ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 60688

гр. София,22.10.2021 г.

В.К.С, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на тридесети септември през две хиляди и двадесет и първа година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА

ЛЮБКА АНДОНОВА

като разгледа, докладваното от съдия Л. А гр. дело № 1084 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на А.Р.П. от [населено място], подадена чрез процесуалните й представител адв.М. С. от АК-Враца срещу въззивното решение № 214 от 19.10.2020 г, постановено по гр.дело № 354/20 г на Окръжен съд-Враца, Трети въззивен състав, с което като е потвърдено решение № 191/19.3.2020 г по гр.дело № 3161/2019 г по описа на Районен съд-Враца са отхвърлени предявените осъдителни искове за солидарното осъждане на ответниците да заплатят на основание чл.49 и чл.45 ал.1 ЗЗД сумата 5 470, 67 лв, представляваща стойност на повредената фасада на сградата, собственост на ищцата-касатор в настоящото производство, както и стойността на изгорели движими вещи, находящи се в същия имот, а именно-печка духалка, стенни шкафове, шкаф с мивка, гардероб двукрилен, бюро за компютър, претапициране с изкуствена кожа на диван, кресло, компютърен стол, четири обикновени стола, представляващи щети от възникнал на 4.3.19 г в имота пожар.

Ответниците по касационната жалба П.С.П. и „Ц.-М“ЕООД оспорват същата по съображения, изложени в писмен отговор, депозиран чрез процесуалния им представител адв.Г. В.. Считат, че обжалваното решение не следва да бъде допуснато до касационен контрол.Претендират разноски, сторени в производството пред ВКС, представляващи адвокатско възнаграждение.

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирана за това страна срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се излагат оплаквания и доводи за неправилност на последното, поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост.

В изложението на жалбоподателя по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК са посочени касационните основания по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК и ал.2-очевидна неправилност.

Формулирани са следните въпроси: 1/Длъжен ли е въззивният съд да даде указания на страните относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответни доказателства, ако установи, че дадената от първата инстанция правна квалификация е неправилна или може да се произнесе директно с крайния съдебен акт ; 2/Длъжен ли е въззивният съд да обсъди и извърши проверка на всички доказателства и доказателствени средства, при постановяване на решението си; 3/Носи ли отговорност по чл.45 ЗЗД собственикът на вещ за причинени вреди, вследствие на неправилното й съхранение ; 4/Спазването на техническите правила и приложимите законови норми при изграждането на строежи, изключва ли прилагането на института на „грижата на добър стопанин“ при изпълнение на договора за строителство, както и на принципа да не се вреди другиму; 5/Приложим ли е институтът на непозволеното увреждане при доказани вреди, но при неустановен делинквент и при спазване по целесъобразност на определени технически правила и норми от страна на строителя.

С обжалваното въззивно решение е прието следното: Ищцата А. П. е собственик по дарение на недвижим имот в [населено място], с предназначение: здравни и социални услуги, представляващ лекарски кабинети, манипулационна, чакалня и регистратура, заедно със сервизни помещения.Ответникът-физическо лице-П. П. се е снабдил с разрешение за строеж за извършване на преустройство и реконструкция на магазин за промишлени стоки, в съседен на ищцата имот, като е възложил на ответното дружество „Ц.-М“ЕООД извършването на строителните работи.През нощта на 11 срещу 12.3.2019 г в имота на П. е възникнал пожар, който засегнал собствения на ищцата имот.За отстраняване на последиците от пожара е необходимо да бъдат извършени строително-монтажни работи на стойност 4065, 67 лв, както и ремонт на вещи на стойност 1405 лв.Въззивният съд е приел за правилна дадената от първоинстанционния съд правна квалификация на иска срещу физическото лице-като такъв по чл.45 ал.1 ЗЗД, но е преквалифицирал иска срещу дружеството по смисъла на чл.49 ЗЗД.Приел е, че при формиране на своето вътрешно убеждение първоинстанционният съд е разгледал всички правопораждащи спорното материалноправо факти, но погрешно ги е подвел под правната норма на чл.45 ЗЗД.Това обстоятелство обаче не е довело до порок в съдебното решение, обуславящ неговата недопустимост, тъй като първоинстанционният съд се е произнесъл по наведените в исковата молба твърдения.Неправилната правна квалификация, под която е било подведено спорното материално право, е представлява нарушение на материалния закон, което е съобразено от въззивния съд.Прието е по делото, че искът по чл.49 ЗЗД е неоснователен, тъй като не е установено противоправно бездействие от страна на служители на строителното дружество.Юридическото лице не отговаря за вреди, които са причинени от лица, които не са негови работници или служители, на които по никакъв начин последният не е възложил извършването на определена работа.Отделно от това ищцата подържа, че дружеството е бездействало като не е обезопасило обекта си.Това не се установява от доказателствата, както не се твърди и установява какво конкретно правомерно действие в тази насока е било длъжно да предприеме дружеството.Строителната площадка е била оградена с временна подвижна ограда и не е установено противоправно бездействие, което да е в разрез с технологичните правила.Липсва установено несъответствие между предписано и дължимо поведение.Поради липса на първия от елементите на фактическия състав на непозволеното увреждане-противоправно действие или бездействие на физическото лице, респ.на лице, на на дружеството исковете са отхвърлени като неоснователни.

По така формулираните въпроси.

Относно въпрос № 1.

Съгласно т.2 от ТР № 1/9.12.2013 г на ОСГТК на ВКС при различна квалификация на предявения иск от тази, дадена от първата съдебна инстанция, въззивният съд дължи даване на указания на страните относно възможността да предприемат процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, но само такива, които страните са пропуснали да извършат в първата инстанция, поради неточност на доклада и дадените указания.Ако въззивният съд счете, че такъв пропуск не е налице, той не е длъжен да дава указания на страните, при положение, че пред първата инстанция, въпреки неправилната квалификация на иска, страните са представили доказателства за твърдените от тях относими, съгласно правилната квалификация на иска факти.Въззивното решение е изцяло съобразено с цитираната задължителна съдебна практика.В същото изрично е прието, че при формиране на вътрешното си убеждение първоинстанционният съд е разгледал всички правопораждащи спорното материално право факти, относно предявения срещу дружеството иск по чл.49 ал.1 ЗЗД, за възникване на деликтната отговорност на възложителя за вреди.Следователно дадената от първоинстанционния съд погрешна правна квалификация не води до порок на решението.Районният съд е разгледал всички правнорелевантни факти, представляващи елементи от фактическия състав на непозволеното увреждане.Въззивната инстанция е съобразила това в решението си и е преквалифицирала един от обективно съединените искове, като такъв по чл.49 ЗЗД.Потвърдил е решението, тъй като не е налице първия от елементите на фактическия състав на деликтната отговорност, а именно наличие на противоправно деяние от страна на ответника.До разглеждане на останалите предпоставки не се е стигнало, тъй като не е установена наличието на противоправно деяние.Относно доказване на липсата и наличието на противоправно поведение са дадени указания от първоинстанционния съд с доклада, поради което въззивният не е следвало да дава на страната указания във връзка с установяването му и преквалифицирането на иска с постановяване на въззивното решение е изцяло в съответствие с приетите задължителни указания, съобразно т.2 от ТР № 1/9.12.2013 г на ОСГТК на ВКС.Сочената задължителна съдебна практика е изцяло съобразена и основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК не е налице, тъй като не се установява противоречие.

Относно въпрос № 2.

При произнасянето въззивната инстанция е изпълнила задъжението си да обсъди доводите на страните в рамките на предмета на спора, очертан от тях и във връзка с оплакванията, въведени с въззивната жалба и отговора на нея.Формирала е самостоятелни изводи по всички правно релевантни факти.Обсъдени са всички допустими събрани и относими към спора доказателства,/писмени, гласни и пр./ като са изложени съображения защо съдът възприема едни, а отхвърля други.В този смисъл въззивното решение е изцяло в съответствие с приложената от касатора задължителна съдебна практика.

Относно въпроси №№ 3,4 и 5.

С поставянето на същите касаторът не обосновава наличието нито на общия, нито на допълнителните критерии по чл.280 ал.1 ГПК.Следва да се отбележи, че тези въпроси не са формирали, обосновали или предпоставили крайните изводи на съда, обективирани във въззивния акт, поради което същите са неотносими.Те отразяват единствено липсата на съгласие на касатора с изводите на съда, но не обосновават селекция на касационната жалба при условията на чл.280 ал.1 ГПК.

Тъй като доводите на жалбоподателя за очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение се изразяват единствено в това, че обсъдените по-горе материалноправни и процесуалноправни въпроси, според касатора били разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, то очевидно не е налице и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК.

В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. 3 от ГПК; не е налице и никоя от хипотезите по чл. 280, ал. 2, предл. 1 или предл. 2 от ГПК за служебно допускане на касационното обжалване.

Предвид изхода на делото пред настоящата инстанция касаторът дължи на ответниците направените от тях разноски, на основание чл.78 ал.3 ГПК, съответно в размер на 800 лв и 960 лв, представляващи възнаграждение за един адвокат.

Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на въззивното решение въззивното решение № 214 от 19.10.2020 г, постановено по гр.дело № 354/20 г на Окръжен съд-Враца, Трети въззивен състав.

ОСЪЖДА А.Р.П. от [населено място] да заплати на П.С.П. сумата 800 лв. разноски за адвокатско възнаграждение за касационното производство по делото.

ОСЪЖДА А.Р.П. от [населено място] да заплати на „Ц.-М“ЕООД сумата 960 лв. разноски за адвокатско възнаграждение за касационното производство по делото.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:1.

2.