Р Е Ш Е Н И Е

№ 30

София, 13.04.2020 г.

Върховният касационен съд на Р. Б, Четвърто гражданско отделение, в съдебно заседание на десети февруари две хиляди и двадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА

ЗОЯ АТАНАСОВА

при секретаря А. Д

изслуша докладваното от съдията ВАСИЛКА ИЛИЕВА

гр.дело № 2378 по описа за 2019 година

Производство по чл.290 ГПК.

С определение № 783/ 30.10.2019 г. е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК касационно обжалване по касационни жалби на „Г.Х.И“ЕООД и К.А.Д. на въззивно решение № 19/26.02.2019 год. по гр.д. № 32/2019 год. на Варненски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 1685/16.10.2018 г. по гр.д.№ 1315/2017 г.по описа на Варненски окръжен съд,с което на основание чл.49 вр.чл.45, ал.1 от ЗЗД „Г.Х.И“ ЕООД е осъдено да заплати на К.А.Д. сумата от 3300 лева, представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди, изразяващи се в лишаване от правото да упражнява учреденото в нейна полза пожизнено право на ползване върху незаконосъобразно разрушените й сгради с ид.10135.1505.190.3 и с ид.10135.1505.190.5 по Кадастралната карта на [населено място], находящи се в ПИ с ид.10135.1505.190 с адм.адрес: [населено място], [улица] периода от 12.06.2014 г. до 12.06.2017 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на увреждането – 12.06.2014 г. до окончателното им изплащане,като за разликата над 3 300 лева до пълния претендиран размер от 17 280 лева иска е отхвърлен, както и сумата от 1000 лева, представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди - преживян стрес, емоционален дискомфорт, физически и психически болки и страдания в резултат на виновното и противоправно поведение на дружеството, изразяващо се в незаконосъобразното разрушаване на сгради с ид.10135.1505.190.3 и с ид.10135.1505.190.5 по Кадастралната карта на [населено място], находящи се в ПИ с ид.10135.1505.190 с адм.адрес: [населено място], [улица], ведно със законната лихва върху сумата считано от датата на увреждането – 12.06.2014г. до окончателното й изплащане,като иска за разликата над 1000 лева до пълния претендиран размер от 30 000 лева е отхвърлен.

Касационното обжалване е допуснато по обуславящия изхода на делото процесуалноправен въпрос : за задължението на съда да обсъди и изложи мотиви по всички доказателства и възражения на страните с оглед нормите на чл.235 ал.2 и чл.12 ГПК.

Върховния касационен съд,състав на Четвърто гражданско отделение, след като провери заявените с жалбата основания за отмяна на въззивното решение и за да се произнесе, съобрази следното:

Производството по делото е образувано по искова молба на К.А.Д. против „Г.Х.И“ЕООД с искане за осъждане на ответното дружество да й заплати на основание чл.49 вр.чл.45 ЗЗД обезщетение за причинените й имуществени вреди в размер на 17 280 лв.,изразяващи се в лишаване от правото да упражнява учреденото в нейна полза пожизнено право на ползване върху незаконосъобразно разрушените от дружеството сгради,находящи се в ПИ с ид.10135.1505.190.5 по кадастралната карта на [населено място] за периода 12.06.2014 г.-12.06.2017 г.,както и обезщетение за причинените й неимуществени вреди в размер на 30 000 лв.,изразяващи се в преживян стрес,емоционален дискомфорт, физически и психически болки и страдания от проявилото се заболяване на ищцата през м.юни 2014 г.,в резултат на виновното и противоправно поведение на ответното дружество – незаконосъобразното разрушаване на сградите,ведно със законната лихва върху сумите,считано от датата на увреждането – 12.06.2014 г.до окончателното им изплащане.

Първоинстанционният съд е приел, че учреденото право на пожизнено ползване на К. Д. по отношение на ид.част от жилищната сграда,1/4 ид.част от външната тоалетна и 1/8 ид.част от дворното място,в което е построена сградата е противопоставимо на всяко трето лице,включително и на собственика – ответното дружество,а останалите й права,притежавани в качеството на собственик са погасени с факта на изнасяне на целия имот на публична продан.Съдът е приел,че пристройката/баня-тоалетна/,макар и незаконно построена, следва главната вещ – жилищната сграда,поради което ищцата като носител на правото на ползване върху ид.ч.е следвало да даде съгласие за предприемане на действия по събаряне на сградата,каквото в случая липсва.И тъй като ответното дружество не е разполагало с правомощие да предприеме каквито и да било действия,то самосрутването или събарянето на сградата/не установено по категоричен начин/се явява следствие от неправомерното му и виновно поведение.При така установеното авторство на вредоносното деяние съдът е присъдил обезщетение за имуществени и неимуществени вреди на ищцата.

Въззивният съд е сезиран с жалби от двете страни срещу уважените частично кумулативно съединени искове, в които се съдържат оплаквания за неправилност на атакуваното решение,поради нарушение на материалния и процесуалния закон.

С обжалваното решение, въззивният съд е възприел крайните изводи на първоинстанционния съд, че са налице основания за ангажиране на отговорността на ответното дружество за виновно причинените на ищцата вреди,настъпили в резултат от умишлено събаряне на процесните сгради,по отношение на които тя има учредено пожизнено право на ползване,както и относно обема на притежаваното от нея право на ползване с оглед определяне обема на вредите,произтекли от събарянето.Приел е,че ответникът не е доказал твърденията си за самосрутване на жилищната сграда,както и не е представил доказателства за спазване на процедурата по чл.196,ал.3 и ал.4 и чл.197 ЗУТ,поради което макар и собственик на сградата е следвало да зачете запазеното право на ползване на ищцата,което му е противопоставимо.Посочил е,че правилно съдът е кредитирал заключението на тройната СТЕ в неговия втори вариант и след редуциране с оглед обема на правото на ползване за процесния период е определил размера на претърпените имуществени вреди,а по отношение на неимуществените вреди правилно е приложен принципа за справедливост.Приел е,че не е установено по категоричен начин /приети три СМЕ/,че събарянето на процесните сгради,виновно от ответното дружество е в причинна връзка с възникването,развитието или задълбочаването на заболяванията на ищцата.

Отговорът на поставения въпрос следва да се съобрази със задължителната практика на ВКС, обективирана в решения по чл.290 ГПК,която се споделя изцяло от настоящия състав,а именно: В съответствие с принципа на диспозитивното начало в гражданския процес съдът трябва да разреши правния спор съобразно действителната правна квалификация на предявения иск, след като обсъди релевантните за спора факти, доказателствата по делото и становищата на страните и приложи съответния материален закон. При пренасяне на спора пред въззивната инстанция последната има аналогични задължения, тъй като съгласно указанията в т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС,което не е загубило сила и при действието на ГПК отм. год., нейната правораздавателна дейност е тъждествена с тази на първата инстанция, представлява нейно продължение и изисква извършване в същата последователност на всички процесуални действия, насочени към постановяване на решението по съществото на спора. Мотивите на съда следва да изразяват решаваща, а не проверяваща дейност. Като решаваща инстанция по същество въззивният съд е длъжен да обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните, да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. Освен това трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото.

Въззивният съд не е процедирал така и в мотивите на въззивното решение е застъпено обратното становище – съдът на практика е формирал изводите си по спорното право без да извърши анализ на доказателствата по делото и без да изложи съображения по доводите и възраженията на страните. Въззивният съд на практика приел, че мотивите на съда следва да изразяват проверяваща, а не решаваща дейност. Мотивите на акта му се състоят от крайните решаващи изводи на съда, без последният да изложи каквито и да са фактически и правни съображения, които да позволят преценка на правилността на крайните му изводи, въпреки релевираните във въззивните жалби оплаквания в тази насока.

В този смисъл актът на въззивния съд е постановен при съществено нарушаване на съдопроизводствените правила, доколкото императивната разпоредба на чл.236, ал.2 ГПК изисква решението да съдържа мотиви, в които се посочват исканията и възраженията на страните, преценката на доказателствата, фактическите констатации и правните изводи на съда. В конкретния случай изцяло липсва обсъждане на събраните по делото доказателства и формиране на изводи досежно релевантните за спора факти, а изложените правни съждения са фрагментарни и без определена логическа последователност. Липсва каквото и да е обсъждане на релевираните от страните във въззивните жалби доводи и възражения. В този смисъл следва да се приеме, че по отношение на решението е налице липса на мотиви по смисъла на чл.236, ал.2 ГПК, което е основание за отменяването му, а доколкото порокът не може да бъде поправен от касационната инстанция - и за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд със задължителни указания за постановяване на мотивирано въззивно решение /чл.293, ал.3 ГПК/.

В новото си решение въззивният съд следва да обсъди събраните по делото доказателства и надлежно релевираните доводи и възражения на страните относно действията на дружеството,погиване на правото на ползване и отражението му върху имуществената сфера на ищцата,с оглед реалната й претенция за пропуснати ползи и въз основа на съвкупната преценка на целия доказателствен материал да формира своите фактически и правни изводи по същество на спора. Необходимостта решението по делото да установява ясно и несъмнено установените факти и правата на страните е не само с оглед изпълнение на процесуалната норма на чл.236 ал.2 ГПК и съобразяване със задължителната за съдилищата практика, но и с оглед осигуряването на възможността неговата правилност да бъде проверена от касационната инстанция.

При новото разглеждане на делото въззивният съд следва да се произнесе и по отговорността на страните за разноски в производството пред Върховния касационен съд, съгласно чл. 294, ал. 2 от ГПК.

Водим от гореизложеното и на основание чл. 293, ал.3 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ въззивно решение № 19/26.02.2019 год. по гр.д. № 32/2019 год. на Варненски апелативен съд .

Връща делото за ново разглеждане от друг състав на Варненски апелативен съд .

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Членове: