РЕШЕНИЕ № 12

София, 10.04.2020 година В ИМЕТО НА НАРОДАВърховният касационен съд на Р. Б, гражданска колегия, I-во отделение, в съдебно заседание на двадесет и трети януари две хиляди и двадесета година в състав:

Председател: М. С

Членове: С. К

Г. Г

При секретаря Е. П, като изслуша докладваното от съдията С. гр. д. № 1873/2019 г., и за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по чл. 290 ГПК.

С решение № 170 от 21.01.2019 г. по в. гр. д. № 3836/2018 г. Софийският апелативен съд потвърдил решение № 17922/31.10.2014 г. по гр. д. № 11715/2012 г. на Софийския градски съд, с което е признато за установено по отношение на „Х.Х.Х” АД, че К.С.Д. е собственик на основание реституция по чл. 1, ал. 1 ЗВСОНИ и наследствено правоприемство на част от недвижим имот, означена по буквите АБВГДЕЖЗА на скицата на л. 576 от първоинстанционното дело, която съставлява реална част от имот с идентификатор ....., и ответникът е осъден да предаде на ищцата владението на така описания имот, както и да премахне сградите в същия с посочени идентификатори и с площи съответно от 10 кв. м., 204 кв. м., 294 кв. м., 291 кв. м. и 584 кв. м., като негаторният иск е отхвърлен за сгради с посочени идентификатори и площи съответно от 650 кв. м., 657 кв. м., 18 кв. м. и 72 кв. м.; на основание чл. 537, ал. 2 ГПК е отменен н. а. № ...../2010 г. в частта относно имота, предмет на иска за ревандикация. Решението е постановено при участието на трето лице-помагач на ищцата „Кристал К.” ЕООД .

На основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по касационна жалба на ответника по исковете е допуснато касационно обжалване на въззивното решение в частта, с която исковете са уважени, по въпроса: когато към датата на влизане в сила на ЗВСОНИ в одържавен по реда и на основание ЗОЕГПНС терен има изградени сгради, разрешени като временни постройки по чл. 120, ал. 4 ППЗТСУ отм. , съставляват ли същите пречка за възстановяване на собствеността съгласно чл. 1, ал. 1 ЗВСОНИ /предвид факта, че въззивният съд не е изложил съображения дали сградите, макар и формално разрешени като временно строителство, представляват реализиране на мероприятието, за което имотът е предназначен според застроителния и регулационен план към момента на изграждането им/.

Ищцата и третото лице - помагач „Кристал К.” ЕООД считат касационната жалба за неоснователна.

Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., провери заявените с жалбата основания за отмяна на въззивното решение и за да се произнесе, взе предвид следното:

Предявеният иск е за защита на правото на собственост, произхождаща от реституция по чл. 1, ал. 1 ЗВСОНИ и наследствено правоприемство.

По делото е прието за установено, че спорният имот произхожда от А.С.Д. - наследодателка на ищцата, като същият е бил отчужден по реда на ЗОЕГПНС, видно от записаното в акта за държавна собственост № ..... от 25.09.1962 г. Въззивният съд посочил, че всички отбелязвания в актовете за държавна собственост съгласно чл. 179 ГПК се ползват с обвързваща доказателствена сила и до тяхното оборване фактите, за които се отнасят тези отбелязвания, следва да се смятат за установени. В случая не е опровергано отбелязването, че процесният имот е отчужден от Д., поради което съдът е приел този факт за доказан.

Същевременно по делото не се твърди, а и не се установява да е получено обезщетение по смисъла на чл. 4 ЗВСОНИ.

Въззивният съд приел за неоснователно възражението на ответника, че с оглед извършеното застрояване имотът не съществува във вида, в който е бил отчужден. В тази насока съдът се позовал на представените по делото писмени доказателства и заключение на съдебно-техническа експертиза и приел, че сградите съставляват временно строителство по смисъла на чл. 120, ал. 4 ППЗТСУ отм. , за тях няма утвърдени застроителни и регулационни планове, поради което и не могат да придобият траен градоустройствен статут, подлежат на премахване, на тяхно място е предвидено изграждането на трасето на [улица]и ответното дружество не е придобило отстъпено право на строеж, собственост или други ограничени вещни права върху тях, съгласно нормативната уредба, дадена в пар. 6а от ППЗТСУ отм. , пар. 50а от ПЗР на ЗИДЗТСУ отм. и пар. 17, ал. 2 от ПР на ЗУТ. При така установените факти въззивният съд приел, че теренът не е придобил обслужващо спрямо сградите предназначение, поради което не може да се приеме, че същият е с променен статут, което да съставлява пречка за възстановяване на собствеността.

Въззивният съд обсъдил и възражението имотът да е собственост на ответното дружество и приел, с оглед събраните доказателства, че не е установено имотът да е бил предоставен на държавно предприятие, подлежащо на приватизиране, в който случай запазването на възстановената собственост да е обусловено от заявяването на вещното право пред органа по чл. 3 ЗППДОбП отм. в 2-месечен срок от обнародване на решението за приватизация на предприятието съгласно изискването на пар. 6, ал. 1 от ПЗР на ЗППДОбП отм. , Едва през 1997 г. със заповед на Комитета по туризъм към МС имотът е включен в капитала на „Т.” ЕАД - едно от дружествата-праводатели на ответника, откриването на процедурата по приватизация е през 2000-та година, докато реституцията на имота е станала през 1992 г. и се касае до включване на частен имот в патримониума на подлежащо на приватизация държавно предприятие, което е недействителен административен акт.

Въз основа на всичко изложено въззивният съд приел за безспорно установено, че ищцата е собственик на спорния имот на основание наследствено правоприемство и реституция, тъй като са настъпили всички изискуеми по чл. 1 и сл. ЗВСОНИ предпоставки за възстановяване на собствеността. Установено е също, че имотът се намира във владение на ответника при липса на основание за упражняване на фактическата власт. По тези съображения ревандикационният иск по чл. 108 ЗС е уважен изцяло, а като последица от това на основание чл. 537, ал. 2 ГПК е отменен издаденият в полза на ответника констативен нотариален акт в частта за процесния имот.

По предявения негаторен иск въззивният съд приел, че ищцата е доказала правото си на собственост върху имота, в който са изградени спорните постройки, а с оглед на характера им - временни по чл. 120, ал. 4 ППЗТСУ отм. , не се установява наличие на валидно правно основание ответникът да ги държи в имота на ищцата, тъй като липсва надлежно учредено право на строеж. Тъй като се касае до държане на постройки в чужд имот без правно основание, то наличието на пречки за ищцата за упражняване на собствеността върху терена се предполага и е очевидно, поради което искът по чл. 109, ал. 1 ЗС е приет за частично основателен и уважен за постройки с конкретно посочени в първоинстанционното решение идентификатори.

По въпроса, по който е допуснато касационното обжалване:

С решение № 60 от 09.05.2018 г. по гр. д. № 3140/2017 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., е прието, че когато се съобразява дали с оглед извършено след одържавяването строителство имотът реално съществува като обект на собственост до размерите, в които е бил отчужден, е без значение формалният статут на застрояването и в частност дали същото е разрешено като временно строителство по чл. 120, ал. 4 ППЗТСУ отм. , Релевантна е единствено преценката дали построената сграда представлява по своите характеристики и съобразно предвижданията по застроителния и регулационния план временно строителство или недвижима вещ по смисъла на чл. 110 ЗС, т. е. трайно прикрепена към земята по начин да не може да се отдели без нарушаване целостта на конструкцията, независимо как е осъществено прикрепването. Наличието на застрояване от втория вид е пречка за реституиране по ЗВСОНИ, ако към 25.02.1992 г. е налице завършена до степен на груб строеж сграда, включително когато строителството формално е било разрешено като временно по смисъла на чл. 120, ал. 4 ППЗТСУ отм. , щом обективно не представлява такова, а е сграда, чрез която се реализира мероприятието, за което е предназначен имотът според застроителния и регулационен план.

Това решение е постановено при предпоставката, че заварените в имота при влизането в сила на реституционния закон временни постройки по чл. 120, ал. 4 ППЗТСУ отм. впоследствие са получили траен градоустройствен статут - предпоставка, която в настоящия случай не е налице. По въпроса какво е правното значение на юридическия статут на изградените като временни постройки в процеса на реституция по ЗВСОНИ има утвърдена съдебна практика на ВКС. Така, според решение № 11/06.02.2015 г. по гр. д. № 4680/2014 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., постройките, изградени като временни строежи, са пречка за възстановяване правото на собственост, само ако към момента на влизане в сила на съответния реституционен закон са придобили траен устройствен статут по реда на пар. 50а от ПЗР на ЗИДЗТСУ /Нов - ДВ, бр. 124/1998 г./ чрез частични изменения на застроителните и регулационни планове или по реда пар. 17, ал. 2 от ПР на ЗУТ, в противен случай същите подлежат на премахване без да се заплащат съгласно чл. 120, ал. 4 З. /отм. - ДВ, бр. 6/1998 г./, съответно пар. 6а от ПЗР на ППЗТСУ /Нов - ДВ, бр. 6/1998 г./. В решение № 261/14 от 23.01.2015 г. по гр. д. № 502/2014 г. на ВКС, І-во г. о., е прието, че трайното прикрепване на постройките към терена не променя характера им на временни постройки и не създава за тях постоянен градоустройствен статут, тъй като законът - З. /отм./, ППЗТСУ отм. и ЗУТ, не предвижда такава възможност. В решение № 192/16.12.2019 г. по гр. д. № 686/2019 г. на ВКС, І-во г. о., е прието, че юридическият статут на обекта на собственост се определя от одобрените строителни книжа, въз основа на които той е законно изграден, а не от конструкцията му; трайното прикрепване на обекта към терена и укрепване на конструкцията и извършването на ремонти не променят временния характер на строежа и не му придават траен градоустройствен статут; наличието на строително разрешение за временна постройка е относимо към предпоставките за придобиване на траен градоустройствен статут, но не създава противопоставими права на собственика на терена, върху който се намират. Или, в обобщение на посочената съдебна практика следва да се приеме, че собственикът на временен строеж, който не е придобил траен градоустройствен статут и съответно не притежава правото на строеж за него, няма противопоставими права на собственика на терена.

С разпоредбата на чл. 133 ГПК е предвидено, че когато в установения срок по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът не подаде писмен отговор, не вземе становище, не направи възражения, той губи възможността да направи това по-късно, освен ако пропускът се дължи на особени непредвидени обстоятелства. Съдебната практика на ВКС по приложението на разпоредбата приема, че в такава хипотеза се запазва възможността на ответника да се брани чрез посочване на чисто правни съображения срещу наведените от ищеца в исковата молба обстоятелства, на които се основава спорното право, без да сочи нови факти и доказателства, които не фигурират в исковата молба, респ. в доклада по чл. 146 ГПК и които са извън хипотезите в чл. 147 ГПК /решение № 228/20.12.2010 г. по т. д. № 530/2010 г. на ВКС, ІІ-ро т. о./.

По касационната жалба:

Касаторът счита за неправилен извода на въззивния съд, че претендираният от ищцата недвижим имот е бил одържавен по реда на ЗОЕГПНС, като този извод според него се дължи на погрешен прочит на събраните по делото доказателства, по-конкретно на акта за държавна собственост № ...../25.09.1962 г. В него е отразено, че се отчуждава дворно място пл. № 1 от кв. 285а в м. „К. село-Б. ”, при граници: [улица], [улица]и С.Х.П., докато исковата претенция е за имот в кв. ....., при граници: [улица], [улица]и [улица], от което следва да се заключи, че липсва идентичност между двата имота. Наред с това в акта има ръкописно добавяне на текст от неизвестно длъжностно лице, извършено в пълно противоречие с Правилник за държавните имоти отм. и без основание, с която одържавеният имот е описан като находящ се в коренно различен квартал - ...., и с различни граници; налице е и преправяне на печатния текст на акта отново относно квартала, в който имотът се намира, като без основание се променя и конкретното местоположение на имота, което дава основание да се счита, че одържавеният имот е бил на 800 -1 000 метра в северна посока от имота на дружеството. С оглед на тези необосновани поправки и зачерквания материалната доказателствена сила на документа е отпаднала, а останалите събрани по делото доказателства не дават основание да се приеме, че е одържавен имотът, обект на исковата претенция. Касаторът възразява и срещу извода на въззивния съд, че към датата на одържавяването на имота по реда на ЗОЕГПНС ищцата е била собственица на описаните в н. а. № ...../1913 г. и в протокола за съдебна делба от 1945 г. недвижими имоти, липсват и доказателства за наследствено правоприемство между С. Д. и А. Д.,

Настоящият състав на ВКС, І-во г. о., намира, че касаторът не е легитимиран да поддържа така изложените доводи, тъй като същият не противопоставя свои права към момента на одържавяване на имота, а такива, които основава на предоставяне на имота след одържавяването му на държавно предприятие и последващи преобразуване и приватизация. С възражения, че ищцата или неин наследодател не са били собственици на имота към момента на одържавяването или че няма идентичност между притежавания и претендирания имот, той не разполага. Изводът следва от заложения в чл. 3, ал. 1 ЗВСОНИ принцип, че имотите се възстановяват на лицата, от които те са били отнети, като правото да получат възстановяване на собствеността се установява с факта, че тя е била отнета от тях или от техните праводатели. В хипотезата на спор за собственост на недвижим имот, произхождаща от възстановяване по ЗВСОНИ, ответникът не може да противопоставя всякакви възражения срещу материалната легитимация на ищеца, а само такива, които са свързани със собствените му противопоставими права.

На следващо място касаторът счита за неправилен извода на апелативния съд, че е налице и втората предпоставка на чл. 1, ал. 1 ЗВСОНИ за възстановяване на собствеността, а именно че изграждането на временни постройки в одържавения имот не може да се третира като промяна на вещта, съставляваща пречка за реституция. Във връзка с този извод е и въпросът, по който е допуснато касационното обжалване. Съобразно с отговора на въпроса следва да се приеме, че това оплакване е неоснователно. Независимо, че по плана от 1979 г., при действието на който е разрешено изграждането на временните постройки, имотът е бил предназначен „за адм. сгради” и може да се приеме, че построената двуетажна сграда /като комплекс от три сгради, свързани помежду си с топли връзки/ представлява реализация на предвиденото по плана мероприятие, то, след като на сградата не е придаден траен градоустройствен статут, не може да се приеме, че същата съставлява пречка за възстановяване на собствеността. По отношение на двете метални складови халета, за които не може да се приеме, че представляват реализация на мероприятието, също няма данни да са придобили траен градоустройствен статут. Касаторът се позовава на решение № 486/08.10.2009 г. по гр. д. № 9/2009 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., и решение № 418/19.02.2013 г. по гр. д. № 383/2012 г. на ВКС, І-во г. о., и поддържа, че от първостепенно значение е фактическото състояние, а не статутът на сградата, защото и временната постройка може да бъде недвижим имот, когато е трайно прикрепена към земята с оглед начина на прикрепването й и е без значение колко продължително съществува и ще продължи занапред това състояние. Тезата не може да бъде споделена, тъй като първото от цитираните решения разглежда случай, при който се касае не за временен обект по смисъла на чл. 120, ал. 4 ППЗТСУ отм. , а за сграда на системата за комплексно обществено обслужване /заведение на търговската мрежа/, които сгради са се изграждали съгласно действащите планове по силата на чл. 112, ал. 1 ППЗТСУ отм. - случай, различен от разглеждания, а във второто решение е прието, че на сградата, построена по реда на чл. 120, ал. 4 ППЗТСУ отм. , е придаден траен градоустройствен статут. Това, че определящ е юридическият статут на сградата, е прието и в дадения с настоящото решение отговор на въпроса, по който е допуснато касационното обжалване. Не води до друг извод и позоваването на пар. 182 от ПЗР на ЗИДЗУТ /ДВ, бр. 65/2003 г./, защото трайното прикрепване към земята на постройка, изградена като временна по реда на чл. 120, ал. 4 ППЗТСУ отм. , не е достатъчно, за да се приеме, че имотът не подлежи на възстановяване, ако на сградата не е придаден траен градоустройствен статут. При произнасянето по това оплакване на касатора следва да се има предвид и обстоятелството, че въпросът дали с изграждането на постройка по реда на чл. 120, ал. 4 ППЗТСУ отм. се реализира предвидено по плана мероприятие и това съставлява пречка за възстановяване на собствеността по силата на ЗВСОНИ, не е поставен своевременно. Видно от данните по делото, ответникът е подал отговор на исковата молба след изтичане на установения за това срок и в него са въведени възражения само по допустимостта на иска, без да са направени такива по неговата основателност. Въвеждане на възражения чрез релевантнии за спора факти не са наведени и в първото съдебно заседание, проведено на 26.05.2014 г. /предходното заседание от 24.03.2014 г. не може да се счете за такова, тъй като в него е разискван единствено въпросът за встъпване на трето лице помагач на страната на ищеца и на ответната страна е дадена възможност да се запознае с молбата по чл. 226, ал. 2 ГПК и да изрази становище/. В него ответникът е оспорил предявения иск с твърдението, че не са налице основанията за реституцията на имота по ЗВСОНИ, както и че ищецът се е разпоредил и към момента не е собственик на процесния имот; заявил е, че собственик на имота е той; поискал е да му се даде възможност да направи опис на доказателствата, които представя /отделно от тези, за които е задължен по реда на чл. 190 ГПК/. С оглед направеното оспорване на иска първоинстанционният съд е предоставил исканата възможност за представяне на доказателства по опис, но в молбата от 03.06.2014 г. с вх. № 67922 отново не е въведен довод във връзка с това дали с изграждането на постройка по реда на чл. 120, ал. 4 ППЗТСУ отм. се реализира предвидено по плана мероприятие; не са поискани и доказателства в тази насока. С оглед това развитие на процесуалното правоотношение и предвид посочената в отговора на въпроса, по който е допуснато касационно обжалване, съдебна практика, следва да се приеме, че възражението е въведено след срока, в който могат валидно да се заявяват правни съображения срещу наведени в исковата молба обстоятелства, на които се основава спорното право, поради което то не може да промени резултата по делото.

На следващо място се оспорва изводът на въззивния съд, че за отчуждения имот не е заплатено обезщетение. Д. е неоснователен, защото в случая въззивният съд е възложил на ищцата, а не на ответника /сега касатор/ тежестта за установяване на този факт, след което е приел, че при липсата на твърдения /което би следвало да е направено от ответника/, а и на данни по делото за получено обезщетение по смисъла на чл. 4 ЗВСОНИ, че такова не е получено.

Неоснователен е и доводът, че ако правото на собственост на ищцата е породено от непосредственото действие на ЗВСОНИ, то се е погасило и се е трансформирало в право на обезщетение съгласно ЗОСОИ, защото в рамките на приватизационната процедура на праводателя на ответника /”Т.-Торгокомплекс” ЕАД/ ищцата не е заявила правата си пред приватизиращия орган съгласно пар. 6, ал. 1 от ПЗР на ЗППДОбП отм. , Неоснователността на този довод произтича от данните по делото, че не е установено към датата на влизане в сила на ЗВСОНИ имотът да е бил предоставен на държавно предприятие, подлежащо на приватизиране, в който случай запазването на възстановената собственост е обусловено от заявяването на вещното право пред органа по чл. 3 ЗППДОбП отм. в двумесечен срок от обнародване на решението за приватизация на предприятието, в което е включен съответният имот.

Неоснователно е оплакването за допуснати нарушения на съдопроизводствени правила - чл. 142, ал. 2 ГПК, въпреки наличието на предпоставките за отлагане заседанието на въззивната инстанция, насрочено за 10.12.2018 г. Мотивите, с които въззивният съд е оставил без уважение искането на ответника, са законосъобразни, а доводът в касационната жалба за тяхната необоснованост, е неоснователен. Молбата за отлагане на заседанието е била придружена с болничен лист, който не съдържа изискуемото от чл. 18, ал. 2 от Наредба за медицинската експертиза отбелязване, че заболяването на лицето не позволява явяването му пред органите на съдебната власт. Такова отбелязване е направено в представеното впоследствие /след обявяване на делото за решаване/ медицинско свидетелство, който факт е преценен от съда като шиканиране и опит за протакане и приключване на делото, образувано още през 2012 г.

Оплакването за неразглеждане от апелативния съд като преклудирано на заявеното пред първата инстанция възражение за изтекла придобивна давност също е неоснователно, като съображения за това са изложени в определение № 470/21.10.2019 г. по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.

Следващото оплакване е за неизпълнение задълженията на въззивния съд по чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК за обсъждане на доводите и възраженията на страните, на всички събрани по делото доказателства и съставяне на подробни мотиви, отразяващи правораздавателната дейност на съда като такъв по съществото на спора. Касаторът сочи, че: а/. при формиране на извода за проведено отчуждаване на спорния терен по реда на ЗОЕГПНС въз основа на акт за държавна собственост № ...../25.09.1962 г. съдът не е обсъдил съдържанието му- наличието на преправки и добавени текстове в него и разминаване на първоначалното съдържание с добавения текст относно точното местонахождение на терена; б./ не е обсъден приложеният към исковата молба протокол от 22.06.1945 г., с който наследодателката на ищцата се легитимира като собственица, а обсъждането му е било нужно с оглед различния квартал - ..... според протокола и ..... - според акта за държавна собственост, както и с оглед разликата в площта на имота, при което въпросът за идентичността, а оттам - и кога и по какъв ред е извършено отчуждаването, оставали открити и неизяснени; поддържа се, че е възможно да е налице отнемане без законово основание, когато обаче приложима ще бъде разпоредбата на чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ и предпоставките за реституция ще се преценяват към 21.11.1997 г., към която дата обаче за терена има одобрен план за регулация и застрояване, с който на изградените постройки е даден траен градоустройствен статут; в/. не са обсъдени данните за наличие на друго застрояване /извън сградите/, а именно подземни комуникации /водопровод, канализация и електропровод/, и не е изследван въпросът за възможността от незастроения терен да бъде образуван самостоятелен парцел съобразно разясненията по т. 2 на ТР № 1/17.05.1994 г. по гр. д. № 3/1994 г. на ОСГК на ВКС; г/. не били обсъдени несъответствията между съдържанието на заповед № РД-57-114/17.11.2004 г. на областния управител и отбелязването на гърба на акта за държавна собственост № ...../25.09.1962 г., където на нея се приписва друго съдържание. По всички тези въпроси въззивният съд не бил изпълнил задължението си служебно да назначи експертиза, за да бъдат те изяснени, съгласно указанията в т. 3 на ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и постановил решение при неизяснена фактическа обстановка в нарушение на чл. 149, ал. 2 ГПК.

Оплакването на касатора за необсъждане на доказателствата, посочени в букви а/ и б/, не обосновават извод за допуснато от въззивния съд процесуално нарушение, защото, както вече бе посочено, касаторът не е легитимиран да оспорва правата на ищцата или на неин наследодател към момента на одържавяването и наличието на идентичност между притежавания и претендирания имот. Наличието на подземни комуникации в случая не е пречка за възстановяване на собствеността по силата на ЗВСОНИ, защото не представлява такова строителство, което да е променило съществено отчуждения имот така, че същият да е престанал да съществува реално във вида на отчуждаването му. Отговорът на въпроса, по който е допуснато касационното обжалване, че наличието на постройки в случая не съставлява пречка за реституция, налага имотът да се третира като незастроен, поради което и не е било необходимо изследването на въпроса за възможността за образуване на самостоятелен парцел. Ето защо не се констатира допуснато от въззивния съд процесуално нарушение по съображенията, изложени в буква в/. Не е налице такова нарушение и по оплакването в буква г/, защото евентуалното наличие на несъответствие между действителното съдържание на заповедта за отписване от актовите книги на възстановения на ищцата имот и отразеното в акта за държавна собственост не е факт, релевантен за спорното право.

По съображенията, посочени в предходния абзац при обсъждане на оплакванията по букви а/ и б/, не може да се приеме за основателно и оплакването за съществено нарушение на правилата относно оценката на доказателствената сила на документите, регламентирани с нормите на чл. 178, чл. 179, ал. 1 и чл. 188 ГПК, по-конкретно на акта за държавна собственост № ...../25.09.1962 г., който поради външните си недостатъци и пороците при неговото издаване не се ползвал с присъщата на официалните свидетелстващи документи материална доказателствена сила за отразените в него факти.

Неоснователно е оплакването за процесуално нарушение, изразило се в безкритично възприемане на заключението на вещото лице по назначената техническа експертиза по съображения, че в него се коментирал „имотът на ищеца”, без да се уточнява кой точно имот. Вещото лице е дало заключение според поставените му задачи за имота, предмет на спора, като е налице и графично изображение на същия на изготвена за целта скица, без да се е произнесло по въпроса чия е собствеността, което е в компетенциите единствено на съда. Д. за наличие на постройки, собственост на трети лица, насочва към упражняване на чужди права, което е извън легитимацията на ответника /касатор/.

Последното оплакване по иска по чл. 108 ЗС е във връзка с извода на въззивния съд, че трайният градоустройствен статут на изградени временни постройки на основание чл. 120, ал. 4 ППЗТСУ отм. се доказва единствено с договор за придобиване на право на строеж по реда на пар. 50а, ал. 7 от ПЗР на З. /отм./ след проведена административна процедура по ал. 5. Касаторът оспорва този извод, като излага съображения, че постройките са изградени върху собствен на дружеството терен, при което няма основание повторно да се придобиват от държавата и общината; сочи, че при формирането му не е съобразена и нормата на пар. 6а от ПЗР на ППЗТСУ отм. , която регламентира реда за даване на траен градоустройствен статут на временни постройки в собствен терен. Тази теза е изградена на предпоставка, която не е налице, а именно, че строителството е извършено в собствен на дружеството терен, поради което и не може да бъде споделена, съответно - оплакването за необоснованост на извода на въззивния съд, е неоснователно.

В обобщение, касационната жалба на заявените в нея основания е неоснователна, поради което обжалваното въззивно решение по иска за ревандикация следва да бъде оставено в сила.

По делото е установено, че ищцата е собственик на недвижимия имот, върху който ответникът държи постройки без наличие на правно основание. Затова в съответствие с разрешението, дадено в т. 3 на ТР № 4/06.11.2017 г. по тълк. д. № 4/2015 г. на ОСГК на ВКС, е разпоредено тяхното премахване /ответникът осъществява действия в собствения на ищцата имот, без да има облигационно, пълно или ограничено вещно право или сервитут върху този имот/. Ето защо въззивното решение и в тази част ще бъде оставено в сила.

Ответниците по касация не са представили доказателства за разноски по водене на делото в касационната инстанция и не са претендирали присъждането на такива.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.

Р Е Ш И:

ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение № 170 от 21.01.2019 г. по в. гр. д. № 3836/2018 г. на Софийския апелативен съд в частта, с която са уважени искове по чл. 108 ЗС и чл. 109, ал. 1 ЗС.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: