Р Е Ш Е Н И Е

№ 143

гр. София, 17.02.2020г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б, Търговска колегия, Първо отделение, в публично заседание на втори декември през две хиляди и деветнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ

КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА

при секретаря В. М като изслуша докладваното от съдия Генковска т.д. № 2703 по описа за 2017г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.295 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „ТРЪКС ЕНД КАРДС“ ЕООД против решение № 217/14.07.2017г. по в.т.д. № 114/2017г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 296/19.05.2015г. по т.д.№ 206/2014г. на Пловдивски окръжен съд, с което са отхвърлени исковете на касатора против М.М.С за заплащане на следните суми: сумата от 330 000лв. – частичен иск от общо дължимата по фактури сума в размер на 550 112,29лв., представляваща стойност на получени стоки/ползвани услуги от „Е. транс“ООД по предоставени карти на основание договор за ползване на услугата UТA Card с № 3535000/25.07.2011г., останали неизплатени на падежа за периода от 25.02.2013г. до 24.02.2014г., ведно със законната лихва върху главницата от предявяване на иска до окончателното плащане и сумата от 20 000лв. – частичен иск от общо дължимата на основание чл.7.5. от договора от 25.07.2011г. неустойка в пълен размер от 414 000лв.

Касаторът „Тръкс енд Кардс“ ЕООД поддържа, че въззивното решение е неправилно. Изразява становище, че само декларативно въззивният съд е посочил, че се произнася по автентичността на договора, от който касаторът черпи права спрямо ответника в изпълнение на указанията в отменителното решение на ВКС, като в действителност не е обсъдил заключението на допуснатата СТЕ и във връзка с всички събрани по делото доказателства представеният анекс №1/12.10.2011г. към договор от 25.07.2011г. Поради което счита, че е налице нарушение на чл.294, ал.1 ГПК. Твърди, че са необосновани констатациите на П. за липса на смислова и езикова връзка между отделните страници на процесния договор и в т.ч. на клаузите, касаещи поемане на задължение от страна на ответника, като логически единна част от цялостното съдържание на документа. Касаторът оспорва правните изводи на П. относно приложението на чл.38, ал.1 вр. чл.26, ал.2 ЗЗД и неприлагането на чл.301 ТЗ. Счита, че представляващият „Ю. Т Е.“ ГмбХ и Ко.КГ М. Самауилов не може да се позове на недействителност по чл.38, ал.1 ЗЗД. Това право принадлежи само на представляваното дружество, което не го е предявило. Иска се отмяна на атакуваното възиввно решение и потвърденото с него първоинстанционно решение и постановяване на друго за уважаване изцяло на предявените искове с присъждане на разноски.

Ответникът по касационната жалба М.М.С оспорва в писмения си отговор основателността на същата. Навежда възражения, че въззивният съд е обсъдил заключението на назначената от него СТЕ като е приел, че липсата на технически различия в отделните страници от договора не може самостоятелно да обоснове извод относно авторството на оспорените изявления при направени от решаващия състав констатации за неяснота относно броя на страните и за липса на връзка между положен на последна 17-та страница подпис и клаузи, намираща се на стр. 3 и 10 от договора. Ответникът счита, че чл.301 ТЗ не намира приложение в процесния случай, както и че правилно П. е приложил чл.38 ЗЗД, регламентиращ забрана за извършване на действия от представителя по договаряне сам със себе си при липса на изрично за това упълномощаване. В съдебно заседание представя писмено становище, в което освен становище за липса на валидно възникнало задължение като солидарен длъжник за задължението на „Е. Транс“ООД, се поддържа и възражение, че процесният договор не е влязъл в сила, доколкото не са изпълнени условията по него – да бъдат дадени уговорените обезпечения от клиента. Липсват доказателства и за наличие на правен интерес за „У. България“ООД /сега с наименование „Тръкс енд Кардс“ ЕООД / да встъпи в правата на кредитора „У. Танк Е. ГмбХ и Ко.КГ“, нито да плаща чуждо задължение, т.е. не са изпълнени условията по чл.74 ЗЗД, към приложимостта на което правило изрично препраща самият договор – т.7.2 от него. Претендират се направените по делото разноски.

Третото лице помагач на ответника „Е. Транс“ООД е подало писмен отговор, в който изразява становище за основателност на касационната жалба.

Третото лице помагач на ответника Д.Б.А. не изразява становище пред настоящата инстанция.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение, след като взе предвид данните по делото и доводите на страните, в съответствие с правомощията си по чл.290, ал.2 ГПК, приема следното:

За да постанови обжалваното решение, П. е приел, че е сезиран с искове от „У. България“ЕООД / в хода на производството с променено наименование „Тръкс енд кардс“ЕООД/ против М. С. с правно осн. чл.79 и чл.92 ЗЗД при твърдение за поети от него при условията на солидарност задължения на „Е. Транс“ООД въз основа на договор за ползване на услугата UТA Card с № 3535000/25.07.2011г. За спорен е бил намерен въпросът дали ответникът се е задължил на осн. чл.121 ЗЗД, доколкото последният е оспорил клаузите за поемане на солидарна отговорност и посочването му като страна да са били част от процесния договор, а представената от касатора като последна страница от същия – № 17, съдържа само подпис на Самаулов, който може да бъде положен по всякакъв повод. С оглед указанията по отменителното решение № 31/02.03.2017г. по гр.д. № 60147/2016г. на ВКС, IV г.о. при новото разглеждане на делото П. е открил производство по чл.193 ГПК за оспорване авторството на документа, дал е указания за събиране на доказателства и е разпредил доказателствената тежест между страните. За да направи заключение, че ответникът не е изявил воля да отговаря солидарно за задължения на „Е. транс“ООД, въззивният съд е обсъдил следните доказателства и е направил следните констатации: видно от съдържанието на самия договор липсва изрично изаявление за продължаване на материализираната в предходна страница воля на следваща страница; края на всяка страница от договора не съдържа подписи на страните по него; с оглед специфичния предмет на договора – срещу предоставяне на съответната карта пред определена група търговци клиентът получава стока, плащането на чиято цена е отложено във времето и е дължима на издателя и собственика на картата, страни по него са само трите дружества „У. България“ООД и „Ю. Т Е.“ ГмбХ и Ко.КГ от една страна и „Е. Транс“ООД от друга страна; физическите лица Д. А. и М. С., посочени под № 4 и 5 като „клиенти“ нямат същото положение като „Е. Транс“ ООД на ползвател на услугата; посочването на това им качество е в противоречие с клузата на стр.10 – т.7.6, че се задължават солидарно с дружеството- клиент, поради което последната е изолирана и не държи връзка с останалото съдържание; изрично е посочено, че договорът е изготвен само в три екземпляра, а не в пет. Според П. изводът за липсата на смислова връзка на оспорената клауза по чл.121 ЗЗД с останалите уговорки в договора е правен, поради което е намерил, че констатациите на вещото лице по заключението на СТЕ са ирелевантни. Счел е, че в същността си те касят технически показатели: идентичност на шрифтове, наборно поле и оптико-физични свойства на всяка страница, които не са достатъчни да променят даденото от съда тълкуване на изразената в договора действителна воля от действителните страни по него. Решаващият състав е счел, че полагането на подпис от С. върху приложенията към договора също не може да се приеме за доказателство, че по него той се е задължил като солидарно отговорен, тъй като в самите приложения липсва информация за характера на задълженията. Предвид гореизложеното П. е направил извод, че ответникът не е изявил воля да отговаря солидарно за задълженията за неплатена цена и за неустойка на главния длъжник „Е. Транс“ООД по процесния договор. В допълнение съдът е посочил, че дори и да се приеме, че е дадено съгласие за това от М. С., поради факта, че той е представляващ едната страна „Ю. Т Е.“ ГмбХ и Ко.КГ /пълномощник, който според даденото пълномощно няма правомощие да договаря сам със себе си/, то договарът за встъпването му в дълг като физическо лице спрямо посочения кредитор за задължения на „Е. Транс“ООД е нищожен на осн. чл.38, ал.1 ЗЗД. Според апелативния съд липсват доказателства за потвърждаване на извършените от представителя действия от представляваното дружество „Ю. Т Е.“ ГмбХ и Ко.КГ. След като за последното не е възникнало вземане спрямо М. С. като солидарен длъжник, то и встъпилият в правото на този кредитор по реда на чл.74 ЗЗД „У. България“ООД не се легитимира като титуляр на вземането за неизплатена цена на получени стоки и услуги и за неустойка.

С определение № 548/02.08.2018г. по т.д. № 2703/2017г. на ВКС, ТК за проверка съответствието на обжалваното решение с практиката на ВКС на осн. чл.280, ал.1, т.1 ГПК е допуснато касационно обжалване по въпроса за обвързаността на въззивния съд от указанията на ВКС, произтичащи от постановеното отменително решение по прилагане и тълкуване на закона.

По правния въпрос, по който е било допуснато касационно обжалване:

С формираната по реда на чл.290 ГПК съдебна практика, обективирана в: Решение № 750 / 04.11.2010 г. по гр. д. № 579/2011 г. на ВКС, ІV г.о., Решение № 217/ 03.07.2012 г. по гр.д. № 579/11 на ВКС,ІV г.о., Решение № 128/ 29.04.2011 г. по гр.д.№ 1356/2009 г. на ВКС, ІV г.о.,Решение № 88/09.05.2011 г. по гр.д.№ 1062/2009 г. на ВКС, ІІ г.о., Решение № 387/17.05.2010 г. по гр.д.№ 3956/2008 г. на ВКС, ІІІ г.о., Решение № 115/30.04.2013 г. по т.д.№ 805/2011 г. на ВКС, ІІ т.о., Решение № 193/04.07.2011 г. по гр.д.№ 1649/2009 г. на ВКС, ІV г.о. и мн.др. е прието, че с разпоредбата на чл.294, ал.1, изр.2 ГПК е въведено изрично задължение за въззивния съд, на който делото е върнато за ново разглеждане, да зачете процесуалните действия/ на съда и на страните/, посочени от касационната инстанция като надлежно извършени и да не зачете тези, посочени като ненадлежно осъществени, както и да извърши предписаните с отменителното решение на ВКС процесуални действия и да не извърши указаните му като недопустими. Задължението, вменено с чл.294, ал.1, пр.2 ГПК означава още, че въззивният съд не може да приеме по съответния материалноправен въпрос, свързан с тълкуването и приложението на конкретна материалноправна норма, различно от даденото от касационната инстанция разрешение, щом този въпрос бъде поставен при новото разглеждане на делото. Обобщено е, че задължителността на указанията на касационния съд обхващат не само материалния, но и процесуалния закон, извод произтичащ от граматическото и логическо тълкуване на нормата, в която е използвано родовото понятие закон. Указанията по прилагането и тълкуването на закона имат за цел да насочат въззивния съд към съдопроизводствени действия, необходими за правилното решаване на спора. Отклоненията от тях биха рефлектирали върху правилността на съдебния акт. Затова и законодателят изрично определя задължителността им за съда, на който е върнато делото. Следователно несъобразяване с указанията на касационната инстанция по тълкуването и прилагането на материалния и/ или процесуален закон е съществено нарушение на процесуалното правило на чл.294, ал.1, пр.2 ГПК и води до процесуална незаконосъобразност на постановеното при новото разглеждане на делото въззивно решение, който порок, ако се е отразил на крайния правен резултат по делото обуславя и отмяната му.

Настоящият състав приема, че тази практика е правилна и следва да намери приложение по настоящото дело.

По същество на касационната жалба:

Обжалваното въззивно решение е било постановено в производство по чл.294, ал.1 вр. чл.293, ал.3 ГПК след връщане на въззивната инстанция от ВКС с указания, че трябва да се произнесе по автентичността на документа чрез откриване на производство по чл.193 ГПК, да даде указания за събиране на доказателства за спорните факти, свързани с изготвянето на договора и неговата автентичност, както и да разпредели доказателствената тежест съобразно разпореденото в чл.193, ал.3 ГПК.

Предвид отговора на правния въпрос, по който е било допуснато касационно обжалване, в нарушение на същия се явява необсъждането във въззивното решение на представено при повторното разглеждане на спора от П. доказателство, събрано с оглед дадените нови указания за събиране на доказателства и разпределение на доказателствена тежест – Анекс № 1 към договор за ползване на услугата UТA Card с № 3535000/25.07.2011г. Указанията на първия състав на ВКС: при новото разглеждане на спора въззивният съд да се произнесе по автентичността на документа, имат предвид обсъждането и на новите доказателства, които ще се съберат в резултат на процесуалните действия, пропуснати да се извършат при първото разглеждане на делото от П. и за които новият състав на П. е задължен с отменителното решение на ВКС. Неоснователно е възръжението в писмения отговор на ответника, че след като се е позовал на всички „приложения към договора“ апелативният съд е имал предвид и посочения по-горе анекс. Приложенията от № 1 до № 5 са част от самия договор, съобразно обективираното на стр.2 съдържание на същия. Анексът е сключен на друга дата – 12.10.2011г. и има за цел, според изявената в него воля, да уговори допълнителни карти за ползаване на предоставената услуга, като за разлика от приложенията досежно подписалите го страни съдържа информация не само при полагане на подписите, но и в началната си страница.

Така посоченото доказателството се явява част от веригата доказателства, които касаторът ангажира за установяване на твърдението си, че клаузата по т.7.6 /относно поемането на солидарна отговорност от страна на ответника/ от договора представлява част от единното съдържание на същия и за сключването й е налице изразена воля от страна на М.С.Н състав на ВКС намира, че констатациите на апелативния съд по спорната клауза са необосновани.

П. не е съобразил, че липсата на подписи на всички 17 страници от представения договор за ползване на карти на участвалите по него страни, е само косвено доказателство, неподкрепено от друго, за изключване на ответника от изявилите воля за задължаване по този договор лица. Въззивната инстанция е приела във връзка с приложението на чл.38, ал.1 ЗЗД, че М. С. е действал като пълномощник на „Ю. Т Е.“ ГмбХ и Ко.КГ и на последна 17 стр. е налице подпис в качеството му на физическо лице в посочено качество „солидарен длъжник“. Освен това видно от самия договор и доколкото това не е спорно между страните към момента на подписването му ответникът е управител на „У. България“ООД и го е подписал в това си качество за посоченото дружество. Поради което се налага заключение, че така посочените субекти – от една страна: „У. България“ООД и „Ю. Т Е.“ ГмбХ и Ко.КГ и от друга – М. С. изразяват воля чрез едно и също лице – М. С.. Следователно не е била налице необходимост да се гарантират допълнително кредиторите като длъжникът подпише всички страници от договора /в смисъла на удостоверение, че това е обективираната на съответната страница воля на страните/ с оглед евентуално ангажиране в бъдеще на отговорността на последния при неизпълнение.

Въззивният съд не е отчел, че оспорените страници – 3, 10 и 17 съобразно съдържанието на предходните им – 2, 9 и 16 и последващите ги- 4, 11 / стр.17 няма последваща, защото е последна от документа/ се явяват логическо следствие на предходните и основа за продължение на следващите ги, така напр.: стр.2 завършва с изброяване на последното Приложение №5 като част от съдържанието на договора и стр.3 започва с датата и мястото на сключването му като основен заглавен реквизит на един договор и завършва с дефиниция на понятието „доставки“, а стр.4 започва с езиково и смислово продължание на това пояснение; стр.9 приключва с излагане на част от предпоставките от фактическия състав на уговорената в клаузата на т.7.5 неустойка, а стр.10 продължава отново в логическа връзка с изброяване на още предпоставки и завършва с въвеждане на хипотези на блокиране на картите от страна на собственика им, а стр.11 продължава с уговорка като номерация и смисъл, уреждаща последиците на това блокиране; стр.17 не съдържа единствено, както е отбелязал П., подпис на М. С. като солидарен длъжник, а започва с текст: „ В качеството му на: Пълномощник“, което уточнение се отнася до положения от С. подпис на стр.16 от името и за сметка на „Ю. Т Е.“ ГмбХ и Ко.КГ. Именно в тази връзка следва да се обсъди и заключението на СТЕ, че подписите на стр.16 за трите дружества и за солидарния длъжник Д. А. са отразени релефно като натиск върху стр.17. Констатациите на вещото лице, че текстът на договора е набран на един компютър с един и същ по вид, размер и конфигурация шрифт, хартията на всички седемнадесет страници от документа е сходна по вид, структурни белези и оптични свойства, макар и да са само измерител в техническо отношение, в качеството им на косвени доказателства кореспондират и подкрепят направените по-горе изводи от настоящия състав за езикова и логическа връзка на оспорените страници като част от единното съдържание на процесния договор.

Извод за включване на клаузата по т.7.6 в подписания договор още при сключването му се извежда и от систематичното й място в същия. Тя попада в раздел „Плащане“. Текстовете от т.7.1 до 7.5 /започващи от стр.9 и продължаващи на стр.10/ имат предвид начина на извършване на плащането от задълженото лице – клиент, който е картодържател и по силата на т.3.8 отговаря пред „У. България“ООД и „Ю. Т Е.“ ГмбХ и Ко.КГ за дължимите суми в резултат на всички извършени с предоставените карти транзакции, включително в т.7.5 са уговорени и последиците на забавата в това плащане – дължимост на неустойка в определен размер. В логическа връзка с тези клаузи се явява следващата т.7.6, която предвижда обезпечение за кредиторите за вземанията при ползване на предоставените карти, а именно поемане на солидарна отговорност от страна на физическите лица Д. А. и М. С. за горепосочените задължения /дължими суми за стоки и услуги и неустойка/. Последиците на неизпълнението се регулират и от т.7.7, която дава възможност на кредиторите да търсят обезщетение и за други вреди, които са пряка и непосредствена последица от забавата.

Необосновани се явяват и изводите на въззивния съд относно противоречието в качеството, в което М. Самаулов според представения от касатора като доказателство договор от 17 страници е положил подпис. Ответникът изрично е посочен като насрещна страна на „У. България“ООД и „Ю. Т Е.“ ГмбХ и Ко.КГ, доколкото тези две дружества са групирани „ от една страна“, а вписаните под № 3, 4 и 5 – „Е. Транс“ООД, Д. А. и М. Самаулов са „от друга страна“. Използваният на стр.3 при описанието на последните три субекта, стоящи на една страна по договора, термин – „клиент“ е в смисъл на „длъжник“ по отношение на основното поето по договора задължение от тази насрещна страна, а именно картодържателят да заплати на „Ю. Т Е.“ ГмбХ и Ко.КГ по сметка на „У. България“ООД натрупаните в резултат на използване на предоставените крати от системата UTA Card суми за получени доставки. Клиент-главен длъжник е този субект, който има право да направи заявка за определени по вид и количество карти и след издаването им се явява картодържател с право да получава доставка при представянето им на участници в системата UTA Card, сътоветно има задължение да заплаща по определения ред транзакциите по картите на кредитора, предоставил картите. В този смисъл страни по договора за ползване на кратите системата UTA Card са от една страна на „У. България“ООД и „Ю. Т Е.“ ГмбХ и Ко.КГ, а от друга картодържателя „Е. Транс“ООД.М.С. не твърди и видно от писмения му отговор на исковата молба не оспорва, че договорът с горепосочения предмет е сключен между така изброените дружества. Поради това и на стр.1 от документа са посочени само главните страни по основания договор, поради което и екземплярите от него са три.

Клаузата на т.7.6 предвид функцията й на обезпечение в полза на кредитора – той се сдобиват с още един длъжник наред с главния, има относителна самостоятелност, доколкото правилно П. квалифицира като такава по чл.101 вр. чл.121 ЗЗД. Именно в качеството си на солидарно отговорни длъжници Д. А. и М. С. са посочени на стр.3 от договора и са положили в това изрично отразено качество подписи в края на договора – стр.16 и стр.17.

ВКС констатира, че абсолютно по идентичен начин на стр.1 от необсъденото от въззивния съд ново доказателство – анекс №1/12.10.2011г., са посочени страните по него – от една страна под №1 и 2 са „У. България“ООД и „Ю. Т Е.“ ГмбХ и Ко.КГ, а от друга страна са изброени под № 3, 4 и 5 като клиенти –„Е. Транс“ООД, Д. А. и М. С.. Съответно на стр.2 от анекса, представляваща обратна страна на стр.1, са положени подписите на всички страни като длъжниците са конкретизирани: „клиент“ – „Е. Транс“ООД, „солидарен длъжник“ – Д. А. и „ солидарен длъжник“ – М. Самауилов, като последният не е оспорил авторството на положения за него подпис. На стр.2 е обективирано и изявление на подписалите го страни, че същият анекс е „неразделна част от Договор за ползване на услугата UTA Card № 3535000, сключен между страните на 25.07.2011г.“. Следователно в качеството, в което те са се задължили и участват по процесния договор са изявили воля и по анекса към него.

Цялостният анализ на горепосочените доказателства налага непротиворечив извод за поемане въз основа на действително съглашение на задължение от страна на ответника да отговаря солидарно за задълженията на „Е. Транс“ООД за заплащане на стоки и услуги, получени от дружеството при използване на предоставените карти.

Неправилно П. е приложил нормата на чл.38, ал.1 ЗЗД. Не се спори, че при подписване на договора М. Самаулов е бил управител на „У. България“ООД и пълномощник на „Ю. Т Е.“ ГмбХ и Ко.КГ, без в упълномощителната го сделка последното дружество да е овластило пълномощника да договаря сам със себе си като физическо лице. Както съдебната практика / Решение № 266/04.08.2010г. по гр.д. № 625/2009г. на ВКС, I г.о./, така и правната доктрина последователно възприемат становището, че с въвеждането на забраната представителят да не може да договаря лично със себе си, освен ако представляваният не е дал съгласието си за това, законодателят разрешава хипотеза на конфликт на интереси като защитава интересите на представлявания срещу възможна злоупотреба от страна на представителя, защото последният извършва действията. Само доколкто този интерес е застрашен, само дотолкова може да се поддържа, че договорът е недействителен, т.е. дава се възможност на представлявания да прецени дали сключеният договор е в негов интерес. Ако условията не го удовлетворяват само упълномощителят може да се позове на чл.38, ал.1 ЗЗД извънсъдебно или чрез иск, респ. възражение по насочен срещу него иск за изпълнение по този договор. При съгласие с условията, представляваният може да го потвърди, включително като предяви иск за изпълнение срещу насрещната страна по договора и същият ще породи действие.

Неоснователно е възражението на ответника, че договорът не е породил действие, тъй като не са спазени изискванията по т.12.1 вр. т.11.1 от него – за даване на обезпечения от страна на главния длъжник. Клаузите са уговорени в полза на кредитора с оглед на изрично посочените причини: „ отложения характер на плащането и за покриване на кредитния риск“, а не в полза на длъжника и той, респ. солидарно отговорните не могат да се позовават на тях. Не се спори, че картите са предадени, получени са срещу представянето им уговорените стоки и услуги, доставките са фактурирани от собственика на картите, т.е. страните по договора за услугата UTA Card са упражнили правата си по договора.

Основателно са явява възражението на ответника по отношението липсата на качеството титуляр на вземането спрямо „Е. Транс“ООД, респ. спрямо солидарно задълженото лице М. С., на „Тръкс енд Кардс“ ЕООД. В исковата молба касаторът посочва, че съобразно договорните условия фактурите за ползваните от „Е. Транс“ООД стоки и услуги са издадени от собственика на предоставените карти - „Ю. Т Е.“ ГмбХ и Ко.КГ, а е следвало да бъдат разплащани чрез банковата сметка на „У. България“ООД, което има подписан договор за франчайз с германското дружество. В допълнителната искова молба се уточнява, че ищецът се е суброгирал в правата на германското дружество спрямо „Е. Транс“ООД и М. С., предвид извършено плащане от „У. Бълграия“ООД на „Ю. Т Е.“ ГмбХ и Ко.КГ на натрупаните от картодържателя задължения за изплащане на цена на стоки и услуги и неустойка.

Претендираното от „Тръкс енд Кардс“ЕООД право съответства на уговорката в т.7.1 и т.7.2 от процесния договор, а именно, че клиентът, който е ползвал услугите по предоставените карти / да получава стоки и услуги от участниците в системата/ дължи заплащането им в определени в Приложение № 5 към договора срокове след издаване на фактурата за тези транзакции от „Ю. Т Е.“ ГмбХ и Ко.КГ. Самото плащане се извършва по чужда за титуляра на вземането сметка – тази на „У. България“ООД, тъй като последното се явява търговски представител на „Ю. Т Е.“ ГмбХ и Ко.КГ / в който смисъл са твърденията в допълнителната искова молба/. Само при неплащане от клиента на цената в срок, касаторът има право според т.7.2 да встъпи на осн. чл.74 ЗЗД в правата на „Ю. Т Е.“ ГмбХ и Ко.КГ спрямо задълженото лице / в случая това са главния длъжник и встъпилите в задълженията му солидарно отговорни физически лица/.

Изрично ответникът е оспорил факта на извършено от касатора плащане на задължението на „Е. Транс“ООД в полза на „Ю. Т Е.“ ГмбХ и Ко.КГ. Доказателствената тежст за установяване на плащането е за „Тръкс енд Кардс“ЕООД, което черпи права от така наведеното обстоятелство. В тази връзка са изслушани две заключения на първоначалната и повторната ССЕ. Вещото лице по първото посочва, че пред него за нуждите на експертизата е било представено потвърждение от „Ю. Т Е.“ ГмбХ и Ко.КГ, че „Тръкс енд Кардс“ЕООД е изплатило всички свои задължения, възникнали от български клиенти към 31.03.2014г. ВКС намира, че заключението в тази си част не представлява излагане на специални знания относно констатирани от експерта факти, а гласно доказателство за съдържанието на документ с характеристиката на разписка за плащане. Касае се до писмено доказателство, което страната, която има интерес от удостоверените в него факти, е следвало да ангажира, но касаторът не го е представил. Освен това в.л. Райчев изрично в устните си обяснения в с.з. на 03.11.2014г. относно начина на осчетоводяване на плащанията, които касаторът извършва към германското дружество, посочва, че те са обобщени за всички български клиенти и трудно може да се прецени дали плащането се отнася за „Е. Транс“ООД. Дори и да се обсъди потвърждението от германското дружество предвид липсата на конкретика в същото, както и какви точно задължения е поело българското дружество спрямо германското / предвид доводите, че между тях има сключен договор за франчайз, който не е представен по делото/, не може безпротиворечиво да се установи оспореният факт на плащане. В заключението на повторната ССЕ относно този въпрос е констатирано, че само съобразно представени разчети от счетоводството на касатора задълженията са изплатени. Вещото лице К. изрично посочва, че осчетоводяването на първичните платежни документи, без те да бъдат представени от ищеца с оглед оспорване на факта на плащане, не може да установи цитираните разплащания. В тази връзка следва да се съобрази, че счетоводният регистър по смисъла на приложимия към процесния период чл.6, ал.1, т.3 ЗСч /в сила от 01.01.2002г. и отменен от 01.01.2016г./ е само носител на хронологично систематизирана информация за стопански операции от първични и/или вторични счетоводни документи. Следователно той само подкрепя основното доказателство /първичен счетоводен документ/– документа за плащане, и при оспорване, че не е извършена стопанската операция от лицето, която се позовава на нея, счетоводното записване се преценява на осн. чл.182 ГПК с оглед на всички други доказателства по делото. В случая съобразно обобщената таблица се касае за документи, касаещи задължаване банковата сметка на касатора. Последният не ги е представил, нито е представил извлечение, заверено от съответната банка/и за движение по сметки. Неоснователно е искането на касатора пред ПОС за поставяне на допълнителна задача на в.л. К., тъй като тя отново касае единствено проверка на счетоводни записвания. Налага се цялостен извод за недоказаност на твърдението на „Тръкс енд Кардс“ЕООД, че е извършил плащане на процесните задължения на „Е. Транс“ООД.

Поради гореизложеното касаторът не може да се суброгира в правата на „Ю. Т Е.“ ГмбХ и Ко.КГ спрямо солидарно отговорния М. С. за задължения на „Е. Транс“ООД по договор за ползване на услугата UТA Card с № 3535000/25.07.2011г.

Предявените искове са неоснователни. Обжалваното въззивно решение следва да се остави в сила, макар и поради различни от изложените в него съображения.

В полза на ответника по касационната жалба следва да се присъдят сторените от него разноски за настоящата инстанция в размер на 4000лв., на осн.чл.78, ал.3 ГПК.

Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Първо т.о.

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 217/14.07.2017г. по в.т.д. № 114/2017г. на Пловдивски апелативен съд.

ОСЪЖДА „ТРЪКС ЕНД КАРДС“ ЕООД, [населено място] да заплати на М.М.С от [населено място] сумата от 4000лв., представляваща сторените от последния разноски за касационната инстанция, на осн. чл.78, ал.3 ГПК.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: