№ 60687

гр.София, 22.10.2021г.

в и м е т о н а н а р о д а

Върховен касационен съд на РБ, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на деветнадесети октомври две хиляди и двадесет и първа година в състав:

Председател: ВЕСКА РАЙЧЕВА

Членове: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА

ЛЮБКА АНДОНОВА

като разгледа докладваното от съдията Райчева гр.д.N 2044 описа за 2021 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.

Обжалвано е решение от 12.01.2021г. по гр.д.№15632/2019г. на ГС София, с което са отхвърлени искове предявени на основание чл. 422, ал.1 ГПК, вр. чл. 79, ал.1 ЗЗД и чл. 86, ал.1 ЗЗД.

Жалбоподателят - „А. Л” ООД,, чрез процесуалния си представител поддържа, че съдът с решението се е произнесъл по правен въпрос в противоречие с практиката на ВКС, както и че решението е очевидно неправилно. Моли да се допусне касационно обжалване.

Ответникът –С. О, чрез процесуалния си представител поддържа, че не следва да се допуска касационното обжалване на въззивното решение. Претендира разноски.

Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280 ГПК, приема за установено следното:

Касационно обжалване на решението на въззивния съд не следва да се допусне.

С обжалваното решение въззивният съд, като е потвърдил първоинстанционното решение, е отхвърлил предявеният от „А. Л” ООД иск предявен на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във връзка с чл. 79, ал. 1, пр.2 от ЗЗД, за установяване, че Столична община дължи на ищцовото дружество сумата от 22 903,80 лв., представляваща стойността на недобита дървесина по договор СОА17-ДГ-56-667/28.07.2017 г., ведно със законната лихва от 10.10.2018 г. до окончателното изплащане на вземането, както и лихви в размер на 1 179,35 лв. за периода от 01.04.2018г. до 02.10.2018 г., за които вземания е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл. 410 ГПК отм.. 10.2018г. по ч. гр. д. № 65384/2018 г. на СРС.

Прието е, за установено, че по частно гр. дело № 65384/18 г. на РС - София е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК на 18.10.2018 г., с която е разпоредено С. О да заплати сумата от 22 903, 90 лв., ведно със законна лихва от 10.10.2018 г. до изплащането на вземането, лихва в размер на 1179, 35 лв., за периода от 01.04.2018 г. до 02.10.2018 г., като е посочено, че вземането произтича от изискуеми задължения по договор СОА 17 – ДГ 56 – 667 от 28.07.2017 г.

Установено е, че в срока по чл.414, ал.2 ГПК, длъжникът е възразили срещу заповедта, като е заявил, че не дължи плащане, и в срока по чл.415 ГПК, а именно на 28.12.2018 г., заявителите са депозирали исковата си молба в съда.

Установено е, че със Заповед № РД09-577 от 02.06.2017 г. на Кмета на СО е била открита процедура по договаряне за отдаване ползването на прогнозни количества дървесина при проведената процедура по Наредба за условията и реда за възлагане изпълнението на дейности в горските територии – държавна и общинска собственост и за ползването на дървесина и недървесни горски продукти, ищцовото дружество „А. Л“ ООД е било определено за купувач на 1254 куб.м. дървесина, собственост на Столична община.

Прието е, че на 28.07.2017 г. е сключен договор СОА17-ДГ-56-667/28.07.2017 г., съдържащ елементите на продажба и изработка, по силата на който общината се задължила да прехвърли собствеността върху прогнозно количество маркирана дървесина, а ищецът – да добие и извози същата и заплати уговорената цена. Прието е, че между страните не е спорно, че плащането на цялата цена е извършено още при сключването на договора, а ищецът е поел задължения и да започне сеч в тридневен срок от издаване на съответното позволително, да извърши сечта и да извози дървесината в срока на позволителното и да почисти сечището, да изгражда необходимите пътища за усвояване на дървесината и да поддържа горските пътища към и в обекта, както и да отсече и извози всички маркирани дървета върху цялата площ, включваща общо десет подотдела (подобекта). Установено е, че преди сключването на договора ищецът е депозирал декларация, че е извършил оглед на обекта и е запознат с всички условия, които биха повлияли на предложението му да сключи договора с общината, както и че при издадени девет позволителни за сеч, на 27.11.2017 г. е съставен протокол, от който се установява, че на почти всички отстъпени на ищеца подотдели не се работи, с изключение на 1023-е1, където имало повалени дървета. Констатирано е от протокола, съставен на 19.12.2017 г., в осем подотдела сечта изобщо не е започвала, а в подотдел 1023-е1 е извършена по технологичния план, но вършината била разхвърляна по цялото сечище.

Съобразено е, че в чл. 5.6.3. вр. 5.6.1. от договора страните са предвидили връщане на платените суми за насаждения, които поради обективни причини, които са наложили промяна във вида и интензивността на сечта, не са могли да бъдат ползвани, но ищецът не се е позовал на това право, очевидно приемайки, че подобни обективни причини за неизпълнение на договора спрямо него не са налице, а и тази клауза визира случаи, в които невъзможността за сеч касае едно насаждение и не засяга останалите. Устаноено е, че в случая ищецът изобщо не е извършвал сеч в по-голяматта част от подобекти, за които е сключил договора.

Прието е за установено от гласните доказателства по делото, че в близост на един от десетте подобекта (подотдела) е минавала пътека, по която се разхождали планинари и присъствието на граждани около терена, предназначен за сеч, е от естество да затрудни работата на ищеца, но само в този подобект, но в останалите подобекти ищецът изобщо не е започнал сечта, като нито е придобил блага от правата, които произтичат за него от договора, нито е изпълнил насрещно поетите си задължения по него, които не се изчерпват само с плащането на покупната цена. Прието е, че ищецът няма право да иска връщане на съответната част от цената и на основание чл. 195, ал. 1 вр. чл. 193 ал. 1 ЗЗД, тъй като дори наличието на пътека да съставлява недостатък по смисъла на посочените разпоредби, то ищецът изрично е декларирал, че е запознат с обекта, за който кандидатства да сключи договор, а съгласно чл. 193, ал. 2 ЗЗД продавачът не отговаря за недостатъците, които са били известни на купувача при продажбата. Предвид, че по делото не се установява виновно неизпълнение на поето договорно задължение от страна на ответната Столична община, съдът е приел, че ищецът няма право на обезщетение за вредите от такова неизпълнение. Съдът е приел, че твърдяното спиране на сечта и забраната да се извършва такава до изтичане на срока по договора от страна на ответната община не е доказано по делото, поради което не може да се приеме, че невъзможността за изпълнение на договора от страна на ищеца се дължи на виновно поведение на ответника. Прието е, че общината не е неизправна страна по договора и не носи отговорност за вреди, поради което предявения иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД е неоснователен. Прието е, че има неизпълнение от страна на ищеца, който не само не е извършил добив на дървесината, за която е получил разрешение да изсече, но и не е изпълнил задълженията си по чл. 4.2. от договора и по-конкретно – да почисти сечището, да изгради необходимите пътища за усвояване на дървесината, да поддържа горските такива към и в обекта, както и да отсече и извози всички маркирани дървета от цялата площ.

В изложение по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателят, чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора: следва ли съда с оглед задължението си по чл.12 ГПК да обсъди аргументите и доводите за неоснователно обогатяване и да прецени всички доказателства и доводи на странати като постанови решението си въз основа на приетите от него за установени факти и закона, който е от значение за изхода на спора. Поддържа,че е налице основание по чл.280, ал.1, т. ГПК за допускане на касационно обжалване. Поддържа също така, че решението е очевидно неправилно.

Настоящият състав намира, че не следва да допуска касационно обжалване по така поставените въпроси и на соченото основание. Формулираните от жалбоподателя въпроси касаят правомощията на второинстанционният съд с оглед задълженията си по чл. 12 ГПК,чл. 235 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК и са свързанис начина на вземане на съдийското решение и неговата обосновка чрез обсъждане в мотивите всички възражения и доводи страните, но съдът ги е разрешил в съотвествие с обстойно развити с разясненията, дадени с ТР 1/2013 г. ОСГТК на ВКС по въпросите на въззивното обжалване, както и по т. 19 на ТР 1/2001 г. на ОСГК на ВКС. Твърденията на жалбоподателя, че е налице противоречие между разрешението на съда и задължителната съдебна практика по естеството си съставлява навеждане на довод за допуснато нарушение на процесуалните норми на въззивно обжалване, който касае преценка за законосъобразността на обжалвания съдебен акт. В т. 19 от ТР № 1/ 4.01.2001 г. по тълк. гр. дело №1/2000 г. на ОСГК на ВКС е посочено, че дейността на въззивната инстанция има за предмет разрешаване на материалноправния спор, поради което във въззивното производство съдът следва да извърши самостоятелна преценка на целия фактическия и доказателствен материал по делото и да формира свои собствени фактически и правни изводи по основателността на исковите претенции. Указанията са запазили значението си и при действието на ГПК, в сила от 1.03.2008г., при отчитане на очертаните в чл. 269 ГПК предели в правомощията на въззивния съд, изразяващи се в задължение за произнасяне по значимите за материалноправния спор въпроси с оглед инвокираните в сезиращата въззивна жалба оплаквания. Фактическите и правни изводи на решаващата въззивна инстанция, изведени след изпълнение на задължението за обсъждане на събраните по спора доказателства и преценка на доводите на страните, следва да са ясно и точно отразени в мотивите към решението. Именно обсъждайки всички доказателства по делото и доводите на страните съдът е достигнал до извод за неоснователност на предявения на основание чл.422 ГПК иск.

Не е налице и твърдяната от жалбоподателят очевидна неправилност. Очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК е налице при установими от самите мотиви на въззивния съдебен акт нарушение или явна необоснованост. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, или е приложена несъществуваща или отменена норма, или грубо са нарушени правилата на формалната логика. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката на Върховния касационен съд или с актове на Конституционния съд и на Съда на ЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационно обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК.

С оглед на така изложените съображения Върховният касационен съд, състав на четвърто г. о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение.

На основание чл.78, ал.8 ГПК,вр.чл.37 от ЗПрП (ЗАКОН ЗА ПРАВНАТА ПОМОЩ) и чл.25а, ал.3 от Наредба за заплащане на правната помощ жалбоподателят следва да заплати на ответника по жалба разноски в размер на 150лева.

Предвид изложените съображения, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 260194 от 12.01.2021 г. по в.гр.д. 15632/2019 г. на Софийски градски съд.

ОСЪЖДА „А. Л” ООД да заплати на Столична община сумата 150лева разноски за процесуално представителство пред ВКС.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: