1О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№19

гр. София,12.01.2022 г.В.К.С НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, ВТОРО ОТДЕЛЕНИЕ, в закрито съдебно заседание на двадесет и трети ноември през две хиляди и двадесет и първа година, в състав:ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА

ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ

ГАЛИНА ИВАНОВАкато изслуша докладваното от съдия Г. И т. д. N 231 по описа за 2021 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

С.Д.С. чрез своята майка и законен представител З.Я.Ч. чрез адв. Щ. Щ. обжалва решение № 95 от 28.09.2020 г. по в.гр.д. 254/20 г., на Апелативен съд – [населено място], с което е потвърдено решение № 16/13.3.2020 г., поправено с решение № 78/18.06.2020 г.,по т.д. 4/19 г. по описа на ОС – Сливен, с което са отхвърлени предявените от него искове с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ за заплащане на обезщетение за имуществени вреди 30 240 лв, представляващи неплатена от баща му издръжка и неимуществени вреди в размер на 200 000 лв от причинената смърт на неговия баща Д.С.Е., в пътно-транспортно произшествие на 26.04.2018 г.

В касационната жалба са изложени съображения за неправилност на обжалваното съдебно решение, като са посочени отменителните основания съгласно чл. 281, т. 3 от ГПК.

Счита, че решението е необосновано, защото не било възприето заключението на вещото лице, съобразно действителното посочено в него. Излага подробни съображения. Въззивният съд не бил обсъдил поведението на виновния водач на автомобила, причинил увреждането към пътната обстановка, включително поведението на другите участници в движението, като е имал задължение да предвиди възникването на опасност, имал възможност да спре преди мястото на удара и предотврати настъпването на произшествието, ако е реагирал от момента, в който е възприел двете каруци, тъй като тогава те били отстояли на разстояние много по-голямо от опасната му зона за спиране, при избраната от него скорост на движение от около 72 км/ч. Ако въззивният съд бил обсъдил доказателствата, според касатора, би установил наличието на противоправно поведение на водача на застрахования при ответника автомобил, съответно наличието на отговорност за заплащане на обезщетение за вреди на ищеца.

Моли да се отмени решението и да се уважат исковете.

В изложението по чл. 284, ал.3, т. 1 от ГПК формулира следните въпроси:

1. В кои случаи за водача на автомобила е налице предвидимо препятствие на пътя и представлява ли в частност такова препятствие движението на насрещно движещи се в една до друга каруци с висока скорост, в които се возят множество правостоящи хора и с което обстоятелства водачът още при възприемането му следва да съобрази скоростта си с оглед изпълнение на задължението му по чл. 20, ал.2 ЗДВП.

2. От юридическа гледна точка кой е началният момент на възникване на опасността при ситуация на наличие на пътни превозни средства с животинска тяга в обхвата на пътя? Различава ли се този момент от техническа и правна страна?

3. Необходимо ли е съдът да даде обоснован отговор и да се изследва обстоятелството дали водачът на МПС е бил длъжен да очаква възникване на опасност на пътя съобразно конкретната пътна обстановка / включваща наличието на две бързодвижещи се пътни превозни средства с животинска тяга в обхвата на пътя/ и поведението на пострадалите?

4. При предвидима опасност, задълженията на водача на моторно превозно средство по чл. 20, ал.2 ЗДвП, ограничават ли се само с реакцията, необходима от негова страна за избягване на произшествието чрез аварийно спиране или зависи и от избора на подходяща за конкретните пътни условия скорост?

5. Налице ли е нарушение на правилото на чл. 20, ал.2 ЗДвП при доказана техническа възможност водачът на МПС да предотврати настъпването на ПТП при положение, че е имал обективна възможност да възприеме опасността и да реагира с намаляване на скоростта или дори да спре?

Обосновава наличието на допълнително основание съгласно чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК, като сочи, че решението е постановено в противоречие с практиката на ВКС, решение № 819 от 19.08.1980 г. по н.д. 722/80 г. 3 НО, ТР 28/28.11.1984 г. по н.д. 10/84 г. ОСНК на ВС, решение № 658/25.10.1991 г. по н.д. 541/91 г. 3 НО на ВКС, решение № 185 от 15.07.2013 г. по гр.д. 889/12 г. ВКС, 4 ГО, решение № 21 от 4.2.1987 г. по н.д. 574/6 г. 3 НО, решение № 134 от 9.4.1985 г. по н.д. 106/85 г. 3 НО на ВКС, решение № 219 от 07.01.2002 г. по н.д. 881/19 г., ВКС, 1 НО, решение № 33 от 02.05.2019 г. по гр.д. 1787/18 г.

Ответникът ЗД „Бул инс“ АД оспорва касационната жалба. Счита, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение, тъй като не били налице предвидените за това предпоставки. Нямало противоречие на постановеното въззивно решение със задължителната тълкувателна практика на ВКС. Освен това не било от значение за развитие на правото. Въззивният съд бил приел, че не е налице виновно нарушение на чл. 20, ал. 2 от ЗДвП, тъй като с оглед на конкретната пътна обстановка нищо не е предполагало предвидимост на разкъсване на връзката между коня и каруцата, движеща се в насрещното платно и изпадането от каруцата, в резултата на центробежните сили, на возещите се изправени в нея лица.

Счита, че поставените въпроси не отговарят на общото изискване на чл. 280, ал.1 от ГПК, тъй като съдържат и отговорите, предпоставяйки, че е налице нарушение на чл. 20, ал.2 ЗДвП от водача на МПС, което обаче не съответствало на изложените от въззивния съд мотиви. Въпросите не кореспондирали с решението на въззивния съд.

Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:

Касационната жалба е подадена от легитимирано да обжалва решението лице, срещу акт подлежащ на обжалване и в предвидения в чл. 283 от ГПК срок.

За да потвърди решението на първоинстанционния съд за отхвърляне на прекия иск на син на пострадал при ПТП в резултат, на което пострадалият е починал, срещу застраховател на основание сключения договор за застраховка „Гражданска отговорност“, въззивният съд е приел, че при предявения иск с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ е настъпило пътно-транспортно произшествие на 26.04.2018 г. около 18:40 ч с лек автомобил „Р. Л“ с рег. [рег.номер на МПС], управляван от Б.Д.И., движейки се по път SLV № 3089, км. 2 в, [населено място] войвода към [населено място], обл. Сливен. При пътно-транспортното произшествие е починал Д.С.Е. на място, второто лице на следващия ден, а третото – получило телесни увреждания. Трите лица били пътници в една от двете каруци, движещи се по същия път, но в насрещната за автомобила поска на движение. Загиналият Д.С.Е. бил на 35 години.

Признато е, че ищецът С.Д.С. е легитимиран да претендира обезщетение за причинените му неимуществени и имуществени вреди като заченат към момента на пътно-транспортното произшествие, както и чийто произход от починалия е установен с влязло в сила съдебно решение.

Установени са уврежданията на Д. Е., които представляват тежка, съчетана, несъвместима с живота травма, довела до бързото му изпадане в тежък, необратим травматичен и хеморагичен шок. Всички увреждания е установено да се намират в пряка непосредствена причинно-следствена връзка с процесното ПТП, а настъпилата смърт, резултат на несъвместими с живота телесни увреждания била неизбежна.

Прието е, че липсва виновно поведение на водача на лекия автомобил, съответно не може да се ангажира отговорността на застрахователя, на основание договора за застраховка „Гражданска отговорност“. Този извод е направен след анализ на доказателствата, като е прието, че няма данни водачът на автомобила да е реагирал неадекватно. Отхвърлен е доводът на жалбоподателя, че водачът на автомобила е имал задължение да спре, възприемайки насрещно движещите се пътни превозни средства с животинска тяга в нарушение на чл. 20, ал. 2 от ЗДвП. Възприемайки заключението на САТЕ, въззивният съд е приел, че движението на едно от пътните превозни средства с животинска тяга е било с 36 км/ч, неочаквано се е разпрегнал коня, в резултат на което лицата, стоящи прави в тази каруца, изпадат на пътното платно, попадайки в опасната зона на спиране на автомобила. Прието е, че именно това разпрягане, разкъсване на връзката между коня и каруцата, е било непредвидимо към момента на движение на автомобила. А то пряко е причинило настъпване на пътно-транспортно произшествие. Преди момента на случайното разпрягане на коня от една от движещите се каруци, водачът на автомобила се е движил със скорост от 72 км/ч, при разрешена скорост от 90 км.ч, като не е била налице необходимост да спре автомобила. Опасността била настъпила към момента на отклоняване на каруцата към лентата на движение на автомобила, като към този момент водачът на автомобила не е имал техническа възможност да предотврати пътно-транспортното произшествие, поради изпадане на возещите се в каруцата три лица, с навлизане в опасната му зона за спиране. Ако не било настъпило разкъсване на връзката между коня и каруцата, двете превозни средства, при движение на автомобила с посочената скорост, са щели да се разминат, а возещите се в каруцата лица, щели да запазят своето устойчиво поведение върху каруцата, без да изпаднат от нея. Причината, довела до пътно-транспортното произшествие, била внезапната техническа неизправност на каруцата, която не била предвидима от водача на автомобила. Прието е, че водачът на автомобила се е движел със съобразена с пътните условия скорост, съобразена с атмосферните условия, релефа на местността, състоянието на пътя, характера и интензивността на движението. Поради това е прието, че липсва нарушение на чл. 20, ал. 2 от ЗДвП. Нищо не предполагало разкъсване на връзката между коня и каруцата, движещи се в насрещното платно и изпадане от каруцата на пътниците в нея, в резултат на центробежните сили. Вредоносните последици в рамките на опасната зона за спиране, не можели да бъдат вменени във вина на водача на автомобила, тъй като не би могъл да предотврати вредите.

Допускането на касационно обжалване се извършва при условията на чл. 280 от ГПК. Служебно може да се допусне касационно обжалване, само при наличие на установена вероятност обжалваното съдебно решение на въззвния съд да е нищожно или вероятност да е недопустимо, основания съгласно чл. 280, ал.2, пр.1 и 2 от ГПК. При извършената служебна проверка в настоящия случай не се установяват тези основания за допускане касационно обжалване.

Извън тези основания за служебно допускане на касационно обжалване, касаторът следва да обоснове основание за допускане касационно обжалване.

По отношение поставения първи въпрос в изложението по чл. 284, ал.3, т. 1 от ГПК, настоящият съдебен състав намира, че от една страна въпросът е зададен теоретично, а от друга страна, в него се съдържа тезата на касатора, че препятствие на пътя са били движещите се пътни-превозни средства с животинска тяга с прави пътници върху тях и задължението на водача на лекия автомобил, да съобрази поведението си със задължението, произтичащо от чл. 20, ал. 2, изр. 1 от ЗДвП. Но тази теза на касатора, не е свързана с установените факти по делото. Въззивният съд е приел, на първо място, че водачът на автомобила е управлявал същия със съобразена скорост, под максимално допустимата за движение по този участък от пътя, както и че причината за настъпване на пътно-транспортното произшествие е не движението на пътните превозни средства с животинска тяга с висока скорост, а откъсването на коня на една от каруците и действието на центробежни сили върху каруцата и пътниците, което е причинило пътно-транспортното произшествие. Така въззивният съд е приел, че е било непредвидено обстоятелство, което е в резултат на центробежни сили след разкъсване на връзката между коня и каруцата и движението под влияние на тези сили на каруцата, като за водача на автомобила е било невъзможно осъществяване на спиране към момента на възникналата опасност на движението, което да предотврати настъпване на пътно-траснспортното произшествие. Въпросът, формулиран от касационния жалбоподател, е израз на тезата му, че движението на пътните-превозни средства с животинска тяга е предвидимо препятствие и е изисквало спиране от страна на водача. Но въззивният съд след анализ на доказателствата е приел, че самото движение на пътните превозни средства в насрещното платно и с установената скорост, не е представлявало предвидимо препятствие, което е във връзка с настъпилото пътно-транспортно произшествие. Избраната скорост за движение спрямо насрещно движещите се превозни средства е призната за адекватна и съответна на изискванията на чл. 20, ал. 2, изр. 1 от ЗДвП, като е признато и изпълнение на задълженията съгласно чл. 20, ал. 1 от ЗДвП. Този извод е направен с оглед заключението на вещото лице. Но е прието, че пътно-транспортното произшествие е причинено вследствие на непредвидимо препятствие, което водачът не е бил длъжен и не е могъл да предвиди, поради което е направено заключение, че не е действал виновно. Въззивният съд е приел, че водачът на автомобила е изпълнил изискванията, въведени от чл. 20, ал. 1 и чл. 20, ал.2, изр. 1 от ЗДвП като при съобразяване с предвидимото препятствие – насрещно движещите се каруци, е управлявал автомобила със съобразена с пътната обстановка скорост. В случая формулираният въпрос, като поставен по принцип, не може да представлява общо основание за допускане касационно обжалване, така както е разяснено в т. 1 от Тълкувателно решение 1/19.02.2010 г. по тълк.д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. От друга страна, е и израз на тезата на касатора, че причина за пътно-транспортното произшествие е наличието на пътни превозни средства с животинска тяга, движещи се бързо с изправени пътници в насрещното платно на движение на водача на автомобила, обстоятелство, с което според касатора водачът на автомобила не се е съобразил и по този начин е допуснал нарушение на чл. 20, ал.2, изр. 1 от ЗДвП. Въззивният съд, за да определи функционалната отговорност на застрахователя е преценил, че водачът на автомобила не е осъществил деликт. Този извод е направен след като е установен фактът, че поведението на водача преди настъпване на пътно-транспортното произшествие е правомерно и причина за самото произшествие е събитие, което не е бил длъжен и не е могъл да предвиди, поради това не е извършил виновно. Следователно поставеният първи въпрос не е разрешен от въззивния съд и като такъв не може да е обуславящ решението по делото. Съответно и не представлява общо основание за допускане касационно обжалване.

По отношение на втория поставен въпрос. Вторият поставен въпрос е теоретичен. Преди всичко следва да се отбележи, че т.нар. „техническа гледна точка“, следва да съответветства на установените факти по делото. Именно, установявайки фактите по делото с помощта на техническа експертиза, въззивният съд приема, че пътно-транспортното произшествие е възникнало от действието на разкъсване на връзка между насрещнодвижещо се превозно средство и животното, което го е движело, като в резултат на това, превозното средство е било неуправляемо, движещо се свободно под въздействие на центробежни сили. Поставеният въпрос съответства на тезата на касатора, но не и на установените факти по делото. Поради това, че въпросът е поставен като теоретичен и като несъответстващ на разрешението, дадено от въззивния съд, то не представлява общо основание за допускане касационно обжалване.

Третият поставен въпрос в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК е за задължението на въззивния съд на основание чл. 269 от ГПК да даде отговор на всички доводи и възражения на страните, конкретно бил ли е длъжен съдът да изследва обстоятелството, дали водачът на МПС е бил длъжен да очаква възникване на опасност съобразно конкретната пътна обстановка, конкретно установено по делото движение на пътно-превозно средство с животинска тяга, което е било бързодвижещо се и поведението на пострадалите. Въззивният съд за да определи налице ли е деликтна отговорност за водача на автомобила, за когото застрахователят-ответник отговаря спрямо третите увредени лица, е приел, че въпреки наличието на пътно-транспортно произшествие, при което е настъпила смъртта на бащата на ищеца, то същото е настъпило без вина на водача на автомобила. На първо място е приел с оглед установените факти, че водачът на автомобила се е движел в съответствие със задълженията си, предвидени в чл. 20, ал.1 и ал.2, изр. 2 от ЗДвП, като движението на водача на автомобила е било със скорост от 72 км/ч, под установената за движение по пътя. Освен това с оглед заключението на вещото лице и прел, че тази скорост и поведението на водача са били съобразени с с пътната обстановка. Самото движение на пътните превозни средства с животинска тяга в насрещното платно е възприето, като е прието, че при скоростта на движение на автомобила и запазване скоростта на насрещнодвижещите се превозни средства, същите без наличието на внезапното разкъсване на връзката в насрещнодвижещите се превозни средства, са щели да запазят своята треактория и да продължат движението си всеки в своята лента и посока, без да се пресекат, като се разминат безпрепятствено. Въззивният съд е установил и приел, че е налице разкъсване на връзката между пътнопревозното средство и животинската тяга, с която се е управлявало и това е причинило движението на превозното средство неуправляемо. Подробно са анализирани доказателствата и е прието, че с оглед заключението на вещото лице, техническа причина, довела до ПТП е възникналата внезапна техническа неизправност на каруцата, която не е можело да бъде предвидена от водача на автомобила. Прието е, че тази непредвидена опасност водачът на МПС е бил поставен в такива условия, че не е могъл да предотврати настъпването на вредните последици. Така изложените обстоятелства от касатора в изложението по чл. 284, ал.3, т. 1 от ГПК, са израз на тезата му, че водачът е следвало да се съобрази с поведението на водачите на пътните превозни средства с животинска тяга и неспирането поради наличието му на пътя, е основание за ангажиране на отговорността му.

Липсва отклонение от задълженията на въззивния съд да разгледа всички доводи и възражения на страните, както и след съвкупна преценка на доказателствата да изложи мотиви. Въззивният съд е изпълнил задължението си съобразно разясненията в Тълкувателно решение 1/ 09.12.2013 г. по тълк.д. 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС да извърши служебна проверка на валидността и допустимостта на съдебното решение, както и да обсъди всички релевирани доводи на страните, като установи и фактическата обстановка, в рамките на основанията, посочени във въззивната жалба и съобразно правилото на чл. 269 от ГПК. Въззивният съд е изпълнил задължението си да мотивира решението си, като посочи кои факти приема за доказани и кои не и да изложи правни изводи в тази връзка и се произнесе по доводите и възраженията на страните. В случая подробно е отговорил на поставените от касатора въпроси, които според него не са обсъдени. Посочени са правните норми, релевантни за определяне изключване вината на водача на лекия автомобил, съответно за липсата на основание за ангажиране отговорността на застрахователя за действията на водача на автомобила. С приетото за установено и анализа на фактите, въззивният съд е приел, че поведението на водача на автомобила е било съобразено с конкретната пътна обстановка, дал е отговор на въпроса, че опасността, която е реализирана не е възникнала със самото насрещно движение на каруци, а е възникнала от разкъсване на връзката между превозното средство и животинската тяга. Липсва отклонение от трайната практика на ВКС, съгласно която целта на въззивното производство е разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на въззивната инстанция е свързана с анализ и преценка на доказателствата, установяване на фактите, подвеждане на фактите към релевантните правни норми. Тези нормативни изисквания, така както са разяснени в задължителната практика на ВКС, съобразно тълкуването в т. 19 от Тълкувателно решение 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, както и Тълкувателно решение №1/09.12.2013г. по тълк. дело №1/2013г. на ОСГТК на ВКС и в константната практика на ВКС, са спазени в конкретния случай от въззивния съд. В случая не е налице соченото допълнително основание съгласно чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК.

По отношение на въпроси 4 и 5 настоящият съдебен състав намира, че са свързани с приложението на закона в конкретния случай. Преди всичко е прието от въззивния съд, че водачът на автомобила не е бил длъжен и не е могъл да възприеме опасността, тъй като опасността - разкъсването на връзката и движението на превозното средство без управление, под въздействие на центробежни сили, е била непредвидима. Опасността не е прието да е възникнала с движението на пътните превозни средства, управлявани с животинска тяга с висока скорост, която опасност да изисква водачът на автомобила да намали скоростта си още и дори да спре. Признато е, че скоростта е била съобразена с пътните условия, именно с така описаното движение на насрещнодвижещите се спрямо автомобила, пътни превозни средства. Поставените въпроси са свързани с тезата на касатора, че водачът на лекия автомобил е бил длъжен да се съобрази изцяло с насрещно движещите се каруци при тяхното движение и че те са създали опасност, с която водачът на автомобила е следвало да се съобрази. Този въпрос е разрешен като е прието, че водачът се е съобразил с движението им и е намалил скоростта на автомобила. Но е прието, че причина за пътно-транспортното произшествие е, непредвидимото и обективно настъпило свободно движение на пътно-превозното средство без управление. Така въпросите за предвидимост на препятствията или внезапно възникнала опасност, съответно при приемане правомерното поведение на водача преди осъществяване на пътно-транспортното произшествие, са изцяло свързани с правилността на съдебното решение. Въпросите относно анализа на доказателствата, възприемането на конкретната фактическа обстановка, приложението на правните норми са свързани с правилността на съдебното решение и не могат да представляват общо основание за допускане касационно обжалване, така както е разяснено в т. 1 от Тълкувателно решение 1/19.02.2010 г. по тълк. д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.

По изложените съображения касационно обжалване на съдебното решение не следва да се допуска.

При този изход на спора на ответника ЗД „Бул инс“ АД следва да се заплатят направените в настоящето производство разноски в размер на 7 000 лв. Видно от представения договор за правна защита и съдействие, платена от ЗД „Булинс“ АД е сумата от 7 000 лв с ДДС. Предвид тази формулировка, ДДС е включен в заплатения размер на възнаграждение от страната от 7 000 лв.

Така мотивиран Върховният касационен съд на Р България

ОПРЕДЕЛИ

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 95 от 28.09.2020 г. по гр.д. 254/20 г. по описа на Апелативен съд – Бургас, Гражданско отделение.

ОСЪЖДА С.Д.С., ЕГН [ЕГН], действащ чрез своята майка и законен представител З.Я.Ч., ЕГН [ЕГН], [населено място], обл. Сливен да заплати на ЗД „Бул инс“ АД, ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица] сумата от 7 000 лв, на основание чл. 78, ал.3 от ГПК.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:

Ключови думи