Р Е Ш Е Н И Е

№ 32

гр. София, 02.07.2020 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

В.К.С на Р. Б, Второ гражданско отделение, в открито съдебно заседание на осми юни през две хиляди и двадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА

ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА

ГЕРГАНА НИКОВА

при участието на секретаря Т. И, изслуша докладвано от съдия Г. Н гражданско дело № 2562 по описа за 2019 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 – чл. 293 ГПК.

С определение № 49 от 05.02.2020 г., постановено по настоящото дело, е допуснато касационно обжалване на въззивно решение № ІІІ-9 от 12.03.2019 г. по в.гр.д.№ 52/2019 г. на Окръжен съд – Бургас, с което (в резултат от потвърждаването на решение № 207 от 16.11.2018г. по гр.д.№ 358/2018 г. на Районен съд – Айтос) са отхвърлени като неоснователни предявените от Д.Г.Т. срещу Т.Г.Т. искове с правно основание чл. 23, ал.1 СК и с правно основание чл. 108 ЗС да се признае за установено по отношение на ответника, че ищцата е едноличен собственик на 2/3 идеални части от УПИ **, кв. 12 по плана на [населено място], общ. А., с площ от 2 418 кв.м. и от построените в имота сгради - склад за зърно и стая за ярмомелка, със ЗП от 480 кв.м., както и ответникът да бъде осъден да й предаде владението върху имота.

Касаторката Д.Г.Т., представлявана от адвокат С. Г.-Т. от АК – Б., поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Заявено е искане ВКС да го отмени и да постанови друго, с което да уважи предявените искове. Претендира разноски за всички инстанции.

Ответникът по касационната жалба Т.Г.Т. е депозирал писмен отговор чрез адвокат Л. А. от АК – Б.. Възразява, че въззивното решение е правилно и моли да бъде потвърдено. Претендира разноски.

Състав на ВКС, Второ отделение на Гражданската колегия, след преценка на изложените с касационната жалба основания за отмяна и в правомощията си по чл. 290 - 293 ГПК, намира следното:

Въззивният съд е приел (прилагайки и разпоредбата на чл. 272 ГПК), че страните по делото Д.Г.Т. и Т.Г.Т. са бивши съпрузи, чийто брак е сключен на 28.05.1972 г. и е прекратен с развод с Решение № 100 от 23.06.2017 г. по гр.д.№ 894/2016 г. по описа на РС – Айтос, влязло в сила на 09.11.2017 г. По време на брака бащата на ищцата - Г.Ж.Я., предоставил на дъщеря си дяловото си участие в имуществото на ТКЗС ,,Единство”, с. Карагеоргиево на стойност 126 801 неденом.лв. С тези средства тя, заедно с брат си Ж.Г.Я. и братовчед си Т.Я.Ж., участвала в процедурата за доразпределение на имуществото на ТКЗС ,,Единство”, в резултат от което с протокол от 28.11.1995 г. са определени за купувачи на обор (склад) за зърно и стая за ярмомелка. Съгласно фактура № 88 от 12.09.1995 г. общата цена на закупения обект (в размер на 155 700 неденом.лв.) е изплатена изцяло с талони за дялово участие. Всеки от тримата купувачи е придобил по 1/3 ид.ч., което е удостоверено и с издаден впоследствие н.а.№ 111, том Х, нот.д.№ 1488/2005 г. на нотариус Д.. На 07.07.2009 г. е подписан договор за покупко-продажба с Министерство на земеделието и храните на основание чл. 27 ЗСПЗЗ, по силата на който тримата купувачи са придобили собствеността и върху терена, представляващ УПИ ** в кв. 12 с площ от 2 418 кв.м. по плана на [населено място]. Цената на имота в размер на 2 902 лв. е изплатена от Д. Т. по банкова сметка при БНБ – ЦУ, гр. София, със средства от нейна банкова сметка в Банка ДСК. Тази сметка е открита на 27.04.2009 г., а постъпилите по нея суми от 2 000 лв. (на 29.05.2009 г.) и 3 000 лв. (на 02.07.2009 г.) са приход от продажба на череши за 2008 г. С нотариален акт за покупко-продажба № 158, том 2, рег.№ 2096, нот.д.№ 312 от 17.05.2011 г. на нотариус Г.Г., ищцата закупила от братовчед си Т. Ж. и съпругата му С. Ж. 1/3 ид.ч. от дворното място в [населено място] и 1/3 ид.ч. от построените в него склад и стая за ярмомелка. През 2012 г. Д. Т. и брат й Ж. Я. извършили разпределение на ползването, в което са участвали и техните съпрузи (договорът с нотариална заверка на подписите на страните е сключен на 17.05.2012 г.). Считано от 01.10.2016 г. страните са във фактическа раздяла. Имотът е във фактическата власт на ответника.

Извън възприетите по реда на чл. 272 ГПК изводи на районния съд, въззивният съд е намерил за неоснователен доводът на ищцата, че от страна на ответника е направено признание на иска за 1/3 ид.ч. от имота, като е изтълкувал становището, изразено от процесуалния му представител в проведеното пред РС – Айтос о.с.з. от 26.09.2018 г. като такова, касаещо тази 1/3 ид.ч., която е придобита от брата на ищцата (и която не е предмет на настоящото производство). Въззивният съд е посочил, че основният проблем по делото е свързан с обстоятелството дали претенцията, позоваваща се на разпоредбата на чл. 23 СК и касаеща друго лично имущество, следва да се отнася по отношение на придобитото парично имущество от ищцата по време на брака й с ответника, свързано с доходи от продажба на плодове от черешови насаждения, част от които са реализирани на ниви, получени от ищцата по наследство от нейния баща. Съдът е формирал извод, че преценката на представените по делото доказателства и показанията на разпитаните четирима свидетели не дава основание да се приеме, че са налице условията за признаване наличието на предпоставки, сочещи оборване на презумпцията за съвместен принос по чл. 21, ал. 3 СК. Изложил е съображения, че действително част от земите, обработвани от страните по делото, представляват ниви, получени от ищцата по силата на наследяване от баща й. В хода на делото се установило, че тези ниви са преобразувани в градини, като това е станало и с труда на ответника, в какъвто смисъл били показанията на свидетеля Р.. Що се отнася до конкретното изплащане от страна на ищцата Д. Т. на суми, с които е закупена частта от процесния недвижим имот, съдът е приел, че макар да изхождат от сметка на ищцата, липсват доказателства какъв е произхода на посочените суми. Прието е, че сделката покупко-продажба по презумпция попада в хипотезата на СИО, поради което ищцата е следвало да установи по категоричен начин, че претендирания от нея недвижим имот е заплатен със суми, които са изключени от приложното поле на СИО, което в случая не е осъществено.

С постановеното по реда на чл. 228 ГПК определение е констатирано, че в случая: с исковата молба е изложено, от ответника не е оспорено, а в хода на процеса е и установено, че процесните 2/3 ид.части от терена и сградите са придобити по време на брака на страните; бракът е прекратен на 09.11.2017 г.; фактическата власт върху имота се осъществява само от ответника и той не допуска в него ищцата при отсъствие на противопоставено от него възражение, че е единствен притежател на процесните 2/3 ид.части. Така установените обстоятелства, подведени под хипотезата на чл. 108 ЗС във връзка с чл. 28 СК, налагат извод, че след прекратяване на брака ищцата притежава най-малко 1/2 от 2/3 ид.ч. от земята и сградите, върху които има право да упражнява фактическа власт, пречка за което е поведението на ответника. Този извод се налага, без да е необходимо изобщо да се навлиза в анализ на събраните доказателства и доводите на страните, а постановеното от въззивния съд решение е несъвместимо с правното положение, произтичащо от позициите на страните в частите им, в които отсъства противоречие. Тази несъвместимост е преценена като обосноваваща „очевидна неправилност” по смисъла на чл. 280, ал. 2, хипотеза 3 ГПК. Същото основание е констатирано и във връзка с приложението на чл. 23 СК – с оглед недвусмисленото признание на ответната страна, удостоверено с протокола от о.с.з. 26.09.2018 г., че придобиването на 1/3 ид.ч. от сградите е с лични на ищцата средства, чието съдържание е интерпретирано изопачено в мотивите на въззивния акт и се е отразило на крайния изход от спора.

Предвид основанието, на което е допуснато касационното обжалване, ВКС следва да пристъпи към проверка за валидността, допустимостта и правилността на въззивния акт, без да се излагат тълкувателни мотиви по приложението на закона, каквито се дължат при допускане на обжалването в хипотеза по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Произнасяйки се по съществото на касационната жалба, ВКС намира, че въззивното решение е валидно и процесуално допустимо, но е частично неправилно по следните съображения:

Изходът по иска за собственост е обусловен от основателността на претенцията, предявена като такава за пълна трансформация на лично имущество при придобиването на процесните 2/3 идеални части от УПИ **, кв. 12 по плана на [населено място], общ. А. и 2/3 идеални части от построения в имота обект - склад за зърно и стая за ярмомелка. Доколкото бракът между страните е прекратен при действието на СК (СЕМЕЕН КОДЕКС) в сила от 01.10.2009 г., то същият се явява „заварен” по смисъла на § 4, ал. 1 СК, поради което относно имуществените отношения между страните приложимо право се явяват правилата на този кодекс. Съобразно константната практика на ВКС, когато от обстоятелствата следва извод, че не е налице пълна, но е налице частична трансформация на лично имущество, основателността на предявената претенция се преценява с оглед предпоставките по чл. 23, ал. 2 СК. В случая придобиването на процесните вещни права е осъществено с три отделни сделки (през 1995 г., 2009 г. и 2011 г.), поради което наличието на основание за приложението на чл. 23, ал. 1 или ал. 2 СК следва да се преценява самостоятелно по отношение на всяка от тях.

Относно сделката от 1995 г., по силата на която е придобита 1/3 ид.ч. от склад за зърно и стая за ярмомелка, при условията на чл. 143, ал. 3 ГПК ответникът по иска и по касация е заявил признание за верността на твърдението от исковата молба, че стойността на това имущество е заплатена с изцяло лично имущество на ищцата - полученото по дарение от баща й дялово участие в имуществото на ТКЗС ,,Единство”, с. Карагеоргиево на стойност 126 801 неденом.лв. Така направеното признание подлежи на преценка от съда с оглед на всички обстоятелства по делото (чл. 175 ГПК), като в конкретния случай твърдението на ищцата и признанието на ответника се подкрепят от представените в тази връзка доказателства (удостоверения №№ 190 и 191 от 04.04.1994 г. на ТКЗС ,,Единство”, с. Карагеоргиево и фактура № 88 от 12.09.1995 г., издадена от ТКЗС ,,Единство”, с. Карагеоргиево /в ликвидация/). Тъй като е установен личния характер по смисъла на чл. 22, ал. 1, изр. 1 СК на средствата за закупуване на 1/3 ид.ч. от процесните сгради, на основание чл. 23, ал. 1 СК това имущество съставлява индивидуална собственост на ищцата, в който смисъл следва да бъде произнасянето и по иска с правно основание чл. 108 ЗС. Формираният от въззивния съд извод за неоснователност на претенциите в тази им част е необоснован (доколкото почива на превратно възприемане на вложения от ответника смисъл в изявлението му по реда на чл. 143, ал. 3 ГПК и неправилен анализ на посочените писмени доказателства), което се е отразило и на изхода от спора в тази му част. Ето защо в посочената част въззивното решение подлежи на отменяване, като вместо това се постанови друго за признаване правата на ищцата по чл. 23, ал. 1 СК и чл. 108 ЗС.

По отношение на сделката от 2009 г.: С извлечението от сметка с IBAN *** е установено, че плащането на цената на УПИ **, кв. 12 по плана на [населено място], общ. А., с площ от 2 418 кв.м., е извършено от банкова сметка в „Банка ДСК” ЕАД, клон Айтос, титуляр на вземането по която е ищцата. Формираният от въззивния съд извод, че източник на постъпленията по сметката са реализиран приход от продажба на череши е обоснован с оглед събраните по делото доказателства (извлечението от сметка и свидетелските показания). При правилно установен факт въззивният съд неправилно е приложил материалния закон, което е довело и до неправилност на решението по исковете по чл. 23, ал. 1 СК и чл. 108 ЗС в тази им част. Неправилно е обсъждано дали са налице предпоставки да се признае за оборена презумпцията за съвместен принос по чл. 21, ал. 3 СК. Изложеното от въззивния съд свидетелства за смесване на фактическите състави по чл. 21, ал. 4 СК и чл. 23, ал. 1 СК. В случая предмет на разглеждане не е отрицателен установителен иск за липса на принос (чл. 21, ал. 4 СК), поради което и цел на доказването не е оборване на презумпцията по чл. 21, ал. 3 СК. По положителния установителен иск по чл. 23, ал. 1 СК при условията на чл. 154, ал. 1 ГПК в тежест на ищцата е установяването на личен характер на имуществото, послужило за придобиване на процесната 1/3 ид.ч. от терена, като за предмета на делото е ирелевантно дали съществува или липсва принос от бившия й съпруг в проявните форми по чл. 21, ал. 2 СК. В случая е установено, че постъпилите по сметката с IBAN *** средства са приход от продажба на череши. Касае се за плодове, събрани от насажденията върху земеделски земи, които представляват наследство от баща й и по тази причина - лична собственост на ищцата на основание чл. 22, ал. 1, изр. 1 СК. От гледна точка на вещно-правните последици е ирелевантно с чии средства и труд възстановените по реда на ЗСПЗЗ ниви са добили характер на градини. По силата на чл. 92 ЗС ищцата е станала собственик на насажденията, а съобразно чл. 93 ЗС е придобила както плодове, така и приходите от продажбата им. Участието на бившия съпруг с личен труд, резултирало в постъпления по банковата сметка на ищцата, би могло да бъде съобразено, но при евентуално предявен иск по чл. 30 СК, а не при преценката дали придобитото посредством парите, получени от продажбата на плодовете, е собственост на трансформиралата свои лични средства бивша съпруга.

Тъй като плащането по договора от 2009 г. е извършено с лични средства на ищцата, то на основание чл. 23, ал. 1 СК тя се явява притежател на 1/3 ид.ч. от УПИ **, кв. 12 по плана на [населено място]. Ето защо и в тази част въззивното решение подлежи на отменяване, като вместо това се постанови друго за признаване правата на ищцата по чл. 23, ал. 1 СК и чл. 108 ЗС.

По отношение на сделката от 2011 г. не е налице основание да се признае както пълна, така и частична трансформация на лично имущество. В материализиращия сделката нотариален акт е записано, че ищцата е заплатила продажната цена от 3 000 лв. преди подписване на договора, но доказателства кога и с какви средства е извършено плащането липсват. Ищцата не е провела главно и пълно доказване в подкрепа на твърдението си, че цената е заплатена с лични средства, поради което следва да понесе неблагоприятните последици от разпределение на доказателствената тежест – изводът, че претенцията й по чл. 23 СК е изцяло недоказана, респ. – неоснователна досежно придобитите през 2011 г. 1/3 ид.части от терена и селскостопанския обект.

Независимо от последното, с оглед разпоредбата на чл. 28 СК ищцата се явява собственик на половината от това имущество, които права следва да получат защита по предявения иск с правно основание чл. 108 ЗС. Това налага частично отменяване и частично потвърждаване на въззивния акт относно произнасянето по последния иск и потвърждаване в частта по този иск с правно основание чл. 23, ал. 1 СК.

С оглед изхода на делото (изцяло уважени са 4 от предявените искове, един е основателен за половината от претендираното право, а един – изцяло неоснователен), в тежест на ищцата следва да останат 25% от направените от ответника разноски, а в негова тежест – 75% от разноските, направени от ищцата. По тази причина въззивното решение следва да бъде отменено и в частта, с която ищцата е осъдена да заплати на ответника разликата над сумата 250 лв. до сумата 1 000 лв. С настоящото решение ищцата следва да бъде осъдена да заплати на ответника сумата 250 лв., а съответно той на нея – сумата 1 492,95 лв. за защита пред трите инстанции (75% от общата сума на разноските – 1 990,60 лв.)

Воден от изложеното и на основание чл. 293, ал. 1 и 2 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯВА въззивно решение № ІІІ-9 от 12.03.2019 г. по в.гр.д.№ 52/2019 г. на Окръжен съд – Бургас в частта, с която първоинстанционното решение № 207 от 16.11.2018г. по гр.д.№ 358/2018 г. на Районен съд – Айтос е потвърдено в частта, с която е отхвърлен като неоснователен предявеният от Д.Г.Т. срещу Т.Г.Т. иск с правно основание чл. 23, ал.1 СК за признаване за установено, че Д.Г.Т. е едноличен собственик на 1/3 идеална част от УПИ **, кв. 12 по плана на [населено място], общ. А., с площ от 2 418 кв.м. и 1/3 идеална част от построените в имота склад за зърно и стая за ярмомелка със ЗП от 480 кв.м., както и в частта, с която е отхвърлен като неоснователен предявеният от Д.Г.Т. иск с правно основание чл. 108 ЗС за признаване за установено по отношение на Т.Г.Т., че Д.Г.Т. е собственик на 3/6 идеални части от УПИ **, кв. 12 по плана на [населено място], общ. А., с площ от 2 418 кв.м. и 3/6 идеални части от построените в имота склад за зърно и стая за ярмомелка със ЗП от 480 кв.м. и за осъждането на Т.Г.Т. да предаде на Д.Г.Т. владението върху посочените 3/6 ид.части, както и в частта, с която Д.Г.Т. е осъдена да заплати на Т.Г.Т. разноски за защита във въззивното производство за разликата над сумата 250 лв. до сумата 1 000 лв.,

като вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените от Д.Г.Т., ЕГН [ЕГН] против Т.Г.Т., ЕГН [ЕГН] искове с правно основание чл. 23, ал. 1 СК, че Д.Г.Т. е собственик на 1/3 идеална част от УПИ **, кв. 12 по плана на [населено място], общ. А., представляващ дворно място с площ от 2 418 кв.м., при граници и съседи: улица, край на регулация, УПИ **,123 от кв. 12 и улица, както и на 1/3 идеална част от построения в имота селскостопански обект - склад за зърно и стая за ярмомелка, целият със ЗП от 480 кв.м.

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените от Д.Г.Т., ЕГН [ЕГН] против Т.Г.Т., ЕГН [ЕГН] искове с правно основание чл. 108 ЗС, че Д.Г.Т. е собственик на 3/6 (три шести) идеални части от УПИ **, кв. 12 по плана на [населено място], общ. А., представляващ дворно място с площ от 2 418 кв.м., при граници и съседи: улица, край на регулация, УПИ **,* от кв. 12 и улица, както и на 3/6 (три шести) идеални части от построения в имота селскостопански обект - склад за зърно и стая за ярмомелка, целият със ЗП от 480 кв.м., от които по 2/6 ид.части от дворното място и селскостопанския обект са собственост на основание чл. 23, ал. 1 СК, а останалите по 1/6 ид.части от дворното място и селскостопанския обект са собственост на основание чл. 28 СК, като ОСЪЖДА Т.Г.Т. на основание чл. 108 ЗС ДА ПРЕДАДЕ на Д.Г.Т. владението върху така описаните по 3/6 ид.части от дворното място и селскостопанския обект.

ПОТВЪРЖДАВА въззивно решение № ІІІ-9 от 12.03.2019 г. по в.гр.д.№ 52/2019 г. на Окръжен съд – Бургас в останалата част.

ОСЪЖДА Т.Г.Т. ДА ЗАПЛАТИ на Д.Г.Т. сумата 1 492,95 (хиляда четиристотин деветдесет и два лева и деветдесет и пет стотинки) лева – разноски за защита пред трите инстанции.

ОСЪЖДА Д.Г.Т. ДА ЗАПЛАТИ на Т.Г.Т. сумата 250 (двеста и петдесет) лева – разноски за защита пред ВКС.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: