51О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

N. 60733

гр. София, 26.10.2021 година

Върховният касационен съд на Р. Б, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на седми октомври две хиляди двадесет и първа година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:СИМЕОН ЧАНАЧЕВ

ЧЛЕНОВЕ: АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ

ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ

изслуша докладваното от съдия СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр. дело N 1585 по описа за 2021 година.

Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на „ПАЛАТА ПИРОТ“ ЕООД, [населено място] против решение № 1461 от 18.11.2020 г. по гр. дело № 2750/2020 г. на САС /Софийски апелативен съд/, гражданско отделение, VІІ въззивен граждански състав.

Ответниците по касация – М.И.Х. и К.С.П. са на становище, че са неоснователни твърденията на жалбоподателя, че съдът не бил обосновал своето решение въз основа на доказателствата и тяхната взаимовръзка, както и че неправилно е твърдението, че са нарушени принципите и правилата на формалната и правна логика при постановяване на решението.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

Предмет на жалбата е цитираното въззивно решение, с което е потвърдено решение № 1093 от 10.02.2020 г. по гр. дело № 6668/2018 г. на СГС /Софийски градски съд/, гражданска колегия, 14 състав в уважената част на исковете, с която е осъдено „ПАЛАТА ПИРОТ“ ЕООД, [населено място] да заплати на М.И.Х. и К.С.П. на основание чл. 232, ал. 2 ЗЗД суми, по 5493.96 евро на всеки от тях, представляващи дължим наем по договор, сключен на 01.01.2010 г. за периода от 16.11.2014 г. до 16.11.2017 г., ведно със законната лихва от датата на исковата молба до изплащане на вземанията, както и да заплати на ищците сумата 851.25 лв., разноски по делото.

В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа като единствено основание за допускане на решението до касационно обжалване това по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Настоящият състав приема утвърденото в практиката на състави на ВКС разбиране /напр. определение № 16/14.01.2019 г. на І т.о., определение № 97/02.02.2018 г. на ІІ т.о., определение № 60630/20.07.2021 г. на ІІІ г.о. и др./, че очевидната неправилност предпоставя обосноваване от касатора на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните. В посочената практика са отразени различни нарушения на закона, които се включват в разглежданото основание /предпоставка/ за допускане на касационен контрол, а именно: приложение на закона в противоположен смисъл, решаване на делото въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма, нарушаване на правилата на формалната логика, нарушения на императивна материалноправна норма, на основополагащи за производството процесуални правила. От изложеното разбиране за съдържанието на очевидната неправилност като основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване се налагат следните изводи, засягащи процесуалното й въвеждане и релевиране от касатора, когато твърди наличието й, за да иска разглеждане на жалбата. Законодателят въвежда състава на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК като самостоятелна предпоставка за допускане на касационен контрол, което предполага разграничаването й от другите предпоставки, регламентирани в производството по чл. 288 ГПК. Разграничаването на фактическия състав по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ЗЗД от другите състави по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК изисква мотивиране на изложението, за да се прецени основателността на искането за разглеждане на касационната жалба.

В настоящия случай касаторът се е позовал на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, като е възпроизвел дефиниции на основанието, приети в практиката на състави на ВКС, без поддържаните от него като нарушения обстоятелства да очертават някои от квалифицираните състави на очевидната неправилност, дефинирани в същата практика. Така в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК страната твърди, че съдът е нарушил формалната и правна логика при постановяване на решението, но релевираните обстоятелства не формират подобни нарушения, а визират друга категория основания, тези по чл. 281, т. 3 ГПК, разглеждани в производството по чл. 290 ГПК при допуснат касационен контрол. По – конкретно касаторът поддържа, че въззивният съд не е взел предвид „други суми, получавани от конкретни търговци по договори за наем, сключени между тях и него наконкретни обекти от същата сграда“. Твърди се още, че „В преценката за това „дали за процесния период е заплащан наем в размер на установения вече от съда, не се включват обаче и сумите, преведени от ответника, събирани от конкретните обекти, давани под наем от него – на конкретни търговци“. Посоченото становище на страната е възражение, което състава на въззивната инстанция е разгледал и отхвърлил, като е приел, че възраженията във въззивната жалба, че не е отчетено извършено плащане на ищците от страна на управителя на дружеството са неоснователни, тъй като основанието му не е дължимия наем на ищците, а заплащане на наем на трети лица по делото - „Жиел“ ЕООД и „Джей ел фреат“ ЕООД. Нарушаването „на формалната, а и правна логика“, според становището на страната се състои в това, че „не е възможно отношенията между страните да са по договор за наем за цялата собственост на наемодателя и едновременно с това за част от същата тази собственост – да са други /съдът не е определил точно какви/“. Въззивният съд не е изложил правни мотиви с представеното от жалбоподателя съдържание, а именно, че като съсобственици на идеални части от процесния имот ищците са сключили с ответника различни договори. Становището за наличие на друг договор /извън процесния наемен договор/ е въведено във въззивната жалба, както следва: „Според съда отношение на стопанисване с предоставяне на икономически резултат не съществува като договорно такова. Това ограничително тълкуване няма оправдание нито в житейската, нито в правната действителност“. Разглеждайки доводите на въззивника, съставът е приел, че тези доводи, за наличие на други отношения между страните /извън процесния наемен договор/ - по възлагане на стопанисване на сградата и отчисляване на част от печалбата, не са установени от него. Приетото от фактическа страна във въззивното решение е, че между страните по делото е бил сключен договор за наем от 01.01.2010 г., с уговорена наемна цена от 612 евро на месец, плащана частично от наемателя, без последващо съгласие за промяна на наемната цена. Поради това съставът е присъдил дължимата неплатена част, след като е уважил възражението за погасителна давност за периода преди 16.11.2014 г. Обосноваване на изводите си съдът е направил след преценка на всички доказателства, както и на съдебно-счетоводната експертиза. Изложеното дава основание за извода, че доводът на страната за нарушаването „на формалната, а и правна логика“ се основава на неправилна интерпретация на мотивите на въззивния съд /въвеждане на съображения, които не са приети от състава/, както и на неправилна квалификация на поддържаните като твърдения обстоятелства. Тези твърдения носят характеристиките на оплакване по чл. 281, т. 3 ГПК и по – конкретно на оплакване за необоснованост, тъй като изразяват несъгласие с извод на съда, свързват се от касатора с несъответствие на изводите на доказателствата, без да се аргументират и установяват доводи за нарушаване правила на формалната логика, като например противоречие между изводите или липса на връзка между съжденията в мотивите, третиращи съображенията за доказаност на валидно правоотношение по сключения договор за наем и елементите, които го индивидуализират. Следователно поради неразграничаване на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК от основанията по чл. 281, т. 3 ГПК не е обосновано приложно поле на релевираната предпоставка за допускане на касационен контрол.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК страната твърди, че направените фактически и правни изводи от съда са в противоречие със собствените му констатации. Тези твърдения се въвеждат въз основа на неправилно интерпретиране на мотивите на въззивното решение със съдържание, различно от изложеното в съдебния акт. Становището на жалбоподателя възпроизвежда същите съображения, които е отразил в предходната част на изложението, номерирана с „1.“. Затова трябва да се имат предвид вече развитите по - горе мотиви, а още и следните съображения. Страната е отразила като констатация на състава своя интерпретация, а именно следното съждение: „Въззивният съд приема констатациите на първоинстанционния относно това, че ищците са предоставили „стопанисването„ на идеалните си части от недвижимия имот, на ответника“. По - нататък е развито разбирането на касатора за задължението на наемателя да ползва имота и съществуващото според него противоречие в изводите на съда, че се дължи наем, а не обезщетение за ползване. За пълнота на настоящите мотиви следва да се посочи, че касаторът не е съобразил разграничението между стопанисване на имот, като задължение на наемателя, произтичащо от обикновеното употребление на имота и възлагане стопанисване на имот като договор, какъвто според него имало между страните. В мотивите на въззивното решение липсва посочената от жалбоподателя констатация, че „ищците са предоставили „стопанисването“ на идеалните си части от недвижимия имот, на ответника. За предоставяне стопанисване на имота, според употребения от страната израз, насочен към обосноваване на правна връзка /договор/, каквато не е приета от състава, няма развити мотиви. Мотивите на състава са други, че доводите на въззивника за други отношения между страните - по възлагане стопанисване на сградата не са установени от него. Ето защо твърдението за противоречие между констатации на състава и приети от него изводи се явява необосновано. При тези обстоятелства следва да се приеме, че и по тази част от изложението не е аргументирано основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.

Като следващ довод за допускане на касационен контрол по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК е посочено нарушение на „принципът за тълкуване волята на страните при сключване на договорите – чл. 20 от ЗЗД, като тази разпоредба е приложена не според точния й смисъл“. В изложението касаторът не аргументира свое разбиране за „действителната обща воля на страните“. Същият поддържа, че „Страните явно са имали различна представа относно характера на взаимоотношенията си години наред“. Становището не съдържа обсъждане на доказателствата, обосноваване въз основа на доказателствата на разбирането за действителната воля на страните, вложена в създаденото между тях договорно правоотношение и съответно аргументиране на твърдението за нарушаване на принципа в чл. 20 ЗЗД.Зследва да се приеме, че изложението и в тази част не съдържа доводи за основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, а има характеристиките на оплакване по чл. 281, т. 3 ГПК /необоснованост на изводите на съда/, отразяващо несъгласие с изводите на състава.

Предвид тези съображения се налага извод за липсата на аргументирано изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, обосноваващо наличие на предпоставки по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, поради което не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение.

По тези съображения, Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на трето отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1461 от 18.11.2020 г. по гр. дело № 2750/2020 г. на Софийски апелативен съд, гражданско отделение, VІІ въззивен граждански състав.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: