5О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 60772

гр. София, 11.11.2021г.

Върховният касационен съд на Р. Б, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на единадесети ноември, две хиляди двадесет и първа година, в състав:

Председател: EМИЛ ТОМОВ

Членове: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ

ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА

като разгледа докладваното от съдия Николаева гр. дело № 2349 по описа за 2021г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника К.Р.И. срещу решение № 239 от 05.02.2021г. по в. гр. дело № 3767/2020г. на Варненски окръжен съд (ВнОС), в частта му, с която е потвърдено решение № 260894/27.10.2020г. по гр. дело № 5198/2020г. на Варненски районен съд, в частта му с която касаторът - ответник е осъден да заплати на ищцата Г.Ц.Б., на основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД, сумата над 5 000 лв. до сумата 25 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на Р.С.Б., причинена по непредпазливост при ПТП, за която ответникът е признат за виновен с влязла в сила присъда по нохд № 1744/2015г. на ВнОС, ведно със законната лихва върху тази главница от настъпване на смъртта – 22.05.2015г. до окончателното изплащане и върху необжалваната главница от 5 000 лв. за периода: 22.05.2015г. - 27.05.2017г.. Въззивното решение е влязло в сила като необжалвано в частта, с която е уважен иска с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД за сумата 5 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от процесния деликт.

Касаторът поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно и моли то да бъде отменено като вместо него бъде постановено ново решение, с което предявеният иск с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД да бъде отхвърлен за разликата над сумата 5 000 лв. до сумата 25 000 лв. като погасен по давност, както и да бъде отхвърлена акцесорната претенция за законната лихва върху необжалваната главница от 5 000 лв. за периода преди датата 27.05.2017г. като погасена по давност.

В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, ответникът навежда допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационния контрол – противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ТР № 3/22.04.2019г. по тълк. дело № 3/2016г. на ОСГТК, в решение № 72/30.04.2009г. по т.д. № 475/2008г. на Второ т.о., в решение № 22/14.07.2010г. по т.д. № 428/2009г. и в решение № 189/26.03.2010г. по т.д. № 307/2009г. на Второ т.о., и значимост за точното прилагане на закона и за развитието на правото, по следните въпроси: 1. „От кой момент се прекъсва давността в хипотеза на изменение на размера на иск, при който спорното право продължава да се претендира на същото основание и със същото съдържание, като промяната е само по отношение на размера на неимуществените вреди?“ и 2. „Необсъждането на възражението за давност относно увеличението на иска и лихвите явява ли се основание за касационно обжалване на основание чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК?“. Релевирал е бланкетно и основанието на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност.

Ответницата по касационната жалба - ищцата Г.Ц.Б. подава писмен отговор, в който поддържа становище за отсъствие на основания за допускане на касационно обжалване.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, приема по допустимостта на касационното обжалване следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт по гражданскоправен спор с цена на иска над 5 000 лв., т.е. тя е допустима.

Предявеният иск е с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на Р.С.Б., причинена по непредпазливост при ПТП от ответника като водач на л.а. „Волво В70“, с рег. [рег.номер на МПС], на кръстовището на пътя в [населено място], обл. В., за която ответникът е признат за виновен с влязла в сила присъда по нохд № 1744/2015г. на ВнОС.

Въззивният съд е приел, че са осъществени всички елементи от фактическия състав на деликта по чл. 45, ал. 1 ЗЗД, като досежно противоправното и виновно деяние на деликвента – ответник е зачел задължителната сила на влязлата в сила присъда по нохд № 1744/2015г. на ВнОС. Намерил е, че ищцата е измежду кръга лица, оправомощени да претендират обезщетение за неимуществени вреди от непозволено увреждане по смисъла на т. 1 ТР № 1/2018г. по тълк. д. № 1/2016г. на ОСНГТК на ВКС, тъй като е създала трайна и дълбока емоционална връзка с починалата Р. и търпи от нейната смърт продължителни болки и страдания. Посочил е, че с влязло в сила решение от 21.05.2004г. по гр.д. № 532/2004г. на Варненски районен съд, Р.С.Б. е настанена при нейния дядо по бащина линия П.С.Б., поч. на 03.05.2016г., и неговата съпруга – ищцата, тъй като с влязло в сила съдебно решение майката на Р. е била лишена от родителски права. Оттогава според кредитираните от окръжния съд свидетелски показания по делото ищцата и починалият й съпруг са поели изцяло функциите на родители спрямо Р., защото родителите й не проявявали загриженост към детето; ищцата е напуснала работа, за да поеме изцяло грижата за Р., продължила до смъртта й, двете са били изключително близки и непрекъснато прекарвали времето си заедно, ищцата е записала детето на танци и пиано; Р. е наричала ищцата „мамо“. След смъртта на Р. ищцата се е изменила личностно, не излизала от дома си, освен за да отиде на гроба на Р., сменила е жилището си, защото й навявало спомени за трагедията, развила е психогенно разстройство, развиващо се към хронифициране според приетото заключение на медицинската експертиза. Въз основа на горепосочените установени правнорелевантни факти въззивният съд е счел, че ищцата е носител на субективното материално право да получи обезщетение за неимуществени вреди от причинената смърт при процесния деликт, което е равно по обем на това, което би получила една майка за смъртта на своето дете, възлизащо за конкретния случая според критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД на сумата 25 000 лв..

Въззивният съд е приел за неоснователно възражението на ответника за погасяване по давност на процесното главно вземане. Посочил е, че приложимата петгодишна давност започва да тече от деня на смъртта на Р. – 22.05.2015г. и към момента на подаване на исковата молба – 27.05.2020г. не е изтекла. Това е така, защото според Закон за мерките и действията по време на извънредното положение и пар. 13 ПЗР към Закон за изменение и допълнение на ЗЗ (ЗАКОН ЗА ЗДРАВЕТО), обн. ДВ, бр. 44/2020г., за срока от 13.03.2020г. до 20.05.2020г. спират да текат давностните срокове, с които се погасяват права на частноправни субекти. Подчертал е, че искът с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД не е предявен като частичен, поради което увеличението на размера му, извършено по реда на чл. 214 ГПК в о.с.з. от 09.10.2020г., не променя горепосочения извод досежно неизтеклата погасителна давност, вкл. досежно увеличения размер на иска за разликата над 5 000лв. до 25 000лв..

Допускането на касационно обжалване на въззивно решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК и т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за крайния изход на делото и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Първият въпрос, поставен от касатора, удовлетворява общото основание за допускане на касационния контрол, тъй като е обуславящ за решаващите правни изводи във въззивното решение досежно произнасянето по наведеното от ответника възражение за изтекла погасителна давност. Въззивният съд е съобразил изцяло задължителните разрешения в т. 1 ТР № 3/22.04.2019г. по тълк. дело № 3/2016г. на ОСГТК на ВКС, приемайки, че искът по чл. 45, ал. 1 ЗЗД не е предявен като частичен, при която хипотеза, възпроизведена и в правния въпрос на касатора, с предявяването му се прекъсва давността по отношение на цялото вземане за обезщетение за неимуществени вреди от деликт, независимо че е допуснато увеличение в размера му по реда на чл. 214 ГПК. Поради това не е осъществено наведеното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, при съобразяване също, че цитираните в касационната жалба решения на ВКС по реда на чл. 290 ГПК, на които според жалбоподателя противоречи атакуваното решение, са постановени преди приемането на горецитираното тълкувателно решение, с което е уеднаквена практиката на съдилищата по правния въпрос. Наличието на съвременно задължително разрешение по последния с ТР № 3/22.04.2019г. по тълк. дело № 3/2016г. на ОСГТК изключва наличието и на другото релевирано допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Вторият поставен от ответника въпрос, преформулиран от съда съобразно правомощията му по т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, за задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на въззивното решение своевременно направеното възражение на ответника за изтекла погасителна давност, е от значение за крайния изход на конкретния правен спор, т.е. осъществява общото основание за допускане на касационния контрол по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въззивният съд е обсъдил оплакването на въззивника – ответник за необсъждането на възражението му за изтекла погасителна давност досежно главното вземане от първоинстанционния съд, в контекста на допуснатото увеличение в размера на първоначално предявения иск по чл. 45, ал. 1 ЗЗД, доколкото ответникът е твърдял, че за увеличения размер над сумата 5 000лв. до сумата 25 000лв. искът е неоснователен като погасен по давност, защото давността се прекъсва не с подаване на исковата молба, а с подаването на молбата с правно основание чл. 214 ГПК – на 09.10.2020г.. ВнОС изрично е подчертал в мотивите на обжалваното решение, че искът по чл. 45, ал. 1 ЗЗД не е предявен като частичен, поради което оплакването на въззивника в гореизложения смисъл е неоснователно и не е в състояние да обуслови неправилност на първоинстанционното решение. При това положение окръжният съд се е съобразил с практиката на ВКС, цитирана от касатора, според която второинстанционният съд дължи произнасяне в мотивите на своето решение по всички наведени оплаквания във въззивната жалба, вкл. досежно пропуск на първоинстанционния съд да обсъди своевременно наведено в отговора на исковата молба възражение за изтекла погасителна давност. Действайки като втора инстанция по съществото на спора, той е обсъдил това възражение досежно главното вземане по чл. 45, ал. 1 ЗЗД и го е приел за неоснователно. В противоречие с цитираната от ответника практика на ВКС, ВнОС не се е произнесъл по оплакването на въззивника, че първоинстанционният съд не е обсъдил направеното в отговора на исковата молба възражение за изтекла тригодишна давност спрямо акцесорното вземане за лихва за забава от датата на деликта. Поради това в тази част, вторият правен въпрос осъществява наведеното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и е основание за допускане на касационен контрол на въззивното решение в частта му за претенцията за законна лихва от датата на непозволеното увреждане до окончателното плащане.

Не е осъществена релевираната от касатора очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт, касаеща квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт: допуснати от съда нарушения на относима за конкретния спор императивна материалноправна норма, на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, имащи за резултат прилагане на закона в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, както и при грубо нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти - явна необоснованост.

На основание изложеното, не следва да бъде допускано касационно обжалване на атакуваното въззивно решение в частта му досежно иска с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД. Касационното обжалване следва да бъде допуснато в частта за акцесорната претенция за законна лихва върху обезщетението за неимуществени вреди от деликт по втория правен въпрос, в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 239 от 05.02.2021г. по в. гр. дело № 3767/2020г. на Варненски окръжен съд в обжалваната му част досежно иска с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД.

ДОПУСКА касационно обжалване на горепосоченото въззивно решение в частта му досежно акцесорната претенция за заплащане на законна лихва върху обезщетението по чл. 45, ал. 1 ЗЗД.

Указва на касатора в едноседмичен срок от съобщението да представи доказателства за внесена по сметка на ВКС държавна такса в размер на 25 лв.. При неизпълнение в срок касационната жалба ще бъде върната.

След представяне на доказателства за внесена държавна такса касационната жалба да се докладва за насрочване.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.