О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№18

[населено място], 12.01.2022 г.

В.К.С НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, ВТОРО ОТДЕЛЕНИЕ, в закрито съдебно заседание на тридесети ноември две хиляди двадесет и първа година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА

ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ

ГАЛИНА ИВАНОВА

като изслуша докладваното от съдия Г. И т. д. № 381 по описа за 2021 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Национална здравноосигурителна каса, [населено място] обжалва решение № 260053 от 28.10.2020 г. по в.т.д. № 459/2020 г. на Апелативен съд - Пловдив, с което е потвърдено решение № 190 от 26.06.2020 г. по т.д. № 295/2019 г. на Окръжен съд – Ямбол, с което настоящият жалбоподател е осъден да заплати на „Многопрофилна болница за активно лечение – Медицински комплекс С.И.Р“ ЕООД, [населено място], сумата 32 600 лв. – главница и 8 595 лв. – лихва, заедно със законната лихва върху неплатената главница – 32 600 лв., считано от 28.09.2019 г. до окончателното изплащане, както следва: 1) главница в размер на 774 лв. по дебитно известие № 393/09.11.2016 г. към фактура № 389/08.11.2016 г. за извършена болнична помощ по клинични пътеки, ведно с мораторна лихва върху главницата за периода 01.12.2016 г. до 27.09.2019 г. в размер на 221 лв., заедно със законната лихва върху неплатената главница, считано от 28.09.2019 г. до окончателното изплащане; 2) главница в размер а 20 168 лв. по дебитно известие № 416/10.01.2017 г. към фактура № 411/10.01.2017 г. и фактура № 415/10.01.2017 г. за извършена болнична помощ по клинични пътеки, вeдно с мораторна лихва върху главницата за периода 01.02.2017 г. до 27.09.2019 г. в размер на 5428 лв., заедно със законната лихва върху неплатената главница, считано от 28.09.2019 г. до окончателното изплащане; 3) главница в размер на 11 658 лв. по дебитно известие № 437/07.03.2017 г. към фактура № 431/07.03.2017 г. за извършена болнична помощ по клинични пътеки, ведно с мораторна лихва върху главницата за периода 01.04.2017 г. до 27.09.2019 г. в размер на 2 946 лв., заедно със законната лихва върху неплатената главница, считано от 28.09.2019 г. до окончателното изплащане. В полза на „Многопрофилна болница за активно лечение – Медицински комплекс С.И.Р“ ЕООД, [населено място] са присъдени и разноски в размер на 3647 лв.

Касаторът обосновава основания за отмяна, съгласно чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.

Изтъква, че е нарушен материалният закон като прави анализ на нормите, уреждащи отношенията между страните. Счита, че отношенията между страните са регулирани от договор като предварително са определени стойности в Приложение 2 към индивидуалния договор, както и според касатора бил предвиден механизъм, в който да се променят така определените стойности като в случая имало изменение в Анекси за периода 01.04.2016 г. до 01.04.2017 г.

Счита, че е налице и нарушение на съдопроизводствените правила – основание съгласно чл. 281, т. 3, пр. 2 от ГПК, като изтъква, че въззивният съд не бил изпълнил задълженията си да отговори на всички доводи и възражения на страните.

Освен това счита, че не са правилно установени фактите с оглед представените доказателствата, което е довело до необоснованост на съдебното решение, основание съгласно чл. 281, т. 3, пр. 3 от ГПК.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касационният жалбоподател Национална здравноосигурителна каса, [населено място] поставя следните въпроси:

1. Противоречат ли клаузите на сключения през 2015 г. на основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗО договор между НЗОК и лечебно заведение-изпълнител на болнична медицинска помощ, с които се определят стойности /лимити/ за дейностите към договора, разпределени по месеци на чл. 52 от Конституцията па Р България? - противоречие с решение № 2 от 22.02.2007 г. по к.д.№ 12/2006 г. на Конституционния съд, като по този начин обосновава основание за допускане касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК.

2 Нищожни ли са поради противоречие с императивни правни норми и с основните принципи на задължителното здравно осигуряване клаузите на сключен през 2015 г. на основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗО договор между НЗОК и лечебно заведение-изпълнител на болнична медицинска помощ, с които се ограничава заплащането от НЗОК на извършените и отчетени медицински дейности и вложени медицински изделия до посочените в приложение № 2 към договора стойности?

3. Има или не, основание НЗОК да налага “лимити“ при заплащането на извършена от изпълнител по сключен през 2015 г. на основание чл.59. ал.1 от ЗЗО договор дейност?

4. Подлежат ли на заплащане извършени дейности по сключен през 2015 г. на основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗО договор между НЗОК и лечебно заведение -изпълнител на болнична медицинска помощ, чиято стойност е над определените в Приложение № 2 към този договор стойности /лимити/ за дейностите за съответен месец?

5. Приложение № 2 към сключен през 2015 г. на основание чл.59, ал.1 от ЗЗО договор между НЗОК и лечебно заведение - изпълнител на болнична медицинска помощ определя ли границата на НЗОК относно заплащане на стойността на извършени дейности за болнична помощ по клинични пътеки?

6. Клаузите на сключен през 2015 г. на основание чл.59, ал.1 от ЗЗО договор между НЗОК и лечебно заведение - изпълнител на болнична медицинска помощ, с които се ограничава заплащането от НЗОК на извършените и отчетени медицински дейности и вложени медицински изделия до посочените в приложение № 2 към договора стойности водят ли до нарушаване правата на здравноосигурените лица, регламентирани в ЗЗО (ЗАКОН ЗА ЗДРАВНОТО ОСИГУРЯВАНЕ)?

7. Предвид обстоятелството, че в договор, сключен през 2015 г. на основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗО няма предвидена възможност след изчерпване на определените стойности в Приложение №2 към същия, лечебното заведение да прекрати извършването на възложените му дейности следва ли да се извърши заплащане на реално осъществените „надлимитни дейности?

8. Неограничено ли е задължението за заплащане на оказана болнична медицинска помощ по договор сключен през 2015 г. на основание чл.59, ал.1 от ЗЗО, когато става дума за разходване на,, лимитирани бюджетни средства?

9. Каква е правната природа на индивидуалните договори за оказване на болнична медицинска помощ, сключени през 2015 г. на основание чл.59. ал.1 от ЗЗО и как следва да се тълкува постигнатото между страните съгласие по всички основни права и задължения, в това число и по отношение на стойностите, разпределени на отделните изпълнители?

10. Дали преценката във връзка с разходване на бюджета на НЗОК през бюджетната година е по целесъобразност и следва ли тя да остане извън обхвата на съдебния контрол?

По въпроси от т. 2-10 обосновава основание за допускане касационно обжалване съгласно чл. 280, ал.1, т. 3 от ГПК.

Освен това счита, че решението е очевидно неправилно, основание за допускане касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, като счита, че по въпроса „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички изложени във въззивната жалба възражения и доводи на жалбоподателя. както и да обоснове фактическите и правните си изводи?“ въззивният съд е постановил очевидно неправилно решение.

Ответникът „Многопрофилна болница за активно лечение – Медицински комплекс С.И.Р“ ЕООД, [населено място], оспорва касационната жалба. Счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени данните по делото, приема следното:

Касационната жалба е подадена в срок. Съобщение с препис от решението е връчен на касационния жалбоподател на 09.11.2020 г. Касационната жалба е подадена по пощата на 09.12.2020 г. Следователно е подадена в предвидения в чл. 283 от ГПК срок.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорно установено между страните, че дружеството - ищец е лечебно заведение за болнична помощ, което е регистрирано по ТЗ (ТЪРГОВСКИ ЗАКОН) и по ЗЛЗ (ЗАКОН ЗА ЛЕЧЕБНИТЕ ЗАВЕДЕНИЯ), като притежава регистрационен № [ЕГН] от регистъра в МЗ и осъществява лечебна дейност съобразно разрешение № МБ-335/10.04.2014 г., издадено от министъра на здравеопазването. Приел е наличието на сключен договор № 241469 от 24.02.2015 г. за оказване на болнична помощ по клинични пътеки. Договорът е сключен на основание чл. 59,ал. 1 от ЗЗО (ЗАКОН ЗА ЗДРАВНОТО ОСИГУРЯВАНЕ) /ЗЗО/ и в съответствие с Националния рамков договор за медицинските дейности между НЗОК и БЛС за 2015 г. /НРД на МД за 2015 г., обн. в ДВ, бр.6 от 23.01.2015 г., в сила от 01.01.2015 г./, като ответната в първоинстанционното производство страна, НЗОК е сключила договора чрез директора на РЗОК - Пловдив и има качеството на възложител по него, а дружеството - ищец „Многопрофилна болница за активно лечение - Медицински комплекс С.И.Р” ЕООД, [населено място] има качеството на изпълнител по същия договор. Съгласно чл. 1, ал. 1 от договора, изпълнителят се бил задължил да оказва на визираните в клаузата здравно осигурени лица болнична медицинска помощ /БМП/ по клинични пътеки /КП/ от приложение № 5 към член единствен на Наредба № 40 от 24.11.2004 г. за определяне на основния пакет от здравни дейности, гарантирани от бюджета на НЗОК, със съдържание посочено съответно в приложение №16 /приложение № 2 от НРД на МД за 2015 г., които клинични пътеки са поединично описани в посочената договорна клауза. А според чл. 3, ал. 1, т. 3 от договора, възложителят се е задължил да заплаща определените с договор РД-НС-01-2 от 29.12.2014 г. между НЗОК и БЛС обеми и цени на извършената и отчетена болнична медицинска помощ, като според чл.35-ти от процесния договор плащанията се извършват чрез РЗОК до 30-то число на месеца, следващ отчетния, с изключение на плащанията, за които е предвиден друг срок в чл. 31, ал. 3 и 4. Цените на клиничните пътеки били посочени в чл. 19-ти от договора, а в чл. 28-ми са описани отчетните документи за извършената дейност по клинични пътеки, които изпълнителят следва да представя ежемесечно в РЗОК по утвърден график до осмия работен ден на месеца, следващ месеца на дейността /чл. 29 от договора/. Според чл. 57 от процесния договор, същият е сключен за срока на действие на НРД за МД за 2015 г. и е в сила до приемането на нов или при промяна на действащия НРД.

Въззивният съд е приел, че не се спори и по отношение на сключването между страните на допълнително споразумение № 241856/26.05.2016 г. към договора от 24.02.2015 г., както и подписването на Приложение № 2, част Б към това споразумение. Според въззивния състав, от фактическа страна е безспорно между страните и обстоятелството, че претендираните суми по описаните в исковата молба три дебитни известия, възлизащи на общата сума от 32 600 лв., представляват стойност на извършена от ищеца дейност по клинични пътеки за м. октомври и декември 2016 г. и за м. февруари 2017 г., а е безспорно и това, че същата дейност /за посочените месеци/ е отчетена в действащата информационна система на ответника по предвидения в договора начин и ред, и в предвидените там срокове, а също и, че стойността на тази дейност е такава, каквато е посочена от ищеца. Прието е за безспорно фактическото извършване и отчитане, както и стойността на медицинските дейности, така както са индивидуализирани. Прието е, че извършените медицински дейности в посочения период, надвишават утвърдената стойност на разходите по Приложение № 2 към допълнително споразумение № 241856 от 26.05.2016 г. Прието е също, че не е спорно между страните, че общият размер на лихвата за забава върху главниците по процесните дебитни известия, начислена за съответния исков период /от падежа на всяка фактура до датата на подаване на исковата молба/, възлиза на сумата от 8 595 лв., колкото е и претендираният от ищеца общ размер на лихвата.

Въззивният съд е приел, че спорът между страните и в първата, и във въззивната инстанция се свежда основно до това дали има или не основание НЗОК да налага лимити при заплащането на извършената от изпълнителя дейност и подлежи ли на заплащане дейността, определена като „надлимитна“, съответно дали Приложение № 2 определя границата на отговорност на НЗОК относно заплащане стойността на извършени дейности за болнична помощ по клинични пътеки.

Прието е, че в исковата молба ищецът се е позовал на нищожност на договорните клаузи, въвеждащи лимит за заплащане на медицинската помощ, поради противоречието им със закона, добрите нрави и нормите на Конституцията. По-специално, според въззивния съд, ищецът поддържа довода, че лишаването на лечебното заведение от възможността да оказва своевременна медицинска помощ на здравноосигурените лица, какъвто би бил резултатът от незаплатената т.нар. „надлимитна“ медицинска помощ, влиза в противоречие с правото на живот на пациента, прогласено в чл. 28 от Конституцията.

Въззивният съд е счел за основателен поддържания от ищеца довод за нищожност на договорните клаузи, въвеждащи ограничения за заплащането на извършеното от изпълнителя по договора, тъй като те противоречат на императивни разпоредби, регламентиращи болничната медицинска помощ, въз основа на които е сключен договора, а именно - чл. 52 от Конституцията на Р. Б, чл. 5 и чл. 35 от ЗЗО. Така е преценил, че е налице основанието съгласно чл. 26, ал.1, пр. 1 от ЗЗД. Но е приел, че обемът на предоставяната медицинска помощ не може да бъде ограничаван нито от подзаконов нормативен акт, нито от индивидуалния договор и сключените въз основа на него допълнителни споразумения, както и заплащането да се определя с граници, а за оказване на болнична помощ по клинични пътеки да няма уговорени лимити. Приел е, че лечебното заведение не може да прекрати дейността си при достигане на уговорения лимит. Ищецът не може да откаже достъп до медицинска помощ, тъй като това би било в противоречие на чл. 28 от Конституцията. Така, съдът е приел, че с оглед представените доказателства от ищеца, той е предоставил медицинска дейност, така както е и отчетена.

Отхвърлен е доводът на жалбоподателя, че лимитите са въведени с решение на НС на НЗОК, като е прието, че това решение не засяга предоставянето на медицинска помощ в исковия период 2016 г. и 2017 г., към които били относими разпоредбите на ЗБНЗОК за тези две години, а не за 2015 г. Приета е дължимостта на сумите и съответно акцесорната претенция е уважена.

Допускането на касационно обжалване се извършва на основание чл. 280 от ГПК, като служебно съдът може да допусне касационно обжалване само, ако е налице вероятност съдебното решение да е нищожно – чл. 280, ал. 2, пр. 1 от ГПК или вероятност да е недопустимо съдебното решение – чл. 280, ал.2, пр. 2 от ГПК. При извършената служебна проверка не се установи наличието на основания съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 1 и 2 от ГПК за допускане касационно обжалване.

Извън посочените основания касаторът следва да обоснове основание за допускане касационно обжалване.

По отношение на първия поставен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че това е въпросът, свързан с правото на здравно осигуряване и достъп до медицинска помощ на всички български граждани. Настоящият съдебен състав намира, че този въпрос не представлява общо основание за допускане касационно обжалване. Изводът на въззивния съд (за да потвърди осъдителното решение на първоинстанционния съд за присъждане на сумите, дължими от НЗОК на болницата на основание сключения индивидуален договор за оказване на болнична помощ по клинични пътеки 241469/24.02.2015 г. между страните) е, че НЗОК няма право да откаже заплащане на дейностите, които са извършени по клинични пътеки, съобразно предвиденото в договора, както и при спазване правата на здравноосигурените лица и правата на гражданите, за които изрично е предвидено, че се извършва болнична помощ по клинични пътеки. Изводът относно действителността на сочените клаузи не е решаващ за уважаване на иска. В случая, въпросът, обусловил изхода на делото, не е действителността на клаузите „относно лимитите“, а дали извършената дейност, надхвърляща определените стойности в договора съгласно съответното приложение към него, подлежи на отчитане и заплащане. Така въззивният съд, приемайки, че подлежи на заплащане и отчитане извършената от болницата медицинска дейност, не се е отклонил от трайната практика на ВКС, изразена в решение 169 от 16.02.2021 г. по т.д. 1916/19 г. по описа на ВКС, II ТО съгласно която, „уговорената в сключения между РЗОК и изпълнител на медицинска помощ индивидуален договор за оказване на болнична помощ клауза, съгласно която на изпълнителя се заплаща извършената и отчетена дейност по клинични пътеки, която е в рамките на стойностите на Приложение № 2, не е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД. Тази клауза не противоречи на императивни разпоредби на ЗЗО и съответства на чл. 4, ал. 1, т. 2 ЗБНЗОК за 2015г. и чл. 29, ал. 1 НРД за 2015г. Посочената договорна клауза обаче няма за последица отхвърляне за плащане на медицинската дейност и вложените медицински изделия, когато са в обхвата на гарантирания от бюджета на НЗОК основен пакет здравни дейности. Но „уговорените в индивидуалния договор за оказване на болнична помощ договор между РЗОК и изпълнител на медицинска помощ клаузи, съгласно които не се разрешава на изпълнителя да отчита с финансово-отчетни документи дейности, лекарствени продукти или медицински изделия на стойности, надвишаващи стойностите за съответния месец в Приложение № 2, и се дава право на възложителя да не извършва плащане на изпълнителя, когато сумите по фактурите и спецификациите надвишават стойностите за съответния месец в Приложение № 2, са нищожни на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД като противоречащи на императивни правни норми – чл. 4, ал. 1, чл. 55, ал. 3, т. 2, 5 и 6 ЗЗО /редакция преди изм. с ДВ, бр. 48 от 27.06.2015г./ и чл. 35, т. 1 /редакция преди изм. с ДВ, бр. 48 от 27.06.2015г./ във връзка с чл. 26, ал. 2 и чл. 25 ЗЗО.

Изрично в посоченото решение на ВКС, е взето предвид тълкуването на чл. 52 от Конституцията на Р България, изразено в решение № 2 от 22.02.2007 г. на Конституционния съд на Р България, и е прието, че, на основание чл. 4 от ЗЗО, предоставянето на медицинска помощ и медицински изделия на българските граждани в обхвата на задължителното здравно осигуряване, за които се заплаща от бюджета на НЗОК, не са неограничени. Правото на здравно осигуряване, гарантиращо достъпна медицинска помощ и безплатно ползване на медицинско обслужване при условия и по ред, определени със закон, по смисъла на чл. 52, ал. 1 от Конституцията, е в основата на дейностите по осъществяване на здравна политика и има приоритет пред икономическите съображения за ефективност на здравните грижи. Така публичният ресурс не е неограничен. Но е прието, че въпрос на бюджет и правилно разпределение на предвидения ресурс е да се обезпечи функционирането на системата. С оглед правната рамка, регламентираща дейността по заплащане на пакета медицински дейности, посочени в закона, в договорите за оказване на болнична помощ по клинични пътеки клаузи, с които се ограничава заплащането на извършените и отчетени медицински дейности и вложени медицински изделия до посочените в Приложение 2 към всеки от договорите стойности, представляват стойност за определен период на лимитиране на финансовия ресурс, е прието, че дейността на разходване на средствата за закупуване на здравни дейности, осъществявана от НЗОК е бюджетно обезпечена, поради което е необходимо планиране и контрол за ефикасно и ефективно използване на средствата, които не са неограничени. Но доколкото изпълнителите са длъжни да предоставят обема на медицински дейности, посочен в ЗЗО и НРД за съответната година, то имат право да получат в пълен размер уговорената стойност на медицинските дейности и вложени медицински изделия.

В случая въззивният съд не се е отклонил от константната практика на ВКС, включваща и тълкуването на чл. 52 от Конституционния съд с Решение № 2 от 2.02.2007 г. по конст.д. 12/2006 г. на Конституционния съд, съгласно, което правото на здравноосигуряване, гарантиращо достъпна медицинска помощ и безплатно медицинско обслужване, е от категорията на социалните права, които се реализират чрез държавна намеса и не са неограничени. Но следвайки константната практика на ВКС, въззивният съд е отчел, че при планово разходване на средствата, съобразно финансовите рамки на ЗБНЗОК, както и НРД за съответните години в исковия период, когато медицинските дейности и вложените изделия са в гарантирания от закона пакет на здравни дейности, не може да се откаже заплащането им, след като са извършени и съставени са документи за отчитането им. Ограниченията, наложени с индивидуалните договори съгласно Приложение 2, сключени с болницата, не могат да се противопоставят на ползващите се здравноосигурени и приравнени на тях в закона, лица. В случая въпросът за противоречието на клаузата на чл. 59 от ЗЗО на чл. 52 от Конституцията на Р България не е обусловил крайния извод на въззивния съд. Прието е, че след като са извършени дейности, посочени в закона, за които е гарантирано от ЗЗО предоставянето им на здравноосигурени лица и гарантирани за всички граждани, то подлежат на заплащане в рамките на предоставените средства от бюджета на НЗОК като цяло, а не за всяка болница индивидуално. Въззивният съд не е отрекъл наличието на бюджет за извършване на здравни дейности, но е приел, че след като са законово гарантирани за здравноосигурените лица и за гражданите, извършените от болницата дейности, то бюджетът за тях е предвиден. Поради това, поставеният правен въпрос, не представлява общо основание за допускане касационно обжалване.

По отношение поставения втори въпрос, настоящият съдебен състав намира, че решаващият извод на въззивния съд е, че се дължи заплащане на дейностите, които са извършени над обемите, определени с Приложение 2 към сключения договор, е в съответствие с трайната практика на ВКС, изразена в решение № 169 от 16.02.2021 г. по т.д. 1916/19 г., II ТО на ВКС, съгласно която, клаузата в индивидуалния договор между страните, че на изпълнителя се изплаща само извършената и отчетена дейност по клинични пътеки, ако е в рамките на стойностите по Приложение № 2, не е нищожна на основание чл. 26, ал.1 пр. 1 от ЗЗД. Тази клауза не противоречи на императивни разпоредби на ЗЗО и съответства на чл. 4, ал.1 т. 2 от ЗБНЗОК и НРД. Но няма за последица отказ за плащане на медицинската дейности и вложените медицински изделия, стига да са в основния пакет здравни дейности, гарантиран на здравноосигурените и другите посочени лица. Така при анализ на нормативната уредба относно правата на гражданите до достъп до медицинска помощ чрез определен по вид, обхват и обем пакет от здравни дейности, както и свободен избор на изпълнител, НЗОК е длъжна да заплаща стойността на всички здравни дейности в обхвата на този пакет – чл. 45, ал. 1 ЗЗО на съответния изпълнител, предоставил медицинска помощ. Посочено е, че здравноосигурените лица и другите правоимащи лица, не могат да бъдат лишени от предоставяне на медицинска помощ в рамките на гарантирания от закона пакет болнична медицинска дейност и свободен избор на изпълнител на медицинска помощ поради изчерпване на средствата от разпределените на изпълнителите лимитирани бюджети. Така въззивният съд е приел, че се дължи заплащане на всички извършени медицински дейности, извършени от болницата, дори и да са извън обхвата на договорените с Приложение, тъй дейността е извършена. Този решаващ извод, дава основание на настоящия съдебен състав да приеме, че въпросът за това съществува ли нищожна клауза в договора, не е обусловил изхода на спора. Липсата на общо основание изключва изследването на допълнителното основание съгласно чл. 280, ал. 1, т.3 от ГПК.

По отношение на третия въпрос, настоящият съдебен състав намира, че така както е поставен въпросът не засягат конкретното решение, тъй като макар и въпросът за лимитите, определени в Приложение 2 от договора между страните, да е включен в предмета на делото, то не по принцип основанието на НЗОК да определя лимитите е включен в делото въпрос. Такъв въпрос дали има основание или не, НЗОК да налага лимити не е разрешаван в обжалваното въззивно решение. Този въпрос е теоретичен и не представлява общо основание за допускане касационно обжалване. Поради отсъствие на общо основание за допускане касационно обжалване, не следва да се изследва допълнително посоченото основание.

По отношение на четвърти, пети, шести, седми и осми въпроси, настоящият съдебен състав намира, че са свързани с правилността на съдебното решение. Нито един от посочените въпроси не съставлява общо основание за допускане касационно обжалване. Тези въпроси следва да се уточнят с оглед правомощието на касационната инстанция, така както е разяснено в т. 1 от Тълкувателно решение 1/19.02.2010 г. по тълк.д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, както следва: уговорената в индивидуалния договор между РЗОК и изпълнител на болнична помощ клауза съгласно, която на изпълнителя се заплаща извършената и отчетена дейност по клинични пътеки само в рамките, посочени в Приложение 2 към договора, има ли за последица изключване на правото на заплащане за извършването на медицинска дейност над посочения лимит, когато предоставената болнична помощ и вложени медицински изделия са в обхвата на основния пакет здравни дейности, гарантиран по силата на закона. При така направеното уточнение, разрешението, дадено от въззивния съд не е в отклонение от практиката на ВКС, изразена в решение № 169 от 16.02.2021 г. по тълк.д. 1969/19 г., ВКС II ТО. Съгласно уговорената в сключения между РЗОК и изпълнител на медицинска помощ индивидуален договор за оказване на болнична помощ клауза, съгласно която на изпълнителя се заплаща извършената и отчетена дейност по клинични пътеки, която е в рамките на стойностите на Приложение № 2, не е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД. Тази клауза не противоречи на императивни разпоредби на ЗЗО и съответства на чл. 4, ал. 1, т. 2 ЗБНЗОК за 2015г. и чл. 29, ал. 1 НРД за 2015г. Посочената договорна клауза няма за последица отхвърляне за плащане на медицинската дейност и вложените медицински изделия, когато са в обхвата на гарантирания от бюджета на НЗОК основен пакет здравни дейности. Както и е посочено, че уговорените в индивидуалния договор за оказване на болнична помощ договор между РЗОК и изпълнител на медицинска помощ клаузи, съгласно които не се разрешава на изпълнителя да отчита с финансово-отчетни документи дейности, лекарствени продукти или медицински изделия на стойности, надвишаващи стойностите за съответния месец в Приложение № 2, и се дава право на възложителя да не извършва плащане на изпълнителя, когато сумите по фактурите и спецификациите надвишават стойностите за съответния месец в Приложение № 2, са нищожни на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД като противоречащи на императивни правни норми – чл. 4, ал. 1, чл. 55, ал. 3, т. 2, 5 и 6 ЗЗО /редакция преди изм. с ДВ, бр. 48 от 27.06.2015г./ и чл. 35, т. 1 /редакция преди изм. с ДВ, бр. 48 от 27.06.2015г./ във връзка с чл. 26, ал. 2 и чл. 25 ЗЗО.

Изрично въззивният съд е посочил, че здравноосигурените лица не могат да бъдат лишени от предоставяне на медицинска помощ в рамките на гарантирания от закона пакет болнична медицинска дейност и свободен избор на изпълнител на медицинска помощ поради изчерпване на средствата от разпределените на изпълнителите лимитирани бюджети. Така не се е отклонил от практиката на ВКС, съгласно която предвидените в договорите между РЗОК и изпълнителите стойности на медицинските дейности са прогнозни и не изключват заплащането на престираните от лечебното заведение медицински дейности по чл. 45 ЗЗО при превишаване на месечния лимит.

Предвид разрешението, дадено от въззивния съд, не е налице соченото основание за допускане касационно обжалване. Липсва отклонение от трайната практика на ВКС. Сочените от касатора решения на Софийски апелативен и Варненски апелативен съд, не са релеванти за предпоставките съгласно чл. 280 от ГПК. Както вече бе посочено по-горе, въззивният съд, за да постанови решаващия си извод за уважаване на иска не се е отклонил от посочената константна практика на ВКС. Поради това не е налице основание за допускане касационно обжалване. Наличието на константна практика на ВКС изключва наличието на основанието съгласно чл. 280, ал.1, т. 3 от ГПК.

Поставеният въпрос девети въпрос е поставен теоретично. Така както е формулиран не представлява общо основание за допускане касационно обжалване.

По отношение на десетия посочен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че не е разрешен от въззивния съд, поради това не отговаря на изискването да представлява общо основание за допускане касационно обжалване.

По отношение на соченето основание съгласно чл. 280, ал.2, пр. 3 от ГПК, мотивирано като съществено нарушение на съдопроизводствените правила поради липса на изпълнение на задълженията на въззивния съд да обсъди всички доводи и възражения на жалбоподателя, настоящият съдебен състав намира, че не се установява посоченото основание. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и необоснованост, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл.280, ал.1 ГПК. При извършената проверка на обжалвания акт, не може да се установи очевидна неправилност на същия поради неизпълнение на задълженията на въззивния съд да обсъди доводите и възраженията на страните след като направи собствени констатации за спорните факти между страните вследствие на анализ на доказателствата. Обжалвано въззивно решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.

По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението на въззивния съд.

Предвид формулираното искане за разноски от ответника по касационна жалба, настоящият състав установи, че е заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 1 000 лв. На основание чл. 78, ал. 1 от ГПК с оглед изхода на делото пред настоящата инстанция, следва да се присъдят на ответника по касационна жалба в посочения размер.

Така мотивиран Върховният касационен съд на Р България

ОПРЕДЕЛИ

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 260053 от 28.10.2020 г. по в.т.д. 459/20 г., по описа на Апелативен съд - Пловдив.

ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, Н.З.И КАСА, [населено място], [улица] да заплати на „МНОГОПРОФИЛНА БОЛНИЦА ЗА АКТИВНО ЛЕЧЕНИЕ – МЕДИЦИНСКИ КОМПЛЕКС С.И.Р“ ЕООД, ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица]-А сумата от 1000 лв, направените разноски за настоящето производство.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: