Р Е Ш Е Н И Е

№ 29

гр.София, 06.08.2020 год.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

В.К.С на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, ІІ гражданско отделение, в открито съдебно заседание на осми юни две хиляди и двадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА

ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА

ГЕРГАНА НИКОВА

при участието на секретаря Т. И., като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 2426 по описа за 2019 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 и сл. ГПК.

Образувано е по касационната жалба на Е.И.Ц. и С.Т.Ц., чрез пълномощника им адв. П. З. и от О. Р, чрез адв. Р. Н., против въззивното решение № 5088 от 12.11.2018 год. по гр. д. № 681/2018 год. на Благоевградския окръжен съд, с което е потвърдено първоинстанционното решение от 24.04.2018 год. по гр. д. № 724/2016 год. на Разложкия районен съд. С него е прието за установено по отношение на касаторите, ответници по иска, че наследниците на К.Т.К., починал на 28.07.1968 год., са собственици на реална част от поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място] с площ 1 099 кв. м., попадаща в неговата източна част, при граници на частта: шосето [населено място] - [населено място], шосето [населено място] – м. „К.” и останалата част от имота, по наследство и реституция по ЗСПЗЗ, като Е. и С. Ц. са осъдени да им предадат владението върху този имот, както заедно с общината солидарно да понесат направените от ищеца К.И.К. разноски.

Касаторите поддържат становище за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, с искане за отмяната му и вместо това се постанови друго, с което предявените искове бъдат отхвърлени, евентуално делото се върне за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Касаторите Ц. претендират присъждане на направените по делото разноски.

Ищецът К.И.К., ответник в настоящето производство оспорва жалбата като неоснователна, по изложените в представения писмен отговор съображения, като претендира и присъждане на направените разноски.

Върховният касационен съд, в настоящият състав на Второ гражданско отделение, като взе предвид доводите на страните и въз основа на събраните доказателства, приема следното:

Касационните жалби са допустими, като подадени от легитимирани страни по делото, в срока по чл. 283 ГПК и са насочени срещу решение на въззивен съд, допуснато до касационно обжалване с определение № 100 от 5.03.2020 год. на ВКС. В него е прието, че с оглед потвърдителния диспозитив на въззивното решение произнасянето на решаващия съд е по отношение на наследниците на бившия собственик на имота К.Т.К., починал на 28.07.1968 год., а не по отношение на предявилия иска за собственост един от тях - К.И.К.. При тези данни за конституираните страни и произнасянето на въззивния съд с потвърдителния диспозитив, касационното обжалване е допуснато за проверка на валидността и процесуалната допустимост на решението, на основание чл. 280, ал. 2 ГПК, при съобразяване задължителните разяснения в т. 1 на ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС.

С обжалваното решение, в правомощията на въззивна инстанция в производство по реда на чл. 258 ГПК окръжният съд, гр. Благоевград приел, че наследниците на К.Т.К., починал през 1968 год. /един от които е ищецът К.И.К./, се легитимират като собственици на спорния имот на релевираните основания наследство и реституция по ЗСПЗЗ. Прието е, че възражение от ответниците по реда на чл. 17, ал. 2 ГПК за провеждане на косвен съдебен контрол върху решението за възстановяване на собствеността от 29.08.1992 год. не е заявено с отговора на исковата молба, респ. в първото по делото заседание, поради което и е недопустимо оспорването на законосъобразността на решението, както и правото на собственост на наследодателя на ищеца преди образуване на ТКЗС да се въвежда за пръв път пред въззивния съд. Освен това, с оглед релевирания от тях правопораждащ факт за претендираното от тях вещно право, същите нямат и правен интерес от оспорване правата на бившия собственик към миналия момент на обобществяване на имота, тъй като не заявяват техни права към този предходен момент. Независимо от това, възражението за нищожност на решението на поземлената комисия от 1992 год. е разгледано по същество и е прието за неоснователно. Относно поддържания довод за липса на индивидуализация на имота съдът приел, че описанието му по местност, вид, площ и съседи съответства на изискванията на закона към момента на постановяване на решението на поземлената комисия, освен това индивидуализацията на бившия имот е установена с помощта на събраните свидетелски показания, както и приетото заключение на техническата експертиза. Неподписването му от член на комисията не води до релевираната нищожност поради неспазване на формата на административния акт, с оглед липсата на изрична уредба в закона относно начина на вземане на решението. Поради това следва да се приложат правилата на общия процесуален закон относно вземане на решение от колективен административен орган, съгласно които това става с обикновено мнозинство, каквото е налице в настоящия случай. С оглед издаване на решението на поземлената комисия на основание чл. 14, ал. 1 ЗСПЗЗ, редакция преди изм. й с ДВ бр. 45/95 год., при която наличието на скица не е елемент от фактическия състав на възстановяване на имотите в съществуващи /възстановими/ реални граници, въззивният съд приел решението да е валидно постановено и с оглед конститутивното му действие легитимира наследниците на бившия собственик на земеделския имот за собственици. Към момента на възстановяване на собствеността имотът е имал земеделски характер и е бил извън регулационния план на града. След изработване на кадастралната карта през 2006 год. същият представлява имот с идентификатор ***, съгласно приетото заключение на техническата експертиза, впоследствие реална част от имот ***. Съдът се е позовал на разясненията в т. 4 от ТР № 8 от 23.02.2016 год. по т. д. № 8/2014 год. ОСГК на ВКС относно допустимостта на иск за собственост върху реална част от поземлен имот, когато същата е неправилно заснета като част от съседен поземлен имот или която изобщо не е заснета като самостоятелен имот, обосновавайки я с конститутивното действие на решението на поземлената комисия, определящо възстановеното право на собственост върху описания имот. Въз основа на събраните по делото писмени и гласни доказателства и заключението на техническата експертиза е установено не само точното местонахождение на реституирания земеделски имот, но се установява, че макар и да не е нанесен в кадастралния план, същият с площ 940 кв. м. съставлява част от ПИ с идентификатор *** по кадастралната карта на гр. Разлог, одобрена през 2012 год., целият с площ 1 099 кв. м., попадащи в неговата източна част, при описаните в решението граници. Точното местонахождение на спорния имот е установено по несъмнен начин вследствие и осъществения оглед на място, с разпит на свидетелите, установяващи попадането на част от бившия земеделски имот в пътя за м. „К.” при преместването на същия в годините, като е извършен съвкупен анализ на всички събрани по делото доказателства.

Въззивният съд приел, че не се установява от събраните доказателства община Разлог да е придобила правото на собственост върху ПИ с идентификатор ***, в т. ч. и на сочените в представения акт за частна общинска собственост № 1232 от 2.05.2012 год. правни основания – чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОбС, във вр. с пар. 42 ПЗР към ЗИД на ЗОбС. С оглед липсата на правопораждащо действие на този акт, съгласно чл. 5, ал. 3 ЗОбС, към момента на легитимирането на общината с него, на наследниците на К. К. вече е била възстановена собствеността върху реална част от този поземлен имот с площ от 940 кв. м., в източната му част, при описаните съседи, на основание издаденото през 1992 год. решение на поземлената комисия.

При липсата на доказателства общината да е придобила право на собственост върху поземления имот № *** същата не е могла и да го прехвърли на основание сключения с ответника Е. Ц., по време на брака му с другата ответница, договор за покупко-продажба. Възражението на ответниците Кьосеви, което противопоставят на предявения срещу тях ревандикационен иск, е неоснователно, поради което и владението им върху спорния имот е без основание. Макар и валидно сключен с общината договорът от 28.09.2012 год. няма вещнопрехвърлително действие и не може да ги легитимира като собственици на спорния имот, поради което и съдът е приел за установено по отношение на тях и общината, че наследниците на К.Т.К., бивш жител на [населено място], починал на 28.07.1968 год., са собственици на спорния имот и е уважил ревандикационния иск.

Искът за собственост е предявен от един от наследниците на бившия собственик – К.И.К., а произнасянето е по отношение на всички наследници на бившия собственик, без същите да са страна по делото.

По правния въпрос, по който е допуснато касационното обжалване, настоящият състав намира следното: Процесуалната недопустимост на съдебното решение е налице, когато е разгледан спор, който не е подведомствен на съдилищата – чл. 14 ГПК, или не е подсъден на съответния съд; когато е разгледан непредявен иск или съдът се е произнесъл при ненадлежно упражнено право на иск – по нередовна искова молба, при липса на положителна процесуална предпоставка или при наличие на отрицателна процесуална предпоставка за възникването и надлежното упражняване на правото на иск. Същата правна последица възниква и в случай, че съдът се е произнесъл извън спорния предмет, като е присъдил нещо различно от заявеното искане или извън него.

Предмет на делото е спорното материално право, което се индивидуализира с основанието му – юридическия факт, който го поражда, съдържанието му и чрез субектите на правоотношението. Главните страни в процеса, съгласно чл. 26, ал. 1 ГПК са лицата, от чието име се търси защита на това спорно право и лицата, срещу които се търси същата. Надлежното упражняване правото на иск относно спорното субективно материално право предпоставя участието в процеса на надлежните страни, като спазването на процесуалните правила, свързани с надлежното упражняване правото на иск, в т. ч. и относно редовността на искова молба е служебно задължение на съда с оглед осигуряване валидността на производството по разглеждане на спора и обезпечаване валидността на съдебния акт, с който същият се разрешава.

Предявилият иска за собственост на спорния имот К.И.К. е един от наследниците на бившия собственик, като той не може да търси защита с предявения иск на правата на другите наследници /чл. 26, ал. 2 ГПК/. Затова и формулирания в исковата молба петитум за защита на чуждите права обосновава нередовността й, която не е констатирана от съда, нещо повече – съдът се е произнесъл, като признал правото на собственост, без да е индивидуализиран неговият носител. Недопустимо е признаването на спорното право по отношение на всички наследници на бившия собственик, най-напред поради това, че такива искове от тях не са предявени, с оглед недопустимостта на предявяването на чужди права от ищеца К. К., и на второ място – липсата на посочена страна в съдебното решение препятства възможността то да прояви правните си последици по отношение на субективните предели на силата на пресъдено нещо, т. е. да бъде очертан кръга на лицата, обвързани от силата на пресъдено нещо. Същата важи само относно спорното право между страните по делото, като посочването им е част от съдържанието на решението- чл. 236, ал. 1, т. 4 ГПК.

Непосочването на страните по спора за собствеността на описания недвижим имот представлява порок на съдебното решение, тъй като спорното материално право, предмет на делото, не е индивидуализирано по един от белезите си. Този порок е предпоставен от съществуващото противоречие между твърденията в обстоятелствената част на исковата молба и заявения петитум, сочещи на правен интерес от защита на субективното материално право на предявилия иска ищец, но не и на останалите наследници на бившия собственик, които не са предявили иск. Въпреки това петитумът касае защита на правата на всички наследници на бившия собственик на имота, каквато защита на чужди права от името на предявилия иска е недопустима. Тази нередовност в исковата молба е довела до разглеждане на спора по отношение на всички наследници на бившия собственик, което извън това, че не са посочени, същите не са и надлежни страни в производството. Поради това и решението не може да ги обвърже с последиците си, като същото е процесуално недопустимо.

Въззивният съд не е констатирал горната нередовност в исковата молба, поради което и постановеното от него потвърдително решение също е процесуално недопустимо. Поради това и двете решения следва да се обезсилят, като делото се върне на първоинстанционния съд за отстраняване нередовността на исковата молба относно надлежната процесуалната легитимация по спора за правото на собственост върху процесния недвижим имот, с оглед съществуващото противоречие в подадената искова молба от един от наследниците на бившия собственик за защита правата на всички наследници. За този извод са приложими съответно разясненията в т. 5 от ТР № 1/2013 год. на ОСГТК на ВКС.

При новото разглеждане на делото съдът следва да се произнесе по направените в настоящето производство разноски, съгласно чл. 294, ал. 2 ГПК.

Водим от горното и на основание чл. 293, ал. 4, във вр. с чл. 270 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.

Р Е Ш И :

ОБЕЗСИЛВА въззивното решение № 5088 от 12.11.2018 год. по гр. д. № 681/2018 год. на Благоевградския окръжен съд и потвърденото с него първоинстанционното решение № 2329 от 24.04.2018 год. по гр. д. № 724/2016 год. на Разложкия районен съд и

ВРЪЩА ДЕЛОТО за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния районен съд, гр. Разлог.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: