ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 15

гр. София, 12.01.2022 г.

В.К.С, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на осемнадесети ноември през две хиляди двадесет и първа година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ

МАРИЯ ХРИСТОВА

като разгледа, докладваното от съдия Б. Ц, гр. дело № 2138 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца по делото К.Х.С. срещу решение № 15/15.01.2021 г., постановено по възз. гр. дело № 598/2020 г. на Пернишкия окръжен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 998/23.07.2020 г. по гр. дело № 5836/2019 г. на Пернишкия районен съд, е отхвърлен, предявеният от жалбоподателя срещу С.А.С., осъдителен иск с правна квалификация чл. 93, ал. 2, пр. 2 от ЗЗД за заплащане на сумата 10 000 лв., претендирана като двоен размер на задатък (капаро), даден по предварителен договор от 31.08.2018 г. за покупко-продажба на недвижим имот; в тежест на касатора-ищец са възложени разноски по делото.

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се излагат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на процесуалните правила, неточно приложение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.

Ответникът С. С. не е подал отговор на касационната жалба.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя-ищец К. С., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) при потвърждаване от въззивната инстанция на решението на първата инстанция, процесуалният закон задължава ли съда да обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните, и трябва ли в мотивите на решението да намери отражение процесът на формиране на вътрешното убеждение относно правно-релевантните факти и приложимата правна норма от значение за правния спор; 2) има ли задължение въззивният съд да обсъди всички относими към спора доказателства, съгласно изискването на чл. 236, ал. 2 от ГПК, за да бъде съдебният акт мотивиран и обоснован, и може ли съдът да посочи, че не взема предвид част от доказателствения материал, без да посочи мотиви защо; 3) съгласно изискванията на чл. 12 и чл. 235 от ГПК съдът длъжен ли е да изложи мотиви по всички възражения на страните, във връзка с правни доводи, от които черпят своите права, да обсъди събраните по искане на страните доказателства във връзка с техните доводи, да направи преценка на всички правно-релевантни факти, от които произтича спорното право, както и да обсъди всички събрани доказателства във връзка с тези факти и да отрази в мотивите си въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други – за неустановени; 4) след като предварителният договор е сключен в писмена форма, поканата за сключване на окончателен договор следва ли да бъде също в писмена форма; 5) допустимо ли е чрез свидетелски показания да се установява отправянето на покана до купувача за сключване на окончателен договор; и 6) при положение, че сключеният предварителен договор не е развален по реда на чл. 87, ал. 1 от ЗЗД, а междувременно продавачът е продал имота, предмет на този предварителен договор на трето лице, то продавачът изправна страна ли е по договора и страните останали ли са обвързани от сключения предварителен договор. Касаторът навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че въззивният съд е разрешил тези въпроси в противоречие с практиката на ВКС, а именно: първите три въпроса – с тълкувателно решение (ТР) № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС; четвъртия и петия въпрос – с решение № 456/19.06.2013 г. по гр. дело № 1294/2011 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 12/23.05.2018 г. по гр. дело № 834/2017 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС; и шестия въпрос – също с решение № 12/23.05.2018 г. по гр. дело № 834/2017 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС.

За да постанови обжалваното въззивно решение, окръжният съд е приел за безспорни между страните следните обстоятелства: С процесния предварителен договор от 31.08.2018 г. ответникът, като продавач се е задължил да прехвърли в съответната надлежна форма правото на собственост върху процесния недвижим имот – къща с дворно място, срещу насрещната парична престация на ищеца-купувач (касатора) – да заплати цена в размер 38 500 лв. Страните са се съгласили с клаузата на чл. 3 от предварителния договор, че ще сключат окончателния такъв, когато ответникът-продавач се снабди и предостави на купувача необходимите документи за изповядване на сделката. При сключването на процесния договор ищецът-купувач е предал на ответника-продавач сумата 5 000 лв., представляваща задатък – чл. 2 от договора.

На следващо място въззивният съд е посочил, че спорно по делото е дали е възникнало потестативно право по чл. 93, ал. 2 от ЗЗД за ищеца-купувач – с едностранно волеизявление да развали договора, без спазване на изискванията по чл. 87, ал. 1 ЗЗД, т. е. – да се „откаже“ от договора и да получи дадения задатък в двоен размер като обезщетение за причинените му имуществени вреди от виновно неизпълнение на договорното задължение на ответника за сключване на окончателен договор. В тази връзка съдът е изложил подробни съображения, че съгласно чл. 93, ал. 2 от ЗЗД задатъкът съставлява способ за изправната страна по договора, чрез който тя да се освободи от облигационното правоотношение, като същевременно вредите, които е претърпяла от неизпълнението на насрещната страна, са обезпечени с дадения задатък, респ. – с връщането му в двоен размер.

От приетия по делото констативен протокол от 10.10.2018 г., съставен от нотариус Ал. Ц., въззивният съд е установил следните обстоятелства: На 14.09.2018 г. ответникът е представил пред нотариуса документите, необходими за изповядване на предстоящата окончателна продажба, като в протокола е отразен изводът на нотариуса, че тъй като необходимите документи са налични, той е насрочил дата на сделката на 27.09.2018 г. На тази дата пред нотариуса са се явили продавачите – ответникът и Й. Н. (негова майка), но до края на работния ден не се е явил купувачът-ищец. На втората насрочена дата и час за изповядване на сделката – 10.10.2018 г. в 11.30 часа са се явили двамата продавачи, но до края на работното време отново не се явил купувачът-ищец.

Предвид уговорения в предварителния договор падеж за изпълнение на задължението на страните да сключат окончателен договор – снабдяването на ответника-продавач с необходимите документи и представянето им на купувача, но без да е посочен определен срок за това, окръжният съд е приел, че съгласно разпоредбата на чл. 84, ал. 2 от ЗЗД в случая е била необходима покана. Съдът е посочил, че основното спорно обстоятелство по делото е именно това – бил ли е поканен ищецът да се яви на посочените по-горе дати пред нотариуса за сключване на окончателен договор, по отношение на което обстоятелство в констативния протокол липсва отразяване. В тази връзка въззивният съд на първо място е намерил за неоснователен довода на жалбоподателя-ищец, че само писмена покана в случая би породила правно действие, като е приел, че аргумент в тази насока не може да се извлече от процесния предварителен договор, който не предвижда за единствена валидна форма на уведомяване писмената – този извод съдът е направил при тълкуване на волята на страните съобразно изискванията на чл. 20 от ЗЗД, излагайки подробни съображения. Съдът е приел, че не съществува и законово изискване изявленията на страните във връзка с изпълнението на сключения между тях предварителен договор да са в съответната на договора форма, каквито изисквания законодателят е предвидил при уредбата на други институти; с оглед на което е намерил, че всяко друго уведомяване би било надлежно. На следващо място, излагайки също подробни съображения, въззивният съд е намерил, че не може да основе изводите си на ангажираната като доказателство по делото електронна кореспонденция между страните чрез мобилно приложение „вайбър“, оспорена от ищеца и чиято автентичност не е установена по делото. От друга страна съдът е приел, че не съществува забрана по чл. 164 от ГПК за доказване отправянето на покана до ищеца за сключването на окончателен договор, посредством свидетелски показания. Окръжният съд е препратил по реда на чл. 272 от ГПК към фактическите изводи на първата инстанция, формирани въз основа на свидетелските показания по делото. Наред с това въззивният съд и сам е обсъдил гласните доказателства по делото, като относно уведомяването на ищеца чрез съобщения във „вайбър“ от страна на ответника за определените дати за явяването пред нотариуса, както и относно причината за неявяването на ищеца на първата дата – невъзможност да осигури плащане поради запориране на банковите му сметки, съдът е кредитирал показанията на свидетелката С., излагайки подробни съображения относно преценката им по реда на чл. 172 от ГПК – предвид заинтересоваността на тази свидетелка; обсъдил е и противоречията между нейните показания и тези на свидетелката Д., също излагайки съображения защо не кредитира последните; обсъдил е и показанията на свидетелката Н., като е приел, че тя няма преки впечатления относно спорния факт за уведомяването на ищеца. Също в тази връзка въззивният съд е изтъкнал, че е и житейски необоснована тезата на ищеца, че ответникът ще изпълни задължението си да се снабди с необходими документи, ще извърши замерване на имота, ще уговори две дати за изповядване на сделката, които не са през кратък период от време, на които ще осигури присъствието на другия съсобственик, и няма да уведоми за това купувача-ищец. Относно установеното по делото обстоятелство, че впоследствие имотът е прехвърлен на трето лице на многократно по-ниска с цена от 3 500 лв., при уговорена с ищеца цена от 38 500 лв., съдът е намерил, че то ясно посочва, че ответникът е имал икономически интерес да се разпореди с имота в полза на ищеца, и последващото прехвърляне не е с цел неизпълнение на договорната връзка, а следствие от неоказаното съдействие от страна на ищеца и мотивирано от нуждата от парични средства в съответния момент.

При така установеното, окръжният съд отново е изложил съображения, че за да възникне потестативното право на една от страните с едностранно волеизявление да се откаже (да развали) двустранния договор и за да се породи притезателното право да получи парично обезщетение за причинените му вреди от виновното неизпълнение на договорното задължение на насрещната страна – в размер на уговореното капаро, в конкретния случай – неговият двоен размер, следва кредиторът, който упражнява това преобразуващо право, да е изправен, т.е. точно и добросъвестно да е изпълнил своите насрещни договорни задължения съгласно чл. 63 от ЗЗД, или да е готов да ги изпълни, оказвайки необходимото съдействие на длъжника, без което той от своя страна не би могъл да изпълни своите договорни задължения. Изложени са и съображения, че тъй като основното задължение на страните по породеното от предварителния договор за покупко-продажба на имот облигационно правоотношение представлява непаричната престация за сключване на окончателен договор, т.е. за изразяване на правновалидна воля пред нотариуса, то за да бъде изпълнено това договорно задължение, кредиторът следва да окаже необходимото съдействие – да се яви пред съответния нотариус и да изрази воля за сключване на окончателен договор за покупко-продажба. В случай, че той виновно, без наличие на обективна причина, не приеме предложеното му от длъжника изпълнение или не даде необходимото съдействие, без което длъжникът не би могъл да изпълни задължението си, изпада в забава (чл. 95 от ЗЗД), като по силата на чл. 96, ал. 1, изр. 2 от ЗЗД, ако и длъжникът е бил в забава, той се освобождава от нейните последици. По така изложените съображения и при установените по делото факти, окръжният съд е намерил, че в случая ищецът-купувач е изпаднал в забава – не е действал добросъвестно, т.е. не е бил изправен кредитор и в неговия патримониум не се е породило потестативното право с едностранно волеизявление за се „откаже“ (да развали) процесния предварителен договор на основание чл. 93, ал. 2 от ЗЗД и да получи в двоен размер уговорения задатък.

На следващо място въззивният съд е намерил за неоснователен и довода на ищеца, че при сключването на процесния предварителен договор ответникът е декларирал невярното обстоятелство, че е единствен собственик на процесния имот. Излагайки подробни съображения и в тази насока, съдът е приел, че това невярно декларирано обстоятелство не е довело до неизпълнение на предварителния договор, тъй като ответникът е осигурил явяването пред нотариуса на другия съсобственик, който да прехвърли своето право на ищеца.

Окръжният съд е приел, че другото сочено от ищеца договорно неизпълнение от страна на ответника – на задължението му да заплати всички текущи сметки за ток, вода, общи части, данък сгради и др., не е въведено с исковата молба като основание на иска, а – едва с писмената защита пред първата инстанция, поради което не е предмет на делото. Независимо от това, съдът е посочил, че това неизпълнение попада в приложното поле на чл. 87, ал. 4 от ЗЗД – незначително е с оглед интереса на кредитора и не обуславя право на разваляне.

В заключение – при така приетите за установени правно-релевантни факти и развитите правни съображения, въззивната инстанция е намерила, че предявеното по делото спорно материално право не е възникнало в обективната действителност, поради което искът правилно е отхвърлен от районния съд.

Настоящият съдебен състав намира, че при така изложените мотиви към обжалваното въззивно решение, основания за допускане на касационното обжалване няма, като съображенията за този извод са следните:

Първите три процесуалноправни въпроса, формулирани от страна на жалбоподателя, се припокриват помежду си по смисъл и съдържание – те са по приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК и са правно значими за всяко исково производство, развило се пред въззивната инстанция. Както касаторът сочи, по тези въпроси е налице трайно установена практика на ВКС, съгласно която въззивният съд трябва да изложи свои собствени мотиви към решението си, в които следва да отрази своята решаваща дейност в качеството си на втора по ред инстанция по съществото на материалноправния спор, като обсъди всички твърдения и възражения на страните, от които те черпят своите права, както и правните им доводи, относими към тях; в тази връзка съдът следва да направи преценка на всички правно-релевантни факти, от които произтича спорното по делото право, както и да обсъди поотделно и в тяхната съвкупност всички събрани по делото доказателства, относими към тези релевантни за спора факти, на които страните се позовават в подкрепа на тезите си, и които имат значение за решението по делото. Тази константна практика на ВКС е намерила израз и в разясненията, дадени в мотивите към т. 2 от соченото от жалбоподателя ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, където е прието, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция. Уредбата на второинстанционното производство като ограничено (непълно) въззивно обжалване, и произтичащото от това ограничаване на възможността пред втората инстанция делото да се попълва с нови факти и доказателства, не променя основните му характеристики като въззивно. Обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност.

Видно от изложеното по-горе, с приетото в мотивите към обжалваното въззивно решение окръжният съд по никакъв начин не се е отклонил от това разрешение, дадено в практиката на ВКС. Въззивният съд е извършил своя самостоятелна преценка на всички писмени и гласни доказателства, относими към релевантните за спора факти, като е изложил и подробни съображения, кои от тях кредитира (цени) и кои не, и по какви причини; въз основа на тази преценка е посочил кои от спорните по делото обстоятелства приема за установени и кои не; а въз основа на това е изложил и своите правни изводи по спора, като по този начин е отговорил на всички доводи и възражения на страните, които имат значение за решението по делото. Също съгласно трайно установеното становище на ВКС, обективирано в множество определения по чл. 288 от ГПК, несъгласието на касатора с фактическите констатации и с правните изводи на въззивния съд, както и оплакванията му за допуснати процесуални нарушения при постановяване на въззивното решение, не съставляват основание за допускане на касационното обжалване. С оглед на това, настоящият касационен състав намира, че по отношение на първите три процесуалноправни въпроса не е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение.

Както стана ясно, въззивният съд е дал разрешение на четвъртия и петия правни въпроси, формулирани в изложенито на жалбоподателя, като е приел, че след като в процесния предварителен договор не е уговорено страните да си отправят писмена покана за сключването на окончателната сделка (до този извод съдът е стигнал като е тълкувал процесния договор съгласно правилата на чл. 20 от ЗЗД), и тъй като и законът не изисква такава писмена форма, то всяко друго уведомяване на ищеца за насрочените дати при нотариуса е надлежно; приел е и че процесуалните забрани по чл. 164 от ГПК не обхващат доказването на тази покана до ищеца да се извърши със свидетелски показания. Тези изводи на окръжния съд по никакъв начин не са в противоречие с приетото в сочените в тази връзка от касатора решение № 456/19.06.2013 г. по гр. дело № 1294/2011 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 12/23.05.2018 г. по гр. дело № 834/2017 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, тъй като с тях разрешение на тези два правни въпроса (четвъртия и петия) не са дадени, т.е. – същите са неотносима съдебна практика в случая. В тези две решения на ВКС е обсъждан редът за извънсъдбено разваляне на двустранен договор поради неизпълнение, регламентиран в чл. 87, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗД, като във второто решение е изтъкнато и правилото на чл. 87, ал. 1, изреч. 2 от ЗЗД, че когато договорът е сключен в писмена форма, предупреждението (изявлението) за неговото разваляне следва да бъде също писмено. По никакъв начин обаче в тези решения на ВКС не е обсъждана формата на поканата за сключване на окончателен договор, нито пък дали отправянето на такава покана може да се доказва със свидетелски показания. Следователно, наведеното от жалбоподателя основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, не е налице и по отношение на тези два правни въпроса.

Шестият правен въпрос, формулиран в изложението към касационната жалба, не е от обуславящо значение за решаващите правни изводи на окръжния съд в обжалваното въззивно решение и е без значение за изхода на материалноправния спор по делото, поради което и не съставлява общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване в случая (в този смисъл е и т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Видно от изложеното по-горе, след като е приел за установено, че ищецът-купувач е бил поканен и не се е явил на двете насрочени пред нотариуса дати за сключване на окончателен договор, въззивният съд е достигнал до изводите, че касаторът-ищец не е оказал необходимото съдействие и е изпаднал в забава на кредитора, поради което той е неизправна страна и в неговия патримониум не се е породило потестативното право с едностранно волеизявление да се откаже (да развали) процесния предварителен договор на основание чл. 93, ал. 2 от ЗЗД и да получи претендирания по делото двоен размер на уговорения задатък. При наличието на тези свои решаващи изводи за изхода на спора, окръжният съд изобщо не е стигнал до обсъждане, дали и ответникът-продавач е изправна, респ. – неизправна страна по договора, каквато е същността на постановката на въпроса (в тази връзка съдът единствено е маркирал, че с последвалата продажба на процесния имот на трето лице ответникът не е целял неизпълнение на договора, а това е било следствие от неоказаното съдействие от страна на ищеца). В соченото от касатора във връзка с този въпрос решение № 12/23.05.2018 г. по гр. дело № 834/2017 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС е прието, че по своята правна същност задатъкът представлява един по-опростен от предвидения в чл. 87, ал. 1 от ЗЗД способ за извънсъдебно, едностранно прекратяване на договора, като това право е предоставено на изправната страна, съгласно чл. 93, ал. 2 от ЗЗД; в същия смисъл е и решение № 474/13.07.2010 г. по гр. дело № 457/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС. В случая въззивният съд не е приел нищо различно, а именно същото – това, че ищецът не е изправна страна по процесния договор и не разполага с правото по чл. 93, ал. 2 от ЗЗД, поради което и не е обсъждал дали ответникът е изправна страна. Следва да се отбележи и че тези две решения на ВКС са постановени при различна фактическа обстановка – в първото от тях е прието, че ищецът е изправна страна (ответникът е поддържал обратното по делото, но не го е доказал), поради което ищецът е разполагал с правата по чл. 93, ал. 2 от ЗЗД; във второто решение е прието, че договорът е бил развален по взаимно съгласие на страните; т.е. – и тази практика на ВКС е неотносима в случая.

В заключение, касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК; съдът намира, че не е налице и хипотеза по чл. 280, ал. 2 от ГПК за служебно допускане на касационното обжалване.

Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 15/15.01.2021 г., постановено по възз. гр. дело № 598/2020 г. на Пернишкия окръжен съд.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: