О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№60507

гр. София,20.10.2021 г.

В.К.С на Р. Б, ТК, II отделение, в закрито заседание на дванадесети октомври, две хиляди двадесет и първа година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА

ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ

ГАЛИНА ИВАНОВА

като разгледа докладваното от съдия Марков т.д.№2429 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба и обективирана в нея частна касационна жалба на „Дженерали застраховане“ АД срещу решение №166 от 03.08.2020 г. по в.т.д.№240/2020 г. на АС Варна.

С решението в обжалваната част е потвърдено решение №97 от 09.12.2019 г. по т.д.№37/2019 г. на ОС Силистра в частта, с която „Дженерали застраховане“ АД е осъдено да заплаща на В.Р.Й. на основание чл.226, ал.1 от КЗ отм. периодично застрахователно обезщетение за имуществени вреди, причинени вследствие на ПТП от 17.03.2014 г., в размер на 1813 лв. месечно, от 15.03.2019 г. – датата на исковата молба пожизнено, до настъпване на юридически факт, представляващ основание за изменение на размера или отпадане на задължението, ведно със законната лихва върху всяко месечно плащане от петнадесето число на съответния месец до окончателното изплащане.

С обжалваното въззивно решение е оставена без уважение и частната жалба на „Дженерали застраховане“ АД срещу определение №51 от 12.02.2020 г. по т.д.№37/2019 г. на ОС Силистра в частта, с която „Дженерали застраховане“ АД е осъдено да заплати на Адвокатско дружество „Я. и съдружници“ на основание чл.38, ал.2 от ЗА сумата от 2986 лв. с ДДС, възнаграждение за безплатно процесуално представителство в първоинстанционното производство.

В касационната жалба се навеждат доводи, че решението е неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, като в изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси, за които се поддържа, че са решени в противоречие с практиката на ВКС: 1. Длъжен ли е съдът при формиране на правните си изводи при решаване на спора да извърши преценка на всички доказателства събрани по делото, респективно да заяви недвусмислено защо дава вяра на едни доказателства и не дава вяра на други при наличие на противоречия между тях. 2. Длъжен ли е съдът да съобрази размера на иска, с който е сезиран и от него да приспадне установеното съпричиняване или съдът определя обезщетението за имуществени вреди без да съобразява размера на иска и което обезщетение намалява с установения принос на увреденото лице. Поддържа се, че решението е и очевидно неправилно.

В частната касационна жалба са изложени съображения за неправилност на решението в посочената, имаща характер на определение част, като общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд, в противоречие с практиката на ВКС по въпроса: За задължението на съда да изложи мотиви по направените от страните възражения, в частност на възражението, че ДДС върху присъденото адвокатско възнаграждение не се дължи.

Ответникът по касация В.Р.Й. заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбите, като претендира присъждане на направени пред ВКС разноски за адвокатско възнаграждение.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното:

Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да се произнесе въззивният съд е приел за установени в отношения между страните следните, обвързващи доказателствените му изводи при условията на чл.297 и чл.298 от ГПК, факти относно: естеството на ПТП като реализирано застрахователно събитие, настъпило през време на застрахователния договор, виновно и противоправно поведение на водача, предизвикал ПТП, чиято гражданска отговорност е била застрахована при ответното дружество, наличието на причинна връзка между ПТП и травматичните увреждания на пострадалата ищца, наличието на принос на пострадалата за настъпването на вредоносния резултат, съизмерим с една пета /20%/. Посочил е, че анализът на събраните доказателства обосновава извод, че в резултат на получения при ПТП тежък двигателен дефицит за долните крайници и дефицит по отношение на тазово-резервоарните функции, се е стигнало до трайна и пълна инвалидизация на ищцата. Счел е, че не само битовите и социални ограничения, които е принудена и ще бъде принудена да търпи поради своята неподвижност, но най-вече установените от съдебно - медицинската експертиза нарушения във физиологичния контрол на тазовите резервоари налага по необходимост използването на постоянни грижи от болногледач. Изложил е съображения, че необходимостта произтича от непрекъснатия характер на грижите и от спецификата на дейностите, в които те следва да се изразяват: изправяне и преместване от леглото до инвалидната количка и обратно, хигиенни нужди, смяна на катетър, приготвяне на храна и много други - необходимостта от осигуряване на болногледачески грижи в случая е обективно обусловена и се намира в пряка причинно - следствена връзка с противоправното поведение на причинителя на процесното пътно - транспортно произшествие, застрахован при въззивника. Изразил е становище, че обстоятелството, че КСО предвижда предоставянето на определени осигурителни плащания за лица с определена степен на инвалидизация, не съставлява пречка за присъждане на обезщетение за имуществени вреди, като основанията за извършване на плащанията са различни – социално осигурителните плащания са насочени към подпомагане на лицата и осигуряване на определено ниво на приемлив социален минимум, независимо от какво събитие е предизвикана инвалидизацията, докато застрахователното плащане е свързано с деликтна отговорност на застрахованото лице, но споменатите две основания нито се конкурират, нито се изключват взаимно, поради което наведените от въззивника доводи в тази насока не биха могли да бъдат възприети като релевантни при разрешаването на спора. Позовавайки се на т.4 от ППВС №4/1975 г., е приел, че бъдещите разходи за болногледач не представляват пропуснати ползи, а вреди тъй като са свързани с бъдещо намаляване на имуществото на ищцата, а не с пропусната възможност да бъде реализиран доход, а в конкретния случай по делото е установено, че настъпването на тези вреди е сигурно и предвидимо, поради което и следва да се вземе предвид при определяне на размера на дължимото се обезщетение по реда на чл.51, ал.1, изр.1 от ЗЗД. Тъй като се касае до вреди, които ще настъпят в бъдеще време е счел, че по искането на пострадалата следва да приложи правилото на чл.51, ал.1, изр.2 от ЗЗД, присъждайки дължимото се обезщетение периодично като задължението за всеки един период, съвпадащ с момента на извършване на съответния разход за болногледач, които разходи не са били предмет на разглеждане по в.гр.д.№4311/2016 г. на САС, поради което дължимостта им, а също така и размерът им не се обхващат от силата на присъдено нещо, която има действие само за основанието за възникване на отговорността на „Дженерали застраховане“ АД. Кредитирайки заключението на изготвената в първоинстанционното производство съдебно – икономическа експертиза е приел, че разноските, които са необходими за заплащане на грижите на болногледач, с оглед различната натовареност на работното време (дневна, денонощна, седмична), пазара на труда в региона на [населено място], при 24 часова натовареност в денонощието, са в размер на 2 266.32 лв. месечно. Отчитайки установения със сила на пресъдено нещо в предходния процес принос на пострадалата за настъпването на вредоносния резултат, е посочил, че размерът следва да бъде редуциран с 1/5 на основание чл. 51, ал.2 от ГПК, като обезщетението за имуществени вреди, което въззивникът следва да бъде осъден да заплаща е в размер на 1813 лв. месечно, при условията за периодично плащане, установени от първоинстанционния съд. По отношение на обжалваното от „Дженерали застраховане“ АД с частна жалба определение №51 от 12.02.2020 г. по т.д.№37/2019 г. на ОС Силистра, постановено по реда на чл.248 от ГПК, е посочил, че с оглед приетия размер на дължимото обезщетение, минималното адвокатско възнаграждение дължимо за защита пред първата инстанция, следва да се определи в размер на 2986 лв. с включен ДДС, с оглед на което след като го е отменил частично, е оставил без уважение частната жалба в частта, с която „Дженерали застраховане“ АД е осъдено да заплати на Адвокатско дружество „Я. и съдружници“ на основание чл.38, ал.2 от ЗА сумата от 2986 лв. с ДДС, възнаграждение за безплатно процесуално представителство в първоинстанционното производство.

По касационната жалба:

С оглед изложените от въззивния съд мотиви, формулираният от касатора втори въпрос не е обусловил решаващата воля на въззивния съд. В случая в решението е посочено, че относно наличието и степента на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалата, между страните е формирана сила на пресъдено нещо с влязло в сила съдебно решение /изрично цитирано от ищцата и в исковата молба/, респективно въззивният съд е приел /а и в случая е несъмнено/, че ищцата е обусловила размера на иска си и с оглед наличието на установеното с влязло в сила съдебно решение съпричиняване, поради което въпросът обвързан ли е съдът да приеме, че обезщетението за имуществени вреди е в рамките на претендираната сума, след което да намали обезщетението според установеното съпричиняване или е обвързан да приеме, че обезщетението, след намаляването му според установеното съпричиняване е в рамките на претендираната сума, не отговаря на общата предпоставка на чл.280, ал.1 от ГПК.

От друга страна при постановяване на решението в обжалваната част, въззивният съд е изложил мотиви, съдържащи както обсъждане и преценка на всички събрани по делото доказателства, така и фактически констатации и правни изводи, като е дал собствено разрешение по очертания от ищцата предмет на делото, след произнасяне по приетите за релевантни, с оглед този предмет, своевременно наведени от страните възражения. В този смисъл поставеният в изложението първи въпрос не е решен в противоречие с посочената от касатора практика, а и със служебно известната на настоящия състав практика на ВКС, формирана по реда на чл.290 от ГПК. Съгласно последната, в задължение на съда е да даде собствено разрешение по предмета на делото, като обсъди своевременно наведените доводи и възраженията на страните и извърши самостоятелна преценка на събраните в двете инстанционни производства допустими и относими доказателства, при съобразяване с разпоредбите за разпределението на доказателствената тежест между страните в процеса и допустимите според ГПК доказателствени средства. Всъщност с този въпрос по същество се оспорва правилността на направените в обжалваното решение изводи и възприетите от съда становища по наведените доводи и възражения, която правилност обаче, извън въведеното с ал.2 на чл.280 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване – очевидна неправилност, не е предмет на проверка в настоящия стадий по селектиране на касационните жалби. В този смисъл следва да се посочи, че при постановяване на обжалваното решение не е допуснато нарушение на императивна материалноправна норма, на съдопроизводствените правила, установяващи правото на защита и на равенството на страните в процеса, нито фактическите изводи на въззивния съд са направени при грубо нарушение на логическите и опитните правила, поради което не се установява и твърдяната от касатора очевидна неправилност на въззивното решение. За да е очевидно неправилен, въззивният акт следва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и законосъобразност на решаващите правни изводи на въззивния съд и на извършените от него съдопроизводствени действия, като всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при постановяване на акта, представлява основание за отмяна на съдебния акт, но едва след допускане на касационно обжалване при наличие на някое от специфичните за достъпа до касационен контрол основания.

Предвид изложените съображения, настоящият състав намира, че касационно обжалване по касационната жалба на „Дженерали застраховане“ АД не може да бъде допуснато.

По частната касационна жалба:

При произнасянето си по частната жалба на „Дженерали застраховане“ АД въззивният съд, в нарушение на посочената по-горе практика не е отговорил на наведените доводи на жалбоподателя за липсата на предпоставки за присъждане на възнаграждение по реда на чл.38, ал.2, вр. ал.1, т.2 от ЗА /с които по същество се оспорват и твърденията за оказване на безплатна правна помощ/, както и на доводите, че ДДС върху адвокатското възнаграждение по посочения ред не се дължи.

Изложеното налага допускане на решението в посочената част /с характер на определение/ до касационен контрол и произнасяне по същество на частната касационна жалба.

Установява се, че с посоченото влязло в сила съдебно решение /на 20.02.2018 г./ „Дженерали застраховане“ АД е осъдено да заплати на В.Р.Й. сумата от 200 000 лв., ведно със законната лихва от 17.03.2014 г. до окончателното изплащане. Т.е. несъмнено, че в случая са налице категорични доказателства, че В.Р.Й. не е материално затруднено лице по смисъла на чл.38, ал.1, т.2 от ЗА, респективно в случая се опровергава осъществяването на основанието за предоставяне на безплатна адвокатска помощ /затруднено материално положение/. В този смисъл присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл.38, ал.2 от ГПК не се следва за първоинстанционното производство, като решението в посочената обжалвана част и потвърденото с него първоинстанционно определение следва да бъдат отменени.

В светлината на изложеното и независимо от изхода на спора по касационната жалба присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл.38, ал.2 от ЗА не се следва и за касационното производство.

Доколкото в касационната жалба се съдържат доводи за липса на основание за присъждане на адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 от ЗА и във въззивното производство, настоящият състав намира, че е налице подадена молба по чл.248 от ГПК за изменение на въззивното решение в посочената част за разноските, като делото следва да бъде върнато на АС Варна за произнасяне по молбата.

Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение №166 от 03.08.2020 г. по в.т.д.№240/2020 г. на АС Варна в частта, с която е потвърдено решение №97 от 09.12.2019 г. по т.д.№37/2019 г. на ОС Силистра в частта, с която „Дженерали застраховане“ АД е осъдено да заплаща на В.Р.Й. на основание чл.226, ал.1 от КЗ отм. периодично застрахователно обезщетение за имуществени вреди, причинени вследствие на ПТП от 17.03.2014 г., в размер на 1813 лв. месечно, от 15.03.2019 г. – датата на исковата молба пожизнено, до настъпване на юридически факт, представляващ основание за изменение на размера или отпадане на задължението, ведно със законната лихва върху всяко месечно плащане от петнадесето число на съответния месец до окончателното изплащане.

ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение №166 от 03.08.2020 г. по в.т.д.№240/2020 г. на АС Варна в частта, с която е оставена без уважение частната жалба на „Дженерали застраховане“ АД срещу определение №51 от 12.02.2020 г. по т.д.№37/2019 г. на ОС Силистра в частта, с която „Дженерали застраховане“ АД е осъдено да заплати на Адвокатско дружество „Я. и съдружници“ на основание чл.38, ал.2 от ЗА сумата от 2986 лв. с ДДС, възнаграждение за безплатно процесуално представителство в първоинстанционното производство.

ОТМЕНЯ решение №166 от 03.08.2020 г. по в.т.д.№240/2020 г. на АС Варна в посочената допусната до касационно обжалване част и потвърденото определение №51 от 12.02.2020 г. по т.д.№37/2019 г. на ОС Силистра в частта, с която „Дженерали застраховане“ АД е осъдено да заплати на Адвокатско дружество „Я. и съдружници“ на основание чл.38, ал.2 от ЗА сумата от 2986 лв. с ДДС, възнаграждение за безплатно процесуално представителство в първоинстанционното производство, като оставя без уважение молбата на В.Р.Й. за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските.

Връща делото на АС Варна за произнасяне на молбата на „Дженерали застраховане“ АД по чл.248 от ГПК за изменение на решение №166 от 03.08.2020 г. по в.т.д.№240/2020 г. на АС Варна в частта, с която е присъдено адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 от ЗА пред въззивната инстанция.

Определението не може да се обжалва.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.