О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 60560

[населено място], 11.11.2021

Върховният касационен съд на Р. Б, Търговска колегия, Второ отделение в закрито заседание на деветнадесети октомври през две хиляди двадесет и първа година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА

ЧЛЕНОВЕ: АННА БАЕВА

ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА

като разгледа докладваното от съдия Цолова т.д.№2048/21г.,за да се произнесе,взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на П.Ц.С., Г.А.С. и „Вива“ЕООД против решение №10352/28.04.2011г. по в.т.д.№3199/2019г. по описа на Софийски апелативен съд в частта му,с която е отменено решение №1300/21.02.19г. по гр.д.№14327/16г. по описа на Софийски градски съд в частта,с която са признати по иска на „Вива“ЕООД срещу „У. Б“АД за нищожни клаузите на т.11.1.1,т.11.1.2 и т.11.1.3 от Условията за усвояване, обслужване на кредита и изпълнение на задълженията по договор за банков кредит №22/17.12.2007г. и исковата му претенция е отхвърлена, както и в частта му, с която решението на Софийски градски съд е потвърдено в отхвърлителната му част относно претенциите по чл.55 ал.1 ЗЗД и чл.86 ал.1 ЗЗД на ищците Г.А.С. и „Вива“ЕООД – изцяло и на П.Ц.С. – частично за разликата от 6087,97 лв. до 67 781,93 лв., включително в частта за разноските.

В касационната жалба са изложени оплаквания за неправилност и немотивираност на въззивния съдебен акт в обжалваната му част, като се претендира неговата отмяна и уважаване на исковете изцяло, след допускане разглеждането им по същество. Касаторите считат,че с присъждането на сума до размера на 6087,97 лв., на основание приетото от двете инстанции, че се следва само надплатената възнаградителна лихва, изчислена според посочения в договора процентен размер, вместо в претендирания от тях размер на сума от 67 781,93лв., представляваща неоснователно платена възнаградителна лихва, поради неотчетено за периода намаляване на индекса Софибор, приет като компонента на базовия лихвен процент, влизащ в състава на годишния лихвен процент, въззивният съд е променил изцяло волята на страните по договора за уговаряне на променлива лихва. Поддържат,че договорът за кредит не е с фиксиран размер на лихвата, тъй като, според клаузите му, тя се определя като сбор от реферeнтен лихвен процент и фиксирана надбавка.Считат,че неправилно съдът е намерил за основателен осъдителния иск само по отношение на ищеца П. С. и е отхвърлил същия по отношение на останалите двама ищци Г. С. и „Вива“ЕООД, излагайки съображения,че по отношение на тримата ищци е налице активна солидарност, доколкото при такова условие и са се задължили по договора за кредит. С касационната жалба се прави искане на основание чл.629 ал.1 пр.2 ГПК да бъде отправено преюдициално запитване до СЕС по въпроса Ако се установи,че клауза за едностранно изменение на лихвения процент по договор за кредит, сключен между търговец и потребител,е неравноправна, допустимо ли е националният съд да приеме,че дължимата се по договора лихва е фиксирана /въпреки противна уговорка в първоначалния договор/ в размера, който е определен към датата на отпускане на кредита?

В писменото изложение по чл.284 ал.3 ГПК касаторите поставят четири въпроса, които считат като обуславящи изхода на делото и по които се е произнесъл въззивният съд: 1.Допустимо ли е съдът да постанови връщане на кредит при фиксиран лихвен процент, при положение,че в него страните са посочили, че лихвата по кредита ще се определя на база плаващ лихвен процент от сбора на обективен индекс Софибор плюс фиксирана надбавка? ; 2. Може ли да се приеме,че лихвата по договор за банков кредит е във фиксиран размер при положение,че в него е посочен променлив компонент Софибор и банката се е възползвала от увеличението на лихвата при покачването на неговите нива, но не е намалила лихвата при драстичното му намаление?; 3. Ако се установи,че клаузи за едностранно изменение на лихвения процент по договор за кредит, сключен между търговец и потребител,е неравноправна, допустимо ли е националният съд да приеме, че дължимата се по договора лихва е фиксирана /въпреки противна уговорка в първоначалния договор/ в размера, който е определен към датата на отпускане на кредита? и 4. Може ли да се приеме, че лихвата по договор за банков кредит е във фиксиран размер, посочен към датата на сключване на договора, при положение, че в него е посочена методика за изчисляване на лихвата като сбор от променлив индекс Софибор плюс фиксирана надбавка? Твърди се разрешаването на тези въпроси от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №236/20.12.2016г. по т.д.№3082/15г. на Второ т.о., решение №95/13.09.2016г. по т.д.№240/15г. на Второ т.о., решение №424/02.12.2015г. по гр.д.№1899/15г. на Четвърто г.о., решение №30/20.05.20г. по т.д.№739/19г. на Първо т.о., решение №142/30.03.2020г. по т.д.№2970/18г. на Първо т.о. Искането си за допускане на проверка по същество на решението в обжалваната му част касаторите поддържат и на основанието по чл.280 ал.2 предл.3 ГПК, твърдейки,че същото е очевидно неправилно, доколкото от една страна клаузите са обявени за неравноправни по отношение на кредитополучателя и солидарните длъжници, а от друга – не им е присъдена в пълен размер надплатената сума, а лихвата е фиксирана на основание нищожните клаузи.

Ответникът „У. Б“АД, в депозиран от него писмен отговор, е оспорил наличието на визираните от касаторите предпоставки, допускащи касационния контрол по същество. Сочи и представя практика на ВКС, с която твърди,че е съобразено въззивното решение в обжалваната му от тях част. Претендира разноски за настоящата инстанция.

Върховен касационен съд,състав на Първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от името на легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

При произнасянето си по реда на чл.288 ГПК, съставът съобрази следното:

За да постанови решението си в обжалваната от касаторите част, Софийски апелативен съд е приел,че качество „потребител“ по смисъла на §13 т.1 ЗЗП има само физическото, но не и юридическото лице, каквото е третият ищец „Вива“ООД, встъпил в дълга на кредитополучателя П. С..От това е заключил,че по отношение на него не намират приложение разпоредбите на ЗЗП за прогласяване нищожност на оспорените в производството клаузи на договора за кредит. На това основание е отменил позитивното решение по установителните искове срещу този ответник и ги е отхвърлил. Съобразявайки съдържанието на договора и съдебната практика на Върховния касационен съд в подобни случаи, въззивният съд е приел по предявените от останалите двама ищци- физически лица установителни искове, че оспорените от тях клаузи на т.11.1.1, т.11.1.2 и т.11.1.3 от раздел II на Условията за усвояване, обслужване на кредита и изпълнение на задълженията по договора за банков кредит, предвиждащи възможност за автоматично и едностранно – по волята на банката, увеличаване на цената на ползваната банкова услуга, без потребителя да има правото в такъв случай да се откаже от договора, са неравноправни по смисъла на чл.143 т.13 ЗЗД, тъй като създават значително неравновесие между правата и задълженията на доставчика на услугата и потребителя и, поради това, доколкото не са уговорени индвидуално - са нищожни по аргумент от чл.146 ал.1 ЗЗП. По предявените от ищците Г. С. и „Вива“ООД осъдителни искове с правно основание чл.55 ал.1 предл.1 ЗЗД и чл.86 ал.1 ЗЗД, отхвърлени изцяло от първата инстанция по съображения за липса на извършени от тях погашения по кредита, чието връщане биха могли да претендират и за неприложимост на правилата, уреждащи солидарността между длъжниците /предвид това,че в случая ищците се намират в качество на кредитори по задължение за неоснователно обогатяване/, апелативният съд е препратил към тези мотиви, които е споделил като правилни. Законосъобразно е намерил и решението на Софийски градски съд в частта, с която осъдителните искове на П. С. са отхвърлени частично. В тази връзка е посочил,че съгласно уговорката на чл.4.1.а от договора за кредит страните са уговорили за периода от 25.12.2007г. до 25.11.2032г. кредитополучателят да заплаща на банката годишна лихва в размер на 7,42%, определена като сбор от 6,131% - представляващ нивото на едномесечния СОФИБОР към момента на сключването на договора и надбавка от 1,269%. Приел е,че тази клауза съдържа конкретизирано по размер задължение на длъжника, формулирана е по ясен и разбираем начин и поради това няма характер на неравноправна такава по смисъла на чл.145 ал.2 ЗЗП, тъй като представлява сбор от два елемента, а потребителят е бил уведомен за размера на едномесечния СОФИБОР към датата на сключване на договора и се е съгласил да дължи възнаграждение в конкретно посочения в клаузата размер. Позовавайки се на актуална практика на Върховен касационен съд – решения по т.д.№ 2481/17г. на Второ т.о. и по т.д.№62/19г. на Първо т.о. съдът е посочил,че нищожна, респ. неприложима в отношенията между страните е само частта от клаузата относно цената на договора за кредит, даваща право на банката-кредитор да променя едностранно лихвата при промяна на базовия лихвен процент /БЛП/, но не и частта, определяща дължимата към момента на сключване на договора лихва,включваща БЛП и договорна надбавка в определен размер, която остава приложима с оглед възмездния характер на договора. Поради това е кредитирал частта от заключението на вещото лице, установяваща, че при отпадането на увеличението, начислено въз основа на нищожните клаузи, платената в повече – над уговорения размер на лихва за периода сума е 6087,97 лв.

Настоящият състав на ВКС, Второ търговско отделение намира за необосновани сочените от касатора предпоставки за допускане на въззивното решение в обжалваната му част до касационен контрол.

Съгласно чл.280 ал.1 ГПК и възприетото с т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС задължително тълкуване на разпоредбата, до разглеждане по същество от касационната инстанция се допускат въззивни съдебни решения,в които се съдържат обуславящи крайния, постигнат с тях, резултат разрешения на въпроси, които касаторът, обосноваващ искането си жалбата му да бъде допусната и разгледана от ВКС, следва да посочи и формулира конкретно,тъй като с тях се определят рамките,в които ВКС дължи да извърши селекцията на касационните жалби.Съставът на касационната инстанция нито е длъжен, нито има правото да извежда правни въпроси от твърденията на касатора или от сочените от него факти и обстоятелства,с оглед спазването на принципа за диспозитивното начало,а непосочването на правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване,без да се разглежда сочения в допълнение критерий в която и да е от хипотезите на чл.280 ал.1 т.1-3 ГПК. В случая в представеното изложение правни въпроси във връзка с изводите на апелативния съд, обусловили частта от решението, с която е потвърдено първоинстанционното решение, отхвърлящо установителния иск на „Вива“ООД и осъдителните искове на Г. С. и „Вива“ООД не са формулирани, което е достатъчно основание да им бъде отказан достъпът до касация.

Всички въпроси, поставени в изложението, са относими към частта от решението на Софийски апелативен съд, потвърждаваща частичното отхвърляне на осъдителния иск на П. С. – за разликата от присъдените от съда 6 087,97 лв. до претендираните от него 67 781,93 лв. Основните решаващи мотиви на въззивния съд при постановяването на този резултат се свеждат до възприетото от него, че при констатирана от съда нищожност на клаузите в договора за кредит, предвиждащи право на банката едностранно да увеличава определения в договора размер на договорна лихва нищожната част от договора не се прилага в отношенията между страните, като, с оглед възмездния му характер, дължима е лихвата в размера, ясно и точно определен от тях. Поставените от касатора въпроси не кореспондират с тези мотиви и изискват отговор, който е предпоставен от тълкуване клаузите на конкретния договор между страните. Поради това същите нямат характер на правни въпроси, чийто отговор по общоважим начин би бил приложим и в други, сходни на настоящата, хипотези. Наред с това не се установява в решението си въззивният съд да е констатирал изрична уговорка между страните възнаградителната лихва да бъде в „плаващ“ лихвен процент, т.е. такъв, който поначало е определяем в зависимост от колебанията на индекса СОФИБОР и би могъл да се променя както в посока нагоре,така и в обратната такава. Липсват и конкретни изводи,че с обявяването на трите клаузи от Условията за нищожни, уговорена като „плаваща“, лихвата се превръща във фиксирана такава в определен процент. Заключенията на първоинстанционния съд за нищожност, поради неравноправност на тези клаузи /които въззивната инстанция е била длъжна да съобрази с оглед влизането в сила на тази част от решението на СГС/, са изведени от уговорката, че определената с индивидуално уговорената клауза на чл.4.1.а от договора цена на услугата в размер на 7,42%, може да бъде променяна едностранно от банката само в посока нагоре, което създава условия за неравнопоставеност на страните по него. Ето защо, отказвайки да съобрази нищожните клаузи и, за да не лиши договора за кредит от по начало възмездния му характер или да измени волята на страните по него, въззивният съд е приложил ясната клауза1 на чл.4.1.а от договора и е приел за дължима лихвата в съответствие с първоначално определения процентен размер.

Дори да се приеме,че от поставените в изложението въпроси може да бъде изведен обуславящ изводите на въззивната инстанция такъв, неосъществена, според настоящия състав е сочената от касаторите допълнителна предпоставка по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, обосновавана с твърдения за противоречие на изводите на въззивния съд с практиката на ВКС. Напротив – същите са съобразени с цитираната в решението практика по т.д.№62/2019г. на Първо т.о. и по т.д.№2481/2017г., съдържаща аналогични разрешения по правните въпроси, по които е било допуснато обжалването – за приложимост в отношенията между страните, при констатирана нищожност на договорни клаузи, предвиждащи едностранно увеличение на размера на лихвата в полза на банката, на клаузата с уговорено по взаимно съгласие задължение за възнаградителна лихва в отнапред установен и известен на страните абсолютен процентен размер, доколкото приложението й не предпоставя възникване на значително неравновесие между правата и задълженията на банката и кредитополучателя. Подобни разрешения, че методът на промяна в цената на договора следва да е описан подробно и ясно в него и поради това, при прогласена нищожност на противна уговорка, се дължи договорна лихва в нейния абсолютен размер, посочен при сключването на договора, се съдържат и в останалата многобройна, служебно известна на настоящия състав, практика на ВКС – р. №60091/27.09.2021г. по т.д.№1345/19г. на Второ т.о., р. №60095/16.08.2021г. по т.д.№663/20г. на Второ т.о., р.№60011/16.06.2021г. по т.д.№2852/19г. на Първо т.о., р.№299/15.02.2019г. по т.д.№2023/17г. на Второ т.о., р.№98/25.07.2017г. по т.д.№535/16г. на Първо т.о. и др.

Не се констатират противни на възприетите от въззивния съд разрешения в цитираната от касатора съдебна практика. Според отговора на правния въпрос в решението по т.д.№3082/15г. на Второ т.о. на ВКС, нищожна е клауза без предвидена реципрочна автоматична промяна на годишния лихвен процент при намаляване на базовия лихвен процент дори и когато е предвидена промяна в интерес на кредитополучателя, но тази възможност е предоставена единствено на волята на банката-кредитор, а по същество с това решение, заедно с платената при отчитане стъпката на увеличение, определена в нищожната клауза от Общите условия, лихва, е присъдена на основание чл.55 ал.1 предл.1 ЗЗД едностранно начислената от банката и платена от кредитополучателя „премия“. Подобно разрешение, неотносимо към настоящата хипотеза, се съдържа и в решението по т.д.№2970/18г. на Първо т.о. на ВКС. До размера на надплатеното от ищците на основание приетите за нищожни клаузи за увеличаване размера на лихвата е присъдена сумата по предявения иск по чл.55 ал.1 предл.1 ЗЗД и с решението, постановено по т.д.№240/15г. на Второ т.о. на ВКС, с което е прието единствено,че извършеното изменение на лихвата в посока на увеличението й не може да произведе действие, а платените въз основа на него суми са без основание. От мотивите на решението по гр.д.№1899/15г. на Четвърто г.о. на ВКС се установява, че предявеният иск по чл.55 ал.1 предл.1 ЗЗД е бил основан на твърдения, че лихвата по кредита е в определен размер от 6,4%, който банката е увеличила без основание, без да се търси връщане на суми, платени неоснователно поради намаляване на уговорения като формиращ БЛП към датата на договора компонент - индекса ЮРИБОР. Що се касае до последното решение по т.д.№739/19г. на Първо т.о. на ВКС, при разрешаването на правните въпроси, по които е било допуснато обжалването пред ВКС /допустимо ли е начисляването на лихва върху лихва в договорни отношения с участието на физически лица при действието на Наредба №9/2008г. и нищожен ли е анекс за предоговаряне на кредит, ако задълженията на кредитополучателя са определени въз основа на неравноправни клаузи в първоначалния договор/, не се открива противоречие с изложените от Софийски апелативен съд в обжалваното пред настоящия състав решение мотиви. Изведената при решаването по същество в мотивите на решението обща воля на страните за обвързване размера на дължимата възнаградителна лихва от промяната на индекса ЮРИБОР в решението си съставът на ВКС е обосновал по пътя на тълкуването на конкретния договор и анекси към него, както и на клаузите от приложими към тях Общи условия, каквито по настоящото дело не са били представени и обсъждани. При това положение, доколкото се основават на преценка на факти, относими само за конкретното материално правоотношение и установени чрез анализ на съдържанието на конкретни доказателства по делото, направените от състава на Първо т.о. на ВКС изводи не могат да бъдат определени като противоречащи на изводите на въззивния съд по настоящия казус.

Не е обосновано по отношение на иска на П. С. и твърдяното наличие на хипотезата на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК – очевидна неправилност на решението в тази му част. За да е очевидно неправилно по смисъла на посочената разпоредба на процесуалния закон, решението следва да страда от такъв съществен негов порок, който позволява на касационната инстанция да отрече правилността му без да се налага извършването на преценка на доказателствата, въз основа на които съдът е приел за установена конкретна фактическа обстановка и на преценка за съответствие и обоснованост спрямо приложените към хипотезата материално-правни норми, обусловили решаващите му правни изводи. Т.е. наличието на такава предпоставка би могло да бъде обосновано само когато неправилността е обективно и явно установима - например, когато въззивният съд е основал изводите си на правна норма,която е отменена или, макар и да е приложена действащата такава към релевантния момент, смисълът й да е изтълкуван очевидно превратно; решаващият извод да е в явно противоречие с основополагащ принцип на правото или с правилата на елементарната формална логика и др. под. В така очертаните рамки настоящият състав на ВКС не преценява обжалваното решение като очевидно неправилно, а и изложените във връзка с това основание аргументи на касатора се свеждат до съображения, за споделянето или отхвърлянето на които се налага тълкуване на уговорките между страните относно характера на възнаградителната лихва и поради това са относими към последваща фаза на производството.

Изложеното обуславя постановяване на определение,с което да бъде отказан на касаторите достъп до касационен контрол на атакуваното решение на Софийски апелативен съд.

Доколкото отправянето на преюдициално запитване до Съда на ЕС предполага допуснато до контрол по същество обжалване на съдебно решение, настоящият изход на делото пред касационната инстанция, не я обвързва със задължение за произнасяне по направеното в този смисъл искане в касационната жалба.

В полза на „У. Б“АД следва да бъдат присъдени направените за настоящото производство разноски в размер на платеното възнаграждение за един адвокат – 1922 лв.

Така мотивиран, Върховен касационен съд, състав на Второ търговско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №10352/28.04.2011г. по в.т.д.№3199/2019г. по описа на Софийски апелативен съд в частта му,с която е отменено решение №1300/21.02.19г. по гр.д.№14327/16г. по описа на Софийски градски съд в частта,с която са признати по иска на „Вива“ЕООД срещу „У. Б“АД за нищожни клаузите на т.11.1.1,т.11.1.2 и т.11.1.3 от Условията за усвояване, обслужване на кредита и изпълнение на задълженията по договор за банков кредит №22/17.12.2007г. и вместо това исковата претенция на „Вива“ЕООД е отхвърлена, както и в частта му, с която решението на Софийски градски съд е потвърдено в отхвърлителната му част относно претенциите по чл.55 ал.1 ЗЗД и чл.86 ал.1 ЗЗД на ищците Г.А.С. и „Вива“ЕООД – изцяло и на П.Ц.С. – частично за разликата от 6087,97 лв. до 67 781,93 лв., включително в частта за разноските.

ОСЪЖДА П.Ц.С. с ЕГН [ЕГН], Г.А.С.,и двамата с адрес [населено място] [улица] „Вива“ООД с ЕИК[ЕИК], седалище и адрес на управление [населено място] [улица] да заплатят на „У. Б“АД с ЕИК[ЕИК], седалище и адрес на управление [населено място] пл.“С. Н“ №7 сумата 1922 лв. разноски за производството пред ВКС.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:1.

2.