О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 60554

София, 11.11.2021 г.

Върховният касационен съд на Р. Б, Търговска колегия, второ отделение, в закрито заседание на двадесет и седми октомври две хиляди двадесет и първа година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ

ПЕТЯ ХОРОЗОВА

изслуша докладваното от председателя /съдия/ Т. В

т.дело № 14/2021 година

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Професионален волейболен клуб ЦСКА” АД, ЕИК[ЕИК], чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 1375 от 29.06.2020 г. по т.д. № 991/2020 г. на Апелативен съд – София, Търговско отделение, девети състав, с което е потвърдено решение № 1744 от 07.10.2019 г. по т.д. № 398/2019 г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, VI-18 състав. С потвърденото решение „Професионален волейболен клуб ЦСКА” АД е осъдено да заплати на „Аеротур ММ” ООД сумата 91 328.21 лв., представляваща неизплатена част от задължение по споразумение от 26.02.2013 г. – разноски за закупуване на самолетни билети и комисионни възнаграждения по протоколи за доставка на билети и фактури за начислени възнаграждения, ведно със законната лихва от исковата молба – 28.02.2019 г. и разноски по делото в размер на 8 082.31 лв.

В касационната жалба се поддържат доводи за неправилност на атакувания съдебен акт. Касаторът изразява несъгласие с извода на съда, че падежът на цялостното парично задължение е месец февруари 2014 г., т.к. посоченият в споразумението срок не поставя краен срок за погасяване на задължението, а представлява условие, с което те следва да се съобразят при сключване на анекс помежду си за изплащане на остатъка на задължението. Последното следва от систематичното тълкуване на споразумението, както и от последващото поведение на ищеца. Последният не е предприел никакви действия за подписване на анекс, нито действия, водещи до прекъсване на давностния срок. Според касационния жалбоподател, намерението на страните е било да разсрочат задължението, постигнали са съгласие единствено за отстрочване на първата вноска от 15 000 лв., с падеж, определен на 01.05.2013 г., но не са подписали последващ анекс. Следователно, останалата част от задължението е била изискуема веднага и кредиторът е разполагал с възможността да я търси още от момента на сключване на споразумението. Твърди се, че давностният срок е започнал да тече от датата на сключване на споразумението – 26.02.2013 г. В жалбата се сочи, че въззивният съд неправилно е приел за приложима общата 5-годишна давност, а не специалната 3-годишна давност, след като страните са сключили валидно споразумение, по силата на което задължението на ответника следва да се погаси на вноски.

Искането за допускане на касационно обжалване е основано на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, предл.трето ГПК. Във връзка с второто допълнително селективно основание са формулирани следните въпроси: 1. При парично задължение, към което е сключено споразумение, с което се признава вземането, и в споразумението не е посочен срок на плащане, от кой момент започва да тече погасителната давност на паричното задължение, уговорено в споразумението; 2. Когато едно единно и еднократно изискуемо задължение се разсрочи на множество отделни падежи, запазва ли то своя характер на еднократно задължение /погасяемо с 5-годишна давност/ или се превръща в периодично задължение /за което се прилага 3-годишна давност/ и 3. Необходима ли е новация, за да се преструктурира едно единно и еднократно изискуемо задължение в периодично задължение.

В депозиран писмен отговор от „Аеротур ММ” ООД, ЕИК[ЕИК], чрез процесуален пълномощник, се оспорва искането за допускане на касационно обжалване, както и основателността на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба е подадена от легитимирана страна в срока по чл.283 ГПК и е насочена срещу подлежащо на обжалване решение на въззивен съд.

При постановяване на атакуваното решение, съдебният състав на Апелативен съд – София е приел от фактическа страна, че страните по делото са били в трайни търговски отношения, като по заявка на ответника, „Аеротур ММ” ООД е извършвал резервации, закупуване и доставка на самолетни билети, а за „Професионален волейболен клуб ЦСКА” АД са се породили задължения да заплати направените разноски за изпълнение на поръчката и съответните възнаграждения. Със споразумение от 26.02.2013 г. ответникът е признал задълженията си към ищеца в общ размер на 127 553.18 лв., като страните са постигнали съгласие погасяването на задълженията да стане на вноски, с уговаряне на първата от тях – 15 000 лв., платима на 01.05.2013 г. Относно останалите вноски е следвало да подпишат анекс на последната дата, което безспорно не е сторено. Въз основа на: твърденията в исковата молба и съдебно-счетоводната експертиза, съдът е приел за установено, че са извършени шест частични плащания в общ размер от 35 187.91 лв., осчетоводени от ищеца.

По основния спорен въпрос – дали вземането на ищеца за заплащане на неиздължения остатък по посоченото споразумение е погасено по давност, въззивният съдебен състав е възприел изцяло крайните изводи на първата инстанция за приложимост на чл.110 ЗЗД и основателност на правопогасяващото възражение на ответника само за сумата от 370.38 лв. Изцяло са отхвърлени правните доводи на ответника, поддържани в хода на устните състезания пред апелативния съд, за приложимост на специалната тригодишна давност по чл.111, б.”в” ЗЗД. Становището на решаващия състав е подробно мотивирано, вкл. и след съобразяване на задължителните постановки на Тълкувателно решение № 3 от 18.05.2012 г. по тълк.дело № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС, както и на практика на ВКС по чл.290 ГПК.

Апелативният съд е приел, че с подписване на споразумението от 26.02.2013 г., в което е налице признание от страна на длъжника на вземанията на ищеца-кредитор, общата петгодишна давност е била прекъсната и е започнала да тече нова петгодишна давност. Споделил е аргументите на СГС за неоснователност на възражението на ответника за погасяване на вземането за сумата от 91 328.21 лв., с оглед на договорения със споразумението краен срок за изпълнение на задължението в частта над 15 000 лв., а именно – края на февруари 2014 г., и подаването на исковата молба на 28.02.2019 г. Решаващият съдебен състав е изтъкнал, че клаузата на § 4.3, с която страните са договорили краен срок за изпълнение на признатото от ответника задължение, е ясна и непротиворечива, и обективира действителната воля на страните, независимо от систематичното й място – в § 4, регламентиращ правата и задълженията на страните. Съдът е отхвърлил изцяло доводите на ответника, че посочената клауза е само условие, което страните следва да съобразят при сключване на анекс, както и за липсата на предприети от ищеца действия за подписване на такъв. Не са споделени и твърденията на ответника за изискуемост на задължението му, в частта над 15 000 лв., от момента на подписване на споразумението.

Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че не са налице основания за допускане на касационен контрол на обжалвания въззивен съдебен акт.

Формулираните от касационния жалбоподател въпроси в раздел III-ти от изложението към жалбата, по които се сочи, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, не удовлетворяват основния селективен критерий.

Първият въпрос е основан на поддържани при инстанционното разглеждане на делото доводи на ответника за липса на посочен в процесното споразумение срок за плащане на паричното задължение, които обаче не са възприети от въззивния съд. При постановяване на атакуваното решение апелативният съд е извел извод за това, каква е действителната воля на страните, обективирана в споразумението, и за определен краен падеж на признатите от ответника парични задължения /за разликата над вноската от 15 000 лв./ - края на февруари 2014 г. Именно поради това, въпросът е пряко относим към правилността на въззивното решение, преценката за която не попада в обхвата на производството по селектиране на касационната жалба.

Вторият въпрос /макар и хипотетичен, тъй като в случая не е осъществено разсрочване на едно единно задължение на „множество отделни падежи”/ следва да се прецени като съотносим към правилността на част от решаващите правни изводи на апелативния съд. Видно от съобразителната част към атакуваното решение е, че постановилият го съдебен състав е зачел в задължителното разяснение на понятието „периодични плащания” по см. на чл.111, б.”в” ЗЗД, дадено в ТР № 3/18.05.2012 г. На стр.5 от мотивите апелативният съд е обосновал и становището си, че със споразумението задълженията на ответника не са новирани и не са заместени от такива, с характеристики на периодични плащания, независимо от констатацията, че с оглед липсата на подписан анекс към споразумението, в случая не е било уговорено плащането на вноски на дължимите суми. Съдът е приел, че дори и при наличие на уговорка в последния смисъл, то тя би представлявала по своята същност изпълнение на основното задължение на длъжника на части, съгл. чл.66 ЗЗД, а не периодични задължения.

По последния правен въпрос, макар и касаещ част от изводите на въззивния съд, и в този смисъл да не е обуславящ за изхода на делото, е налице непротиворечива практика на ВКС, цитирана в мотивите към обжалваното решение, което изключва наличието на допълнителната предпоставка по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.

В раздел II-ри от изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се твърди неправилност на констатацията на Апелативен съд – София, че задължението на длъжника към кредитора не отговаря на изискването за периодични плащания, въведено с Тълкувателно решение № 3 от 18.05.2012 г. по тълк.дело № 3/2011 г. Касационният жалбоподател сочи, че със сключване на процесното споразумение задълженията на длъжника към кредитора са придобили периодичен характер, което е видно от чл.3.2. от споразумението. Независимо от сочения допълнителен селективен критерий, не е формулиран правен въпрос, а съгласно разясненията в т.1 от ТР № 1/2009 г. на ОСГТК, с оглед диспозитивното начало в процеса, касационният съд не може сам да извежда такъв въпрос въз основа на поддържаните от касатора доводи и оплаквания.

Касационно обжалване на атакувания съдебен акт не би могло да се допусне и на поддържаното от жалбоподателя самостоятелно основание по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК, въведено със ЗИД ГПК – ДВ бр. № 86 от 2017 г. За да е налице очевидна неправилност по смисъла на посочената разпоредба, е необходимо съдебният акт да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран само от неговото съдържание, без необходимост от проверка за законосъобразност и обоснованост. Такъв порок би бил налице при превратно прилагане на закона или при явна необоснованост поради грубо нарушаване на правилата на формалната логика. В случая, съобразявайки посочените критерии, утвърдени в практиката на ВКС, атакуваното решение не би могло да се определи като очевидно неправилно, още повече, че доводите на касатора при обосноваване на искането по чл.280, ал2, предл.3 от ГПК, съставляват касационни оплаквания, развити и в касационната жалба.

Независимо от изхода на делото и своевременно заявеното от ответника по жалбата искане по чл.78, ал.3 ГПК, към постъпилия писмен отговор не са приложени доказателства за сторени разноски.

Предвид изложеното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1375 от 29.06.2020 г. по т.д. № 991/2020 г. на Апелативен съд – София, Търговско отделение, девети състав.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: