О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 60768

гр.София, 11.11.2021 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Р. Б, Трето отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на четвърти ноември две хиляди двадесет и първа година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Е. Т

ЧЛЕНОВЕ: Д. ДГ. Н

като изслуша докладваното от съдия Д. Д гр. д. № 2257 по описа за 2021 г. приема следното:

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Г.П.Д. и М.П.С. против решение № 260039 от 19.03.2021 г., постановено по в. гр. д. № 436 по описа за 2020 г. на Силистренския окръжен съд. С обжалваното решение е потвърдено решение № 260495 от 19.10.2020 г. по гр. д. № 977 по описа за 2019 г. на Силистренския районен съд в частта, с която са отхвърлени предявените от Г.П.С. и М.П.С. срещу Д.Д.И. искове с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД и чл. 40 ЗЗД за прогласяване нищожността на покупко-продажбата, оформена с нотариален акт №, том, рег. №, дело № г. на нотариус Н. Н., по силата на който П.М.С. е продал на Д.Д.И. апартамент четири, находящ с в [населено място], [улица],, заедно с принадлежащите му избено помещение и идеални части от сградата. Касаторите твърдят, че решението на Силистренския окръжен съд е недопустимо в частта, с която съдът се е произнесъл по иска за нищожност на покупко-продажбата поради противоречие с добрите нрави, неправилно е поради необоснованост, нарушение на материалния закон и нарушения на съдопроизводствените правила-основания за касационно обжалване по чл.281, т.2 и т.3 от ГПК. Като основания за допускане на касационното обжалване сочат вероятна недопустимост, очевидна неправилност и т. 1 и т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК по следните въпроси:

1. Какво е правното основание на иск за недействителност на двустранен възмезден договор, сключен от представител в рамките на представителната му власт, при нееквивалентност на насрещната престация, договорена от представителя, с която обективно се уврежда имуществото на представлявания-квалификация по чл.26, ал.1, предложение трето от ЗЗД или по чл.40 от ЗЗД? Според касаторите съдът е възприел първата правна квалификация в противоречие с практиката на ВКС, съдържаща се в решения № 241 от 15.01.2021 г. по гр. д. № 3796/2019 г. на IV ГО, № 65 от 21.03.2017 г. по гр. д. № 639/2016 г. на IV ГО, т. 3 от ТР № 5 от 12.12.2016 г. по тълк. д. № 5/2014 г. на ВКС, ОСГТК. Неправилната квалификация е довела до постановяване на недопустимо решение в тази част.

2. Когато на пълномощника е предоставена пълна свобода да избира вида и условията за разпореждане с имущество, може ли да се приеме, че ако той избере и сключи възмездна сделка при нееквивалентност на престациите, тя по никакъв начин не уврежда интереса на представлявания и следователно липсва субективния елемент от фактическия състав на чл. 40 ЗЗД? Може ли да се приеме, че има сделки, които въпреки че са нищожни, не увреждат интереса на представлявания с оглед предоставената от него чрез пълномощното свобода на договаряне? Разрешението на въззивния съд по въпроса противоречи на решения № 140 от 15.10.2015 г. по т. д. № 2092/2014 г. на I ТО, № 841 от 19.01.2010 г. по гр. д. № 3530/2008 г. на IV ГО, № 586 от 01.11.2010 г. по г. д. № 853/2009 г. на IV ГО, № 439 от 20.03.2012 г. по г. д. № 23/2011 г. на I ГО, № 21 от 24.03.2015 г. по г. д. № 3529/2014 г. на IV ГО, № 27 от 02.02.2015 г. по г. д. № 4265/2014 г. на IV ГО, № 193 от 05.01.2018 г. по г. д. № 608/2017 г. на III ГО.

3. Ако упълномощителят е предоставил широки пълномощия на представителя си, включващи и правото за безвъзмездно разпореждане с неговото имущество, освободен ли е съдът, сезиран с иск по чл. 40 ЗЗД, от задължението да извърши преценка дали оспорената сделка е сключена във вреда на представлявания, както и намерението за увреждане у представителя, или следва да обсъди всички обстоятелства във връзка с интересите на представлявания и мотивите на представителя да сключи сделката? Може ли да се приеме, че целта на упълномощаването не е да се сключи изгодна сделка и да не се обсъжда въпросът за увреждането и намерението за увреждане? Според касатора по този въпрос въззивното решение влиза в противоречие с ТР № 5 от 12.12.2016 г. по тълк. д. № 5/2014 г. на ВКС, решения № 27 от 02.02.2015 г. по г. д. № 4265/2014 г. на IV ГО, № 193 от 05.01.2018 г. по г. д. № 608/2017 г. на III ГО, № 934 от 13.09.2010 г. по г. д. № 3657/2008 г. на IV ГО, № 439 от 20.03.2012 г. по г. д. № 23/2011 г. на I ГО, № 140 от 15.10.2015 г. по т. д. № 2092/2014 г. на I ТО, № 615 от 15.10.2010 г. по г. д. № 1208/2009 г. на III ГО.

4. Когато представителят е договарял сам със себе си и се е облагодетелствал от увреждащата сделка, нужно ли е да се доказва „споразумяване“, като субективен елемент от фактическия състав по чл. 40 ЗЗД? Касаторът счита, че разрешението на въззивния съд по този въпрос противоречи на решение № 140 от 15.10.2015 г. по т. д. № 2092/2014 г. на I ТО на ВКС.

5. Допустимо ли е съдът да основава решението си върху твърдения и обстоятелства, които не са въведени или изтъкнати от страните и не обосновават техните искания и възражения? По този въпрос въззивният съд е допуснал противоречие с решения № 230 от 11.02.2013 г. по т. д. № 1090/2011 г. на II ТО, № 288 от 29.12.2015 г. по г. д. № 2293/2015 г. на III ГО, № 222 от 18.07.2012 г. по г. д. № 1186/2011 г. на III ГО, № 361 от 20.05.2015 г. по г. д. № 1692/2014 г. на IV ГО, № 361 от 25.09.2012 г. по г. д. № 1626/2011 г. на IV ГО, № 200 от 23.06.2015 г. по г. д. № 6459/2014 г. на IV ГО, т. 1 и т. 3 на ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК.

6. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди и да извърши самостоятелна преценка в мотивите си на всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства и правнорелевантни факти? По този въпрос обжалваното решение противоречи на решения № 222 от 27.03.2018 г. по т. д. № 505/2017 г. на II ТО, № 117 от 12.07.2017 г. по г. д. № 5654/2015 г. на IV ГО, № 27 от 02.02.2015 г. по г. д. № 4265/2014 г. на IV ГО, № 222 от 06.04.2017 г. по т. д. № 425/2015 г. на II ТО, № 134 от 30.12.2013 г. по т. д. № 34/2013 г. на II ТО, № 212 от 01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на II ТО на ВКС.

7. Как следва да постъпи съдът, когато по повод иск за недействителност на една сделка по чл. 40 ЗЗД установи признаци за нейната привидност, което по своята същност съставлява основание за нищожност по чл. 26, ал. 2 ЗЗД?

Ответницата по касационната жалба Д.Д.И. счита, че не са налице основанията за допускане на решението на Силистренския окръжен съд до касационно обжалване, като оспорва жалбата и по същество. Претендира за присъждане на 1 000 лв. разноски за касационното производство.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намира следното:

Ищците Г.П.Д. и М.П.С. са изложили в исковата молба, че са наследници на П. С., починал на 28.05.2019 г. В последните години преди смъртта си е живеел с ответницата Д.Д.И.. Преди около две години е било установено, че страда от злокачествено заболяване, като през последните месеци от своя живот не можел да се движи. Често изпадал в нервни кризи и не можел да разсъждава логично. На 18.05.2019 г. П. С. подписал пълномощно в полза на ответницата за разпореждане със собствения му недвижим имот в [населено място], а на 28.05.2019 г. е починал. Посредством това пълномощно ответницата е продала на 21.05.2019 г. себе си имота на цена от 9500 лева - 4 пъти по-ниска от данъчната оценка на имота, която възлиза на 31 352.40 лева. Ищците са заявили, че сделката противоречи на добрите нрави, а освен това е била сключена във вреда на представлявания, поради което са поискали да бъде прогласена за нищожна.

В отговора на исковата молба ответницата Д.Д.И. е оспорила всички фактически твърдения на ищците. Заявила е, че в продължение на 17 години е живяла съвместно с П. С. в апартамента, предмет на покупко-продажбата, като се е грижила за онкоболния до смъртта му.

Според приетата по делото съдебно-техническа експертиза апартаментът, предмет на продажбата, е в много лошо състояние, краен и преходен като местоположение, без изолация. Пазарната му стойност към момента на сделката възлиза на 52 000 лв. Тъй като не е била поставена такава задача, експертизата не е оценила каква би била пазарната стойност, ако се намали със запазеното от продавача пожизнено право на ползване.

Въз основа на събраните по делото доказателства Силистренският районен съд е приел, че действително е налице нееквивалентност на престациите по сделката, но това не противоречи на волята на упълномощителя. Напротив, пълномощното отговаря на волята му да предостави на ответницата, с която е съжителствал, права, чрез които тя по своя преценка да се разпореди с недвижимия имот. След като и е предоставено правото да дари имота, включително и на себе си, то безпредметно е да се обсъжда, че тя е предпочела да се възползва от предоставената възможност и да извърши покупко-продажба. Анализът на взаимоотношенията между упълномощител и упълномощен показва, че значима за тях е целта да се гарантира на И. получаване на част от имуществото на съжителя въпреки липсата на граждански брак. Ето защо първоинстанционният съд е отхвърлил исковете за прогласяване нищожността на покупко-продажбата поради противоречие с добрите нрави и във вреда на представлявания.

Силистренският окръжен съд на свой ред е приел, че продажбата на вещ на цена, по ниска от пазарната не е несъвместима с общоприетите норми за справедливост и добросъвестност. Съобразявайки даденото пълномощно и отношенията между страните, е достигнал до извода, че поведението на ответницата, свързано с прехвърлянето на процесния имот на себе си за сумата от 9 500 лв., не съставлява действие, накърняващо добрите нрави и злепоставящо интересите на упълномощителя й, с цел извличане на собствена изгода. Видно от волята на П. С., изразена в пълномощното от 18.05.19 г., той е упълномощил ответницата както да продаде, така и да дари или прехвърли имота срещу задължение за издръжка и гледане сама на себе си или на когото и както прецени, като й е дал пълна свобода да определя условията по сделката, начина на плащане и предаване на владението. Въз основа на така даденото пълномощно ответницата е разполагала и с правото да дари имота, в която хипотеза упълномощителят не би получил никакво заплащане. Ето защо договорът за покупко-продажба на апартамента за сумата от 9 500 лв. не е противоречи на добрите нрави. В подкрепа на този извод са и свидетелските показания, сочещи че П. С. и Д. И. са живели съвместно в продължение на 17 години, като след заболяването на С. основни грижи за него е полагала ответницата. Съдът е счел, че целта на упълномощаването не е била изгодното сключване на сделка, а овъзмездяване на ответницата за положените от нея грижи.

Така постановеното въззивно решение не е очевидно неправилно, тъй като в мотивите не се съдържат вътрешни противоречия или груби нарушения на правилата на формалната логика, не е приложена правна норма в противоположния й смисъл или несъществуваща правна норма. Ето защо на това основание не може да се допусне касационно обжалване на решението на Силистренския окръжен съд.

Първият въпрос на касаторите е поставен във връзка с твърдението, че обжалваното решение е недопустимо в частта, с която е отхвърлен искът за нищожност на сделката поради противоречие с добрите нрави. Позовавайки се на решение № 241 от 15.01.2021 г. по гр. д. № 3796/2019 г. на IV ГО на ВКС, касаторите считат, че след като оплакването в исковата молба е за нееквивалентност на престациите, а сделката е изповядана от пълномощник, правното основание на иска е чл.40 от ЗЗД, а не противоречие с добрите нрави, което е налице при лично изповядване на сделката. Тази практика не е относима за настоящия случай, в който освен нееквивалентността на престациите в исковата молба са изложени и други обстоятелства-съжителството и зависимостта на упълномощителя от ответницата, злокачественото му заболяване. Всички тези обстоятелства в съвкупност, а не просто липсата на еквивалентност, биха могли да доведат до преценката за противоречие на сделката с добрите нрави, както впрочем са поискали касаторите в исковата молба. Следователно иск за нищожност на покупко-продажбата поради противоречие с добрите нрави е бил предявен и решението в частта, с която този иск е отхвърлен не е недопустимо.

Вторият, третият и четвъртият въпрос са от значение за изхода на спора по предявения иск с правно основание чл.40 от ЗЗД и отразяват тезата на касаторите, че покупко-продажбата е сключена във вреда на представлявания, което считат за доказано по делото. Вредата според тях се състои в разликата между цената, на която апартаментът е бил продаден и неговата действителна пазарна стойност, а сговаряне не е необходимо да се доказва, тъй като ответницата е сключила сделката със себе си. В цитираната от касаторите практика на ВКС действително се приема, че нееквивалентността на насрещните престации може да доведе до извод за договаряне във вреда на представлявания и за нищожност на сделката на основание чл.40 от ЗЗД. При преценката си дали тази сделка е нищожна съдът трябва да изхожда от интереса на представлявания, тъй като задължението на представителя да действа в интерес на упълномощителя си е принцип в института на доброволното представителство/решение № 841 от 19.01.2010 г. по гр. д. № 3530/2008 г. на IV ГО на ВКС/. В практиката на ВКС обаче е добавено също, че преценката се извършва при отчитане на всички конкретни обстоятелства/раздел III, т. 2, б. „ А“ от ТР № 5 от 12.12.2016 г. на ВКС по тълк. д. № 5/2014 г. на ОСГТК, решение № 841 от 19.01.2010 г. по гр. д. № 3530/2008 г. на IV ГО на ВКС, решение № 140 от 15.10.2015 г. по т. д. № 2092/2014 г. на I ТО на ВКС и др./. Освен това преценката трябва да бъде съобразена и с принципа на свободата на договарянето. В случая съдилищата детайлно са изяснили обстоятелствата, при които е сключена сделката и са ги взели предвид. Ответницата е живяла на съпружески начала с упълномощителя в продължение на 17 години, грижила се е за него по време на тежкото му онкологично заболяване. В края на живота си той е имал нужда от парични средства, а апартаментът, който е бил в лошо състояние и се е нуждаел от ремонт, е бил продаден при запазване на правото му на ползване. Като е съобразил тези конкретни факти и е достигнал до извода, че сделката не е във вреда на представлявания, а е била в негов конкретен за случая интерес, въззивният съд е разрешил втория, третия и четвъртия въпрос на касаторите в съответствие с практиката на ВКС и с принципа на свободата на договаряне.

Причината за формулиране на петия въпрос на касаторите, е изводът на въззивния съд, че целта на упълномощаването не е била изгодно сключване на сделка, а да бъде овъзмездена ответницата за грижите, които полагала за него по време на заболяването. Такива твърдения от страна на ответницата обаче нямало по делото. В този въпрос касаторите смесват твърденията за факти с правните изводи на съда. Фактът, че ответницата се е грижела за упълномощителя е посочен в отговора на исковата молба, поради което съдът има правомощието да основе върху него своите правни изводи. Ето защо разрешението на въззивния съд на петия въпрос не противоречи на практиката на ВКС.

Шестият въпрос на касатора почива върху твърдението, че въззивният съд е игнорирал показанията на свидетеля Д. и е използвал израза, че се солидаризира с доводите на първоинстанционния съд. В мотивите си обаче Силистренският окръжен съд подробно и детайлно е обсъдил показанията на Д. Д. и е обяснил защо те нямат връзка с процесното пълномощно. Солидаризирането е използвано като синоним на препращане към мотивите на първоинстанционния съд по смисъла на чл.272 от ГПК. Следователно разрешението на този въпрос също съответства на практиката на ВКС.

Седмият въпрос от изложението съдържа невярна интерпретация на мотивите на въззивния съд. В обжалваното решение не се твърди, че процесният договор е привиден и прикрива дарение. Следователно този въпрос не е обусловил решаващата воля на съда, поради което не може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване.

По тези съображения настоящата инстанция приема, че касационно обжалване на решението на Силистренския окръжен съд не следва да се допуска.

При този изход на спора касаторите дължат на Д.Д.И. 1 000 лв. разноски за касационното производство.

Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Р. Б, Гражданска колегия, Трето отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 260039 от 19.03.2021 г., постановено по в. гр. д. № 436 по описа за 2020 г. на Силистренския окръжен съд.

ОСЪЖДА Г.П.Д.-[ЕГН], и М.П.С.-ЕГН:, да заплатят на Д.Д.И.-[ЕГН], 1000/хиляда/ лв. разноски за касационното производство.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: