О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 16

гр. София, 12.01.2022 г.

В.К.С, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на единадесети ноември през две хиляди двадесет и първа година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ

МАРИЯ ХРИСТОВА

като разгледа, докладваното от съдия Б. Ц, гр. дело № 2051 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от ответника по делото – Държавата, представлявана от министъра на финансите, чрез процесуалния пълномощник юрк. М. Ц., срещу решение № 261410/26.11.2020 г., постановено по възз. гр. дело № 14941/2018 г. на Софийския градски съд (СГС). С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 423225/05.06.2018 г. по гр. дело № 25770/2016 г. на Софийския районен съд (СРС), касаторът – Държавата е осъдена да заплати на ищеца по делото „Ризева 2008“ ЕООД, на основание чл. 49, във вр. с чл. 45, ал. 1 от ЗЗД и с чл. 7 от КРБ, сумата 8 763.62 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди, изразяващи се в пропуснати ползи от реализиране на приход от цена на произведена електрическа енергия в периода 01.01.2014 г. - 09.08.2014 г., настъпили вследствие противоправното поведение на народните представители от 42-рото Народно събрание по повод приемане разпоредбите на § 6, т. 2 и т. 3 от ЗР на ЗДБ за 2014 г., с които се създават чл. 35а, ал.ал. 1, 2 и 3, чл. 35б, ал.ал. 1, 2, 3 и 4, чл. 35в, ал.ал. 1, 2 и 3 и чл. 73, ал.ал. 1, 2, 3 и 4 от ЗЕВИ, обявени за противоконституционни с решение № 13/31.07.2014 г. по конст. дело № 1/2014 г. на Конституционния съд (КС); сумата е присъдена ведно със законната лихва върху нея, считано от 14.05.2016 г. до окончателното плащане; в тежест на жалбоподателя са възложени и разноските по делото.

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирана за това страна срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за недопустимост на последното, като постановено срещу ненадлежен ответник и по недопустим иск, както и за неправилност на решението, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 от ГПК.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя, като общи основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, са формулирани следните правни въпроси: 1) допустим ли е иск по чл. 49, във вр. с чл. 45 от ЗЗД срещу държавата, като особен субект на правото по смисъла на чл. 31 от ГПК, за обезщетение за вреди, за които се твърди, че са причинени от упражняване на публична законодателна дейност на народните представители/Народното събрание (НС); 2) допустим ли е иск по чл. 49, във вр. с чл. 45 от ЗЗД срещу държавата, като особен субект на правото по смисъла на чл. 31 от ГПК, за обезщетение за вреди, за които са твърди, че са причинени от упражняване на публична законодателна власт на народните представители/НС във връзка с приемането на законови разпоредби, обявени впоследствие за противоконституционни, и във връзка с бездействието на същите субекти за уреждане на последиците по чл. 22, ал. 4 от ЗКС; 3) допустим ли е иск за обезщетение за вреди по чл. 49, във вр. с чл. 45 от ЗЗД и с чл. 7 от КРБ срещу държавата като субект по чл. 31 от ГПК, представлявана от министъра на финансите, които са причинени от действия и бездействия на народните представители при упражняване на правата и задълженията им, уредени в КРБ и ПОДНС, или надлежен ответник е НС, което е правосубектно и въз основа на ПОДНС се намира в специфични правоотношения с народните представители, за които отношения се прилагат КТ и КСО; 4) държавата отговаря ли за актове или действия на нейни органи и длъжностни лица по чл. 49 от ЗЗД в случай, че органът, по отношение на който се излагат оплаквания за неправомерни действия или бездействия, действащ като процесуален субституент на държавата, отговаря по реда на чл. 49, във вр. с чл. 45 от ЗЗД; 5) може ли държавата да отговаря за вреди по националното право, за които се твърди, че са причинени от законодателната дейност на народните представители или от НС във връзка с приемането на законови разпоредби, обявени впоследствие за противоконституционни, и липсата на последващ акт по чл. 22, ал. 4 от ЗКС; 6) законодателната дейност и дейността на НС по чл. 22, ал. 4 от ЗКС включва ли се в обхвата на т. нар. „актове и действия“ по смисъла на чл. 7 от КРБ, за които държавата носи отговорност; 7) следва ли въззивният съд да вземе отношение и да обсъди всички доводи и възражения на страните, както и да изложи мотиви защо съдът счита доводите и възраженията на страните за неоснователни; 8) следва ли мотивите на съдебното решение да съдържат изложение и обсъждане на всички доводи и възражения на страните, както и изрични и ясни мотиви защо съдът счита доводите и възраженията на страните за неоснователни; 9) отговаря ли държавата като възложител по смисъла на чл. 49 от ЗЗД на народните представители, по иск за непозволено увреждане от действия на народните представители във връзка с осъществяваната законодателна дейност, състояща се в приемането на законови разпоредби, обявени впоследствие за противоконституционни, и липсата на приемане на акт за уреждане на правни последици по реда на чл. 22, ал. 4 от ЗКС; 10) отговаря ли държавата като възложител по смисъла на чл. 49, във вр. с чл. 45 от ЗЗД ЗЗД на народните представители, по иск за непозволено увреждане от действия на народните представители във връзка с осъществяваната законодателна дейност, състояща се в приемането на нормативни разпоредби, обявени впоследствие за противоконституционни, и липсата на приемане на акт за уреждане на правни последици по реда на чл. 22, ал. 4 от ЗКС, като се има предвид, че народните представители се избират директно от народа чрез преки избори; 11) държавата, представлявана от министъра на финансите, възложител ли е на работа по смисъла на чл. 49 от ЗЗД на народните представители; 12) противоправни ли са действията на народните представители/НС във връзка с приемането на законови разпоредби, които впоследствие са обявени за противоконституционни, с оглед правилото на чл. 151, ал. 2, изр. 3 от КРБ; 13) нарушена ли е нормата на чл. 67, ал. 2 от КРБ с действията на народните представители/НС във връзка с приемането на разпоредбите на § 6, т. 2 и т. 3 от ЗР на ЗДБ за 2014 г., с които са създадени чл. 35а, ал.ал. 1, 2 и 3, чл. 35б, ал.ал. 1, 2, 3 и 4, чл. 35в, ал.ал. 1, 2 и 3 и чл. 73, ал.ал. 1, 2, 3 и 4 от ЗЕВИ, които впоследствие са обявени за противоконституционни, предвид изричното правило на чл. 151, ал. 2, изр. 3 от КРБ; 14) българската правна система познава ли деликтната отговорност, респективно налице ли е непозволено увреждане при приемане на закони/законови норми, обявени впоследствие за противоконституционни, с оглед правилото на чл. 151, ал. 2, изр. 3 от КРБ; 15) следва ли държавата да отговаря за вреди по националното право, за които се твърди, че са причинени от законодателната дейност на народните представители/НС във връзка с приемането на законови разпоредби, обявени впоследствие за противоконституционни, и липсата на последващ акт по чл. 22, ал. 4 от ЗКС; 16) кой е компетентният орган, който може да уреди правните последици при изцяло приключили отношения, настъпили от прилагането на противоконституционен закон, и приключили до влизане в сила на решението на КС, с което е обявен за противоконституционен – органът по чл. 22, ал. 4 от ЗКС или правораздавателните органи; 17) разполагат ли народните представители/НС с правомощието да направят преценка по целесъобразност, дали при обявяване на закон или законови норми за противоконституционни, са останали последици, които следва да бъдат уредени по реда на чл. 22, ал. 4 от ЗКС, и по какъв начин следва да бъдат уредени тези последици, или винаги дължат издаването на акт за уреждане на правни последици; 18) може ли съдът по иск за непозволено увреждане да преценява дали народните представители/НС са извършили неправомерно действие като не са приели акт по чл. 22, ал. 4 от ЗКС за уреждане на правните последици от обявен противоконституционен закон/законови разпоредби; 19) отговарят ли по чл. 45 от ЗЗД народните представители, респективно отговаря ли по чл. 49 от ЗЗД държавата за това дали народните представители/НС не са издали акт за уреждане на правните последици от обявен противоконституционен закон/законови норми по чл. 22, ал. 4 от ЗКС; 20) компетентен ли е гражданският съд да прецени вместо НС, каква е дължимата по вид и съдържание правна уредба в хипотезата на чл. 22, ал. 4 от ЗКС при предявен иск за присъждане на обезщетение за вреди от законодателно бездействие; 21) при обявяването на разпоредбите на § 6, т. 2 и т. 3 от ЗР на ЗДБ за 2014 г., с които са създадени чл. 35а, ал.ал. 1, 2 и 3, чл. 35б, ал.ал. 1, 2, 3 и 4, чл. 35в, ал.ал. 1, 2 и 3 и чл. 73, ал.ал. 1, 2, 3 и 4 от ЗЕВИ за противоконституционни, възникнала ли е законова празнота, която следва да бъде уредена по реда на чл. 22, ал. 4 от ЗКС; 22) при обявяването за противоконституционни на законови разпоредби, с които се създава задължение за плащане на държавна такса, възниква ли законова празнота, която следва да бъде уредена по реда на чл. 22, ал. 4 от ЗКС; 23) извършени ли са виновно по смисъла на чл. 45, ал. 1 от ЗЗД действията на народните представители във връзка с приемането на закон/законови разпоредби, предвид последващото обявяване на тези закони/законови разпоредби за противоконституционни; 24) за да се определи дали действията на народните представители във връзка с приемането на закон/законови разпоредби, обявени впоследствие за противоконституционни, са виновни, следва ли да се изследва субективното отношение на всеки от народните представители, гласували приемането на нормите; и 25) характерът на НС като колективен орган с възложени пряко от конституцията и народа функции, счита ли се за обстоятелство, оборващо презумпцията за вина по чл. 45, ал. 2 от ЗЗД във връзка с действия по приемането на закони, обявени за противоконституционни.

По отношение на част от горните въпроси жалбоподателят навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа те да са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката (включително задължителна такава) на ВС и ВКС, а именно: въпроси №№ 1 и 2 – с определение № 314/10.07.2018 г. по ч.гр.д. № 1932/2018 г. на на IV-то гр. отд. на ВКС; въпроси №№ 3 и 4 – с т. 6 от тълкувателно решение (ТР) № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, определение № 59/30.01.2020 г. по ч.гр.д. № 4135/2019 г. на III-то гр. отд. на ВКС, определение № 191/06.07.2016 г. по ч.гр.д. № 2638/2016 г. на I-во гр. отд. на ВКС, определение № 274/05.07.2016 г. по ч.гр.д. № 2647/2016 г. на III-то гр. отд. на ВКС, решение № 99/03.07.2019 г. по гр.д. № 1876/2018 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 430/23.09.2009 г. по гр.д. № 6017/2007 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и решение № 211/20.05.2008 г. по гр.д. № 6087/2007 г. на V-то гр. отд. на ВКС; въпроси №№ 7 и 8 – с т. I.3 и II.3 от постановление на Пленума на ВС (ППВС) № 1/13.07.1953 г., решение № 27/02.02.2015 г. по гр.д. № 4265/2014 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 109/13.07.2016 г. по търг.д. № 1050/2015 г. на I-во търг. отд. на ВКС, решение № 57/08.06.2015 г. по гр.д. № 6396/2014 г. на I-во гр. отд. на ВКС, решение № 17/23.07.2014 г. по търг.д. № 811/2012 г. на II-ро търг. отд. на ВКС, решение № 81/09.06.2017 г. по гр.д. № 2631/2016 г. на III-то гр. отд. на ВКС, решение № 40/04.02.2015 г. по гр.д. № 4297/2014 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 228/01.10.2014 г. по гр.д. № 1060/2014 г. на I-во гр. отд. на ВКС, решение № 388/17.10.2011 г. по гр.д. № 1975/2010 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 115/30.04.2013 г. по търг.д. № 805/2011 г. на II-ро търг. отд. на ВКС, решение № 212/01.02.2012 г. по търг.д. № 1106/2010 г. на II-ро търг. отд. на ВКС, решение № 206/31.07.2015 г. по гр.д. № 6832/2014 г. на IV-то гр. отд. на ВКС. и решение № 134/30.12.2013 г. по търг.д. № 34/2013 г. на II-ро търг. отд. на ВКС; въпрос № 11 – с решение № 750/15.06.1992 г. по гр.д. 377/1992 г. на IV-то гр. отд. на ВС, решение № 274/01.04.1971 г. по гр.д. № 2486/1970 г. на I-во гр. отд. на ВС, решение № 110/14.06.2013 г. по гр.д. № 93/2012 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 579/10.12.2010 г. по гр.д. № 377/2009 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, определение № 12/13.01.2010 г. по ч.гр.д. № 3/2010 г. на III-то гр. отд. на ВКС, определение № 491/29.07.2013 г. по ч.гр.д. № 2086/2013 г. на III-то гр. отд. на ВКС и определение № 366/09.07.2012 г. по ч.гр.д. № 323/2012 г. на I-во гр. отд. на ВКС; и въпроси №№ 23, 24 и 25 – с решение № 11/19.01.2000 г. по гр.д. № 1095/1999 г. на ВКС. По отношение на част от въпросите касаторът навежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 2, предл. 1 от ГПК, като поддържа те да са разрешени от въззивния съд в противоречие с актове на КС, а именно: въпроси №№ 1 и 2 – с решение № 3/10.04.2003 г. по конст.д. № 22/2002 г. на КС; въпроси №№ 3 и 4 – с решение № 3/28.04.2020 г. по съединени конст.д. №№ 5/2019 г. и 12/2019 г. на КС; въпроси №№ 12, 13 и 14 – с решение № 22/31.10.1995 г. по конст.д. № 25/1995 г. на КС; и въпроси №№ 21 и 22 – с решение № 14/21.12.2010 г. по конст.д. № 17/2010 г. на КС. По отношение на въпроси №№ 3, 4, 5, 6, 9, 10, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24 и 25 жалбоподателят навежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като излага съображения тези въпроси да са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

Чрез оплакванията и доводите си за процесуална недопустимост на въззивното решение касаторът навежда и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 2 от ГПК за допускане на касационното обжалване, за което настоящата инстанция следи и служебно. Жалбоподателят навежда и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, като поддържа, че въззивното решение било очевидно неправилно, както и че такива били изводите на въззивния съд, че държавата се явява възложител на работа на народните представители, респ. – на НС; че държавата може да носи отговорност за вреди, причинени от законодателна дейност на НС; че с приемането на законови норми, обявени впоследствие за противоконституционни, народните представители са извършили противоправни действия; че с липсата на издаване на последващ акт по чл. 22, ал. 4 от ЗКС народните представители са извършили противоправни действия; че презумпцията за вина не е оборена.

Ответникът по касационната жалба – ищецът „Ризева 2008“ ЕООД, чрез процесуалния си пълномощник адв. А. В., в отговора на жалбата излага становище и съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата.

Съдът, за да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, взе предвид следното:

За да постанови обжалваното въззивно решение, СГС е споделил извода на първата инстанция относно правната квалификация на уважения иск – такъв с правно основание чл. 49, във вр. с чл. 45, ал. 1 от ЗЗД и с чл. 7 от КРБ, като в тази връзка съдът се е позовал и на т. 1 от ППВС № 7/30.12.1959 г. При констатация за изложени от дружеството-ищец фактически твърдения в исковата молба за претърпени имуществени вреди, изразяващи се в пропуснати ползи от реализирането на приход, вследствие на противоправни действия на длъжностните лица, съставящи колективния държавен орган – НС, и възлагане от държавата, въззивният съд е намерил за неоснователно оплакването на последната като въззивник по делото за това, че едва с решението на първата инстанция искът е квалифициран по чл. 49, във вр. с чл. 45 от ЗЗД; в тази връзка е прието, че посочването на общата норма на чл. 45 от ЗЗД в проекто-доклада по делото не би могло да въведе в заблуждение ответника, нито да препятства защитата му в процеса, доколкото отговорността по чл. 49 от ЗЗД включва в себе си по необходимост и осъществяване на предпоставките от общия деликтен състав по чл. 45 от ЗЗД. Предвид горното, въззивният съдебен състав е намерил, че първостепенният съд се е произнесъл по действително заявената искова претенция и че решението му е допустимо.

Отново изтъквайки, че ищецът основава претенцията си на твърдения за причинени му имуществени вреди от незаконни актове и действия на държавни органи и длъжностни лица, въззивният съд е посочил, че за подобни вреди отговорност носи държавата съгласно общия принцип на чл. 7 от КРБ, чиито норми имат непосредствено действие (чл. 5, ал. 2 от КРБ); както и че част от хипотезите за отговорността на държавата за вреди са уредени в специалния ЗОДОВ, който в чл. 1 и чл. 2 разграничава основанията за отговорност според вида на държавната дейност (за дейността на администрацията е предвидена отговорност за всички незаконни актове, действия или бездействия, а за дейността на правозащитните органи е предвидена отговорност само за описаните в чл. 2 действия). Съдът е приел, че за тези хипотези ЗОДОВ урежда условията и реда, по които се осъществява отговорността, както и нейният обем, като предвижда, че по тези искове процесуално легитимирани да отговарят са съответните държавни учреждения (чл. 7). Въззивният съд е приел, позовавайки се на практиката на ВКС, че когато тази отговорност не може да бъде реализирана по реда на специалния ЗОДОВ, уреждащ отговорността на държавата при участие в процеса на съответните държавни органи, като нейни процесуални субституенти, то отговорността за вреди се реализира на основание чл. 49 от ЗЗД; извън хипотезите на чл. 1 и 2 от ЗОДОВ, отговорността за други незаконни актове и действия на държавни органи може да се реализира по реда на общото гражданско законодателство, като е допустимо отговорността по чл. 7 от КРБ да се осъществи по реда на чл. 49 от ЗЗД, както срещу държавата, така и срещу съответното държавно учреждение.

СГС е намерил, че изложените в случая фактически основания на исковата претенция не покриват нито един от предвидените в ЗОДОВ деликтни фактически състави, и доколкото не са налице основанията по този специален закон, следва да се прецени дали са налице основания за ангажиране отговорността на държавата по общите деликтни състави на чл. 49 от ЗЗД, във вр. с чл. 7 от КРБ. Въззивният съд отново е споделил извода на първата инстанция, че ответникът – Държавата е легитимирана да отговаря по предявения по делото иск с правно основание чл. 49, във вр. с чл. 45, ал. 1 от ЗЗД и с чл. 7 от КРБ. Изложил е съображения, че за да бъде ангажирана отговорността на възложителя по чл. 49 от ЗЗД, е необходимо наличието на следните предпоставки: правоотношение по възлагане на работа; осъществен фактически състав по чл. 45 ЗЗД от физическото лице – пряк изпълнител на работата с необходимите елементи – деяние, вреда (имуществена и/или неимуществена), причинна връзка между деянието и вредата, противоправност и вина; вредите да са причинени от изпълнителя при или по повод извършването на възложената му работа – чрез действия, които пряко съставляват извършването на възложената работа, чрез бездействия за изпълнение на задължения, които произтичат от закона, техническите и други правила или характера на работата, или чрез действия, които не съставляват изпълнение на самата работа, но са пряко свързани с него (за тези изводи съдът се е позовал на ППВС № 9/28.12.1966 г.). Приел е също, че във всички случаи на непозволено увреждане вината се предполага до доказване на противното (чл. 45, ал. 2 от ЗЗД), като в тежест на ответника е при оспорване да обори презумпцията, доказвайки по несъмнен начин липсата на вина на прекия извършител; същата не подлежи на доказване, доколкото изводът за наличието не е фактически, а представлява правна преценка на деянието, вредата и причинната връзка между тях от гледна точка на действащите разпоредби. Съдът е изтъкнал, че останалите елементи от фактическия състав трябва да се докажат от претендиращия обезщетението съобразно правилата за разпределение на доказателствената тежест. Позовавайки се на т. 7 от ППВС № 7/30.12.1959 г., е посочил и че отговорността по чл. 49 от ЗЗД за вредите, причинени от физически лица, на които е възложена работа, е налице и тогова, когато не е установено кой конкретно измежду тях е причинил вредите, но са налице несъмнени данни, че вредата е причинена от кръга на тези лица.

Въззивният съд е приел, че при събраните по делото доказателства, в случая са налице предпоставките по чл. 49 от ЗЗД за ангажиране отговорността на Държавата, като освен че отново е споделил изводите на първата инстанция, СГС е изложил и следните свои съображения: Отговорността по чл. 7 от КРБ е имуществена, като целта на разпоредбата е да очертае най-общо основанието и да посочи в чия правна сфера и в чий имуществен патримониум настъпва задължението за обезвреда – този на държавата. Последната съществува и осъществява функциите си единствено чрез системата от държавни учреждения, като отговорността на държавните учреждения е идентична с тази на държавата в материалноправен аспект. Държавните учреждения не притежават собствено имущество, а стопанисват и управляват държавно имущество, чрез което осъществяват дейността си, поради което именно държавата отговаря имуществено за задълженията на държавните учреждения. Държавата е възложила на народните представители да упражняват държавни функции (законодателната власт е възложена на НС, което е колективен орган, състоящ се от 240 народни представители – чл. 62 и чл. 63 КРБ) и се явява възложител на тяхната работа, като това възлагане е опосредено чрез възлагане от съответните държавни учреждения, с които посочените длъжностни лица се намират в конкретни правоотношения, т. е. както държавата, така и учреждението, към което се числят съответните длъжностни лица, отговарят имуществено по реда на чл. 49 от ЗЗД и чл. 7 от КРБ.

По-натам въззивният съд е посочил, че съгласно разпоредбите на чл. 35а ал.ал. 1-3 от ЗЕВИ, приети с т.т. 2 и 3 от § 6 от ЗР на ЗДБ за 2014 г., на пленарно заседание на 42-рото НС, проведено на 04.12.2013 г., за производството на електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия се събира такса, определена в ал. 2, а производителите на електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия са задължени за таксата по ал. 1. Съдът е посочил и че в решение № 13/31.07.2014 г. по конст. дело № 1/2014 г. на КС е прието, че разпоредбата на чл. 35а, ал. 1 от ЗЕВИ противоречи на чл. 60, ал. 1 от КРБ (съгласно който гражданите са длъжни да плащат данъци и такси, установени със закон, съобразно техните доходи и имущество); че разпоредбата на чл. 35а, ал. 3 от ЗЕВИ противоречи и на чл. 19, ал. 2 и 3 от КРБ (съгласно които законът създава и гарантира на всички граждани и юридически лица еднакви правни условия за стопанска дейност, като предотвратява злоупотребата с монополизма, нелоялната конкуренция и защитава потребителя; инвестициите и стопанската дейност на български и чуждестранни граждани и юридически лица се закрилят от закона); както и че разпоредбите на чл. 35а, ал. 2 и 35б ЗЕВИ сами по себе си не са противоконституционни, но те са свързани и обслужват разпоредбите на чл. 35а, ал. 1 и 3 от ЗВЕИ, които са противоконституционни и поради обусловеност с тях са също противоконституционни, защото самостоятелното им съществуване влиза в противоречие с принципа на правовата държава. СГС е намерил за неоснователен довода на жалбоподателя, че до прогласяване на противоконституционността, извършените действия по събиране на таксата били законосъобразни, като за обосноваване на този извод са изложени следните съображения: Възприетото от законодателя в чл. 151, ал. 2 от КРБ действие на решенията на КС следва да се разглежда във връзка с предвиденото в чл. 22, ал. 4 от ЗКС, че възникналите правни последици от обявения за противоконституционен акт се уреждат от органа, който го е постановил. Разпоредбата предвижда задължение за органа, приел противоконституционна разпоредба, да уреди правните последици, възникнали от прилагането на противоконституционния закон до обявяването му за противоконституционен с решението на КС. Това е така, както защото се създава опасност от законова празнота, така и опасност от нарушаване или застрашаване на конституционно установени права и интереси, смущава се съществуващият правов ред и правната сигурност. Да се приеме, че предвиденото в чл. 22, ал. 4 от ЗКС е само право, но не и задължение на НС, не отговаря на духа и на разпоредбите на КРБ, съгласно която Р. Б е правова държава и се управлява според конституцията и законите на страната. Конституционната уредба е изградена върху принципа за нетърпимост на действието на противоконституционните закони, поради което след обявяването на законова разпоредба за противоконституционна НС е длъжно да уреди правните последици, възникнали от прилагането на противоконституционния закон до решението на КС, включително относно евентуално настъпили вреди вследствие прилагането на противоконституционна разпоредба до обявяването й за такава. По тези съображения съдът е приел, че неизпълнението от НС на задължението му по чл. 22, ал. 4 от ЗКС не лишава увредените вследствие прилагането на противоконституционната норма лица да търсят обезщетение за вредите по общия ред. При това въззивният съд е изтъкнал, че не става дума нито за осъществяван от съда контрол върху законодателната дейност на НС или за произнасяне от съда по отношение законосъобразността и противоконституционността на законови нормативни актове – противоконституционността на процесните разпоредби вече е обявена с решение на компетентния орган – КС; още по-малко съдът при преценка за основателността на иск по чл. 49 от ЗЗД, във вр. с чл. 7 от КРБ осъществява „де факто“ нормотворческа дейност; съдът извършва единствено преценка относно наличието на предпоставките за ангажиране деликтната отговорност на Държавата за причинени вреди от нейни органи, какъвто несъмнено е и законодателният орган, за незаконните актове или действия на който Държавата също отговаря, съгласно конституционно установения принцип в чл. 7 от КРБ.

Въззивният съд е посочил, че по спорните по делото въпроси относно противоправността на деянието, изразяващо се в приемането на противоконституционен закон и бездействието на НС да уреди правните последици от прилагането на противоконституционния закон, както и относно процесуалния ред за защита на накърнените от прилагането на противоконституционния закон права преди НС да уреди заварените приключили отношения, е формирана практика на ВКС – решение № 71/06.04.2020 г. по гр. дело № 3804/2019 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 72/21.04.2020 г. по гр. д. № 2377/2019 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС. Въззивният съд подробно е цитирал в мотивите си тези две решения на ВКС, като е посочил, че те са в съотвествие с решение № 3/28.04.2020 г. по съединени конст.д. №№ 5/2019 г. и 12/2019 г. на КС. Съобразявайки се с тази актуална съдебна практика, СГС е приел, че в разглеждания случай е установено, че нормата, въз основа на която е събирана процесната такса, е обявена от КС за противоконституционна, а също така, – че НС не е изпълнило задължението си, произтичащо от нормата на чл. 22, ал. 4 от ЗКС да уреди възникналите правни последици от акта, обявен за неконституционен. Съдът е намерил, че това бездействие от страна на НС не може да обоснове освобождаването му отговорност за причинените на засегнатите субекти от обявената за неконституционна норма. В тази връзка е приел и че установяването на това бездействие в рамките на спорния исков процес, не съставлява преценка за необходимост и целесъобразност от приемане на законодателна уредба на обществените отношения, в каквато насока са изложени неоснователни доводи на ответника. Съдът е изтъкнал и че в рамките на правораздавателната компетентност е установяването наличието на противоправно бездействие от страна на НС, както и извършването на преценка дали същото може да послужи като основание за ангажиране деликтната отговорност на държавата. Въззивният съд е приел и че от доказателствата по делото е установено, че събраната от дружеството-ищец такса през процесния период 01.01.2014 г. - 09.08. 2014 г. при реализиране на произведената от него електроенергия, възлиза на процесната сума 8 763.62 лв., която е начислена върху приходите му и е събрана на основание чл. 35а от ЗЕВИ, а противоконституционността на тази норма е установена с посоченото решение № 13/31.07.2014 г. по конст. дело № 1/2014 г. на КС. С оглед това, съдът е приел, че с удържането на исковата сума в размер на дължимата по приложимия закон такса, имуществото на ищеца е намалено в причинна връзка с противоправното поведение на лица, за което държавата отговаря. Изтъкнал е отново, че съгласно чл. 45, ал. 2 от ЗЗД вината се предполага до доказване на противното, като е намерил, че по делото не са заявени твърдения и съответно не са ангажирани доказателства за оборване на така установената презумпция за вина.

Въззивният съд е намерил за неоснователни доводите на жалбоподателя, че в случая липсвало възлагане на работа, както и противоправно поведение, като елементи от фактическия състав на отговорността по чл. 49 от ЗЗД. В тази връзка съдът е посочил, че по делото е установено както възлагане от страна на Държавата, така и противоправно поведение на длъжностните лица, съставящи колективния държавен орган – НС, изразяващо се както в приемане на противоконституционна разпоредба (арг. от чл. 67, ал. 2 от КРБ), така и в бездействие – неуреждане на възникналите в резултат на прилагането на противоконституционната разпоредба правни последици по реда на чл. 22, ал. 4 от ЗКС и в двумесечния срок, предвиден в ПОДНС. Съдът е намерил за доказани по делото и наличието на вреда, настъпила в причинна връзка с установената за противоконституционната разпоредба, такса. В тази връзка е посочено, че съобразно разпоредбата на чл. 35а, ал. 2 и чл. 35б от ЗЕВИ размерът на таксата е 20 % от цената на количеството изкупена електрическа енергия от обществения доставчик и от крайните снабдители, която такса се удържа и внася от обществения доставчик, съответно от крайния снабдител. В конкретния случай за процесния период 01.01.2014 г. - 09.08.2014 г. дружеството-ищец е пропуснало да получи в цялост дължимата му се цена на произведена електрическа енергия, тъй като за посочения период му е била удържана процесната сума от 8 763.62 лв., представляваща удържаната такса по чл. 35а, ал. 2 и чл. 35б от ЗЕВИ. Съдът е приел, че ако тези противоконституционни норми не бяха приети, сумата 8 763.62 лв. със сигурност би била получена от ищеца, и следователно – вследствие поведението на законодателя, в имуществената сфера на ищеца е настъпила вреда – същият е пропуснал да реализира приход от цена на ел. енергия, в размер на процесната сума за процесния по делото период. Също в тази връзка въззивният съд е приел, че със събраните по делото доказателства е установено, че по процесните фактури, съставени за периода 01.01.2014 г. – 09.08.2014 г., от ищеца „ЧЕЗ Е. Б“ АД е удържало такси в размер на 20 % на основание чл. 35а, ал. 2 от ЗЕВИ, възлизащи общо на процесната сума 8 763.62 лв., като сумите от удържаните такси са преведени в държавния бюджет.

В заключение, по така изложените съображения и изтъквайки, че съобразява разясненията, дадените с цитираната от него актуална практика на ВКС, въззивният съд е приел, че е осъществен фактическият състав на чл. 49, във вр. с чл. 45 от ЗЗД и доколкото размерът на имуществената вреда за ищцовото дружество, която е в пряка причинно-следствена връзка с приетия противоконституционен закон и бездействието на НС, възлиза на процесната сума 8 763.62 лв., то предявеният иск по чл. 49, във вр. с чл. 45, ал. 1 от ЗЗД и с чл. 7 от КРБ е намерен от съда за изцяло основателен.

Настоящият съдебен състав намира, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване на така пастановеното въззивно решение, като съображенията за това са следните:

Съгласно трайно установената практика на ВС и ВКС, включително – посочената такава от жалбоподателя в тази връзка, отговорът на процесуалноправните въпроси №№ 7 и 8 в изложението към касационната жалба, несъмнено е положителен, а именно – въззивният съд следва да обсъди всички своевременно наведени възражения и правните доводи на страните, относими към спора по делото, както и да изложи изрични и ясни мотиви, кои от тях и по какви съображения счита за основателни, респ. – за неоснователни. В случая, видно от изложеното по-горе, СГС не се е отклонил от тази константна практика на ВС и ВКС, тъй като е обсъдил и се е произнесъл по всички надлежно въведени пред него възражения и доводи на ответника-жалбоподател, свързани както с процесуалната допустимост, така и с основателността на предявения по делото иск. Също съгласно трайно установеното становище на ВКС, обективирано в множество определения по чл. 288 от ГПК и основано на разясненията, дадени в мотивите към т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, несъгласието на касатора с фактическите констатации и с правните изводи на въззивния съд, както и оплакванията му за допуснати процесуални нарушения при постановяване на въззивното решение, не съставляват основание за допускане на касационното обжалване. С оглед на това, настоящият касационен състав намира, че по отношение на процесуалноправните въпроси №№ 7 и 8 не е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение.

Няма основание касационното обжалване да се допуска и по останалите 23 правни въпроса, формулирани от страна на жалбоподателя. Разрешение на тези въпроси е дадено с актуалната и същевременно вече трайно установена практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК по идентични спорове по предявени срещу Държавата искове по чл. 49, във вр. с чл. 45 от ЗЗД и с чл. 7 от КРБ за обезщетения за репариране на имуществени вреди, изразяващи се в пропуснати ползи, произтекли от обяваването за противоконституционни на разпоредбите на § 6, т. 2 и т. 3 от ЗР на ЗДБ за 2014 г., с които са създадени чл. 35а, ал.ал. 1, 2 и 3, чл. 35б, ал.ал. 1, 2, 3 и 4, чл. 35в, ал.ал. 1, 2 и 3 и чл. 73, ал.ал. 1, 2, 3 и 4 от ЗЕВИ. Тази практика е обективирана както в цитираните от въззивния съд решение № 71/06.04.2020 г. по гр. дело № 3804/2019 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 72/21.04.2020 г. по гр. д. № 2377/2019 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, така и в множество други решения – решение № 249/15.01.2021 г. по гр. д. № 4069/2019 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 205/24.02.2021 г. по гр. д. № 1886/2019 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 202/19.01.2021 г. по гр. д. № 4474/2018 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 244/26.01.2021 г. по гр. д. № 1732/2019 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 204/09.03.2021 г. по гр. д. № 3812/2018 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и пр., в които е прието, че тези искове са процесуално допустими и че държавата е както процесуалноправно, така и материалноправно легитимирана да отговаря по тях, и същите са уважени. В тази връзка съставите на ВКС са дали подробни разяснения, даващи отговори на формулираните и по настоящото дело правни въпроси, които в голямата си част се припокриват помежду си по съдържание и смисъл, и се свеждат до процесуалната и материалноправната легитимация на държавата да отговаря по тези искове с правно основание чл. 49, във вр. с чл. 45 от ЗЗД и с чл. 7 от КРБ. В тези свои решения ВКС е приел следното:

Съгласно чл. 7 от КРБ държавата отговаря за вредите, причинени от незаконни актове или действия на НС, като държавен орган, и на народните представители, като длъжностни лица. Държавата е специфична форма на политическа организация на обществото и управление на социалните процеси. Като такава тя съществува и функционира чрез системата от държавни органи. Държавата и нейните органи не са различни правни субекти в отношения на разделност, а са органически обединени и интегрирани в едно цяло. Конкретният държавен орган не може да бъде отделен от това цяло, тъй като неговите правомощия произтичат от държавата и той ги упражнява от нейно име. Държавният орган не може да съществува извън системата на държавните органи, нито пък може да упражнява правомощията си отделно от държавата. С оглед на това действията на държавния орган се явяват действия на самата държава. Поради това в случаите, когато от действията или бездействията на държавния орган бъдат причинени вреди на трети лица, то отговорността за тях се носи от Държавата. Затова за държавния орган не възниква самостоятелна отговорност за причинените на третите лица вреди, която да съществува едновременно с отговорността на Държавата за същите вреди. Отговорността на Държавата за вреди може да бъде реализирана чрез предявен против самата нея иск, а в случаите, когато това е допустимо и чрез иск предявен против причинилия увреждането нейн орган, в който случай последният има качеството на процесуален субституент. Във втория случай държавата не става страна по делото, но е обвързана от постановеното по него решение. Когато вредите са причинени от действията или бездействията на няколко държавни органи искът за обезщетение може да бъде предявен против всички или някои от тях, при условията на солидарност, тъй като се касае до една отговорност на един и същи правен субект – Държавата. Недопустимо е предявяването на иск за обезщетение против Държавата и против нейния орган, който е причинил вредите, едновременно в едно и също или в различни искови производства. Предявеният иск не може да бъде разгледан едновременно по отношение на носителя на задължението и по отношение на неговия процесуален субституент, който извършва действия в процеса от свое име. В публичните правоотношения държавата участва чрез своите органи, които така осъществяват своите правомощия, а в гражданските правоотношения, като отделен равнопоставен правен субект, тя се представлява от министъра на финансите, освен когато в закон е предвидено тя да се представлява от друг свой орган. Държавата участва в съдебните производства по граждански спорове за обезщетение за вреди по ЗОДОВ чрез процесуален субституент – органът, от чиито незаконни актове, действия или бездействия са причинени вредите (чл. 7 от ЗОДОВ). Държавата може да участва в съдебни производства и по граждански спорове за вреди на общо основание – чл. 49 от ЗЗД, който урежда най-общо отговорността на възложителя за вредите от поведението на изпълнителя при или по повод изпълнението на възложената работа. Когато държавата участва в съдебно производство чрез процесуален субституент, тя не става страна по делото (каквато тя е, когато законният представител действа от нейно име), но е обвързана от постановеното решение, като да е била страна. Държавата може да участва в общото исково производство за обезщетение за вреди (за разлика от това по ЗОДОВ), или като главна страна, представлявана от представителя си по закон – министъра на финансите, или чрез процесуален субституент – съответният държавен орган (един или повече), причинил вредите. Налице е процесуалноправната възможност деликтен иск за обезщетение на вреди, причинени от противоправна законодателна дейност на НС, да бъде воден или срещу НС – в качеството му на процесуален субституент на държавата, произтичащо от общите материалноправни норми на чл. 7 от КРБ и чл. 49 от ЗЗД (доколкото в законодателството не е установена специална норма за ангажиране отговорността на НС, като например – в ЗОДОВ), или срещу Държавата – също съгласно общите материалноправни норми на чл. 7 от КРБ и чл. 49 от ЗЗД.

НС е висш държавен орган, в чиято компетентност КРБ е възложила осъществяването на най-важните държавни функции. То е част от системата на държавните органи, която е изградена на принципа на разделение на властите. В този смисъл НС е държавен орган олицетворяващ законодателната власт, което определя мястото му сред другите държавни органи, които имат своето място в изпълнителната и съдебната власт или са независими. Народните представители са лица от състава на НС, като държавен орган и са длъжностни лица, както лицата от състава на другите държавни органи и лицата, които осъществяват еднолично функциите на държавен орган. Те имат своя статут със съответните особености: функционален имунитет, имунитет от наказателно преследване и други. Отговорността за вреди е имуществена. Държавата може да освободи от тази отговорност и свои служители, които нямат функционален имунитет, но с това тя не освобождава от отговорност себе си. Освободените лица не отговарят имуществено за причинените вреди, нито пред пострадалия, нито по регрес, но с това пострадалият не се лишава от дължимото обезщетение (в натура или пари), тъй като за него отговаря държавата, когато са налице съответните предпоставки за това.

Отговорност на НС е приетите от него закони да съответстват на КРБ, защото народните представители поемат като основно свое задължение да я спазват под клетва, която те полагат съгласно чл. 76, ал. 2 от КРБ при конституирането на всяко новоизбрано НС. Приемането на противоконституционен закон е неизпълнение на основното задължение за спазване на КРБ от мнозинството народни представители. То е във висша степен противоправно, защото съгласно чл. 4, ал. 1 от КРБ Р. Б е правова държава, която се управлява на първо място според Конституцията и на следващо място според законите на страната. Приемането на противоконституционен закон е деликт, защото приемането му е противоправно деяние (във висша степен) и приложението на противоконституционния закон неизбежно причинява вреди на правните субекти, както на самата държава, така и на гражданите и юридическите лица, които са в равна степен подчинени на закона до привеждането му в съответствие с КРБ. Държавата не би успявала да поддържа качеството си „правова“, ако не съществува ред за хармонизиране на законите с КРБ и осъществяването в действителност на правоотношенията в съответствие с нея. Ако е противоправно това, което нарушава закона, във висша степен противоправно е онова, което нарушава КРБ; и прекратяването на действието на противоконституционния закон е само първата стъпка за възстановяване на накърнеността на правовата държава. Възстановяването на правния ред може да бъде постигнато, като се отмени или прекрати приложението на противоконституционния закон.

Ако действието на противоконституционния закон е запазено в някаква част, за държавата възниква задължението да възстанови правото и за тези отношения, които са се осъществили в нарушение на КРБ. ЗКС в своя чл. 22, ал. 4 е съгласуван с установеното в чл. 151, ал. 2 от КРБ действие занапред на решенията на съда. Предвиденото в чл. 151, ал. 2, изр. 3 от КРБ неприлагане на обявения за противоконституционен акт, от момента на влизането на решението в сила, е пряка последица от самото решение. Същото има конститутивно действие, тъй като от момента на влизането му в сила обявения за противоконституционен акт не се прилага. То обаче има и установително действие, доколкото установява несъответствието на акта с конституцията. Това несъответствие съществува от момента на приемането на обявения за противоконституционен акт и затова се счита установено от този момент, а не възниква от момента на влизането на решението на КС в сила. Тъй като обявеният за противоконституционен акт е такъв от момента на приемането си, то и последиците от прилагането му също се явяват в противоречие с КРБ и запазването им би противоречало на принципа на правовата държава. Решението на КС за обявяването противоконституционността на акта обаче не урежда пряко тези последици. Като последица от него възниква задължението по чл. 22, ал. 4 от ЗКС на органа постановил акта да уреди възникналите правни последици от прилагането му. Текстът на разпоредбата е формулиран като задължение, а не като право на органа. Той установява не възможността НС да уреди възникналите правни последици от запазеното действие на обявения за противоконституционен закон, но го задължава да направи това, за да възстанови по този начин нарушения конституционен ред. Бездействието на НС да уреди правните последици от прилагането на противоконституционния закон е толкова противоправно, колкото и приемането на такъв закон. С приемането на противоконституционния закон НС нарушава конституционния ред, а с бездействието си, вместо да изпълни задължението си да го възстанови, НС продължава да поддържа нарушения конституционен ред. За НС в правовата държава възниква същото задължение (да възстанови нарушения конституционен ред) и когато то отмени занапред приет от него закон, защото е противоконституционен. Правните последици на влезлите в сила съдебни решения и присъди, индивидуалните административни актове и другите публичноправни актове, издадени въз основа на противоконституционния закон, сключените правни сделки при неговото действие, извършените плащания и други действия при осъществяването на права и в изпълнението на задължения, възникнали непосредствено от действието на противоконституционния закон и от публичноправните актове и сделките, извършени при неговото действие, не може да продължат да съществуват в своето непримиримо противоречие с конституционния ред. Ако те не бъдат уредени по справедлив начин, правовата държава би останала накърнена по правно непоносим начин.

Запазването на действието на противоконституционния закон за „заварените“ приключили отношения от влизането в сила на закона до влизането в сила на решението на КС, с което е установена противоконституционността, не санира противоправността на приемането на закона. Обратното, решението на КС, с което се установява противоконституционността на закон установява със задължителна по отношение на всички сила на пресъдено нещо (за която съдът следи служебно и длъжен да зачете), че законът е противоконституционен. Това не може да означава друго, освен че приемането му е във висша степен противоправно. Докато НС не уреди всички правни последици от прилагането на противоконституционния закон чрез приемането на съответни правни норми, които чрез приложението им да компенсират продължаващото нарушение на правата, конституционният ред остава да бъде накърнен, което е несъвместимо с правовата държава. Народните представители имат задължението да спазват не само КРБ, но и закона, който ги задължава да уредят възникналите правни последици от запазеното действие на обявения за противоконституционен закон, за да бъде възстановен напълно конституционния ред. Продължаващите да съществуват правни последици от запазеното действие на обявения за противоконституционен закон винаги се поддават на правна уредба (най-малкото може да бъде създаден облекчен ред за определяне на вида и размера, както и за получаване на надлежното обезщетение), но по различни причини релевантните правни последици може да останат неуредени въобще или да бъдат уредени от НС непълно или неточно. Последното не прави накърнения конституционен ред невъзстановим. Докато поддържат с бездействието си конституционния ред накърнен, мнозинството народни представители ангажират отговорността на държавата да обезщети на общо основание увредените от продължаващото да съществува нарушение на КРБ. Доколкото пожертваното при запазеното действие на противоконституционния закон продължава да е на годно правно основание, увреденият не може да иска връщането и/или надлежно обезщетение от този, който е получил даденото или се е възползвал по друг начин от пожертваното. За увредения остава открита възможността да предяви на общо основание иск срещу държавата за обезщетение на всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането.

Крайният извод в т. 2 от решение № 3/28.04.2020 г. по съединени конст.д. №№ 5/2019 г. и 12/2019 г. на КС е в смисъл, че по отношение на заварените от решението на КС неприключени правоотношения и правоотношенията, предмет на висящи съдебни производства, противоконституционният закон не се прилага. От това логично произтича следното разрешение: Нормата на чл. 35а от ЗЕВИ за периода от 01.01.2014 г. - 09.08.2014 г., преди да бъде обявена за противоконституционна с решение № 13/31.07.2014 г. по конст. д. № 1/2014 г. на КС, представлява приложимо право в отношенията между добросъвестните правни субекти с оглед правната сигурност, уредена чл. 151, ал. 2, изр. 3 от КРБ, когато няма повдигнат спор пред съда. Правните субекти имат основание да предполагат, че приетата от легитимния орган правна норма е конституционосъобразна и да изпълнят породените от нормата задължения или да се възползват от предоставените от нея права. Това обаче не означава, че съдът може да приложи разпоредбата на чл. 35а от ЗЕВИ, след като тя е била обявена за противоконституционна преди завеждане на исковата молба, макар правоотношението да се е развило в минал момент. Когато се заведе исковата молба, свързана с приложението на чл. 35а от ЗЕВИ и КС вече се е произнесъл с решение № 13/31.07.2014 г. по конст. д. № 1/2014 г., че тази норма е противоконституционна, има висящо съдебно производство. Налице е изключението от правилото на чл. 151, ал. 2, изр. 3 от КРБ за действието на решението на КС занапред. При това изключение и в съответствие с чл. 150, ал. 2 от КРБ съдът не прилага противоконституционната норма, макар тя да е действала в исковия период преди приемане на решението на КС. Не е необходимо буквално да се изпълни разпоредбата на чл. 150, ал. 2 от КРБ и ВКС да спира производството, тъй като КС вече се е произнесъл и е прогласил противоконституционността на чл. 35а от ЗЕВИ. Достатъчно е съдът да се съобрази с това задължително за всички решение, което е пречка да се приложи нормата на чл. 35а от ЗЕВИ, тъй като в противен случай би нарушил забраната на чл. 5, ал. 1 от КРБ. Нормата на чл. 35а от ЗЕВИ към момента на произнасяне на съда вече не е част от правната система, а следователно не е приложимо право.

Отговорността за вреди е на държавата – тя дължи обезщетение на увредените лица, защото неин орган е постановил противоконституционния акт и след това същият този орган противоправно бездейства. Приемането на противоконституционния закон, както и последвалото противоправно бездействие е осъществено чрез поведението на мнозинството народни представители, като противодействието на малцинството от тях е без правно значение, доколкото не е довело до резултат. Без значение е кои са народните представители и от кое по ред НС са те. Тяхното поведение като длъжностни лица от състава на НС ангажира отговорността на държавата, като правен субект. Вината в гражданското право не е субективното отношение на дееца към деянието и неговите последици (както в наказателното право), а неполагане на дължимата грижа според един абстрактен модел – поведението на определена категория лица (напр. добрия стопанин, добрия работник и др.) с оглед естеството на дейността и условията за извършването. Гражданското право не различава формите на небрежността, а само нейни степени (напр. грубата небрежност, която се съизмерва с друг абстрактен модел – грижата, която би положил и най-небрежният човек, зает със съответната дейност при подобни условия). По принцип гражданското право не се интересува от формите на вината, защото гражданската отговорност се обуславя от наличието на вина, а каква е нейната форма рядко има значение (напр. за определяне тежестта на дисциплинарното наказание). Формата на вината има значение в гражданското право и в случаите, в които определена (по-тежка) гражданска отговорност възниква при наличието на умисъл, в сравнение с отговорността, която възниква при неполагане на дължимата грижа. В тези случаи умисълът в наказателното и гражданското право съвпадат напълно, като в гражданското право формите на умисъла (пряк и евентуален) са без значение. В наказателното право наказуеми са умишлените деяния, а непредпазливите – само в уредените от закона случаи, докато в гражданското право отговорност възниква при неполагане на дължимата грижа.

Видно от гореизложеното, обжалваното въззивно решение е изцяло съобразено с тази актуална практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК.

Същевременно въззивното решение не е в противоречие и с посочената от жалбоподателя практика на ВС и ВКС, която е неотносима в случая. В т. 6 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС действително е прието, че пасивно легитимиран по искове за обезщетение за вреди, причинени на граждани, е държавният орган – юридическо лице, с който съответното длъжностно лице, пряк причинител на вредата, се намира в трудови или служебни отношения. Това тълкувателно решение обаче е посветено изцяло на тълкуването и приложението на специалния ЗОДОВ (съгласно който държавата винаги отговаря чрез процесуален субституент – същото е прието и от въззивния съд), а производството по настоящото дело, както стана ясно, се развива по общия исков ред – по иск с правна квалификация чл. 49, във вр. с чл. 45 от ЗЗД и с чл. 7 от КРБ, по който (съгласно цитираната актуална практика на ВКС и приетото от въззивния съд) отговорността на Държавата може да бъде ангажирана и пряко, а не единствено чрез съответния процесуален субституент. Като постановени по искове по ЗОДОВ, неотносими в случая са и решение № 430/23.09.2009 г. по гр.д. № 6017/2007 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и решение № 211/20.05.2008 г. по гр.д. № 6087/2007 г. на V-то гр. отд. на ВКС. В решение № 99/03.07.2019 г. по гр.д. № 1876/2018 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 750/15.06.1992 г. по гр.д. 377/1992 г. на IV-то гр. отд. на ВС, решение № 110/14.06.2013 г. по гр.д. № 93/2012 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и решение № 579/10.12.2010 г. по гр.д. № 377/2009 г. на IV-то гр. отд. на ВКС са обсъдени хипотези на отговорност за вреди по чл. 49 от ЗЗД на различни държавни учреждения като възложители на работа на длъжностни лица, както и в качеството им на процесуални субституенти на държавата, но въпроси относно пряката отговорност на Държавата по чл. 49 от ЗЗД, във р. с чл. 7 от КРБ не са обсъждани, респ. – тази пряка отговорност не е отречена с никое от тези решения. Решение № 274/01.04.1971 г. по гр.д. № 2486/1970 г. на I-во гр. отд. на ВС е напълно неотносимо в случая, тъй като в него е обсъждана разликата между възлагането на работа при договора за изработка по чл. 258 от ЗЗД и възлагането на работа по смисъла на чл. 49 от ЗЗД. Неотносимо е и решение № 11/19.01.2000 г. по гр.д. № 1095/1999 г. на ВКС, в което са обсъждани предпоставките за отговорност по чл. 49 от ЗЗД на Българската търговско-промишлена палата (БТПП) за вреди, причинени от арбитражно решение. В определение № 59/30.01.2020 г. по ч.гр.д. № 4135/2019 г. на III-то гр. отд. на ВКС, с което е допуснато касационно обжалване на въззивно определение по реда на чл. 274, ал. 3 от ГПК, е прието, че е процесуално допустим евентуален иск по чл. 49 от ЗЗД, във вр. с чл. 7 от КРБ срещу НС, съединен с главния такъв срещу Държавата. Това разрешение е в противоречие с приетото от въззивния съд и с цитираната по-горе актуална и константна практика на ВКС, но то е без значение за настоящото дело, по което въззивната инстанция е разгледала иск по чл. 49 от ЗЗД, във вр. с чл. 7 от КРБ само срещу Държавата. С останалите посочени от касатора определения на ВКС (определение № 314/10.07.2018 г. по ч.гр.д. № 1932/2018 г. на на IV-то гр. отд. на ВКС, определение № 191/06.07.2016 г. по ч.гр.д. № 2638/2016 г. на I-во гр. отд. на ВКС, определение № 274/05.07.2016 г. по ч.гр.д. № 2647/2016 г. на III-то гр. отд. на ВКС, определение № 12/13.01.2010 г. по ч.гр.д. № 3/2010 г. на III-то гр. отд. на ВКС, определение № 491/29.07.2013 г. по ч.гр.д. № 2086/2013 г. на III-то гр. отд. на ВКС и определение № 366/09.07.2012 г. по ч.гр.д. № 323/2012 г. на I-во гр. отд. на ВКС) по реда на чл. 274, ал. 3 от ГПК не е допуснато касационно обжалване, поради което те не формират практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК – в този смисъл са и разясненията в т. 2 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Останалите актове на ВС и ВКС са посочени от касатора във връзка с формулираните от него въпроси №№ 7 и 8, а както вече беше прието по-горе, въззивното решение не е в противоречие и с тях.

Неоснователно жалбоподателят поддържа и наличие на противоречие между обжалваното въззивно решение и посочените от него решения на КС. Никога в съдебната практика и в практиката на КС не е имало съмнение, че органите на съдебната власт (и конкретно съдилищата) не осъществяват контрол върху законодателната дейност на НС – това правно положение ясно произтича от конституционоустановения принцип на разделение на властите, поради което то е възприето не само в соченото от касатора решение № 3/10.04.2003 г. по конст.д. № 22/2002 г. на КС. В случая, разглеждайки предявения срещу Държавата иск за обезщетение за вреди, СГС по никакъв начин не е осъществявал такъв контрол, което е и изрично изтъкнато в мотивите към решението му – в отговор на доводите на жалбоподателя, а именно – съдът е приел, че не става дума нито за осъществяван от съда контрол върху законодателната дейност на НС или за произнасяне от съда по отношение законосъобразността и противоконституционността на законови нормативни актове – противоконституционността на процесните разпоредби вече е обявена с решение на компетентния орган – КС; още по-малко съдът при преценка за основателността на иск по чл. 49 от ЗЗД, във вр. с чл. 7 от КРБ осъществява „де факто“ нормотворческа дейност; съдът извършва единствено преценка относно наличието на предпоставките за ангажиране деликтната отговорност на Държавата за причинени вреди от нейни органи, какъвто несъмнено е и законодателният орган, за незаконните актове или действия на който Държавата също отговаря, съгласно конституционно установения принцип в чл. 7 от КРБ. Изводите на въззивния съд са в пълно съотвествие и с приетото в следващото цитирано от касатора – решение № 3/28.04.2020 г. по съединени конст.д. №№ 5/2019 г. и 12/2019 г. на КС, а именно: „От конституционния принцип на правовата държава произтича задължението на органа, предвидено в чл. 22, ал. 4 от ЗКС. То се свързва и с чл. 7 от Конституцията, предвиждащ отговорност на държавата за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи и длъжностни лица, което неминуемо обхваща и отговорността на органа, издал противоконституционния акт.“. На тази постановка относно отговорността на държавата по чл. 49 от ЗЗД, във вр. с чл. 7 от КРБ за обезщетение за имуществени вреди, произтекли от обявени за противоконституционни норми, установени със закон, пирет от НС, са базирани и основните изводи в цитираната по-горе актуална практика на ВКС, в съотвествие с която е постановено обжалваното решение; в голяма част от решенията по чл. 290 от ГПК, които формират тази константна практика на ВКС, е налице позоваване именно на това решение на КС. По-натам в изложението към касационната жалба е цитирано следното изречение от мотивите към решение № 22/31.10.1995 г. по конст.д. № 25/1995 г. на КС: „Според разпоредбата на чл. 151, ал. 2, изр. 3 от Конституцията обявеният за противоконституционен закон „не се прилага“ от деня на влизането в сила на решението на Конституционния съд“, с което единствено е възпроизведено съдържанието на посочената норма от КРБ. В тази връзка следва да се отбележи, че тълкуването на разпоредбата на чл. 151, ал. 2, изр. 3 от КРБ, възприето в обжалваното въззивно решение, е в пълно съотвествие както с подробните разяснения относно нейното тълкуване, дадено в цитираната по-горе практика на ВКС, така и с тълкуването, възприето в решение № 3/28.04.2020 г. по съединени конст.д. №№ 5/2019 г. и 12/2019 г. на КС, решение № 22/31.10.1995 г. по конст.д. № 25/1995 г. на КС и решение № 14/21.12.2010 г. по конст.д. № 17/2010 г. на КС. На последното решение жалбоподателят също се позовава, като изтъква, че в него е прието, че законодателното уреждане на засегнатите от решението обществени отношения не е основание и не трябва да стане по начин, който обезсмисля съдебното решение (има се предвид решение на КС, с което е обявена противокноституционността на дадена законова правна норма). Настоящата инстанция намира за напълно и очевидно несъстоятелен и този довод на касатора – че в противоречие с така приетото от КС били изводите на въззивния съд, че вследствие противоправното поведение на народните представители, формиращи законодателния орган – НС, изразяващо се както в приемането на обявените за противоконституционни норми от ЗЕВИ, така и в бездействието да се уредят последиците от тях, за ищеца е настъпила процесната имуществена вреда.

От всичко гореизложено следва, че не са налице допълнителните предпоставки по т. 1, т. 2, пр. 1 или т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, тъй като формулираните от страна на касатора правни въпроси са разрешени от въззивния съд, не в противоречие, а в съотвествие с практиката на ВС, ВКС и КС, респ. – никой от тези въпроси не е и от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото (в този смисъл – също разясненията в т. 2 и т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).

Жалбоподателят не сочи нещо различно от обсъденото по-горе с доводите си по чл. 280, ал. 2, пр. 2 и пр. 3 от ГПК, поради което настоящата инстанция намира, че касационното обжалване не следва да се допуска и на тези основания – поради вероятна недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение.

В заключение – касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от касатора основания за това по чл. 280, ал. 1 и ал. 2, пр. 2 и пр. 3 от ГПК; не е налице и друго основание по чл. 280, ал. 2 от ГПК – ненаведено такова от страна на жалбоподателя, което да обуславя служебно допускане на касационното обжалване.

Предвид изхода на делото, съгласно чл. 78, ал. 1 и чл. 81 от ГПК жалбоподателят-ответник дължи и следва да бъде осъден да заплати на ищеца, претендираните и направени от последния разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение в касационното производство, а именно – сумата 600 лв.

Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 261410/26.11.2020 г., постановено по възз. гр. дело № 14941/2018 г. на Софийския градски съд.

ОСЪЖДА Държавата да заплати на „Ризева 2008“ ЕООД с ЕИК[ЕИК] сумата 600 лв. (шестстотин лева) – разноски за касационното производство по делото.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: