О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 13

гр. София, 12.01.2022 г.

В.К.С, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на девети декември през две хиляди двадесет и първа година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ

МАРИЯ ХРИСТОВА

като разгледа, докладваното от съдия Б. Ц, частно гр. дело № 4737 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 274, ал. 3, т. 2, предл. 1, във вр. с чл. 248, ал. 3, изр. 2 от ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на ответника по делото „Булграм“ ЕООД срещу определение № 268456/12.05.2021 г., постановено по възз. ч. гр. дело № 5206/2021 г. на Софийския градски съд (СГС). С обжалваното въззивно определение е оставена без уважение частната жалба на жалбоподателя срещу (т.е. потвърдено е) първоинстанционното определение № 20017920/20.01.2021 г. по гр. дело № 64545/2019 г. на Софийския районен съд (СРС), с което е оставена без уважение молбата на касатора за изменение в частта за разноските на постановеното по делото първоинстанционно решение № 20246898/09.11.2020 г.

Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване определение на въззивния съд. В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на въззивното определение.

В изложението към частната касационна жалба, като общо основание по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване, е формулиран следният правен въпрос: какво е правното значение на издадената от адвокатско дружество и заплатена от клиента по банков път фактура за правни услуги по конкретно дело, и приравняват ли се, разгледани в съвкупност двата документа, на договор за правна защита и съдействие. Жалбоподателят сочи допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, като поддържа, че този правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, но без да излага каквито и да било съображения в тази насока. Касаторът сочи и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, като поддържа, че с обжалваното определение въззивният съд се произнесъл в противоречие с т. 1 от тълкувателно решение (ТР) № 6/06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС и решение № 236/24.10.2017 г. по гр. д. № 576/2017 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, но без в тази връзка да е формулиран материалноправен или процесуалноправен въпрос по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Жалбоподателят поддържа и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно определение, но и в тази връзка не сочи съображения – в какво се изразява тази очевидна неправилност, а вместо това излага доводи по същество – за основателност на претенцията си за присъждане на разноски за заплатено адвокатско възнаграждение в първоинстанционното производство по делото.

Ответницата по частната касационна жалба – ищцата В.К.Т. в отговора си излага становище и съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата.

За да постанови обжалваното въззивно определение, градският съд е установил следното: Първоинстанционното производство по делото е образувано по иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ за защита срещу незаконно уволнение. С пълномощно, представено с отговора на исковата молба, ответното дружество (сега касатор) е упълномощило по делото адв. О. В. от САК, който с последващо пълномощно е преупълномощил по делото и адв. С. Р. от САК. В последното открито съдебно заседание на районния съд дружеството-ответник е претендирало присъждане на разноски за адвокатски хонорар в размер 732 лв., като е представило издадена от него фактура и платежно нареждане от една и съща дата, в които е отразено, че то е извършило банков превод на сумата 732 лв. с ДДС към адвокатско дружество „Р., В. и п.“. С първоинстанционното решение по делото районният съд е отхвърлил както иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ, така и претенцията на ответното дружество за заплащане на разноски за адвокатски хонорар в размер 732 лв. В мотивите към решението си първоинстанционният съд е приел, че ответникът е представляван в производството от двама адвокати, като по делото са представени само техните пълномощни, но не и договор за правна помощ, в който да е уговорено адвокатско възнаграждение – съгласно чл. 36, ал. 2, изр. 1 от ЗАдв, според която разпоредба, възнаграждението на адвоката се определя в договор между него и клиента. Районният съд е изтъкнал още, че съгласно изричната разпоредба на чл. 36, ал. 3 от ЗАдв, при липса на договор, по искане на адвоката или на клиента, възнаграждението се определя от съответния адвокатски съвет, а не от съда, който няма правомощия да определя размера на адвокатското възнаграждение при липса на договор. Първоинстанционният съд е посочил още, че представените по делото фактура и платежно нареждане не могат да заместят договора за правна помощ между дружеството-ответник и неговия пълномощник по делото. С постановеното по делото определение № 20017920/20.01.2021 г. първоинстанционният съд е отхвърлил молбата по чл. 248 от ГПК на ответното дружество, като е препратил към мотивите си за това, изложени към решението му.

При така установеното по делото, СГС е споделил изцяло изводите на СРС, като се е позовал на разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 6/06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно които, разноски се присъждат по правилата на чл. 78 от ГПК, само когато е доказано тяхното извършване, като в договора за правна помощ следва да бъде указан видът плащане; когато в договора страните са уговорили заплащането да става по банков път, то следва да бъде документално установено със съответните банкови документи, удостоверяващи плащането. Въззивният съд е приел, че в случая не е представен договор за правна помощ, нито друг документ, от който да е видно, че е било договорено заплащане за предоставената правна помощ по делото и в какъв размер, а са представени фактурата, която е без подписи, с посочена сума 732 лв. – адвокатски хонорар, както и платежното нареждане от същата дата за заплащане на същата сума и по същата фактура на адвокатското дружество „Р., В. и п.“. С оглед на това, СГС отново е намерил за правилни изводите на първата инстанция, като е приел, че след като по делото няма доказателства за възникване на задължението за заплащане на адвокатски хонорар – постигнато съгласие за заплащане на адвокатско възнаграждение в претендирания размер от 732 лв., то фактурата и платежното нареждане не могат да докажат изпълнение на задължение, чието възникване не е установено, но което се иска да бъде противопоставено на насрещната страна в процеса чрез ангажиране на отговорността за разноски; в тази връзка въззивният съд се е позовал на определение № 927/19.12.2014 г. по ч. търг. д. № 2300/2014 г. на I-во търг. отд. на ВКС. Градският съд отново е изтъкнал, че по делото не са представени доказателства за плащане на претендираното възнаграждение за упълномощените от дружеството-ответник двама адвокати, а – на адвокатското дружество, като липсва и представен договор за правна защита, който да е сключен между ответника и това адвокатско дружество, което на свой ред да преупълномощи съдружници-адвокати в дружеството. В заключение въззивният съд отново се е позовал на т. 1 от ТР № 6/06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Настоящият състав на ВКС намира, че при установените по делото обстоятелства и при така изложените мотиви към обжалваното въззивно определение, не са налице основания за допускане на касационното обжалване на последното.

На първо място, формулираният от страна на жалбоподателя правен въпрос е неясен, тъй като в постановката му се сочи един документ (издадена от адвокатско дружество и заплатена от клиента по банков път фактура), без от самата формулировка на въпроса да става ясно, кои два документа има предвид касаторът – които, разгледани в съвкупност, да могат да се „приравнят“ на договор за правна защита и съдействие. Дори по пътя на уточнението да се приеме, че касаторът има предвид освен фактурата, и платежното нареждане, с което е извършено плащането по банков път по фактурата, то и в този случай въпросът не съставлява общо основание по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, тъй като не е обуславящ правните изводи на въззивния съд и не е от значение за изхода на спора относно присъждането на разноските по настоящото дело; нито пък е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК (т. 1 и т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Това е така, защото както в разглеждания, така и в подобни на него случаи – при липса на представен по делото писмен договор за правна защита и съдействие, за да се отговори дали действително е сключен такъв, по необходимост обсъждането следва да обхване, освен фактурата и платежното нареждане, още и трети документ – пълномощното, с което на съответния адвокат – процесуален представител на страната по делото, е учредена представителната власт. В случая въззивният съд е обсъдил и пълномощните на двамата адвокати – процесуални представители на дружеството-касатор, – наред с фактурата и платежното нареждане, в които е посочено адвокатското дружество като титуляр на вземането за адвокатско възнаграждение, за да сподели изводите на първата инстанция (недотам прецизно формулирани), че по делото не са налице надлежни доказателства за направени разноски от страна на жалбоподателя. Дори във формулировката на въпроса (също по пътя на уточнението) да бъдат включени и трите документа (адвокатското пълномощно, фактурата и платежното нареждане), то той отново би бил без никакво значение за изхода на спора между страните относно присъждането на спорните разноски по настоящото дело, тъй като в случая нито се твърди от страна на касатора, нито се установява от доказателствата по делото, жалбоподателят да е упълномощил адвокатското дружество, а то на свой ред да е преупълномощило по реда на чл. 71, ал. 1 от ЗАдв двамата адвокати като процесуални представители по делото, съображения в какъвто смисъл въззивният съд също е изложил в мотивите си.

Както вече беше посочено, във връзка с твърдението си за противоречие на обжалваното определение с т. 1 от ТР № 6/06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС и с решение № 236/24.10.2017 г. по гр. д. № 576/2017 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, касаторът не е формулирал правен въпрос, което е достатъчно, за да не се допуска касационното обжалване в тази хипотеза (също т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Независимо от това, следва да се посочи, че изводите на въззивния съд по никакъв начин не са в противоречие с тези два акта на ВКС. В мотивите към т. 1 от ТР № 6/06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС изрично е разяснено, че договорът за адвокатска услуга се сключва между клиент и адвокат, като писмената форма е за доказване – с него се удостоверява, както че разноските са заплатени, така и че само са договорени. Изрично е разяснено и че в договора следва да бъде указан и видът на плащането (което също предпоставя да е уговорено самото възнаграждение), като ако плащането е по банков път, то следва да бъде документално установено със съответните банкови документи, а ако плащането е в брой и същото е отразено в договора за правна помощ, то тогава самият той има характера и на разписка, удостоверяваща плащането. В посоченото от въззивния съд определение № 927/19.12.2014 г. по ч. търг. д. № 2300/2014 г. на I-во търг. отд. на ВКС също изрично е разяснено, че в хипотеза като по настоящото дело – когато не е представен договор за адвокатска услуга (за правна защита), то единствено разписката за плащане на адвокатско възнаграждение, сама по себе си не е доказателство за възникване на задължение за неговото плащане – тя не може да докаже изпълнение на задължение, чието възникване не е установено, но което се иска да бъде противопоставено на насрещната страна в процеса чрез ангажиране на отговорността за разноски. В решение № 236/24.10.2017 г. по гр. д. № 576/2017 г. на IV-то гр. отд. на ВКС действително (както сочи касаторът) е изтъкнат принципът за възмездност на адвокатския труд, но в това решение е прието и че когато в договора за адвокатска услуга е налице нищожна клауза относно уговореното адвокатско възнаграждение, тя следва да бъде заместена от повелителните разпоредби на чл. 36, ал. 1 и ал. 3 от ЗАдв, първата от които прогласява именно принципа за възмездност на адвокатския труд, а втората определя начина на формиране на адвокатското възнаграждение при липса на договореност между страните, като също изрично е прието, че в тази хипотеза съдът не може да замести волята на страните по договарянето на справедлив и обоснован размер на адвокатското възнаграждение, а той следва да бъде определен от адвокатския съвет.

Нищо различно не е приел съдът по настоящото дело. При липса на представен по делото договор за правна защита както с някой от двамата адвокати-пълномощници на дружеството-касатор, така и с адвокатското дружество, при липса също както на упълномощаване на последното, така и на преупълномощаване от него на някой от двамата адвокати съгласно и по реда на чл. 71, ал. 1 от ЗАдв, то при представените по делото – само фактура и платежно нареждане, удостоверяващи плащане в полза на адвокатското дружество, изводът, че не са налице доказателства за направени от страна на касатора разноски за адвокатско възнаграждение на процесуалния му пълномощник, не е очевидно неправилен (както – напълно несъстоятелно и неаргументирано поддържа жалбоподателят), а напротив – в съответствие е с посочената практика (включително задължителна такава) на ВКС.

В заключение, касационното обжалване на въззивното определение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от страна на жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, пр. 3, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК. Настоящият съдебен състав не намира основание и за служебно допускане на касационното обжалване в някоя от хипотезите по чл. 280, ал. 2, пр. 1 или пр. 2, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК.

Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на определение № 268456/12.05.2021 г., постановено по възз. ч. гр. дело № 5206/2021 г. на Софийския градски съд.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: