О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 60410

София, 11.11.2021 г.

Върховният касационен съд на Р. Б, Търговска колегия, второ отделение, в закрито заседание на десети ноември две хиляди двадесет и първа година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ

ПЕТЯ ХОРОЗОВА

изслуша докладваното от съдия Т. В

ч.т.дело № 2169/2021 година

Производството е по чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от „Сиус“ ООД, ЕИК[ЕИК], чрез процесуален пълномощник, срещу определение № 94 от 23.06.2021 г. по ч.т.д. № 449/2021 г. на Апелативен съд – Пловдив, Търговско отделение, трети състав, с което е потвърдено разпореждане № 262335 от 09.03.2021 г. на Окръжен съд – Пловдив, за връщане на подадена от „Сиус“ ООД въззивна жалба срещу решение № 260094 от 26.10.2020 г. по т.д. № 806/2013 г.

В частната касационна жалба се поддържат доводи за допуснато нарушение на императивни правни норми и необоснованост. Дружеството - частен касатор твърди, че въззивният съд неправилно е потвърдил първоинстанционното разпореждане за връщане на въззивната жалба. Счита, че процесуалният закон предвижда връщане на жалбата само при изцяло неизпълнени указания за отстраняване на констатирана нейна нередовност, но при частично изпълнение на указанията, съдът е следвало да укаже това обстоятелство.

Искането за допускане на касационно обжалване е в хипотезата на чл.280, ал.1 т.1 ГПК по изрично формулиран въпрос: „При частично изпълнение на дадени указания, съдът следвало ли е да му укаже това обстоятелство /че е изпълнил частично указанията/, а не да процедира като в хипотезата на пълно неизпълнение, като прилага чл.262, ал.2 ГПК – да върне въззивната жалба“. Поддържаната допълнителна селективна предпоставка е обоснована с определение по ч.т.д. № 309/2009 г. на ВКС, II т.о., копие от което е приложено към изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК. Частният касатор е заявил искане за допускане на касационен контрол и на бланкетно посочена допълнителна предпоставка по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, поддържана като евентуална. Освен това се позовава и на самостоятелното основание по чл.280, ал.2, предл.3 от ГПК.

От ответника по частната касационна жалба –„СВ Модулпродукцион“ ГмбХ, в несъстоятелност, представлявано от синдика д-р Й. Щрассер, чрез процесуален пълномощник, е депозиран подробно мотивиран писмен отговор, при спазване на преклузивния срок по чл.276, ал.1 ГПК. Поддържа се неоснователност на искането за допускане на касационно обжалване поради несъответствие на формулирания въпрос на изискванията по чл.280, ал.1 ГПК, разяснени в т.1 от ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, а отделно от това, липса на соченото от жалбоподателя противоречие на обжалваното определение с некоректно посочена практика на ВКС. По приложението на чл.262, ал.2, вр. чл.261, т.4 ГПК е цитирана непротиворечива константна практика на ВКС, в съответствие с която е атакуваното въззивно определение.

Писмен отговор на частната касационна жалба е постъпил и от Х. А., в качеството му на трето лице помагач на „СВ Модулпродукцион“ ГмбХ, чрез процесуален пълномощник, в който се поддържат доводи за липса на основания за достъп до касация, а по същество – за валидност, допустимост и правилност на атакувания съдебен акт.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Частната касационна жалба е подадена от надлежна страна, при спазване на предвидения в чл.275, ал.1 ГПК преклузивен срок и е насочена срещу подлежащ на касационен контрол въззивен съдебен акт.

За да постанови обжалваното определение, съдебният състав на Апелативен съд – Пловдив е констатирал, че първоинстанионният съд е върнал постъпилата въззивна жалба на основанието по чл.262, ал.2, вр. с чл.261, т.4 ГПК, т.к. в определения от съда срок по чл.63 ГПК жалбоподателят не е внесъл дължимата държавна такса, в размер на сумата 40 000 лева. Макар и да не е изрично отразено в мотивите към определението, в рамките на продължения срок за внасяне на дължимата държавна такса от 40000 лева, жалбоподателят е представил документ за внесена ДТ в размер на 20 лв. Апелативният съд е отхвърлил доводите на жалбоподателя, че при частично изпълнение на това указание, съдът е имал задължението да даде указания за внасяне на остатъка от таксата. Извел е извод, че щом нередовността на жалбата – такава, каквато по вид и размер е била констатирана и редовно съобщена по реда на чл.262, ал.1 ГПК, не е била отстранена в срок, то първоинстанционният съд правилно е приложил разпоредбата на чл.262, ал.2 ГПК.

Настоящият съдебен състав счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Постановеният с въззивното определение правен резултат не е обусловен от разрешаването на поставения въпрос, поради което той не удовлетворява основния селективен критерий за достъп до касационно обжалване, разяснен в т.1 на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. Въпросът е основан на поддържани оплаквания и доводи в частното въззивно производство, които обаче не са възприети от съдебния състав на Апелативен съд – Пловдив. Това сочи на съотносимост на въпроса към правилността на въззивното определение. В мотивите към т.1 на цитирания акт на нормативно тълкуване е акцентирано върху липсата на тъждество между основанията за достъп до касационен контрол и основанията за неправилност на обжалвания съдебен акт. Според даденото тълкуване, въпросите, които имат значение за правилността на атакувания въззивен съдебен акт, не са правни въпроси по см. на чл.280, ал.1 ГПК, а преценката за правилност на атакувания съдебен акт не попада в обхвата на производството по селекция.

Дори и да се приеме, че поставеният въпрос подлежи на конкретизиране от касационния съд, то в случая не се установява соченото от частния касатор противоречие с практика на ВКС, обективирана в определение по ч.т.д. № 309/2009 г., т.к. не се касае за аналогично частно производство, а за първоначално внесена само част от дължима ДТ, с приложено пл.нареждане към депозирана касационна жалба, съответно – за дадени от администриращия жалбата съд указания за довнасяне на държавната такса.

Поддържаното евентуално селективно основание не е надлежно обосновано, в съответствие с изискванията на чл.284, ал.3, т.1, вр. с чл.278, ал.4 ГПК, разяснени в т.4 от ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, поради което не се дължи изрично произнасяне. Независимо от това, следва да се отрази, че по предвиденото в чл.262, ал.2, т.2 ГПК основание за връщане на въззивната жалба, е налице безпротиворечива практика на ВКС, част от която е цитирана в постъпилите по делото писмени отговори от ответника по частната касационна жалба и от третото лице помагач. Наличието на константна практика, без необходимост от промяната й, изключва приложението на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Освен това се касае за ясна норма, непораждаща затруднения или колебания при прилагането й от съдилищата.

Касационно обжалване не би могло да се допусне и поради очевидна неправилност на определението, предвид липсата на данни за превратно прилагане на процесуалния закон, или явна необоснованост поради грубо нарушаване на правилата на формалната логика.

Предвид горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 94 от 23.06.2021 г. по ч.т.д. № 449/2021 г. на Апелативен съд – Пловдив, Търговско отделение, трети състав.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: