Р Е Ш Е Н И Е

№ 30

гр. София, 01.07.2020 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

В.К.С на Р. Б, Второ гражданско отделение, в открито съдебно заседание на осми юни през две хиляди и двадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА

ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА

ГЕРГАНА НИКОВА

при участието на секретаря Т. И, изслуша докладваните от съдия Г. Н гражданско дело № 600 и частно гражданско дело № 599 – и двете по описа за 2019 г., като за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството по гр.д.№ 600/2019 г. е по реда на чл. 290 – чл. 293 ГПК.

С постановеното по реда на чл. 288 ГПК Определение № 404 от 24.09.2019 г. частично е допуснато касационно обжалване на въззивно решение № 195 от 05.10.2018 г., постановено по в.гр.д.№ 265/2018 г. на ОС – Ловеч.

С атакувания акт е отменено решение № 83 от 30.03.2018 г. по гр.д.№ 648/2016 г. на РС - Троян в частта, в която е отменено Постановление за възлагане от 08.05.2013 г. по т.д.№ 468/2009 г. на ОС–Ловеч, постановено по реда на чл. 717з ТЗ в частта му, с която на „Б.П.Б” АД са възложени 1/2 ид.ч. от процесните по делото три недвижими имота, като вместо това е постановено друго, с което е оставено без уважение искането на В.Ц.Я. за отмяна на постановлението в частта му, касаеща възлагането на процесните по 1/2 идеални части от трите имота. Съобразно това произнасяне е разпределена отговорността за разноските, направени в производството пред двете инстанции.

Първоинстанционното решение е потвърдено в останалата му част, с която на основание чл. 108 ЗС е признато за установено по отношение на „Б.П.Б” АД, че В.Ц.Я. е собственик на 1/2 ид. част от процесните недвижими имоти, а именно: поземлен имот с идентификатор № *** по КККР на [населено място], [община], Л. област, вилна зона „Ч.”, одобрени със Заповед № РД-18-324.4 от 08.04.2009 г. на изп. директор на АГКК - София, с адрес: [населено място], вилна зона „Ч.”, целият с площ от 83 кв.м., с трайно предназначение на територията: урбанизирана и начин на трайно ползване: за второстепенна улица, при съседи на имота по кадастралната карта: поземлени имоти с идентификатори № ***; ***; *** и ***; поземлен имот с идентификатор № *** по КККР на [населено място], [община], Л. област, вилна зона „Ч.”, целият с площ от 244 кв.м., с трайно предназначение на територията: урбанизирана и начин на трайно ползване: ниско застрояване /до 10 м/, при съседи на имота по кадастралната карта: поземлени имоти с идентификатори № ***; ***; *** и ***, ведно с построената в имота едноетажна сграда за битови услуги с идентификатор № **** със застроена площ 23 кв.м, както и поземлен имот с идентификатор № *** по КККР на [населено място], [община], Л. област, вилна зона „Ч.”, целият с площ от 1 101 кв.м., с трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: комплексно застрояване, при съседи на имота по КК: поземлени имоти с идентификатори № ***; *** и ***, ведно с построената в имота едноетажна сграда хангар, депо, гараж с идентификатор № **** със застроена площ от 388 кв.м., като „Б.П.Б” АД е осъдена: (1) да предаде на В.Ц.Я. владението, (2) на основание чл. 31, ал. 2 ЗС да заплати на В.Ц.Я. сумата 315 лева, представляваща пропуснати ползи в качеството й на собственик на 1/2 идеална част от процесните имоти за периода от 08.05.2013 г. до завеждане на иска - 25.08.2016 г., ведно със законната лихва от датата на завеждане на делото до окончателно изплащане, както и (3) на основание чл. 86 ЗЗД да заплати законна лихва за забава в размер на 105,74 лева за периода от 08.05.2013 г. до 25.08.2016 г., а до пълните претендирани размери, съответно от 5 000 лева и 200 лева исковете по чл. 31, ал. 2 ЗС и по чл. 86 ЗЗД са отхвърлени като неоснователни и недоказани.

По касационната жалба, подадена от „Б.П.Б” АД, чийто универсален правоприемник е настоящият касатор „Ю. Б” АД, ЕИК: 000694749, представлявано от изпълнителен директор Д. Ш. и прокурист М. В., чрез юрисконсулт С. Т., касационното обжалване е допуснато при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса „Прекъсва ли се срокът на придобивната давност с предявяването на иск с правно основание чл. 24, ал. 4 СК, респ. – иск с правно основание чл. 22, ал. 3 СК отм. г. (отм.) ?” - по отношение на частта от въззивното решение, с която съдът се е произнесъл по иска с правно основание чл. 108 ЗС.

Касаторът поддържа, че атакуваният акт е необоснован, както и постановен в нарушение на материалния закон и процесуалните правила по подробно изложени в жалбата съображения. Моли въззивното решение да бъде отменено като неправилно и да бъде постановено друго, с което предявените искове да бъдат отхвърлени, а при условията на евентуалност (в случай, че искът по чл. 108 ЗС бъде уважен) поддържа възражение за право на задържане. Претендира направените разноски за всички инстанции.

Ответницата по касация В.Ц.Я. е подала отговор на касационната жалба, както и писмена защита чрез адвокат С. С. от АК - Л.. По правния въпрос счита, че срокът на придобивната давност не се прекъсва с предявяването на иск с правно основание чл. 24, ал. 4 СК, респ. – иск с правно основание чл. 22, ал. 3 СК отм. г. (отм.). Независимо от това искът по чл. 108 ЗС е основателен, тъй като възражението за изтекла придобивна давност в полза на „Веника турс” ООД, респ. - в полза на „Б.П.Б” АД не е доказано. Моли въззивното решение да бъде потвърдено. Претендира присъждане на разноски за настоящото производство.

Третото лице помагач „Веника турс” ООД (в несъстоятелност) е заличено в Търговския регистър на основание чл. 735, ал. 2 ТЗ, без да има правоприемник, с оглед което производството по отношение на него е прекратено с постановеното по настоящото дело Определение № 29 от 17.02.2020 г.

Конституираното с постановеното по настоящото дело Определение № 9 от 24.01.2020 г. трето лице помагач на „Ю. Б” АД - „Пиреос недвижими имоти” ЕООД (в качеството му на частен правоприемник на „Б.П.Б” АД), поддържа чрез процесуален представител адвокат Ж. К. от САК, че процесните имоти са придобити от „Веника турс” ООД по давност, а от „Б.П.Б” АД – по силата на постановление за възлагане, евентуално – изтекла придобивна давност при приложението на чл. 82 ЗС, а в резултат от преобразуване на „Б.П.Б” АД понастоящем са собственост на третото лице помагач.

Производството по присъединеното ч.гр.д.№ 599/2019 г. е по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК.

Образувано е по касационна жалба (с характер на частна жалба) с вх.№ 8810 от 21.12.2018 г. на В.Ц.Я. чрез адвокат С. С. от АК - Л. срещу решение (с характер на определение) № 250 от 20.11.2018 г. по в.гр.д.№ 265/2018 г. на ОС – Ловеч, постановено по реда на чл. 248 ГПК, с което е оставено без уважение искането на В.Ц.Я. за изменение на постановеното по същото дело решение № 195 от 05.10.2018 г. в частта за разноските.

Ответникът по тази жалба е подал писмен отговор в срок, с който я оспорва.

Частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и е процесуално допустима. С определението по допускане на касационното обжалване произнасянето по нея е отложено до момента на постановяване на решение по реда на чл. 290 ГПК.

Състав на ВКС, Второ отделение на Гражданската колегия, след преценка на изложените с касационната жалба основания за отмяна и в правомощията си по чл. 290 - 293 ГПК, намира следното:

С обжалваното решение въззивният съд е зачел силата на пресъдено нещо на Решение № 208 от 07.09.2011 г. по гр.д.№ 1122/2010 г. на РС – Троян, с което на основание чл. 22, ал. 3 от СК отм. е обявена за относително недействителна по отношение на В.Ц.Я. продажбата, обективирана в Нотариален акт № 153, т. ІІ, н.д.№ 431/2003 г. по описа на Съдията по вписванията при РС – Троян, с която съпругът на В. Я. – В.Х.Я., е продал на „В. Т” ООД недвижимият имот, притежаван в режим на съпружеска имуществена общност, идентичен с процесните по настоящото дело три имота. Исковата молба по гр.д.№ 1122/2010 г. на РС – Троян е вписана на 14.10.2010 г., а влязлото в сила решение - на 12.01.2012 г. От „В. Т” ООД (н) било инициирано производство по реда на чл. 303, ал. 1, т. 5 ГПК за отмяна на влязлото в сила решение, но искането е оставено без уважение. С атакуваното в настоящото производство въззивно решение е прието, че ищцата е собственик на 1/2 ид.ч. от трите процесни имота поради относителната недействителност на извършената от съпруга й разпоредителна сделка. По тази причина Постановлението за възлагане от 08.05.2013 г. по т.д.№ 468/2009 г. на ОС - Ловеч, издадено по реда на чл. 717з ТЗ, няма легитимиращо действие по отношение на „Б.П.Б” АД в частта, с която на банката са възложени 1/2 ид.ч. от процесните по делото три недвижими имота. Възражението на банката за изтекла придобивна давност при десетгодишно владение в нейна и в полза на „В. Т” ООД /н/ (включително – при условията на чл. 82 ЗС) е намерено за неоснователно по съображение, че давността е прекъсната с предявяването на иска по чл. 22, ал. 3 СК отм. , Доколкото имотите са под фактическата власт на ответното дружество, последното е осъдено да предаде на ищцата владението на 1/2 ид.ч. от вещите, както и да заплати обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС и лихви върху последното (в тази част произнасянето на окръжния съд е влязло в сила при условията на чл. 296, т. 1 ГПК). По заявеното като евентуално възражение за право на задържане по чл. 72, ал. 3 ЗС е прието, че липсва безспорно вземане за ответника, поради което същото е неоснователно. Банката е придобила имота с вече изградените от „В. Т” ООД (н) сгради и съоръжения, като няма данни след влизането в сила на постановлението за възлагане през 2013 г. да е извършвала нови такива. Несъстоятелно е да се определя като съпричастност към подобряването на имотите (своеобразна форма на участие) предоставянето на средства от Банката за строежа под формата на отпуснат кредит. Частичното отменяване на първоинстанционното решение и оставянето без уважение на искането на В.Ц.Я. за отмяна на постановлението за възлагане в частта му, касаеща възлагането на процесните по 1/2 идеални части от трите имота, е мотивирано с характера на възлагателното постановление, постановено по реда на чл. 717з ТЗ (официален диспозитивен документ, източник на права и задължения за страните в производството, в което е издаден), което може да бъде отменено само на основанията по чл. 717з, ал. 3 и 4 ТЗ, но не и по реда на чл. 537, ал. 2 ГПК, който е приложим единствено за охранителни актове (удостоверяващи вече възникнали права, а не създаващи такива).

По правния въпрос, представляващ основание за допускане на обжалването, настоящият състав на ВКС намира следното:

Като правен институт, придобивната давност намира приложение само в областта на вещното право. Фактическият й състав е уреден в ЗС, а посредством метода на препращането (чл. 84 ЗС) съответно приложение намират и правилата на чл. 113, чл. 115, чл. 116, чл. 117 и чл. 120 от ЗЗД (ЗАКОН ЗА ЗАДЪЛЖЕНИЯТА И ДОГОВОРИТЕ). Тъй като към института на придобивната давност тези норми се прилагат не непосредствено, а съответно, то при съотнасянето им следва да се отчита специфичността на придобивната давност като институт на вещното право.

Придобивният способ по чл. 79 ЗС включва два съществени елемента: период от време с определена от закона продължителност и владение. Прекъсване на придобивната давност е налице тогава, когато се прекъсва течението на времевия срок, без да е необходимо самото владение да се изгуби, да се изостави или отнеме (защото елиминирането на фактическото господство върху вещта има за последица прекъсване на самото владение като елемент от фактическия състав на придобивното основание по чл. 79 ЗС).

Основанията за прекъсването на давността са установени ограничително съобразно препращащата норма на чл. 84 ЗС към чл. 116 ЗЗД. Съгласно чл. 116, б. „б” ЗЗД давността се прекъсва „с предявяване на иск или възражение или на искане за почване на помирително производство”. Съответното приложение на тази норма е основание за безспорно възприетото в теорията и практиката положение, че основание за прекъсване на течението на срока на придобивната давност представлява предявяването на иск за собственост в различните му форми, както и на иск за делба, защото в предмета им е включено установяване на правото на собственост.

Исковете с правно основание чл. 24, ал. 4 СК, респ. – с правно основание чл. 22, ал. 3 СК отм. г. (отм.), не са искове за собственост. Предмет на делото не е правото на собственост върху вещта, притежавана от съпрузите в режим на съпружеска имуществена общност и разпоредена в отклонение от правилото за извършване на действие на разпореждане само съвместно от двамата съпрузи. С предявяването на такъв иск неучаствалият в сделката съпруг упражнява своето преобразуващо право да оспори договора, сключен между другия съпруг и третото лице. Следователно предмет на делото е именно съществуването на това потестативно право, а в резултат от уважаването на претенцията не настъпват вещно-правни последици от договора и се създава предпоставка извършилият разпореждането съпруг да понесе отговорност за виновното неизпълнение на задължението си да прехвърли собствеността на съконтрагента си. Тъй като не представлява иск за собственост, искът по чл. 24, ал. 4 СК, респ. – чл. 22, ал. 3 СК отм. г. (отм.), няма за последица прекъсване на течението на срока на придобивната давност.

По основателността на касационната жалба съдът намира следното:

Съобразно т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК и т. 10 от ТР № 1 от 17.07.2001 г. на ВКС, ОСГК, преди да разгледа спора по същество, Върховният касационен съд трябва да провери дали обжалваното решение отговаря на изискванията за валидност и допустимост.

В разглеждания случай с исковата молба е заявено твърдение, че ищцата притежава 1/2 идеална част от три недвижими имота, идентични с недвижим имот, придобит в режим на съпружеска имуществена общност, по отношение на който е извършено разпоредително действие само от единия съпруг. Поддържано е, че това разпоредително действие е атакувано и с влязло в сила решение е обявено за относително недействително по отношение на ищцата В.Ц.Я., от което тя е извела становището, че се явява собственик на 1/2 ид.ч. от имотите. Това становище е несъвместимо с правните последици от уважаването на иск както по чл. 22, ал. 3 СК отм. , така и по чл. 24, ал. 4 СК. Успешното провеждане на конститутивния иск няма за последица прекратяване на съпружеската имуществена общност досежно разпоредения имот, а само е пречка да настъпят вещно-правни последици от сделката, сключена от единия съпруг, както и представлява предпоставка извършилият разпореждането съпруг да понесе отговорност за виновното неизпълнение на задължението си да прехвърли собствеността на съконтрагента си. С други думи – до прекратяване на брака или до настъпването на друго основание за прекратяване на СИО, съответният имот запазва статута си на вещ в режим на съпружеска имуществена общност и никаква част от него не представлява индивидуална собственост както на участвалия, така и на неучаствалия в сделката съпруг. В този смисъл са и постановените по реда на чл. 290 ГПК Решение № 102 от 03.07.2017 г. по гр.д.№ 4192/2016 г. на ВКС, І г.о. и Решение № 737 от 24.11.2010 г. по гр.д.№ 349/2010 г. на ВКС, ІV г.о.

Същевременно, нито в производството по приключилото гр.д.№ 1122/2010 г. на РС – Троян, нито в рамките на настоящото производство ищцата е поддържала, че бракът й с В.Х.Я. е прекратен. Данни за подобно обстоятелство не се установяват. Напротив – съдържанието на молбите от л. 46 и л. 51 от гр.д.№ 1122/2010 г. на РС – Троян и документите и изявленията, направени във връзка с повдигнатите възражения срещу представителната власт на адвокат С. С. по предявяването на исковата молба (л. 53, л. 113, л. 143 от първоинстанционното дело), по-скоро навеждат на извод, че бракът на В.Ц.Я. и В.Х.Я. не е бил прекратен нито към момента на предявяването на иска, разгледан в производството по гр.д.№ 1122/2010 г. на РС – Троян, нито към момента на предявяване на иска по чл. 108 ЗС. Липсата на яснота относно съществуването на този брак, обаче, има за последица нередовност на исковата молба по смисъла на чл. 127, т. 4 и т. 5 ГПК, както и изобщо поставя под съмнение съществуването на право на иск по начина, по който то е упражнено в случая. На основание чл. 129, ал. 1 и 2 ГПК, преди да пристъпи към разглеждане на спора, първоинстанционният съд на първо място е бил длъжен да изиска от ищцата изрично да заяви съществува ли или е прекратен брака й с В.Х.Я.. В зависимост от това уточнение е извършването на принципна преценка за възможността да съществува претендираното от ищцата право на собственост върху 1/2 ид.ч. от трите имота или по отношение на същите (с оглед влязлото в сила решение по гр.д.№ 1122/2010 г. на РС – Троян) е приложим режима на съпружеска имуществена общност. Последното пък има отношение към преценката за допустимост на претенцията, доколкото преди прекратяване на брака неделимата собственост на съпрузите изключва индивидуално притежание на вещни права върху каквато и да е част от придобитата в режим на СИО вещ, респ. би обусловило извод за недопустимост на предявения иск поради отсъствие на правен интерес предвид несъществуване на предявеното за защита право. Наличието на твърдения по този факт е предпоставка както за надлежното упражняване на правото на иск, така и за ефективното упражняване на правото на защита от страна на ответника.

Пропускът на първоинстанционния съд да изиска уточнения по реда на чл. 129, ал. 1 и 2 ГПК е следвало да бъде констатиран и отстранен от въззивния съд. Съобразно разясненията по т. 4 от ТР № 1 от 17.07.2001 г. на ВКС, ОСГК (които в тази им част, съобразно т. 5 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, са актуални и при действието на ГПК /в сила от 01.03.2008 г./), въззивният съд, като инстанция по същество, разполага с правомощията да извърши съответните процесуални действия, водещи до отстраняване нередовността на исковата молба, като последиците ще са различни в зависимост от изпълнението на указанията.

В случая въззивният съд е постановил решението си, без да е изпълнил задължението по чл. 129, ал. 1 ГПК да провери редовността на исковата молба. Това е довело до неизпълнение на задължението да постанови допустим съдебен акт по съществото на спора. От своя страна касационната инстанция служебно следи за допустимостта на обжалваното пред нея въззивно решение, независимо от това дали е въведено в касационната жалба оплакване за недопустимост на акта. При констатация, че е приета за разглеждане нередовна искова молба, ВКС процедира в зависимост от дефекта, който обуславя тази нередовност. Когато нередовността се отнася до съществото на делото (уточняване на основанието или петитума на иска), същата не е отстранима пред касационната инстанция, поради което решението следва да се обезсили, а делото да се върне на въззивния съд за предприемане на надлежните процесуални действия с цел отстраняване на нередовността.

В случая, след връщане на делото, въззивният съд ще следва да даде указания на ищцата да уточни претенцията си по чл. 108 ЗС, като направи изрично изявление за обстоятелствата, от които извежда правото си да претендира индивидуална собственост върху 1/2 ид.ч. от трите имота. С оглед съдържанието на направените в тази връзка изявления ще следва да се извърши преценка за съществуването на правото на иск. При евентуален положителен извод в тази насока, въззивният съд ще следва да прецени налага ли се даването на нов срок за подаването на отговор на исковата молба, като се съобрази и с разясненията, дадени с тълкувателните мотиви на Решение № 305 от 02.12.2013 г. по гр.д.№ 1449/2012 г. на ВКС, ІV г.о. (съгласно които съдът определя нов срок за отговор в случаите, когато нередовността е по чл. 127, ал. 1, т. 3, т. 4 и т. 5 ГПК). Едва при наличие на редовна искова молба и положителен извод за допустимост на претенцията ще следва да се пристъпи към разглеждане на спора по същество при съобразяване и на становищата, възраженията и оспорванията, заявени при евентуално постъпил нов отговор на исковата молба.

По разпределянето на отговорността за разноските, включително за защитата пред ВКС, следва да се произнесе новият състав на въззивния съд съгласно чл. 294, ал. 2 ГПК. По тази причина и произнасяйки се по частната жалба на В.Ц.Я. срещу постановеното по реда на чл. 248 ГПК решение № 250 от 20.11.2018 г. по в.гр.д.№ 265/2018 г. на ОС – Ловеч, ВКС намира, че последното, а така също и самото основно въззивно решение в частта за разноските следва да бъдат отменени. При новото произнасяне по отговорността за разноските въззивният съд следва да съобрази, че искането за отменяване на Постановление за възлагане от 08.05.2013 г. по т.д.№ 468/2009 г. на ОС–Ловеч, постановено по реда на чл. 717з ТЗ в частта му, с която на „Б.П.Б” АД са възложени 1/2 ид.ч. от процесните по делото три недвижими имота, не представлява самостоятелна претенция, а е заявено като акцесорно към иска по чл. 108 ЗС, предвид което частичното отменяване на първоинстанционното решение не е основание за преразглеждане на въпроса за разноските.

Воден от изложеното и на основание чл. 293, ал. 1 и 2 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение

Р Е Ш И :

ОБЕЗСИЛВА въззивно решение № 195 от 05.10.2018 г. по в.гр.д.№ 265/2018 г. на ОС – Ловеч в частта, с която е потвърдено решение № 83 от 30.03.2018 г. по гр.д.№ 648/2016 г. на РС - Троян в частта, с която на основание чл. 108 ЗС е признато за установено по отношение на „Б.П.Б” АД, че В.Ц.Я. е собственик на 1/2 ид. част от процесните недвижими имоти, а именно: поземлен имот с идентификатор № *** по КККР на [населено място], [община], Л. област, вилна зона „Ч.”, одобрени със Заповед № РД-18-324.4 от 08.04.2009 г. на изп. директор на АГКК- София, с адрес: [населено място], вилна зона „Ч.”, целият с площ от 83 кв.м., с трайно предназначение на територията: урбанизирана и начин на трайно ползване: за второстепенна улица, при съседи на имота по кадастралната карта: поземлени имоти с идентификатори № ***; ***; *** и ***; поземлен имот с идентификатор № *** по КККР на [населено място], [община], Л. област, вилна зона „Ч.”, целият с площ от 244 кв.м., с трайно предназначение на територията: урбанизирана и начин на трайно ползване: ниско застрояване /до 10 м/, при съседи на имота по кадастралната карта: поземлени имоти с идентификатори № ***; ***; *** и ***, ведно с построената в имота едноетажна сграда за битови услуги с идентификатор № **** със застроена плонщ 23 кв.м, както и поземлен имот с идентификатор № *** по КККР на [населено място], [община], Л. област, вилна зона „Ч.”, целият с площ от 1 101 кв.м., с трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: комплексно застрояване, при съседи на имота по КК: поземлени имоти с идентификатори № ***; *** и ***, ведно с построената в имота едноетажна сграда хангар, депо, гараж с идентификатор № **** със застроена площ от 388 кв.м., като „Б.П.Б” АД е осъдена да предаде на В.Ц.Я. владението.

ОТМЕНЯ постановеното по реда на чл. 248 ГПК решение (с характер на определение) № 250 от 20.11.2018 г. по в.гр.д.№ 265/2018 г. на ОС – Ловеч, както и въззивно решение № 195 от 05.10.2018 г. по в.гр.д.№ 265/2018 г. на ОС – Ловеч в частта, с която е отменено решение № 83 от 30.03.2018 г. по гр.д.№ 648/2016 г. на РС – Троян в частта за разноските за присъдената в полза на В.Ц.Я. сума над 840 лв. до сумата 2 522,51 лв., както и в частта, с която В.Ц.Я. е осъдена да заплати на „Б.П.Б” АД разноски по съразмерност в размер на 370 лв.

ВРЪЩА делото за ново разглеждане на иска по чл. 108 ЗС от друг състав на въззивния съд.

Решението е постановено при участието на трето лице помагач на „Ю. Б” АД - „Пиреос недвижими имоти” ЕООД (в качеството му на частен правоприемник на „Б.П.Б” АД).

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: