Р Е Ш Е Н И Е

№. 52

гр. София,10.06.2020 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

В.К.С, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, второ отделение в открито заседание на 20 май, две хиляди и двадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ

ПЕТЯ ХОРОЗОВА

и при участието на секретаря С. Ш като изслуша докладваното от съдия Б. Б търговско дело №920/19 г. и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба от страна на пълномощника на Я.Я.К. ЕГН: [ЕГН] срещу решение №1480 от 30.11.2018 г., постановено от ОС-Пловдив по гр.д. №1723/2018г., с което е потвърдено първоинстанционното решение №855от 12.03.2018 г. на ПРС по гр.д. № 11994/17, за отхвърляне на иска на касатора срещу „В. К“ЕООД ЕИК[ЕИК] за заплащане сумата от 18 000 лева на основание чл.55 ал.1пр.3 ЗЗД, ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска, до окончателното плащане, както и 435,87 лева лихва-обезщетение за забавено плащане по чл.86 ЗЗД за периода 02.05.2017 г. до 27.07.2017 г. върху горната сума, както и в частта за разноските. Сумата по главния иск се претендира като платен аванс по договор за консултантски услуги от 23.03.2015 г. от страна на ищеца като възложител на ответното дружество-изпълнител по същия договор. Твърди се, че ищецът се е отказал от договора в следствие на постановен на 24.02.2016 г. отказ от страна на ДФ Земеделие да финансира проекта му, с който кандидатства.

От страна на ответното по касационната жалба дружество е депозиран писмен отговор на същата със становище за неоснователност.

С определение постановено по настоящото дело по реда на чл.288 ГПК, въззивното решение е допуснато до касационно обжалване на основание чл.280 ал.1,т.1 ГПК за проверка за съответствие с практиката на ВКС по въпроса: по какви критерии, следва да се тълкува волята на страните при сключването на два договора със сходен предмет.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, след преценка на данните по делото и съобразно правомощията си по чл.290 и сл. от ГПК констатира следното:

За да постанови обжалваното решение, с което е отхвърлил главния и акцесорния иск, съставът на въззивния съд се е позовал на следното:

Страните не спорят, а и от съдържанието на самия договор за консултантски услуги от 23.03.2015 г., се установява, че ответникът се е задължил да предостави консултации за кандидатстване от страна на възложителя за безвъзмездна финансова помощ по плана за развитие на селските райони 2014-2020 за инвестиции в изграждане на оранжерия н [населено място], [община] срещу възнаграждение за изпълнителя-консултант в размер на 5 на сто от стойността на инвестицията при авансово плащане в размер на 18000 лева, извършено от страна на възложителя на 27.03.2015 г.. Уговорено е, че възложителят може да се откаже от договора при основателна причина за това, като авансовото плащане се възстановява при неодобрение на проекта- т.VІ-1 в договора за консултантски услуги от 23.03.2015 г..

От своя страна между страните е сключен втори договор със същия предмет от 06.05.2015 г., но за кандидатстване за помощ по плана за развитие на селските райони за периода 2014-2020 г. по мярка :инвестиции в материални активи, подмярка : инвестиции в изграждане на на оранжерия н [населено място], [община], за който е прието,че е подписан през м.юни 2015 г., и в изпълнение на който са изготвени комплект документи от страна на изпълнителя, които са входирани на 05.06.2015 г. в ДФЗ –Разплащателна агенция Б., заедно със заявление за отпускане на парични средства, което е видно от квитанция за прием/л.67 от първоинстанционното дело/.. По така подаденото заявление е отказано финансиране със заповед на ИД на ДФ Земеделие от 24.02.2016 г..

Съдът е приел за недоказани по основание възраженията на ищеца за нищожност на втория договор със същия предмет, поради липса на съгласие, евентуално с невъзможен предмет, както и за унищожаемост, поради измама, доколкото от заключението на СГр.Е се установява, че подписът за възложителя по втория договор е положен именно от ищеца, а по своето съдържание предметът на договора/ извършване на консултантски услуги и изготвяне на съответната документация/ не е нито фактически,нито правно невъзможен .

От показанията на двамата разпитани свидетели, съдебният състав е заключил, че по този втори договор изпълнителят е изпълнил задълженията си, От друга страна по него не се установява извършено авансово или друго плащане на договореното възнаграждение на консултанта в размер на 68 000 лева с ДДС.

По факта на изпълнението на процесния договор от 23.03.2015 г., от страна на ответника, съдът е кредитирал свидетелските показания в насока, че съответните дейности по консултация и изготвяне на документи за кандидатстване пред ДФЗ са изпълнени и пакетът с изготвена документация е предаден от разпитания свидетел лично на възложителя през м.декември 2016 г., Не се установява изготвената документация по този договор да е била внесена в ДФЗ със заявление за отпускане на финансови средства и по нея да има съответното произнасяне от страна на ИД на ДФЗ.

От всичко изложено е направен изводът за липса на основание за предвидената, в клауза в т.VІ.1 от процесния договор от 23.03.2015 г., възможност от страна на ищецът- възложител по него да се откаже от договора, съответно-да му бъде възстановен от страна на консултанта получения аванс, поради неодобрение на изготвения проект. Тези основания, според съда, били налице по отношения на втория сключен между страните договор за консултантски услуги от 06.05.2015 г., по който липсвало заплащане на възнаграждение.

Съгласно практиката на ВКС по чл.290 ГПК, цитирана в определението за допускане до касация :Р № 85 по гр.д. № 1207/14 на ІІІ гр.о., Р №502/26.07.2010 г. по гр.д. № 222/2009 на ІV г.о. на ГК,при наличието на спор относно точния смисъл на договорните клаузи, съдът в приложение на чл.20 ЗЗД тълкува отделните уговорки във връзка една с друга и в смисъла,който произтича от целия договор, с оглед неговата цел, обичаите в практиката и добросъвестността, за да разкрие действителната воля на страните по него. При изясняване на последната съдът изследва и обстоятелствата, при които е сключен последният, както и поведението на страните преди и след сключването му.

В случая, въззивният съд не е приложил в пълен обем горните критерии, за да изясни съдържанието на съществуващото договорно отношение, и по специално не се е ръководил от неговата цел- предоставяне на консултантски услуги от страна на ответника на ищеца за успешно кандидатстване от страна на възложителя за безвъзмездна финансова помощ по плана за развитие на селските райони 2014-2020 за инвестиции в изграждане на оранжерия н [населено място], [община], което е предмет и на „двата” договора с идентично съдържание. Не са взети в предвид и поведението на страните при сключването на договорите и в последствие, както и изискването за добросъвестност: „вторият” договор е подписан от възложителя най-рано по време на самото подаване на вече изготвената документация от консултанта/ юни 2015 г./, като единствената разлика в съдържанието с предходния е, че авансът подлежи на връщане при отказ от финансиране, но само в случай, че последният е по вина на консултанта. Не е отчетено, че към датата на входиране на документацията в ДФЗ –Разплащателна агенция Б.-05.06.2015 г., на практика е бил вече изпълнен от страна на изпълнителя именно сключеният договор за консултантски услуги от 23.03.2015 г., както и обстоятелството, че по „втория“ договор липсва въобще заплащане на възнаграждение,нито такова е търсено от изпълнителя. Тези пропуски, явяващи се нарушения на разпоредбата на чл.20 ЗЗД, са довели до необоснования извод на въззивния съд за наличие на две договорни правоотношения, вместо на едно такова, с оглед целта, предмета, на договора и времето, в което е бил изпълнен от страна на възложителя.

Отделно от това, съдът се е произнесъл по правна квалификация на главния иск, която не отговаря на действителната: претенцията е основана на уговорката в т.VІ,1 от договор за консултантски услуги от 23.03.2015 г., която предвижда при съответните уговорени обстоятелства, възложителят да се откаже от изпълнение на договора и да си иска обратно аванса и следователно се касае за претенция на договорно основание, а не такава по чл.55 ал.1,пр.1 ЗЗД. Некоректното посочване на правна квалификация в самата ИМ от ищеца не обвързва решаващия спора съд, който следва да определи последната на база твърдяните от ищеца правопораждащи факти и тяхното съдържание.

С оглед изложеното, съдът намира, че обжалваното въззивно решение следва да се отмени като постановено в нарушение на материалния закон/чл.20 ЗЗД и чл.79 ал.1 ЗЗД/ и необоснованост. Доколкото ВКС не следва да решава спора за пръв път и окончателно при правна квалификация различна от приетата от въззивния съд и погрешно твърдяна от самия ищец, то делото следва да се върне за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд при спазване на указанията в мотивите на настоящото решение по тълкуване и приложение на посочените разпоредби на материалния закон, което следва от чл.294 ал.1,предл.последно ГПК.

По отношение на разноските :Приложима е разпоредбата на чл.294 ал.2 ГПК.

Водим от горното ВКС, състав на второ търговско отделение

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ въззивно решение №1480 от 30.11.2018 г., постановено от ОС-Пловдив по гр.д. №1723/2018г..

ВРЪЩА делото на Окръжен съд –Пловдив за повторно разглеждане от друг състав.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.