О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 60552

София, 11.11.2021 г.

Върховният касационен съд на Р. Б, Търговска колегия, второ отделение, в закрито заседание на двадесет и седми октомври две хиляди двадесет и първа година, в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ

ПЕТЯ ХОРОЗОВА

изслуша докладваното от председателя /съдия/ Т. В

т.дело № 95/2021 година

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по съвместна касационна жалба на Ф.Р.Ш. и Ф.Р.Ш., чрез техния процесуален пълномощник, срещу решение № 260035 от 29.09.2020 г. по в.т.д. № 266/2020 г. на Апелативен съд – Варна, в частта, с която е потвърдено решение № 17 от 10.02.2020 г. по т.д. № 24/2019 г. на Окръжен съд – Шумен за отхвърляне на предявените срещу ЗАД „Б. В иншурънс груп“ АД искове с правно основание чл.432, ал.1 КЗ - за заплащане на обезщетения за неимуществени вреди от по 100 000 лв. от смъртта на Ж.И.Д., настъпила при ПТП на 28.05.2018 г.

В жалбата се поддържат касационни доводи за неправилност на въззивното решение, на основанията по чл.281, т.3 ГПК. Касаторите изразяват несъгласие с изводите на апелативния съд за недоказаност на особено близка житейска връзка и дълбока емоционална привързаност между тях и починалия, характерни за отношенията между родител и деца. Сочат, че макар и да не са родни деца, нито осиновени от загиналия, помежду им са били установени отношения от семеен тип, т.к. пострадалият е бил фактически съжител на майката на ищците. Независимо от смяната на адресните им регистрации, касаторите са живели заедно с отглеждащия ги като баща Ж. Д., а временното им настаняване в Дом за деца и юноши е било свързано със заминаването на родителите им в чужбина, за да търсят прехрана. В касационната жалба се твърди, че съдът неаргументирано не е кредитирал показанията на св. К., а формулираните във въззивната жалба доказателствени искания неправилно са били отхвърлени.

В приложеното към жалбата изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поддържат основанията за достъп до касационен контрол по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и чл.280, ал.2 ГПК. Формулирани са следните въпроси: 1. Може ли съдът да игнорира допустимите и относими към факти от спорното право показания на свидетел, само на основание, че същият не конкретизира години, дати от различни събития и други обстоятелства, като адресни регистрации на семейството на починалия и 2.Следва ли съдът, след проведения разпит на свидетел, и поради формираното у себе си вътрешно убеждение, на осн. чл.7, ал.1 и чл.10 от ГПК да запита страната дали поддържа искането си да бъде заличен допуснат втори свидетел и допусната съдебно-психиатрична експертиза, още повече, след като посочва като аргумент, че ищците не са провели пълно и главно доказване, въпреки предоставената им от съда възможност, и следва ли съдът да съдейства за установяване на факти, които са от значение за решаване на спора. Допълнителната селективна предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК по първия въпрос е основана на решение по т.д. № 1871/2014 г. на ВКС, второ т.о.

Ответното застрахователно дружество ЗАД”Б. В иншурънс груп“ АД, чрез процесуален пълномощник, твърди, че формулираните въпроси не отговарят на изискванията по чл280, ал.1 ГПК, разяснени с ТР № 1 от 19.02.2010 г., а по първия въпрос не е допуснато и отклонение от практиката на ВКС. В постъпилия по делото писмен отговор е заявено и мотивирано становище за неоснователност на касационните оплаквания.

Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационна жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирани страни, в срока по чл.283 ГПК и е насочена срещу подлежащо на касационно обжалване решение.

За да постанови обжалвания съдебен акт, решаващият състав на Апелативен съд – Варна, след самостоятелна преценка на релевантните факти и събраните по делото доказателства, е извел извод, че независимо от предпоставките за ангажиране отговорността на застрахователя, ищците не са доказали своята материална легитимация. В съобразителната част към решението е констатирано, че пострадалият се явява отглеждащ баща за двамата ищци, въпреки, че според представените по делото удостоверения от [община] и от [община], те са живели на един и същ адрес за период около една година; за периода от 08.02.2009 г. – м.март 2010 г. ищците са били настанени ДДЛРГ [населено място] в резултат на проверка от Дирекция „Социално подпомагане“, която е установила, че в продължение на шест дни децата са били оставени сами в необитаемо и полуразрушено жилище, без надзор от майка им и съжителя й Ж. Д., които са заминали за чужбина, като децата са били без храна, вода и отопление; настаняването в дома е прекратено по молба на завърналата се от чужбина майка на двете деца. Апелативният съд е обсъдил и показанията на разпитания свидетел К. К., според който, семейството е било неразделно, всички деца са живеели заедно с починалия Ж., който постоянно е полагал грижи за тях, като баща. Според този свидетел, ищците са понесли много трудно смъртта на Ж., а и понастоящем не могат да преодолеят загубата му.

По основния спорен въпрос, свързан с активната материалноправна легитимация на ищците да претендират обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на Ж. Д., въззивният съд е съобразил задължителните постановки в Тълкувателно решение № 1 от 21.06.2018 г. по тълк.дело № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС. Застъпено е становище, че в случая не е доказана особено близка връзка на ищците с починалия и действително търпени от смъртта му вреди. Констатирани са: липсата на доказателства за създадена трайна и дълбока емоционална връзка като между биологичен родител и деца; липсата на доказателства пострадалият да е полагал трайни грижи за ищците, както и за съществуването на взаимна привързаност и разбирателство между тях, и за създадена изключителна емоционална връзка, надхвърляща рамките на обичайната. Апелативният съд е счел и за недоказани претендираните от ищците болки и страдания от загубата на отглеждащ ги родител, техния интензитет, продължителност и отражение върху емоционалната им сфера. Решаващият състав не е възприел показанията на св. К. не само поради очевидното им противоречие с представените по делото писмени доказателства, но и с оглед епизодичността на релевантните факти, установени от този свидетел.

Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касационните жалбоподатели сочат самостоятелните основания по чл.280, ал.2 ГПК, без допълнителна конкретизация и обосновка. С оглед задължението на съда да следи и служебно за вероятна нищожност или вероятна недопустимост, следва да се посочи, че в случая липсват данни за евентуално наличие на такива пороци при постановяване на съдебното решение. Атакуваният съдебен акт не би могъл да се квалифицира и като очевидно неправилен, тъй като не е постановен при превратно прилагане на закона и не е налице явна необоснованост в резултат на грубо нарушаване на правилата на формалната логика.

Първият правен въпрос, относим най-общо към задължението на съда за преценка на доказателствата по делото /поотделно и в тяхната съвкупност/, и конкретно – за преценка на гласните доказателства, не удовлетворява изискванията на основната селективна предпоставка, разяснена и в ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Видно от мотивите към въззивното решение е, че съдът не е игнорирал показанията на св. К., а ги е обсъдил както отделно, така и чрез цялостна съпоставка с всички надлежно събрани писмени доказателства по делото. Именно в резултат на извършената от съда преценка на достоверността на показанията на този свидетел, е изведен извод, че не е доказано полагането на непрекъснати грижи от пострадалия към децата /сега касатори/ и наличието на създадена трайна емоционална връзка между тях като между баща и деца. Доколкото този въпрос може да се прецени като правен - свързан с разпоредбата на чл.236, ал.2, вр. с чл.172 ГПК, /предвид фактологичното му обосноваване, а и относимост към правилността на решението/, не е налице и отклонение от практиката на ВКС, обективирана в решение по т.д. № 1871/2014 г., на която се позовават касаторите, вкл. и на цитираните в това решение други съдебни актове на ВКС.

Формулираният от касационните жалбоподатели втори въпрос, свързан с допускането и събирането на доказателства по делото, не е надлежно мотивиран. Видно от данните по делото е, че в първоинстанционното производство са били уважени доказателствените искания на ищците: допуснати са двама свидетели за установяване на осъществени родителски права по отношение на двамата ищци, както и за търпените от тях неимуществени вреди в резултат на настъпила при процесното произшествие смърт на отглеждащия ги родител; назначена е съдебно-психиатрична експертиза. С молба от 04.09.2019 г. ищците са оттеглили искането за назначаване на тази експертиза, с искане за заличаването й, като са редуцирали и искането си за допускане на гласни доказателства – само за един свидетел. По обективираните в тази молба искания, Окръжен съд – Шумен се е произнесъл надлежно с определения в с.з. на 16.10.2019 г. Наново заявените с въззивната жалба доказателствени искания в този смисъл, вкл. и за преразпит на вече разпитания свидетел К. К., са отхвърлени от апелативния съд, по съображения, основани на отсъствие на хипотезата по чл.266, ал.3 ГПК /определение № 377 от 10.07.2020 г. /. Съобразявайки така обективираните процесуални действия на ищците, и на съда, вторият въпрос би могъл да се съотнесе само към поддържаните основания за неправилност на атакувания съдебен акт. Позоваването на служебното начало и на принципа за установяване на обективната истина, не са свързани с посочените по-горе процесуални действия по допускане и събиране на относими и допустими доказателства, още повече, че преценката на доказателствата се реализира от съда едва при постановяване на решение по съществото на материалноправния спор.

Предвид изложеното, искането за допускане на касационно разглеждане на делото е изцяло неоснователно.

Независимо от изхода на делото, ответникът по касация не е заявил искане за присъждане на разноски, съставляващи юрисконсултско възнаграждение.

Така мотивиран, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 260035 от 29.09.2020 г. по в.т.д. № 266/2020 г. на Апелативен съд – Варна.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:

Ключови думи