Р Е Ш Е Н И Е

№ 75

гр.София, 04.08.2020 г.

в името на народа

Върховният касационен съд на Р. Б, гражданска колегия, четвърто отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и първи май две хиляди и двадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ

ЛЮБКА АНДОНОВА при секретаря В. С, като изслуша докладвано от съдията А. Б гр.дело № 4626 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК и е образувано по жалба на М.А.С., чрез адвокат Ц.В.А., срещу въззивно решение №3158/02.05.2019 г., постановено от Софийски градски съд по гр.д. № 7520/2018 г., допълнено в частта за разноските с определение № 22762/03.10.2019 г.

Касационното обжалване е допуснато в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по процесуалноправния въпрос дали съдът може да изключи по реда на чл. 183 ГПК копие на представен по делото документ, когато страните не спорят, че такъв съществува, със съдържание и авторство, идентични с копието, и в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК относно условията за приложението на чл. 183 ГПК, в частност нужно ли е изрично искане на страна по делото за представяне на оригинал на писмен документ и изрично определение на съда, че изключва копието от доказателствения материал поради непредставяне на оригинала.

Съставът на Върховния касационен съд, по реда на чл. 290 ГПК дава следните отговори:

Документите на хартиен носител могат да бъдат представяни по делото в препис, както и в ксероксни копия или сканирани копия. Важното е във всички тези случаи да са заверени от страните, за да имат качеството на доказателствено средство. Оригиналът трябва да бъде представен от страната при поискване от съда, като целта е установяване на първо място, че такъв документ съществува в действителност, съответно какво е действителното му съдържание, също дали то съответства на копието. Нуждата от представяне на оригинал на документа е налице и когато копието е неясно, нечетливо, а още и когато документът, представен в копие, бъде оспорен по смисъла на чл. 193, ал. 1 ГПК – за проверка на неговата автентичност и/или истинност.

Когато няма спор между страните, че документ със съдържание, напълно съответстващо на представеното копие съществува, няма смисъл да се изисква оригиналът, още по-малко да се прилага последицата по чл. 183, изр. 2 ГПК при непредставянето му, ако копието на документа е ясно и четливо и за съда няма съмнения за симулативност на процеса.

В решение № 362/15.07.2010 г. по гр.д. № 536/2010 г. на II г.о е прието, че е нужно изрично искане на страна по делото за представяне на оригинал на писмен документ и изрично определение на съда, че изключва копието от доказателствения материал поради непредставяне на оригинала.

Настоящият състав не споделя това тълкуване на чл. 183 ГПК, Както стана ясно и от разясненията по-горе, предвид целта на искането, както и задълженията по чл. 7, ал. 1 ГПК да съдейства на страните за изясняване на делото от фактическа и правна страна, а съгласно принципът за установяване на истината чл. 10 ГПК, да им осигурява възможност и им съдейства за установяване на фактите от значение за решаване на делото, съдът може и служебно да задължи страна да представи оригинала на заверено копие на документ, без нарочно искане от насрещната стана. Това е не само възможност, но и задължение на съда в случаите, когато сам намери, че представеното копие е нечетливо или има съмнения, че е непълно, както и при заявено в срок оспорване по чл. 193, ал. 1 ГПК, когато трябва да извърши проверка на истинността на документа.

За да изключи завереното копие на представен по делото документ, съдът задължително следва, изисквайки оригинала, да посочи, че това е последицата от непредставянето му. Постановяване на изрично определение по чл. 183, изр. 2 ГПК, преди даване ход на устните състезания, способства за яснота за страните относно обема на доказателствения материал по делото, но не е задължително. Изключването на документ или друго доказателство, събрано по делото, може да стане и при анализ на доказателствата със съдебното решение. Съгласно чл. 193, ал. 2 ГПК изрично е разпоредено, че съдът дължи определение, с което да признае или, че оспорването на документа не е доказано, или че той е истински, но дори в този случай, ако съдът не го стори изрично, произнасяне по въпроса е достатъчно да извърши в мотивите на съдебното решение.

В заключение, съдът може служебно, и без нарочно искане на страна по делото, да изиска оригинала на документ по реда на чл. 183 ГПК, като може да изключи копието от доказателствения материал поради непредставяне на оригинала и без постановяване на нарочно определение преди даване ход на устните състезания.

По касационните оплаквания:

Касаторът твърди неправилност на атакувания съдебен акт поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и противоречие с материалния закон. Иска отмяна на въззивното решение и постановяване на друго, с което исковете да бъдат изцяло отхвърлени. Моли за присъждане на съдебноделоводни разноски.

Ответникът по касация М.С.С. не отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК. В открито съдебно заседание, чрез адв. Л., изразява становище за неоснователност на жалбата. Моли за присъждане на разноски.

Съставът на Върховния касационен съд, за да се произнесе, съобрази следното

В. С градски съд, като потвърдил решението на първостепенния Софийски районен съд, осъдил М.А.С. да заплати на М.С.С., на основание „чл. 79 във вр. с чл. 232, ал. 2 ЗЗД“, сумата от 14 100 лева, представляваща неизпълнено задължение за заплащане на наемна цена по договор от 05.02.2015 г. за наем на недвижим имот, находящ се в [населено място],[жк][жилищен адрес] за периода от 15.02.2015 г. до 15.02.2016 г., ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата, считано от 28.04.2016 г. до окончателното издължаване, както и съдебноделоводни разноски в размер на 1974 лв., сторени в първа инстанция (диспозитивът на въззивното решение е непрецизен – предметът е очертан с „обжалваната част“, а коя е тя следва да се установява от мотивите) Ответникът по иска М.А.С. е осъден да заплати на адвокат Г.Ц.Л. сумата от 953 лева (според мотивите на определението по чл. 248 ГПК), на осн. чл. 38, ал. 2 от ЗАдв (ЗАКОН ЗА АДВОКАТУРАТА) за процесуално представителство на ищеца М.С.С. във въззивното производство, а според диспозитива – „сумата 980 лв. 953 лв.“.

Първоинстанционното решение, с което искът по чл. 233, ал. 2 ЗЗД е отхвърлен за разликата над 14 100 лв. до 15 000 лв. не е обжалвано и е влязло в сила.

За да постанови този резултат, въззивният съд установил, че между М.С.С., в качеството му на наемодател и М.А.С., в качеството му на наемател, е сключен договор за наем на описания в исковата молба недвижим имот от 05.02.2015 г. Съгласно чл. 1 от Раздел I от същия, наемодателят е предоставил на наемателя за временно и възмездно ползване апартамент /№/, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес]. Срещу предоставеното ползване наемателят се е задължил да заплаща на наемодателя месечна наемна цена в размер на 600 лева (чл.5), а в случай, че имотът бъде преотдаден и/или преотстъпен на друго лице за съвместно и/или самостоятелно ползване, наемателят дължи месечната наемна цена в двоен размер (чл.4). Съдът установил, че наемодателят е изпълнил задължението си да предостави на наемателя ползването на имота. Установено е, че всяка от страните по делото е представила в първоинстанционното производство копие от договор за наем с една и съща дата - 05.02.2015 г., но с различно съдържание. На страните е указано да представят оригинала на договора за наем, от който се черпят права. Само ищецът М.С.С. е предоставил в открито съдебно заседание от 31.05.2018 г. оригинала на договора за наем, копие от който е представен с исковата молба и първоинстанционният съд е констатирал пълна идентичност на оригинала и копието. Ответникът М.А.С. не е предоставил оригинала на предоставеното с отговора на исковата молба копие от договора за наем нито в първоинстанционното, нито във въззивното производство. Поради това въззивният съд намерил, че преписа на договора, представен от ответника следва да се изключи от доказателствения материал. Приел, че страните са обвързани от договора за наем, представен от ищеца с исковата молба. Обяснил, че формалната доказателствена сила при частните документи задължава съда да приеме, че лицето подписало документа е автор на направеното изявление. Ищецът не бил провел доказване за неавтентичността на същия. Установено е, че наемателят е ползвал имота, ведно с трети лица, поради което дължи наемна цена в двоен размер, а именно – 1200 лв. Приел, че ответникът не е ангажирал доказателства за заплащане на наемната цена, с изключение на една вноска от 300 лв. поради което уважил иска по чл. 233, ал. 2 ЗЗД в размер на 14 100 лв. Присъдил и лихва за забава върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба.

При служебно извършената проверка, касационната инстанция не откри пороци, водещи до недопустимост или нищожност на обжалваното решение.

Въззивният съд, извън спорния предмет, направил извод, че доказателствената сила на авторството на договора, представен от ищеца, не е оборена. Доколкото изобщо липсва спор за авторство, то не е било налице и оспорване на документа, така че и съдът недопустимо се е произнесъл на практика по чл. 193 ГПК. Квалификацията на страната, че е направил „оспорване“ по чл. 193 ГПК не ангажира съда, той е този който подвежда процесуалните действия на страните към съответните правни норми. Има два писмени договора, представени по делото в заверени копия, като никоя от страните не оспорва, че ги е подписала – ответникът твърди, че представеното копие от ищеца е типова бланка, по-късно съдоговорителите подписали договора по неговия екземпляр, който уреждал действителните им отношения. Ищецът твърди, че вторият договор, действително бил подписан и от него, но по молба на ответника, за да го представи в поделението, където служи, но истинските отношения са уредени по представения от С. екземпляр. В случая, всяка от насрещните страни твърди, че представеният от другата страна договор в частта относно условията на уговорената между съконтрахентите цена, не отговаря на действителното споразумение, т.е. твърдението е за относителна симулативност на договора, представен от насрещната страна, прикриващ действителната воля по спорната клауза. Съществуването на писмените договори, както и признанието на всяка от страните, че е подписала екземпляра, представен от насрещната страна, са обстоятелства от значение за приложение на хипотезата на чл. 165, ал. 2 ГПК - прави вероятно твърдението на всяка от страните, че съгласието относно цената по документа, ползван от насрещната страна, е симулативно. Първостепенният е съд отказал да допусне гласни доказателства по незаконосъобразния в случая аргумент, че не може със свидетелски показания да се оспорва съдържание на подписан от страните писмен договор – те са за установяване действителната воля на страните, съвпадаща с един от двата подписани и от двете страни договора. Тя пък няма как да се определи от това кой от документите ще бъде представен в оригинал, щом няма съмнение, че такъв, така или иначе, има и е ясно неговото съдържание. Симулативно волеизявление има направено по един от двата договора; то не е невярно, а е невалидно, правният акт (волеизявлението) бива валиден или невалиден, но не може да бъде верен или неверен, без значение как го квалифицират терминологично страните.

Изобщо няма приложение и хипотезата на чл. 183 ГПК в случая. Оригиналите на документите не са нужни за установяване съществуването на наемния договор, съответно дали те съответстват изцяло на представените заверени ксерокопия. С представянето им не може да се установи действителната (прикритата) уговорка, а и след като страните изобщо не спорят, че и двата документа съществуват в правния мир със съдържание, идентично на ксерокопията, съдът не се нуждае от тях, за да установи наличие на наемно правоотношение.

В заключение, въззивното решение е неправилно и следва да бъде касирано. Евентуално допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила относно допускане на гласни доказателства в настоящата инстанция няма как да бъдат коригирани – не са част от касационните доводи по чл. 281 ГПК, а и са били извън въззивната проверка, доколкото не е имало оплакване в този смисъл във въззивната жалба и в отговора към нея.

По делото не е спорно, че между ищецът М.С.С., в качеството му на наемодател и ответникът М.А.С., в качеството му на наемател, е сключен договор за наем на описания в исковата молба недвижим имот от 05.02.2015 г. Наемателят е ползвал имота през исковия период от време, като се установява плащане еднократно на сума от 300 лв. При наличните доказателства, налице е признание, че е уговорена цена минимум от 600 лв. Относно наличие на допълнителни уговорки, при осъществяването на които да се променя така посоченият размер, няма безспорни доказателства.

Представянето на оригинала на договора, който е в държане на ищеца, не влияе върху този извод. В случая има два писмени договора, като съдът няма данни, даващи му основание да приеме по безспорен начин по кой от двата договора е действителното постигнато от съдоговорителите съгласие за размера на месечния наем. Ищецът обаче е този, чиято е тежестта да установи наличието на наемно правоотношение при твърдените условия – доказването трябва да е пълно и главно; това на ответника по спорния факт в случая е насрещно и е достатъчно да е непълно – да разколебава убедеността в твърдението на ищеца. Съдът намира за безспорно доказана цена, тази по съвпадащите твърдения на страните, като част от по-голямата сума, претендирана от ищеца С..

Искът е частично основателен, доводите на ответника, че дължи наемна цена при друга уговорка, различна от търсената от ищеца, не го освобождава изцяло от задължението да плати по чл. 233, ал. 2 ЗЗД (наличието на специална норма дерогира приложението на общата, поради което цитирането на чл. 79 ЗЗД няма място при правната квалификация на иска, никоя от двете норми не е препращаща, за да е налице привръзка между тях).

Като краен резултат, въззивното решение следва да бъде частично изменено, като искът по чл. 233, ал. 2 ЗЗД бъде отхвърлен за разликата над 7 050 лв.

Съдът намира за нужно да укаже, че диспозитивът на въззивното решение следва да е съобразено с правораздавателната дейност на въззивната инстанция и ясно и точно да отговаря на постановеното по материалноправния спор. Въззивният съд, който е съд по съществото на спора, не „уважава” или „оставя без уважение” въззивната жалба, а в рамките на сезирането, като се произнася по материалноправния спор, съответно потвърждава изцяло или частично първостепенното решение, отменя изцяло или частично същото и пререшава правния спор. В случаите, когато първоинстанционният съдебен акт е обжалван частично, от диспозитива на въззивното решение трябва да е несъмнено и точно как се е произнесла втората инстанция именно в тази част. Мотивите не са част от диспозитива, нито очертават силата на присъдено нещо, съответно не се ползват с изпълнителна сила и коститутивно действие.

Относно съдебноделоводните разноски:

Ищецът М.С.С. има право на тези, сторени във всички инстанции по делото, съразмерно уважената част от иска – 1004,39 лв., сторени в първа инстанция и 900 лв., направени пред ВКС.

От своя страна дължи на ответника М.А.С. разноските по делото съразмерно отхвърлената част от иска - 940 лв. за първа инстанция и 155, 11 лв. за касационна инстанция.

Във въззивното производство С. е представляван от адв. Л. при условията на чл. 38, ал. 1 ЗА. Съразмерно уважената част от исковете, съдът определя възнаграждение на адвоката в размер на 500 лв., платимо от ответника по иска М. С.

МОТИВИРАН от горното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ въззивно решение №3158/02.05.2019 г., постановено от Софийски градски съд по гр.д. № 7520/2018 г., допълнено в частта за разноските с определение № 22762/03.10.2019 г., в частта, с която М.А.С. е осъден да заплати на М.С.С. сумата в размер над 7050 лв., на осн. чл. 233, ал. 2 ЗЗД, както и изцяло относно съдебноделоводните разноски и вместо това

ПОСТАНОВИ:

ОТХВЪРЛЯ иска, предявен от М.С.С. против М.А.С. за сумата над 7050 лв.,представляваща неизпълнено задължение за заплащане на наемна цена по договор от 05.02.2015 г. за наем на недвижим имот, находящ се в [населено място],[жк][жилищен адрес], за периода от 15.02.2015 г. до 15.02.2016 г., на осн. чл. 233, ал. 2 ЗЗД, както и обезщетение за забава в размер на законната лихва върху отхвърлената част от главницата, считано от 28.04.2016 г. до окончателното издължаване.

ПОТВЪРЖДАВА въззивно решение №3158/02.05.2019 г., постановено от Софийски градски съд по гр.д. № 7520/2018 г., допълнено в частта за разноските с определение № 22762/03.10.2019 г., в частта, с която М.А.С. е осъден да заплати на М.С.С. сумата в размер от 7050 лв., на осн. чл. 233, ал. 2 ЗЗД и обезщетение за забава в размер на законната лихва върху тази главница, считано от 28.04.2016 г. до окончателното издължаване.

ОСЪЖДА М.А.С. да заплати на М.С.С. сумата в размер на 1904,39 лв., представляващи разноски по чл. 78, ал. 1 ГПК, направени в производството по делото във всички инстанции.

ОСЪЖДА М.А.С. да заплати на адвокат Г.Ц.Л. сумата от 500 лева, на осн. чл. 38, ал. 2 от ЗАдв (ЗАКОН ЗА АДВОКАТУРАТА) – адвокатски хонорар за процесуално представителство на ищеца М.С.С. във въззивното производство.

ОСЪЖДА М.С.С. да заплати на М.А.С. сумата в размер на 1095,11 лв., представляващи разноски по чл. 78, ал. 3 ГПК, направени в производството по делото във всички инстанции.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: