О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 60558

гр. София,11.11.2021 г.

В.К.С на Р. Б, ТК, II отделение, в закрито заседание на девети ноември, две хиляди двадесет и първа година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА

ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ

ГАЛИНА ИВАНОВА

като разгледа докладваното от съдия Марков т.д.№214 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Д. застраховане“ АД срещу решение №260017 от 01.10.2020 г. по в.гр.д.№247/2020 г. на АС Варна. С решението в обжалваната част е потвърдено решение №4 от 20.01.2020 г. по т.д.№156/2019 г. на ОС Добрич в частта, с която „Д. застраховане” АД е осъдено да заплати на Е.К.М. и на Т.В.М. сумите от по 20 000 лв., обезщетение за претърпени от смъртта на внучката им Е.К.М. при ПТП от 21.08.2015 г. неимуществени вреди - болки и страдания, ведно със законна лихва върху главниците, считано от 06.06.2019 г. до окончателното изплащане.

В касационната жалба се навеждат доводи, че решението е неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, като в изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следния въпрос, за който се поддържа, че е решен в противоречие с ТР №1 от 21.06.2018 г. по т.д.№1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС: За активната материалноправна легитимация на баба и дядо да получат застрахователно обезщетение във връзка със смъртта на внук при ПТП, виновно причинено от застрахован по задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“.

Ответниците по касация Е.К.М. и Т.В.М. заявяват становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбите, като претендират присъждане на направени пред ВКС разноски за адвокатско възнаграждение.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното:

Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да се произнесе въззивният съд, след подробен анализ на приетите по делото доказателства е приел, че между въззивниците М. и починалата им внучка е съществувала здрава, продължителна и дълбока емоционална семейна връзка, както и че същите са понесли сериозни морални болки и страдания от смъртта й. Посочил е, че съдържанието на установената по делото връзка и тежестта на понесените вреди налагат извод, че е справедливо да се направи изключение от ограничението на ППВС №4/61г. и ППВС №5/69г. и въззивниците да получат обезщетение за претърпените неимуществени вреди. Счел е, че признаването на материалноправна легитимация на въззивниците да получат обезщетение за претърпените неимуществени вреди не е обусловена единствено от формалната връзка на родство, а от действителните отношения между тях и внучката им, характеризиращи се с особено силна привързаност. Позовавайки се на депозираните свидетелски показания /кредитирани от съда като базирани на непосредствени лични възприятия и неопровергани от останалия събран по делото доказателствен материал/ безпротиворечиво е установил, че Е. и Т. М. са отглеждали с много любов и всеотдайност в своя дом внучката си Е. от бебе /след като тя е навършила няколко месечна възраст и предвид ангажираността на нейната майка/, като в техния дом тя е била до навършване на училищна възраст, вкл. Е. М. е напуснала работа, за да може да се грижи за нея /и другата си внучка/. Изразил е становище, че този постоянен ежедневен контакт с детето до 7 годишната му възраст е създал силна емоционална привързаност между него и неговите баба и дядо, като те са го чувствали, съгласно показанията и на двамата свидетели, като свое собствено дете, или налице е, поради конкретните житейски обстоятелства, привързаност, надхвърляща обичайната такава за този вид семейна връзка, макар и същата традиционно да се характеризира с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост. Посочил е, че след тази възраст, макар и контактите да не са били ежедневни, то са продължили като всяка седмица петъците, съботите и неделите Е. е прекарвала в техния дом, обгрижвана със същата любов и всеотдайност от тях, а изградената от най-ранна възраст емоционална привързаност е продължила да съществува в същата степен и в ученическите години на Е.. Установил е, че тя е продължила да изразява своята любеобвилност, да споделяла всичко с тях, чувствайки тяхна страна силна подкрепа, като няма данни обстоятелството, че Е. е заминала да учи висше образование в [населено място], т.е. е заживяла в друг град, да е намалило интензитета на така създадената с нейните баба и дядо силна емоционална привързаност /според цитираните показания те се чували редовно по телефона, а когато се връщала в [населено място] им се обаждала и идвала да се видят, чувствайки ги все така близки/. В този смисъл и именно предвид така създадената и поддържаната силна емоционална връзка между въззивниците М. и тяхната внучка, починала на 21 годишна възраст, въззивният съд е достигнал до извод, че те са изживели изключително тежко нейната загуба, като и понастоящем емоционалната травма не е преработена, респективно, че са претърпели пряко, непосредствено и за продължителен период от време значителни по степен морални болки и страдания от загубата на своята внучка, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка, които следва да бъдат обезвъзмездени по реда на чл.52 ЗЗД.

С оглед изложените в решението мотиви, формулираният от касатора правен въпрос е обусловил решаващата воля на въззивния съд. Отговор на този въпрос се съдържа в цитираното ТР №1/2016г. по тълк.д.№1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, в което е прието, че материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в ППВС №4/25.05.1961 г. и ППВС №5/24.11.1969 г., и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Обезщетение се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му вреди. В съобразителната част на тълкувателното решение е посочено, че особено близка привързаност може да съществува между починалия и негови братя и сестри, баби/дядовци и внуци. В традиционните за българското общество семейни отношения братята и сестрите, съответно бабите/дядовците и внуците, са част от най-близкия родствен и семеен кръг. Връзките помежду им се характеризират с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост. Когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка, справедливо е да се признае право на обезщетение за неимуществени вреди и на преживелия родственик. В тези случаи за получаването на обезщетение няма да е достатъчна само формалната връзка на родство, а ще е необходимо вследствие смъртта на близкия човек преживелият родственик да е понесъл морални болки и страдания, които в достатъчна степен обосновават основание да се направи изключение от разрешението, залегнало в постановления № 4/61г. и № 5/69г. на ВС - че в случай на смърт право на обезщетение имат само най-близките на починалия. В случая въззивният съд се съобразил изцяло с дадените в ТР разяснения, като въз основа на конкретните установени по делото факти е приел за доказано наличието на трайна и дълбока, изключителна по своя характер емоционална връзка между починалата и нейните баба и дядо, включително базирайки се на съвместното живеене в едно домакинство до навършването на 7 годишна възраст на пострадалата и ежеседмичните й престои в ученическите години при баба и дядо й, които са били изключително силно привързани към починалото дете, а загубата на внучката им се е отразила негативно на начина им на живот, на социалните контакти и здравословното им състояние. С оглед на това, решението е постановено в съответствие със задължителната практика на ВКС - ТР №1/2016 г. по тълк.д.№1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, което изключва наличието на селективния критерий по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. В цитираното тълкувателно решения ясно е посочено, че когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка, неимуществените вреди вследствие на смъртта на техния близкия подлежат на обезщетяване по чл.52 ЗЗД. Доколкото тези конкретни житейски обстоятелства са различни по всяко дело, те не подлежат на дефиниране, категоризиране или примерно изброяване, като решението на съда по всяко дето е обусловено от съвкупната преценка на установените по него факти. Тъй като обстоятелствата по различните дела не са идентични, дадените разрешения от съдилищата не са еднакви, с оглед на което неотносима в случая е цитираната от касатора практика на ВКС по чл.290 ГПК, постановена при обстоятелства, различни от процесните.

Предвид изложените съображения, настоящият състав намира, че касационно обжалване по касационната жалба на „Д. застраховане“ АД не може да бъде допуснато, като с оглед изхода на спора касаторът дължи на всеки от ответниците по касация направени разноски за адвокатско възнаграждение пред ВКС в размер на по 960 лв.

Доколкото в касационната жалба се съдържат доводи за липса на основание за присъждане на ДДС върху адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 от ЗА във въззивното производство, настоящият състав намира, че е налице подадена молба по чл.248 от ГПК за изменение на въззивното решение в посочената част за разноските, като делото следва да бъде върнато на АС Варна за произнасяне по молбата.

Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение №260017 от 01.10.2020 г. по в.гр.д.№247/2020 г. на АС Варна в частта, с която е потвърдено решение №4 от 20.01.2020 г. по т.д.№156/2019 г. на ОС Добрич в частта, с която „Д. застраховане” АД е осъдено да заплати на Е.К.М. и на Т.В.М. сумите от по 20 000 лв., обезщетение за претърпени от смъртта на внучката им Е.К.М. при ПТП от 21.08.2015 г. неимуществени вреди - болки и страдания, ведно със законна лихва върху главниците, считано от 06.06.2019 г. до окончателното изплащане.

ОСЪЖДА „Д. застраховане” АД ЕИК[ЕИК] да заплати на Е.К.М. ЕГН [ЕГН] и на Т.В.М. ЕГН [ЕГН] сумите от по 960 лв., разноски пред ВКС.

Връща делото на АС Варна за произнасяне на молбата на „Д. застраховане“ АД по чл.248 от ГПК за изменение на решение №260017 от 01.10.2020 г. по в.гр.д.№247/2020 г. на АС Варна в частта за разноските, с която е присъдено ДДС върху адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 от ЗА пред въззивната инстанция.

Определението не може да се обжалва.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.