РЕШЕНИЕ

В ИМЕТО НА НАРОДА№ 69

гр.София, 31.07.2020 г.

В.К.С НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, ВТОРО ОТДЕЛЕНИЕ, в открито съдебно заседание на девети юни през две хиляди и двадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ

ГАЛИНА ИВАНОВА

като изслуша докладваното от съдия Г. И т.д. № 2461 по описа за 2019 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 от ГПК.

А.П.Б. и П.Н.П., последната лично и със съгласието на своята майка А.П.Б., обжалват решение № 1839 от 19.07.2019 г., с което е отменено решението на Софийски градски съд в частта над присъдените им обезщетения в размер по 30 000 лв на всяка и е отхвърлен иска за разликата над 30 000 до 45 000 лв и е потвърдено в останалата обжалвана част, с която първоинстанционният съд е отхвърлил иска за разликата над 45 000 лв до 60 000 лв. обезщетение за всяка от тях за претърпените от тях неимуществени вреди от смъртта на Н.А.П., обезщетение на основание чл. 226 от КЗ отм.

Излага съображения и относно определения размер на обезщетенията, като били определени в нарушение на критерия справедливост съгласно чл. 52 от ЗЗД.

Моли да се отмени решението в частта, с която е отменено решението на СГС в частта за отхвърляне на иска за присъждане на обезщетение за разликата над 30 000 лв до 45 000 лв и в частта за потвърждаване на решението по иска с правно основание чл. 226 от КЗ отм. за разликата над 45 000 лв до напълно предявения размер. Вместо постановеното решение да се присъдят на всяка от тях по 30 000 лв обезщетение за посоченото събитие, ведно със законната лихва от датата на увреждането 10.8.2009 г.

Ответникът “TUiR Allianz Polska S.A“, Р. П оспорва касационната жалба. Не намира, че въззивният съд се е произнесъл извън предмета на обжалване. Решението не било постановено в нарушение на процесуалния закон. Излага съображения, че своевременно е направил възражение за погасителна давност и че въззивният съд правилно е определил размерите на обезщетенията.

Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:

С определение № 208 от 09.4.2020 г. е допуснато касационно обжалване на съдебното решение, Апелативен съд [населено място] в частта, с която е отменил решението на Софийски градски съд относно исковете с правно основание чл. 226 от КЗ отм. за присъдено обезщетение за неимуществени вреди на всяка от касаторите А.П.Б. и П.Н.П. над 30 000 лв до 45 000 лв, и е отхвърлил исковете в тази част и е потвърдил решението в останалата обжалвана част за отхвърляне на исковете за разликата над 45 000 лв до 60 000 лв по исковете на касаторите.

Въззивният съд е бил сезиран от “TUiR Allianz Polska S.A”, Р Полша с въззивна жалба срещу решението на първата инстанция, с което е присъдено обезщетение за присъдените суми над 30 000 лв. до по 45 000 лв на всяка от ищците. Във въззивната жалба са изложени съображения за нарушение на материалния закон относно приложението на нормите за давността и конкретно чл. 116 а от ЗЗД и относно предявяване на иска като частичен и поради това погасяването му за разликата на увеличената част от иска. Излага съображения за това, че обемът съпричиняване по изрично направеното възражение за съпричиняване е определен в по-малък от действителния размер като оспорва,че съпричиняването е само 50 %, а счита, че е над 50 %. Прави възражение, че лихвите се погасяват с по-кратка давност. Иска да се отмени в частта за присъдените обезщетения за разликата над 30 000 лв, ведно с присъдените лихви,

Въззивният съд е бил сезиран и с насрещна въззивна жалба от ищците А.П.Б. и П.Н.П. срещу решението на първоинстанционния съд в частта над присъдените им суми от по 45 000 лв до напълно предявения иск 000 лв, ведно със законната лихва с изложени съображения за нарушение на нормата на чл. 52 от ЗЗД. Оспорват размера на определеното обезщетение. Считат, че на всяка от тях следва да се определи обезщетение от по 120 000 лв. Молят да се отмени първоинстанционното решение в частта за обезщетенията за разликата над 45 000 лв по още 15 000 лв за всяка.

Въззивният съд в процесното решение е определил, че справедливо обезщетение, съгласно чл. 226 от КЗ отм и при приложение на чл. 52 от ЗЗД с оглед събраните по делото доказателства и критериите на закона, както и с оглед стойността на минималната работна заплата към произшествието 2009 г е в размер на 110 средномесечни заплати от по 545,71 лв. Поради това е приел, че са установени неимуществените вреди на А. Б., която съжителствала на съпружески начала с Н. П., размер на справедливо обезщетение от 60 000 лв. А по отношение на детето П.Н.П., излагайки съображения относно връзката между детето и бащата, установената привързаност и значението на родителската подкрепа, определя, че също този размер от 60 000 лв е справедлив.

По отношение на обезщетението за забава, на основание чл. 86 от ЗЗД е приел, че е налице погасяването на вземането по давност като е приел, че такава е настъпила от момента на увреждането съгласно чл. 84, ал. 3 от ЗЗД и на основание чл. 111 б. в от ЗЗД е изтекъл тригодишният давностен срок за лихвите от 10.08.2009 г. до 06.08.2011 г.

По отношение на възражението за съпричиняване, анализирайки доказателствата по делото, въззивният съд е приел, че Н. П. е нарушил също правилата за движение по пътищата, тъй като се е движил по посока на движение на товарния автомобил, установено обстоятелство от това, че ударът бил настъпил в гръб. Той се е движел в активната дясна пътна лента, което било забранено. Имало двойна аварийна лента и ивица за паркиране, където е можел да се движи, но след като се е движил по платното е нарушил предписанието от императивна правна норма. Поради това е прието, че се е поставил в изключително завишен риск. Прието е, че има по-голям принос за настъпване на вредоносния резултат от водача на товарния автомобил и е определил процента съпричиняване от 90 % за пешеходеца, наследодател на А. Б. и П. Н.. Приел е че дължимото обезщетение от 60 000 лв следва да се редуцира до 10 % или 6 000 лв. Но вече било присъдено от 30 000 лв и затова не следвало да се присъжда обезщетение и присъденото да се отмени до напълно уважения размер от 45 000 лв.

По отношение на възражението за погасителна давност, за което има оплакване във въззивната жалба на полското застрахователно дружество, въззивният съд е приел, на първо място, че след като става въпрос за увеличение на иска, давност не тече, тъй като е прекъсната с исковата молба като се е позовал на разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение 3 от 22.04.2019 г. по тълк. д. 3/16 г. на ОСГТК на ВКС.

По отношение на обезщетението за забава върху присъдените суми е приел, че давността за лихвите е тригодишна съгласно чл. 111 б. „в“ от ЗЗД и започва да тече от датата на увреждането. Приел е, че за периода от три години или от 10.8.2009 г. до 6.8.2011 г. давността е изтекла.

По поставения по делото правен въпрос, на основание чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК: Следва ли въззивният съд да се съобразява с ограничението, визирано в разпоредбата на чл. 269, изр. 2 о т ГПК, а именно да бъде ограничен само до изложените във въззивната жалба оплаквания? настоящият съдебен състав намира следното. В Тълкувателно решение 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д. 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 2 са очертани правните характеристики на ограниченото въззивно производство и е разяснено приложението на чл. 269 от ГПК. Изрично е подчертано, че с оглед разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивната инстанция не е ограничена при проверката си относно валидността на обжалвания съдебен акт, както и в обжалваната част относно неговата допустимост. По отношение на останалите оплаквания въззивният съд е ограничен от изложените основания във въззивната жалба и от сочените в отговора по чл. 263 от ГПК основания. В постоянната практика на ВКС, изразена в множество решения, сред които решение № 136 от 17.10.2019 Г. по т.д. № 2673/2018 Г., Т. К., ІІ Т. О. на ВКС, № 202 от31.10.2018 г. по т.д. № 57/2018 г.., Т. К., І Т.О.НА ВКС също е разяснено приложението на чл. 269 от ГПК, като е прието, че в рамките на правомощията си по чл. 269 от ГПК въззивната инстанция извършва служебна проверка само за валидността на обжалваното решение и допустимостта в обжалваната част. Въззивната инстанция не може служебно да коригира грешките на първата инстанция или да ангажира доказателства, извън обстоятелството, че прилага императивна правна норма и следва да обезпечи събирането на доказателства или следи за интерес на определена категория правни субекти, или се нуждае от заключение на вещо лице поради липса на специални знания. При проверка правилността на въззивното решение въззивният съд е обвързан от изложените във въззивната жалба основания. Въззивната инстанция може да провери само законосъобразността на извършените процесуални действия и обосноваността за възприемане на фактите, само когато въззивната жалба съдържа оплакване срещу неправилно приложение на процесуална норма, или необоснованост на първоинстанционното решение, както и нарушение на материалния закон. Само изложените основания за допуснати нарушения от първоинстанционния съд са предмет на проверката на въззивния съд. Извън изложените основания, въззивният съд не може да извърши проверка на обжалвания акт.

С оглед отговора на поставения по делото правен въпрос, следва да се посочи, че е налице нарушение на нормата на чл. 269 от ГПК в процесния случай. Въззивният съд е приел, че следва да намали определения като справедлив размер на обезщетението с първоинстанционнонното решение и е занижил същия от 90 000 лв на 60 000 лв. В случая въззивният съд не е възприел обстоятелството, че частично решението не се обжалва и че няма изложени оплаквания от страна на въззивния жалбоподател за незаконосъобразно приложение на чл. 52 от ЗЗД, неотчитайки липсата на въззивна жалба по отношение на така определения размер на обезщетението от въззивника – ответник по иска “TUiR Allianz Polska S.A. Той е посочил, че оспорва съпричиняването, определено от първоинстанциионния съд, но не оспорва изводите на въззивния съд за претърпените страдания от ищците за частта, с която е определено обезщетение от 30 000 лв и не обжалва в тази част. Въззивната му жалба съдържа оплаквания относно погасяване по давност на иска за разликата, представляваща увеличение на размера на исковете, както и относно приложението на погасителната давност по иска за обезщетение за забава за периода от 10.08.2009 г. до 06.08.2011 г. като законна последица от уважаване на иска.

Подалите насрещна въззивна жалба, касатори в настоящето производство са оспорили изводите на първоинстанционния съд досежно размера на определеното обезщетение, но само с оглед обстоятелството, че паричният еквивалент не съответства на критериите, посочени в чл. 52 от ЗЗД и следва да се завиши.

Следователно предмет на обжалване пред въззивния съд са били незаконосъобразните действия на първоинстанционния съд по отношение определяне размера на обезщетението за разликата над 30 000 лв и обема на съпричиняване. В този смисъл, въззивният жалбоподател застраховател не е отрекъл отговорността в обема на вече определеното с влязло в сила съдебно решение обезщетение.

Следва да се посочи, че при предявен иск с правно основание чл. 226, от КЗ отм. - пряк иск на увредените лица срещу застрахователя, на основание гражданската отговорност на водача на МПС, съдът следва да установи, че е налице противоправно действие на водач на МПС, че отговорността му е застрахована по риска гражданска отговорност на водачите на МПС, както и че е налице увреждане, както и в какво се изразява и е налице причинна връзка между деянието и вредата.

При приемане за осъществени фактите от посочената норма, съдът с оглед определяне обема на отговорността на застрахователя като отговарящ за противоправното поведение на водача на МПС, на основание чл. 52 от ЗЗД следва да определи размера на следващото се обезщетение за причинените вреди. След определяне размера на обезщетението, при направено в срока за отговор на исковата молба възражение за съпричиняване, на основание чл. 51, ал. 2 от ЗЗД следва да определи налице е твърдението за съпричиняавне и да намали съответно обезщетението. А след това да приложи института на погасителната давност, на основание чл. 110 и чл. 111 от ЗЗД, отново когато е направено такова възражение в срока за отговор на исковата молба.

С оглед отговора на поставения въпрос в практиката на ВКС, както е формулиран и разяснен по-горе, следва да се посочи, че в разглеждания случай въззивният съд е нарушил нормата на чл. 269 от ГПК и се е произнесъл на основания, които не са посочени във въззивната жалба и насрещната въззивна жалба.

Въззивният съд е бил сезиран с въззивна жалба само за разликата над 30 000 лв от присъденото обезщетение. Следователно решението е влязло в законна сила относно така определения размер. А той е определен като е взето предвид, че справедливото обезщетение следва да се намали с 50% или в размер на 45 000 лв, т.е. оспорвайки размера на обезщетението и свеждайки го до признание от 30 000 лв, въззивният жалбоподател – застраховател е признал възникване на правото за ищците или противоправността на деянието, причинната връзка, неговата отговорност за действията на водача, на основание сключения договор за застраховка, както и че съпричиняването е поне 50 % като е искал завишаване над 50 %, но е признал, че се дължат 30 000 лв.

Следователно въззивният съд не може да се произнася по размера на дължимото обезщетение, който е признат. С оглед въведените във въззивната жалба оплаквания и отговора на исковата молба действително в процеса се оспорва размерът на обезщетение, но само относно неговото завишаване, двете страни спорят по размера на съпричиняване. Въззивният съд, несъобразявайки, че е налице влязло в сила съдебно решение в размер на 30 000 лв, и спор за размера на съпричиняване, неправилно определя спорните основания, въведени от въззивните жалбоподатели. Въззивника – ответник оспорва само размера на съпричиняването и давността по отношение на увеличението на иска и лихвата, дължима върху обезщетението. Въззивниците-ищци оспорват размера на обезщетението, претендирайки завишаването му, т.е. над присъдените 45 000 лв, искайки още 15 000 лв или претенция от 60 000 лв за всяка от ищците, сочейки само размера на обезщетението и излагайки съображения, че следва да е 120 000 лв, т.е. приемайки съпричиняване от 50%, Следователно спорни между страните исковете в размер на обезщетение над 90 000 лв до 120 000 лв, както и обем на съпричиняване над 50 %, с признание, че при определено обезщетение от 90 000 лв, 30 000 лв не се обжалва.

Въззивният съд, признавайки размер на обезщетение от 60 000 лв и размер на съпричиняване от 10 % е нарушил нормата на чл. 269 от ГПК, така както е разяснена в практиката на ВКС. При така заявените рамки на процеса, ограничени от оплакванията във въззивната жалба и отговора на въззивната жалба, въззивният съд е следвало да определи размер на обезщетението, съответен на оплакванията.

В случая следва да се приеме, че въззивният съд е нарушил правилата на чл. 52 от ЗЗД, определяйки обезщетение в размер на по 60 000 лв. за всяка от ищците. На първо място това е сторено поради допуснатото нарушение на съдопроизводствените правила на чл. 269, изр. 2 от ГПК и на второ място поради това, че не е съобразил критериите, разкриващи понятието справедливост на основание чл. 52 от ЗЗД. С оглед разясненията в Постановление на Пленума на Върховния съд 4/68 г., т. II понятието „справедливост” не е абстрактно понятие, а е свързано с преценка на редица обективно проявили се обстоятелства, които имат значение за размера на обезщетението. Релевантните за размера на обезщетението обстоятелства са специфични за всяко дело, но във всички случаи правилното прилагане на чл.52 ЗЗД е обусловено от съобразяване на указаните от Пленума на ВС общи критерии - момент на настъпване на смъртта, възраст, степен на родствена близост между пострадалия и лицето, което претендира обезщетение, действително съдържание на съществувалите между пострадалия и претендиращия обезщетение житейски отношения. Посочените критерии са възприети и в трайната практика на ВКС, съгласно която посочените критерии следва да се преценят, за да се определи справедливо по смисъла на чл. 52 от ЗЗД обезщетение за неимуществени вреди. Освен това в практиката на ВКС е изградено и приложението на чл. 52 от ЗЗД като е посочено, че за да се установи наличието на основанието справедливост следва да се отчетат конкретните обществено-икономически обстоятелства към момента на увреждането в Р България, илюстрация за този критерий са нивата на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“. Така е посочено например в решение № 1/26.03.2012 г. по т. д. № 299/2011 г. на 2 ТО на ВКС, решение № 95/24.10.2012 г. по т. д. № 916/2011 г. на 1 ТО на ВКС. Освен това е разяснено, че изискването на чл. 52 от ЗЗД за справедливо възмездяване на неимуществените вреди, налага да се отчита и обществено-икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, чиито промени намират отражение в нарастващите нива на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“.

С оглед изложеното действие на правните норми в случая въззивният съд не е съобразил обстоятелствата, като младата възраст на починалия, който към момента на деянието е на 47 г. Близката връзка между касатора А.П.Б. и пострадалия Н. П., изградили семейна общност и отглеждащи детето си. От разпита на свидетелите се установява, че двамата са живеели съвместно, имали са чувства на привързаност, разбирали се. След смъртта на Н., А. много страдала, ходела на гроба му, чувствала се зле. Въззивният съд не е отчел установеното от свидетелските показания общо съжителство на А. и Н., разбирателство, подкрепата, която са си оказвали, общата им грижа за детето. Не са отчетени конкретните страдания от загубата на мъжа, с когото е споделяла живота си. Поради това като се съобразят посочените обективни критерии, обезщетението за А., като съжителствала фактически с Н. и отглеждащи общо детето си, в едно домакинство, е следвало да определи в по-висок размер. Този размер на обезщетението съобразно при отчитане на посочените фактори, включително размерите на застрахователно покритие, е 120 000 лв.

По отношение на детето П.Н.П. се установява, че същото е претърпяло страдания от смъртта на баща си. То е било по-малко към момента на настъпилата преждевременна смъртта на бащата, шокът от първоначалната загубата, усещането за липсата на баща и подкрепа, общата мъка в семейството. Страдало и плачело. С оглед установените факти по делото и на основание чл. 52 от ЗЗД, въззивният съд не е оценил правилно претърпените страдания от детето, липсата на близост с бащата, израстването без родителска подкрепа и без авторитет. Поради изключително близката връзка между родител – дете в конкретния случай въззивният съд е следвало да приеме, че особено близките отношения между детето и бащата, младата възраст на бащата и липсата на подкрепа от бащата, осигуряване на спокоен живот, размерът на обезщетението, определено на основание чл. 52 от ЗЗД следва да е 120 000 лв. Като е определил размер от Ѕ от справедливото обезщетение, въззивният съд е допуснал нарушение на материалния закон, неприлагайки посочените критерии, определени от законодателя в нормата на чл. 52 от ЗЗД и разяснени в практиката на ВКС и ВС на Р България.

По отношение възражението за съпричиняване, на основание чл. 51, ал. 2 от ЗЗД следва да се посочи, че от “TUiR Allianz Polska S.A” такова възражение на е направено в срока за отговор на исковата молба. Този ответник е призован по реда на регламент 1393/2007 г. на ЕП и на Съвета относно връчване в държавите-членки на съдебни и извънсъдебни документи по граждански и търговски дела. Призоваването с връчване на препис от исковата молба и доказателствата е станало на 19.01.2017 г. за първи път, като е приложена разпоредба на ГПК на Р Полша чл. 139, пар. 1 – фикция за връчване при неполучаване на пратката в пощата. В срок не е постъпил отговор на исковата молба и липсва възражение за съпричиняване. Възражение за съпричиняване е направено в срока за отговор от ответника „А. Б“ АД. Но този ответник е представител на “TUiR Allianz Polska S.A” за уреждане на претенции. По смисъла на чл. 269, ал. 5 от КЗ от 2005 г.(отм.), както и по силата на чл. 503, ал. 5 от КЗ, този представител има права само да урежда претенции по извънсъдебен ред, както и да изпълнява задължения, които произтичат от тези претенции. Той не може да е представител на застрахователя в процеса, нито по сила на така посочените норми на КЗ отм и КЗ, нито на основание чл. 32 от ГПК.Ните изявления не ползват в процеса представлявания застраховател. Освен това макар в случая да е налице субективно пасивно съединение на исковете срещу двамата ответници при условията на евентуалност, не може да се приеме, че направеното възражение ползва застрахователя “TUiR Allianz Polska S.A”, тъй като двете дружества не са задължителни другари в процеса и липсва общност на правата им, която да обуславя възможност възражението, направено от единия да ползва и другия застраховател. Въпреки това при липса на оплакване от страна на лицата, на които се противопоставя възражението за съпричиняване – въззивниците-ищци в тяхната насрещна въззивна жалба, а също така и в отговора на въззивната жалба са изразили становище по същество на разгледаното възражение за съпричиняване, неоспорвайки възможността да бъде направено надлежно от представителя за уреждане на претенции, ще следва да се приеме, че въззивният съд не е нарушил разпоредбата на чл. 269, изр. 2 от ГПК с произнасянето си по възражението за съпричиняване. След като въззивният съд е сезиран с оплакване за разгледаното от първата инстанция възражение за съпричиняване има възможност да се произнесе по него, както е и сторил.

Определяйки, че Н. П. като пешеходец е извършил нарушение на правилата за движение по пътищата, които са в причинна връзка с причинените вреди, се е ръководил от представените писмени и гласни доказателства, но не е оценил същите съобразно действителното им значение. Решението е необосновано в тази част, което е основание за неговото касиране на основание чл. 281, т. 3 от ГПК. Въззивният съд не е оценил, че с оглед влязлата в сила присъда, която е задължителна за гражданския съд в частта относно противоправността на деянието и вредата, на основание чл. 300 от ГПК, действията на водача на застрахования товарен автомобил са причина за настъпване на вредата. В случая въззивният съд не е оценил поведението на пострадалия обосновано с оглед доказателствата по делото. Според установеното по делото от присъдата и автотехническата експертиза пострадалият наследодател на касаторите се е движил по средата на нощта в 2,30 ч, върху платното за движение, без да използва намиращите се аварийна лента и ивица за паркиране. Според вещото лице пътното платно представлява междуградски път, като платното за движение в зоната на местопроизшествието е с 4 активни пътни ленти по две в посока с широчина по 4,08 м. Вдясно от активните ленти има аварийни ленти с ширина 2,20 м, вдясно от аварийните ленти има асфалтирани ивици с ширина по 8, 5 м за паркиране. на място непредназначено за пешеходци. Ударът с пешеходеца е настъпил в дясната активна лента за движение посока към [населено място]. Пешеходецът е ударен в гръб на около 2 м вляво от десния край на дясната лента.Към момента на удара пешеходецът е бил с гръб към удрящия го автомобил. Действително установено е, че е проявено и неадекватно поведение като този обективен белег също трябва да се отчете. Това поведение се изразява в това, че в противоречие с нормалната житейска логика при осветяване в гръб от фаровете на товарния автомобил, пешеходецът е следвало да премине в аварийната лента или в лентата от паркиране и да освободи пътното платно. Действително с оглед движението на пешеходеца върху пътя, установено от посочените доказателства, е налице нарушение на нормата на чл. 108, ал. 1 от ЗДвП. Налице е липса на преценка, че при движение през нощта, по междуградски път, при който е разрешена и по-висока скорост за движение, отколкото в града, пряко върху пътното платно действително е налице действие, което пряко е довело до резултата, съпричинило същия. Но въпреки това действие, което съставлява и нарушение на нормативния акт, обстоятелството, че е бил в гръб следва да се прецени при съпоставка с действията на водача на товарния автомобил.

Въпреки обективно посоченото, че би могъл в нормално, адекватно състояние пешеходец, а той не е бил в адекватно състояние с оглед установената употреба на алкохол, да се отдръпне от пътното платно, то следва да се приеме, че при посоченото в заключението на вещото лице, че водачът на товарния автомобил е могъл да възприеме пешеходеца, да се приеме, че е налице вина и на шофьора на товарния автомобил, установена с влязлата в сила присъда. Това произшествието произтича и от противоправното поведение на водача на товарния автомобил, което е признато с влязлата в сила присъда, а именно при нарушение на чл. 20, ал.2, изр. 2 от ЗДвП, не е намалил скоростта и не е спрял когато е могъл обективно да възприеме опасността от движението на пострадалия на пътното платно и ненавреме с оглед възприятието на пострадалия е реагирал чрез аварийно спиране.

Последният, установено с влязлата в сила присъда, е причинил с противоправното си поведение удара и е също причина за настъпване на вредата. При преценка съотношенията между противоправните действия на участниците в пътно-транспортното произшествие, изводът е, че е налице причиняване на вреда в размер на 30 % от страна на водача на товарния автомобил и 70 % от страна на пешеходеца.

С оглед изложеното, обезщетението на всеки от пострадалите следва да се намали със 70 % или от определеното обезщетение от 120 000 лв следва да се намали 70 % или сумата от 84 000 лв. По изложените съображения ще следва да се приеме, че дължимата сума като обезщетение за неимуществени вреди, дължима от застрахователното дружество е в размер на по 36 000 лв за всеки един от касационните жалбоподатели. Така определеното обезщетение частично е присъдено с влязло в сила съдебно решение и следва да се приеме, че решението на въззивния съд като неправилно следва да се отмени само досежно сумата от 6 000 лв. В останалата част над този размер касационните жалби следва да се приемат за неоснователни и решението да се остави в сила. Доколкото е налице присъждане на сумата от 30 000 лв, то след отмяна на решението следва да се присъдят допълнително още 6 000 лв, Следователно решението в частта, с която е отменено решението на Софийски градски съд и е отхвърлен иска за разликата над 30 000 лв, следва да се отмени частично за сумата от 6 000 лв и да се постанови осъждането на застрахователя. Върху тази сума се дължи и обезщетение за забава от датата на увреждането 10.8.2009 г., доколкото застрахователят отговоря за отговорността на деликвента.

В случая е установено вземане в размер на 6 000 лв, по отношение, на което следва да се вземе предвид надлежно ли е възражението за погасителна давност, както и по отношение обезщетението за забава върху дължимото обезщетение по чл. 226 от КЗ отм, от датата на увреждането. Предвид така определеното обезщетение ще следва да се прецени отправеното възражение за погасителна давност, разгледано от въззивния съд. Възраженията, направени от ответника ЗАД „А. Б“ не могат да ползват другия ответник “TUiR Allianz Polska S.A”. ЗАД „А. Б“ АД не е материалноправно легитимиран да прави възражения за давност от името на полското застрахователно дружество. По вече посоченото положение на застрахователя за уреждане на претеции на основание чл. 269, ал.5 от КЗ отм. Освен това възражението за погасителна давност е лично и може да бъде упражнено само от длъжника. Двамата ответници по иска не са в положение на задължителни другари и това изключва възможността възражението на единия ответник да ползва другия ответник. Оспорена е възможността да се разгледа възражението за давност с отговора на въззивната жалба и въззивният съд е следвало да съобрази това положение и да приеме, че не е отправено възражение в срок. По отношение на възражението за погасителна давност относно увеличената част от претенцията за сумата от по 30 000 лв. над първоначално заявените искове от по 30 000 лв за всяка от ищците, настоящият съдебен състав намира, че въззивният съд правилно е приложил разпоредбата на чл. 115, ал.1 б ж от ЗЗД и чл. 116 б. б от ЗЗД, както и чл. 214, ал. 1 от ГПК. Спирането на давността съгласно чл. 115, ал.1 б. ж от ЗЗД и прекъсването й по чл. 116 б. б от ЗЗД настъпват от датата на завеждане на иска за първоначално предявения иск в първоначално заявения размер. Но при увеличение на иска на основание чл. 214 от ГПК, не е налице нов иск, а само увеличение по размер, поради това давността е прекъсната и е спряла да тече докато трае исковият процес, защото са заявени изцяло претенциите, които впоследствие са уточнени. В случая категорично искът не е предявен като частичен с исковата молба, за да се приложи спрямо увеличената част от иска давността. Няма право на отговор, който да е обусловен от увеличението на иска. В посочения смисъл е и трайната практика на ВКС, изразена в решение № 236 от 20.01.2020 г. по гр.д. 4551/15 ВКС, 4 отделение ГО. Следва да се приеме, че липсва погасяване по давност на главницата и лихвите.

Като последица от това решение следва и отмяна на решението в частта за присъдените разноски само в частта относно сумата от 621,33 лв до напълно присъдения размер от 2 330 лв разноски за въззивна инстанция и 776,67 лв, общо (3 106,67 лв) разноски за първа инстанция.

С оглед изхода на спора ще следва на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК на касаторите да заплатят възнаграждение съобразно изхода на спора. Направено е искане за присъждане на възнаграждение, на основание чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1 т. 2 от ЗАдв от двама адвокати. В последното съдебно заседание се е явил адвокат Н. Д.. Няма основание да се приеме, че адвокатското възнаграждение се дължи на адвокат Ж. Т., след като в открито съдебно заседание се е явил адв. Д.. Съразмерно на уважената част от исковете, адвокатското възнаграждение следва да е в размер на 286 лв. Няма данни за регистрация на адвокат Д. по реда на ЗДДС. Поради това във възнаграждението не се включва ДДС.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение

Р Е Ш И

ОТМЕНЯ частично решение № 1839 от 19.07.2019 г. по в.гр.д. 360/19 г. Апелативен съд – С., ГК относно сумата от 12 000 лв (за всеки от касаторите по 6 000 лв), в частта, с която са отхвърлени като неоснователни исковете с правно основание чл. 226 от КЗ отм. , представляващи обезщетение за неимуществени вреди, както и за присъдените разноски на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК за сумата от 621,33 лв по касационната жалба А.П.Б. и П.Н.П., действаща чрез своята майка А.П.Б. и ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА

ОСЪЖДА “TUiR Allianz Polska S.A”, Р Полша, Остромбрамска 86, 04-813, Варшава, да заплати на А.П.Б., ЕГН [ЕГН] [населено място], [улица] сумата от допълнително 6 000 лв, (освен присъдените с влязло в сила решение 30 000 лв) на основание чл. 226, ал. 1 от КЗ отм., обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на Н.А.П., ведно със законната лихва от 10.08.2009 г. до окончателното изпълнение на задължението,,

ОСЪЖДА “TUiR Allianz Polska S.A”, Р Полша, Остромбрамска 86, 04-813, Варшава, да заплати на П.Н.П., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], действаща лично и със съгласието на своята майка А.П.Б. сумата от допълнително 6 000 лв, (освен присъдените с влязло в сила решение 30 000 лв), на основание чл. 226, ал. 1 от КЗ отм., обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на баща й Н.А.П., ведно със законната лихва от 10.08.2009 г. до окончателното изпълнение на задължението.

ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата обжалвана част.

ОСЪЖДА “TUiR Allianz Polska S.A”, Р Полша, Остромбрамска 86, 04-813, Варшава, да заплати на адвокат Н.Н.Д., [населено място], [улица], четвърти полуетаж, офис 4 сумата от 286 лв, на основание чл. 38, ал. 2 вр. чл. 38, ал.1, т. 2 от ЗАдв., разноски за производството пред ВКС на Р България.

Решението не може да се обжалва.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: