговореният падеж на последните две е настъпил след 21.03.2019 г. - датата на подаденото заявление. Позовал се е на фикцията по чл. 422, ал. 1 ГПК, съгласно която искът за съществуване на вземането се смята предявен от момента на подаване на заявлението за заповед за изпълнение при спазването на срока по чл. 415, ал. 4 ГПК; на т. 18 от ТР № 4/18.06.2014 г. по тълк.д. № 4/2013 г. ОСГТК на ВКС, според която за вземане, произтичащо от договор за кредит с уговорка, че целият кредит става предсрочно изискуем при неплащане на определен брой вноски или при други обстоятелства, а кредиторът може да събере вземането си, без да уведоми длъжника, вземането става изискуемо, след като кредитодателят е упражнил правото си да направи кредита предсрочно изискуем и е обявил на длъжника предсрочната изискуемост; а и на логиката на ТР № 8/02.04.2019 г. по тълк.д. № 8/2017 г. ОСГТК на ВКС, според която съдът по иска по чл. 422, ал. 1 ГПК е длъжен да зачете падежа на вноските за връщане на кредита по издадената заповед за изпълнение, включително когато падежът/ изискуемостта е настъпил след момента на подаденото заявление за заповед за изпълнение, но преди да приключи съдебното дирене пред инстанцията, която разглежда иска по същество. Материалната легитимация на ищеца като кредитор по вземането за главница въззивният съд е приел да произтича от договор от 27.10.2014 г., с който кредитодателят е прехвърлил на „УниК.И.И БГ“ ЕАД вземанията си по договора за кредит с ответника.

Разгледал е, но е намерил за неоснователно, възражението, че месечните вноски нямат за елемент (не включват в съдържанието си) застрахователната премия по сключения от ответника договор за застраховка в полза на кредитодателя. Първо, защото са неверни твърденията на ответника, че е бил „принуден“ да застрахова своята гражданска отговорност към кредитодателя. Намерил е, че сключването на такъв договор е опция, от която кредитополучателят се е възползвал. Второ, защото в пределите на договорната свобода (чл. 9 ЗЗД) е постигнатото съгласие кредитодателят да преведе авансово уговорената застрахователна премия, да я включи към главницата, а кредитополучателят да я изплаща на равните месечни вноски в погасителния план към договора за кредит.

За да отхвърли и възражението за погасителна давност, въззивният съд е приел, че вземането за връщане на кредита се ползва с общата погасителна давност по чл. 110 ЗЗД; 07.04.2014 г. е началната дата за 5-годишния срок на погасителната давност, с която се ползва първата (частично) непогасена месечна вноска, формираща главницата по заповедта за изпълнение, срокът не е изтекъл към 21.03.2019 г., от когато искът по чл. 422, ал. 1 ГПК се счита предявен, давността е прекъсната (чл. 115, б. „б“ ЗЗД) и не тече докато трае съдебния процес относно вземането (чл. 116, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД), а не са погасени по давност и останалите 61 неплатени вноски, доколкото началото на давностните срокове за всяка е 7-мо число на следващите месеци.

При тези мотиви на въззивния съд първият повдигнат материалноправен въпрос обосновава решението, но отговорът, който въззивният съд е дал, не противоречи, а съответства на т. 18 от ТР № 4/18.06.2014 г. по тълк.д. № 4/2013 г. ОСГТК на ВКС. Поради това каузалната практика, с която касаторът обосновава допълнителната предпоставка по ч. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, е изоставена и не се прилага след това тълкувателно решение, а по този въпрос обжалваното решение не следва да се допуска до касационен контрол.

Общата предпоставка за допускане на касационния контрол е налице и по втория повдигнат от касатора материалноправен въпрос, но и по него е изключено основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. С т. 14 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк.д. № 2/ 2013 г. се прие, че подаването на молба за изпълнителен лист на извънсъдебно изпълнително основание по чл. 242 ГПК отм. не прекъсва давността на основание чл. 116, б. „в“ ЗЗД. Мотивите към тази точка разграничават извършеното нормативно тълкуване от хипотезата на заявление за заповед за изпълнение, когато искът по чл. 422, ал. 1 ГПК е предявен при спазване на всички предпоставки за допустимост. Р. от въззивния съд правен спор попада в разграничението. За него т. 14 от този тълкувателен акт не се отнася. И по втория повдигнат въпрос обжалваното решение не следва да се допуска до касационен контрол.

Първият материалноправен въпрос, включен в третата група от повдигнатите от касатора, не обуславя решението, а по него е изключена общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол. Въззивният съд не е приемал, че страните по кредитното правоотношение са предвидили като условие за отпускане на кредита кредитополучателят да застрахова отговорността си към кредитодателя. Приетото е, че това е само опция (възможност), от която кредитополучателят се е възползвал.

Вторият материалноправен въпрос, включен в тази група от повдигнатите от касатора, обуславя решението, но съответства на съдебната практика по чл. 9 ЗЗД приетото от въззивния съд, че в пределите на договорната свобода е уговореното от страните по кредитното правоотношение авансово плащане на застрахователната премия и включването й като елемент от месечните вноски по погасителния план. Приема се, че границите на договорната свобода, установени в чл. 9 ЗЗД, ограничават императивните материалноправни норми и добрите нрави. Точно така е приел и въззивния съд. Тази практика настоящият състав споделя и не съзира основание да я променя. За изключената предпоставката по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е необходимо да се посочи също, че касаторът не визира конкретна материалноправна норма, на която уговореното от страните по кредитното правоотношение авансово плащане на застрахователната премия и включването й като елемент от месечните вноски да противоречи, нито подобна клауза нарушава добрите нрави.

Процесуалноправният въпрос в третата група от повдигнатите от касатора не обуславя решението. Начинът, по който е формулиран, го свежда до оплакване, че въззивният съд е бил длъжен, но не е разгледал възражението на ответника (сега касатор), че дължимите на ищеца месечни вноски нямат в съдържанието си този елемент (касационно основание по чл. 281, т. 3, пр. 2 ГПК). Върховният касационен съд обаче в настоящата фаза по селектиране на жалбата няма правомощие да се произнася по касационните основания – така и ТР № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/ 2009 г. ОСГТК на ВКС. Отделен е и въпросът, че изложените от въззивния съд мотиви налагат противоположния извод – възражението е разгледано, но е прието за неоснователно.

Касаторът не обосновава в какво е изразена очевидната неправилност на решението. Подобно заявяване на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК изключва възможността ответникът по касация ефективно да участва в настоящата предварителна фаза по допускане на касационната жалба до разглеждане, а с това – и възможността касационният контрол да бъде допуснат на това основание.

При този изход на делото и съгласно чл. 78, ал. 8 ГПК касаторът дължи възнаграждение за представителството на ответника по касация пред настоящата инстанция. Съдът го определя за сумата 50.00 лв., като остойностява положения труд в представения писмен отговор на жалбата, съобрази ниската сложност на този стадии на исковото производство и законовата възможност възнаграждението да е под минималния размер по чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащане на правната помощ.

При тези мотиви, съдътО П Р Е Д Е Л И :НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 260149/ 26.11.2020 г. по гр.д. № 749/2020 г. на Плевенски окръжен съд.

ОСЪЖДА Н.Р.К. да заплати на „К.И.И БГ“ ЕАД сумата 50.00 лв. – юрисконсултско възнаграждение за представителството пред Върховен касационен съд.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.