4№ 60366 гр. София, 22.10.2021 година

В.К.С - Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и първи октомври през две хиляди двадесет и първа година в състав:

Председател: С. Ч

Членове: А. Ц

Ф. В

като изслуша докладваното от съдията А. Ц ч. гр. д. № 3772/2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на „Банка ДСК” АД против въззивно определение № 1980/27.07.2021 г. по в. ч. гр. д. № 1706/2021 г. на Софийски апелативен съд, ГО, 10 състав, с което е потвърдено определение на № 267226/19.04.2021 г. на Софийски градски съд, ГО, I-20 състав, за прекратяване на производството по гр. д. № 13844/2019 г.

В жалбата се поддържа, че приложима за спорното правоотношение е нормата на чл. 7, §1, б. б), второ предложение от Регламент № 1215/2012, тъй като в случая се касаело за договор за кредит, който съставлявал договор за предоставяне на услуга. Евентуално се обосновава компетентност на българския съд и с разпоредбата на чл. 7, §1, б. а) Регламент № 1215/2012, тъй като делото било свързано с изпълнение на договорно задължение. Оспорва се изводът, че в случая следва да се приложи защитната компетентност по чл. 17 и сл. от посочения регламент. В изложението на основанията за допускане до касационно обжалване се поддържа, че са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното определение по въпроса: следва ли да се счита, че доколкото е сключен договор за кредит, лицето има качеството на потребител, независимо от елемента „местоживеене”, и попада в защитата, предоставена от правилата за компетентност на съда по местоживеене на потребителя? Изложени са и доводи за очевидна неправилност на обжалвания акт.

За да се произнесе, ВКС взе предвид следното:

Първоинстанционното производство е образувано по искова молба на „Банка ДСК” АД срещу Х.Б.Е., гражданин на К. И, с която са предявени осъдителни искове за заплащане на сумите 37427,61 лв. – главница по сключен на 19.11.2015 г. договор за кредит за текущо потребление, 1579 лв. - договорна възнаградителна лихва и 65,545 лв. - лихва за забава, 10,39 лв. - обезщетение за забава след настъпване на изискуемостта, 120 лв. - такса изискуемост, ведно със законна лихва от подаване на исковата молба.

Първоинстанционният съд е установил, че ответникът е бил със статут на продължително пребиваващ в Р. Б гражданин на ЕС, със заявен адрес в [населено място], Столична община, и трудовото му правоотношение е било прекратено на 01.03.2018 г., като която дата няма регистрирани трудови договори в НАП. Съобщенията, изпратени до Испания, са нередовно връчени и са върнати с отбелязване „непотърсени“, а съобщенията, изпратени до ответника на адреса в [населено място], са нередовно връчени, като връчителят е събрал сведения, че лицето живее в Испания. При тези данни СГС е прекратил производството по делото, приемайки, че съгласно разпоредбата на чл. 17, вр. чл. 18 §2 от Регламент № 1215/2012, компетентен да разгледа спорове, свързани с потребители, е съдът на държавата членка, където потребителят има обичайно местоживеене, като в случая не е налице пророгация на компетентност.

Въззивният съд потвърдил прекратяването, като посочил, че Регламент № 1215/2012 се прилага по всички граждански или търговски дела, независимо от естеството на съда или правораздавателния орган, като определя компетентността и по дела във връзка договори, сключени от потребители, която е различна от специалната компетентност по чл. 7, §1, б. б), касаеща договорите за услуги. Прието е, че ответникът, който е испански гражданин и има обичайно местожителство в К. И, има качеството на потребител, тъй като няма данни, че предоставеният кредитен ресурс е за негова търговска дейност или професия, а заплащаната възнаградителна лихва не може да се приеме като възнаграждение за предоставена услуга от банката - кредитор, доколкото тя се заплаща за предоставянето на парични средства и представлява цена на кредита, а не като заплащане на услуга.

При тези данни ВКС приема, че не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по поставения от касатора въпрос, предвид наличието на константна практика на ВКС (определение № 171/11.05.2021 г. по ч. гр. д. № 678/2021 г., ІV г. о., определение № 60287 от 30.09.2021 г. по ч. гр. д. № 3086/2021 г., IV г. о.; определение № 279/21.07.2020 г. по ч. т. д. № 998/2020 г. на ВКС, ІІ т. о.; определение № 338/21.10.2020 г. по ч. т. д. № 1501/2020 г. на ВКС, І т. о. и др.), която не се нуждае от осъвременяване. Съгласно цитираната практика разпоредбата на чл. 17 §1, б. б), предл. 1 от Регламент № 1215/2012 г. е ясна и не се нуждае от тълкуване. Договор за заем, изплатим на вноски, сключен от физическо лице за цел, която може да се приеме, че е извън неговата търговска дейност или професия, е потребителски. Разпоредбата не изисква едновременното и кумулативно наличие на всяко едно от допълнителните условия по б. а), б. б) и б. в), за да се определи договорът като потребителски, а е достатъчно наличието само на едно от тях. Буква б) на чл. 17, §1 от регламента съдържа две хипотези, а именно: договорът е потребителски, когато се отнася до договор за заем, изплатим на вноски, или за всяка друга форма на кредит, предоставен за финансиране на продажбата на стоки. Двете хипотези, свързани със съюза „или“, трябва да се разглеждат като самостоятелни и независещи една от друга, а изискването кредитът да е предоставен за финансиране на продажбата на стоки е относимо само към втората категория договори - тези, които са различни от договора за заем, изплатим на вноски, но с оглед на съдържанието и последиците си могат да бъдат разглеждани и като форма на кредитиране на лицето за покупката на стоки.

Не се констатира наличие и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, доколкото цитираните от касатора т. 36 и т. 33 от решение на СЕС по дело C-190/2011 г. и т. 22 от решение на СЕС по дело C-218/2012 г. касаят приложението на разпоредбата на чл. 15, §1, б. в) от Регламент № 44/2001, идентична с разпоредбата на чл. 17, §1, б. в) от Регламент № 1215/2012, поради което не са относими към настоящия случай, предвид обстоятелството, че предходните инстанции основават изовдите си на хипотезата на чл. 17, §1, б. б) от Регламент № 1215/2012, уреждаща самостоятелно основание даден договор да се счита за потребителски, различно от това чл. 17, §1, б. в) от регламента.

Не е налице и очевидна неправилност на обжалваното определение. Очевидната неправилност се отнася само до квалифицирани форми на неправилност на съдебния акт. Фактическият състав на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК предпоставя обосноваване от касатора на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните - допуснати от съда нарушения на относима за конкретния спор императивна материалноправна норма, на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, имащи за резултат прилагане на закона в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, както и при грубо нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти (явна необоснованост), каквито не се твърдят и не се установяват спрямо обжалваното определение.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно определение № 1980/27.07.2021 г. по в. ч. гр. д. № 1706/2021 г. на Софийски апелативен съд, ГО, 10 състав.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:

Ключови думи