Р Е Ш Е Н И Е

№ 24

гр. София, 20 февруари 2020 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на тридесети януари през две хиляди и двадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ

ЛЮБКА АНДОНОВА

при участието на секретаря А. Д, като разгледа, докладваното от съдия Б. Ц, гр. дело № 1754 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 290 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Й.М.Й. срещу решение № I-110/25.10.2016 г., постановено по въззивно гр. дело № 1284/2016 г. на Бургаския окръжен съд. Въззивното решение е обжалвано в частта, с която, като е потвърдено първоинстанционното решение № 70/05.05.2016 г. по гр. дело № 300/2015 г. на Несебърския районен съд (НРС), е отхвърлен, предявеният от жалбоподателя срещу „Т. К“ ЕООД, иск с правно основание чл. 19, ал. 3 от ЗЗД за обявяване за окончателен на предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот от 30.12.2014 г., сключен между страните – касатора-ищец, като купувач, и ответното дружество, като продавач, с предмет – продажба на апартамент „..“ (№ ...), находящ се на сутерен, кота -2.40 м., заедно с 3.045 % идеални части от общите части на сградата и съответното право на строеж върху поземления имот, съгласно действащата кадастрална карта и кадастралните регистри – самостоятелен обект в сграда с идентификатор...., с адрес: [населено място], [улица], ет. 0, ап. „..“, находящ се в сграда № .. в поземлен имот с идентификатор ...; както и в частта относно разноските по делото.

В касационната жалба на Й. Й. се излагат оплаквания и съображения за недопустимост, евентуално – за неправилност на обжалваната част от въззивното решение – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 от ГПК. Във връзка с оплакванията си за недопустимост жалбоподателят-ищец сочи, че ответното дружество е предявило по делото два иска – насрещен иск за унищожаване на процесния предварителен договор и инцидентен установителен иск за признаване за установено, че между страните съществува заемно правоотношение. Касаторът изтъква, че инцидентният установителен иск не е приет за съвместно разглеждане с първоначалния и насрещния иск по настоящото дело, а първоинстанционният съд е разпоредил по него да се образува ново гражданско дело. С оглед на това, жалбоподателят поддържа, че и първоинстанционният и въззивният съд се произнесли по непредявен иск, като са приели, че между страните съществува заемно правоотношение и на основание чл. 152 от ЗЗД са отхвърлили иска по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД, без в диспозитива на решенията си да посочат, приетата от тях нищожност на процесния предварителен договор. Изложеното в жалбата се поддържа в откритото съдебно заседание.

Ответникът „Т. К“ ЕООД в отговора на касационната жалба, в откритото съдебно заседание и в писмена защита излага становище и подробни съображения за неоснователност на жалбата. По отношение оплакванията на касатора за недопустимост на въззивното решение в обжалваната част, ответникът изтъква, че първата и въззивната инстанция по делото не са приели, че между страните съществува заемно правоотношение въз основа на развил се процес по инцидентния установителен иск, а в резултат на доказване на направеното с отговора на исковата молба възражение по чл. 26, ал. 1, във вр. с чл. 152 от ЗЗД за нищожност на процесния предварителен договор. В тази връзка са изложени и съображения и твърдения, че решението по инцидентия установителен иск би могло да има значение за решаването на спора, доколкото производство по него се е развило и по него има постановено съдебно решение, но в случая образуваното по него производство по гр. дело № 872/2015 г. на НРС било прекратено.

С определение № 632/25.07.2019 г., спряното с предходно определение № 429/12.12.2017 г., касационно производство по делото е възобновено и касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 от ГПК, по процесуалноправния въпрос: какъв е порокът на въззивното решение, постановено при наличие на основание за спиране на производството по чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК.

Разрешение на този процесуалноправен въпрос е дадено с т. 1 от тълкувателно решение (ТР) № 1/2017 г. от 09.07.2019 г. на ОСГТК на ВКС, а именно: Въззивно решение, постановено при наличие на основание за спиране по чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК, е недопустимо. В мотивите към тази точка от тълкувателното решение е разяснено следното: При наличие на основание за спиране по чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК (независимо кога са възникнали предпоставките за това – пред първоинстанционния или пред въззивния съд), въззивното решение ще е недопустимо и подлежащо на обезсилване като постановено при наличие на отрицателна процесуална предпоставка за упражняване правото на иск по обусловеното дело – висящ преюдициален спор, от значение за правилното решаване на обусловения спор. При обжалване пред ВКС, в изпълнение на задължението си във всяко положение на делото да следи за валидността и допустимостта на съдебните актове, ВКС ще е длъжен служебно да селектира жалбата в хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 2 от ГПК – поради „вероятна недопустимост“ на въззивното решение, а преценката за допустимостта, ще се извърши с решението по същество на подадената касационна жалба. При разглеждането на жалбата, в случай, че се установи наличието на процесуалната пречка, въззивното решение като недопустимо следва да се обезсили (чл. 293, ал. 4 от ГПК). Делото следва да се върне за ново разглеждане и решаване от друг състав на въззивния съд (освен, ако не подлежи на прекратяване – в случаите, когато резултатът по обуславящото дело е от значение за допустимостта на иска по обусловеното), с указания за извършване на необходимите съдопроизводствени действия в зависимост от етапа, на който се намира обуславящото дело. Въззивният съд няма нужда да спира производството, ако междувременно (след приключване на съдебното дирене при първоначалното разглеждане на делото до връщането му за ново разглеждане) пречката за разглеждането му е отпаднала – решението по предюдициалния спор е влязло в сила. Разяснено е също, че ако нарушението на чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК е допуснато от първата инстанция, въззивната инстанция съобразно правомощията си на съд по съществото на спора и в изпълнение на служебното си задължение да следи за спазване на процесуалните норми, обезпечаващи валидността и допустимостта на процеса (чл. 269, ал. 1 от ГПК), ще е длъжна със своите процесуални действия да отстрани порока, като сама спре производството по делото, за да изчака влизането в сила на решението или присъдата по преюдициалния спор и след това да разреши висящия пред нея обусловен спор между страните.

С отговора на исковата молба по настоящото дело ответникът е направил множество възражения за недействителност на процесния предварителен договор, между които и такова за неговата нищожност по чл. 26, ал. 1, пр. 1, във вр. с чл. 152 от ЗЗД, основано на твърденията, че между страните съществува заемно правоотношение за предоставена от ищеца на ответника парична сума, а процесният предварителен договор е сключен, за да се обезпечи връщането на получения заем. Също с отговора на исковата молба ответникът е предявил (наред с насрещния иск за унищожаване поради измама на процесния предварителен договор, който насрещен иск е отхвърлен с необжалваната и влязла в сила част от решението) и инцидентен установителен иск по реда на чл. 212 от ГПК, като е поискал съдът да се произнесе с решението си и относно съществуването на твърдяното заемно правоотношение между страните. С определение от 18.09.2015 г. първоинстанционният съд не е приел за съвместно разглеждане инцидентния установителен иск за съществуването на заемно правоотношение между страните, като е постановил по него да се образува ново гражданско дело по описа на НРС. В мотивите към това определение районният съд е приел, че въпросът за съществуването или не на заемно правоотношение между страните не се явява преюдициален за спора по делото. От друга страна обаче, и двете съдебни инстанции в мотивите към решенията си, въз основа на доказателствата, събрани по настоящото дело, са приели за установено съществуването на заемно правоотношение между страните и са отхвърлили иска по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД, като са намерили за основателно възражението на ответника, че процесният предварителен договор е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1, във вр. с чл. 152 от ЗЗД, тъй като с него е създадено обезпечение относно изпълнението на задължението по сключения договор за заем, т.е. – обезпечение извън уредените от закона и в противоречие с императивната забрана за това.

От изложеното следва изводът, че оплакването и доводите на касатора за недопустимост на въззивното решение, като постановено по непредявен иск, са неоснователни. Действително, ответникът не е предявил по делото насрещен иск и за нищожност на процесния предварителен договор на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1, във вр. с чл. 152 от ЗЗД, но е направил такова правоизключващо възражение, което въззивният съд е намерил за основателно в мотивите към решението си, а това е обусловило и решаващия му извод за отхвърлянето с обжалваната част от въззивното решение на предявения от касатора иск с правно основание чл. 19, ал. 3 от ЗЗД за обявяване за окончателен на процесния предварителен договор.

При извършената и служебна проверка относно процесуалната допустимост на обжалваната част от въззивното решение, настоящият съдебен състав намира, че същата е недопустима в хипотезата на цитираната по-горе т. 1 от ТР № 1/2017 г. от 09.07.2019 г. на ОСГТК на ВКС, а именно – като постановена при наличие на основанието по чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК за спиране на производството по делото. Това основание за спиране е възникнало още пред първата инстанция – от датата на постановяването на определението от 18.09.2015 г., с което районният съд е разпоредил да се образува друго („ново“) гражданско дело по неприетия за разглеждане, като инцидентен в рамките на производството по настоящото дело, установителен иск за съществуването на заемно правоотношение между страните. Както стана ясно от изложеното по-горе, спорният въпрос относно съществуването на това заемно правоотношение между страните е преюдициален спрямо съществуването на спорното потестативно право на касатора-ищец по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД за обявяване за окончателен на процесния предварителен договор между страните, тъй като на това заемно правоотношение се основава, намереното за основателно и от двете съдебни инстанции по делото, правоизключващо възражение по чл. 26, ал. 1, предл. 1, във вр. с чл. 152 от ЗЗД на ответното дружество за нищожност на процесния предварителен договор. Поради това и решението по предявения от ответното дружество пред съда установителен иск за съществуването на спорното заемно правоотношение, по който иск първоинстанционният съд е разпоредил да се образува друго гражданско дело, е от значение за правилното решаване на спора по иска по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД по настоящото дело, по смисъла на чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК. Следователно, още с определението си от 18.09.2015 г. първоинстанционният съд е следвало да спре на това основание производството по настоящото дело, до приключването с влязъл в сила съдебен акт (решение по съществото на спора или определение за прекратяване на производството) на другото гражданско дело по установителния иск за съществуването на спорното заемно правоотношение между страните, чието образуване е разпоредено със същото определение. В противоречие с цитираните по-горе задължителни разяснения по прилагането на процесуалния закон, дадени в мотивите към т. 1 от ТР № 1/2017 г. от 09.07.2019 г. на ОСГТК на ВКС, и въззивният съд нито е спрял производството по настоящото дело, нито е осъществил служебните си правомощия (аргумент от чл. 230, ал. 1 от ГПК) да извърши проверка под какъв номер е образувано другото гражданско дело в НРС и дали, и с какъв съдебен акт е приключило то, за което по настоящото дело няма никакви доказателства (за първи път едва в откритото съдебно заседание пред настоящата касационна инстанция ответникът твърди, че другото гражданско дело е образувано под № 872/2015 г. по описа на НРС и че производството по него е прекратено, но също не представя доказателства в подкрепа на тези твърдения). Вместо да извърши тази служебна проверка, при наличието на абсолютната отрицателна процесуална предпоставка (процесуална пречка) по чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК за развитието на производството по настоящото дело, за която не се установява да е отпаднала, въззивният съд по процесуално недопустим начин сам е разрешил в мотивите към решението си преюдициалния въпрос относно съществуването на заемно правоотношение между страните.

При това положение, на основание чл. 293, ал. 4, във вр. с чл. 270, ал. 3 и с чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК, и съгласно цитираните по-горе задължителни указания и разяснения, дадени с т. 1 и мотивите към нея от ТР № 1/2017 г. от 09.07.2019 г. на ОСГТК на ВКС, въззивното решение – в обжалваната част, като процесуално недопустимо следва да бъде обезсилено в тази част, а делото – върнато за ново разглеждане в същата част от друг състав на въззивния съд. След връщането на делото, производството по него следва да бъде спряно на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК, като въззивният съд, съгласно чл. 230, ал. 1 от ГПК, следва служебно да извърши проверка и да установи, под какъв номер е образувано (съгласно определението от 18.09.2015 г. на първоинстанционния съд) другото гражданско дело по установителния иск за съществуването на спорното заемно правоотношение между страните, както и дали, и с какъв влязъл в сила съдебен акт е приключило същото (като провери и твърденията на ответника пред настоящата инстанция, че то е образувано като гр. дело № 872/2015 г. по описа на НРС и че е прекратено). Едва след като надлежно се установи и се съберат доказателства, че това друго дело е приключило с влязъл в сила съдебен акт, въззивното производство по настоящото дело следва да се възобнови. Ако това обуславящо дело е приключило с влязло в сила решение, формираната с него сила на пресъдено нещо следва да бъде зачетена от въззивния съд при постановяването на новото въззивно решение по настоящото дело. Само ако обуславящото дело действително е приключило с влязло в сила определение за прекратяване на производството по него (както твърди ответникът; и прекратяването не е поради отказ от установителния иск – чл. 233 от ГПК), въззивният съд отново сам следва да разреши преюдициалния спорен въпрос относно съществуването на заемно правоотношение между страните, въз основа на доказателствата, събрани по настоящото дело. При новото разглеждане на делото въззивният съд следва да се произнесе и относно разноските, претендирани и направени от страните, включително пред настоящата касационна инстанция, – съобразно крайния изход на делото, съгласно разпоредбите на чл. 78, чл. 81 и чл. 294, ал. 2 от ГПК.

Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

Р Е Ш И :

ОБЕЗСИЛВА решение № I-110/25.10.2016 г., постановено по въззивно гр. дело № 1284/2016 г. на Бургаския окръжен съд, в обжалваната част, с която е отхвърлен, предявеният от Й.М.Й. срещу „Т. К“ ЕООД, иск с правно основание чл. 19, ал. 3 от ЗЗД за обявяване за окончателен на предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот от 30.12.2014 г., сключен между страните, и относно разноските по делото.

ВРЪЩА делото на Бургаския окръжен съд за ново разглеждане в посочената част от друг негов въззивен състав.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: