Р Е Ш Е Н И Е

№ 12

гр. София, 08.09.2020 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

В.К.С на Р. Б, Второ гражданско отделение, в открито съдебно заседание на седемнадесети февруари през две хиляди и двадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА

ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА

ГЕРГАНА НИКОВА при участието на секретаря Т. И, изслуша докладвано от съдия Г. Н гр.дело № 1924 по описа за 2019 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.

С определение № 459 от 13.11.2019 г. на ВКС, ІІ г.о. по настоящето дело е допуснато касационно обжалване на въззивно решение № 73 от 22.02.2019 г., постановено по в.гр.д.№ 18/2019 г. на ОС – Русе, за да се провери неговата допустимост.

С подадената в срока по чл. 283 ГПК касационна жалба от Д.И.Д. и приподписана съгласно чл. 284, ал. 2 ГПК от пълномощник по чл. 32, т. 2 ГПК с юридическа правоспособност – съпругата на касатора Д. Д., се поддържа, че обжалваното решение е недопустимо, тъй като обективира произнасяне по непредявен иск. Поддържа евентуално становище, че решението е неправилно при позоваване на всички основания за отмяна по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Претендира присъждането на разноски.

Ответниците по касация Г.К.Т., С.И.Т. и П.К.М., представлявани от адвокат И. И. от АК – Русе, поддържат, че жалбата е неоснователна. Претендират разноски.

Състав на ВКС, Второ отделение на гражданската колегия, след преценка на изложените с касационната жалба основания за отмяна и в правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК и чл. 293 ГПК, намира следното:

В обстоятелствената част на исковата молба, предявена от Г.К.Т., С.И.Т. и П.К.М. срещу Д.И.Д., е изложено, че по РП на гр. Русе, [жк]от 1960 г., изменен в резултат от сключена през 1971 г. между К.З.Т. и И.З.Т. съдебна спогодба, са съществували три парцела, образувани от имот с пл.№ *, кв.*, а именно: парцел *, * и *, всеки от които с площ от по 720 кв.м. По силата на спогодбата парцел * бил изключителна собственост на К.З.Т. (като за този имот ищците Г.К.Т. и С.И.Т. са частни правоприемници на К.З.Т.), а парцел * бил изключителна собственост на И.З.Т.. Парцел * останал съсобствен на К.З.Т. (починал на 13.07.1992 г. и наследен от ищците Г.К.Т. и П.К.М.) и И.З.Т.. Имотите, собственост на И.З.Т., били придобити от ответника по иска Д.И.Д. (понастоящем – касатор). Със съдебно-спогодителния протокол от 15.02.1971 г. била поделена собствеността върху построените в парцел * сгради и било разпределено ползването на терена. Като граница на последното била определена линия, успоредна на страничните регулационни линии (представляващи граници на парцел * с парцели * и *) и разположена на по 7 м. от тези линии. С исковата молба се поддържа, че съсобствеността върху парцел * не е прекратена и понастоящем. Въпреки това, в одобрената през 2006 г. кадастрална карта вместо да са нанесени три имота, които да са съответни на трите отредени за имот с пл.№ *, кв. * парцела, били отразени два имота – ПИ с идентификатор *** и ПИ с идентификатор ***. Това от една страна не съответства на собствеността, наред с което двата имота не са равни по площ. Вместо да са по 1 080 кв.м. всеки, записаният на името на ответника ПИ с идентификатор *** е с площ 1 104 кв.м., а записаният на името на ищеца Г.К.Т. ПИ с идентификатор *** е с площ 1 047 кв.м., т.е. с 33 кв.м. по-малко от притежаваното от ищците.

При твърдение, че считат, че при заснемане на кадастралния план не са били взети предвид имотните граници, отговарящи на правото на собственост и е налице грешка в кадастралната основа, с молба вх.№ 9859 от 06.03.2018 г. ищците са формулирали петитум да се признае за установено, че е налице грешка в кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със Заповед РД-18-71 от 24.11.2006 г. на ИД на АК по отношение на имотите *** и ***, като вместо образуваните два имота следва да съществуват три имота с граници и размер, съобразно действащия към 1971 г. регулационен план на кв. Долапите, а именно УПИ *, УПИ * и УПИ * с площ от по 720 кв.м. всеки, а в случай, че тази претенция е неоснователна, при условията на евентуалност съдът да приеме, че е налице грешка в кадастралния план и кадастралните регистри относно границата на тези имоти и същата следва да бъде определената с Протокол от 15.02.1971 г. по гр.д.№ 495/1971 г. по описа на РС – Русе граница за реално ползване на имот *, а именно права линия отстояща на по 7 линейни метра от регулационните линии, разделящи съответно парцели *, * и * и успоредна на тези регулационни линии.

С атакуваното въззивно решение е потвърдено решението на първата инстанция (№ 1686 от 26.10.2018 г., постановено по гр.д.№ 7372/2017 г. на РС – Русе, за чиято неразделна част е обявено Приложение № 1 към заключението на вещото лице Г. Ф., л. 74 от делото), със следния диспозитив: „Признава за установено по реда на чл. 54, ал. 2 ЗКИР, по отношение на ответника Д.И.Д., че е налице грешка в кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със Заповед № РД-18-71 от 24.11.2006 г. на ИД на АК по отношение на имотите *** и ***, находящи се в [населено място],[жк], № 5 - № 7, като вместо образуваните два имота следва да съществуват три имота с граници и размер, съобразно действащия към 1971 г. регулационен план на[жк], а именно УПИ *, УПИ * и УПИ * с площ от по 720 кв.м. всеки имот.“. Предвид уважаването на „главния иск”, съдилищата не са разгледали и не са се произнесли по „евентуалния иск”. В изложените както от районния, така и от окръжния съд мотиви е прието, че предявеният иск е такъв с правно основание чл. 54, ал. 2 ЗКИР, предмет на който е установяване на право на собственост към момента на влизане в сила на кадастралната карта.

Произнасянето на инстанциите по съществото на спора, обективирано с потвърдения от въззивния съд диспозитив на първоинстанционното решение, на първо място свидетелства за произнасяне по иск за факт – че е налице несъответствие в начина, по който в кадастралната карта е отразена част от земната повърхност, която следва да е разграничена в три самостоятелни терена (графично показани в Приложение № 1 от л. 74 от делото на РС), вместо в два. По силата на чл. 124, ал. 4 ГПК, обаче, исковете за установяване съществуването или несъществуването на факти с правно значение са допустими само в случаите, предвидени в закон. Не съществува позитивно-правна норма, която да допуска предявяването на иск за установяването на факт от вида на отразения в диспозитива на потвърденото от въззивния съд първоинстанционно решение. С оглед липсата на позитивно-правна регламентация в смисъла на чл. 124, ал. 4 ГПК, произнасянето на инстанциите по съществото на спора се явява процесуално недопустимо и като такова подлежи на обезсилване.

Преценявайки каква следва да бъде надлежната последица от обезсилването на въззивния акт, касационната инстанция отчита, че съдържанието на обстоятелствената част на исковата молба сочи на предприета от ищците защита при условията на чл. 54, ал. 2 ЗКИР, доколкото поддържат наличие на грешка в кадастралната карта, състояща се в заснемане по кадастралната карта, без да са взети предвид имотните граници, отговарящи на правото на собственост. При съобразяване на изложеното в обстоятелствената част, ВКС приема, че въззивният съд се е произнесъл по нередовна искова молба, в която е налице несъответствие между изложението на обстоятелствата по чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК, на които се основава иска (които сочат на спор за собственост) и искането по чл. 127, ал. 1, т. 5 ГПК (формулирано като такова за установяване на факт). Наличието на съответствие между основание и петутим е предпоставка както за надлежното упражняване на правото на иск, така и за ефективното упражняване на правото на защита от страна на ответника. Допуснатият от първоинстанционния съд пропуск да изиска уточнения по реда на чл. 129, ал. 1 и 2 ГПК е следвало да бъде констатиран и отстранен от въззивния съд. Съобразно разясненията по т. 4 от ТР № 1 от 17.07.2001 г. на ВКС, ОСГК (които в тази им част, съобразно т. 5 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, са актуални и при действието на ГПК /в сила от 01.03.2008 г./), въззивният съд, като инстанция по същество, разполага с правомощията да извърши съответните процесуални действия, водещи до отстраняване нередовността на исковата молба, като последиците ще са различни в зависимост от изпълнението на указанията.

В случая въззивният съд е постановил решението си, без да е изпълнил задължението по чл. 129, ал. 1 ГПК да провери редовността на исковата молба. Това е довело до неизпълнение на задължението да постанови допустим съдебен акт по съществото на спора. От своя страна касационната инстанция служебно следи за допустимостта на обжалваното пред нея въззивно решение, дори оплакване за недопустимост на акта да не е въведено с касационната жалба или въведеното от касатора да не съвпада с констатираното от ВКС. При констатация, че е приета за разглеждане нередовна искова молба, ВКС процедира в зависимост от дефекта, който обуславя тази нередовност. Когато нередовността се отнася до съществото на делото (уточняване на основанието или петитума на иска), същата не е отстранима пред касационната инстанция, поради което решението следва да се обезсили, а делото да се върне на въззивния съд за предприемане на надлежните процесуални действия с цел отстраняване на нередовността.

След връщане на делото, новият състав на Окръжен съд – Русе ще следва да даде указания на ищците да формулират искане, кореспондиращо с изложените обстоятелства като основание на иска. При преценката дали нередовността на исковата молба е отстранена, съдът ще следва да съобрази задължителните разяснения, направени с ТР № 8 от 23.02.2016 г. по тълк.д.№ 8/2014 г. на ВКС, ОСГК, съгласно които искът с правна квалификация чл. 53, ал. 2, изр. 2 ЗКИР (първоначална редакция, сега чл. 54, ал. 2 ЗКИР) е положителен установителен иск за собственост (а не за факт). С оглед съдържанието на направените уточнения въззивният съд ще следва да извърши самостоятелна преценка за съществуването на правото на иск. При евентуален положителен извод в тази насока, съдът ще следва да прецени налага ли се даването на нов срок за подаването на отговор на исковата молба, като се съобрази и с разясненията, дадени с тълкувателните мотиви на Решение № 305 от 02.12.2013 г. по гр.д.№ 1449/2012 г. на ВКС, ІV г.о. (съгласно които съдът определя нов срок за отговор в случаите, когато нередовността е по чл. 127, ал. 1, т. 3, т. 4 и т. 5 ГПК). Едва при наличие на редовна искова молба и положителен извод за допустимост на претенцията ще следва да се пристъпи към разглеждане на спора по същество при съобразяване и на становищата, възраженията и оспорванията, заявени още с първоначалния отговор на исковата молба (предвид констатацията на касационната инстанция, че съставеният от районния съд доклад в първото съдебно заседание не отразява подадения от ответника в срока по чл. 131 ГПК отговор на исковата молба и заявените с него възражения срещу исковата молба, обосновано оплакване във връзка с което е заявено с въззивната жалба в подкрепа на доводите за нарушено право на защита), както и с евентуално постъпил нов отговор на исковата молба. При произнасянето по съществото на спора и при условие, че ответникът продължава да поддържа основното си възражение, че е собственик по силата на дворищната регулация и покупката от 2008 г., следва да се съобрази също така тълкуването за понятието „приложен план”, направено с т. 2 от ТР № 3 от 15.07.1993 г. по гр.д.№ 2/1993 г. на ВС, ОСГК, както и разясненото с общите мотиви на Решение № 102 от 30.05.2016 г. по гр.д.№ 5728/2015 г. на ВКС, І г.о. (съгласно които, ако фактическата власт върху придадени по регулация части е била упражнявана повече от 10 години, счита се, че регулацията е приложена и правото на собственост върху придадените части е придобито по силата на регулацията, а не по причина придобиването му по давност). В тази връзка следва да се подчертае активната роля на съда за изясняване на спора от фактическа страна, като се наблегне при новото разглеждане на делото да бъде изпълнено и задължението по чл. 146, ал. 2 ГПК, а при обсъждане на експертните заключения да се спазва разпоредбата на чл. 202 ГПК и да не се преповтаря безкритично съдържащо се в експертизата становище по въпрос от правен характер, какъвто е този дали един регулационен план е приложен или не. При евентуално постановяване на нов въззивен акт по съществото на спора следва да се приложат разясненията на ТР № 8 от 23.02.2016 г. по тълк.д.№ 8/2014 г. на ВКС, ОСГК, съгласно които (с изключение на хипотезата по чл. 16, ал. 1 ЗУТ, която в случая не е налице) съществуването на спорното право се установява към момента на предявяване на иска, респективно - към момента на приключване на съдебното дирене в инстанцията по същество при условията на чл. 235, ал. 3 ГПК (за разлика от иска по чл. 32, ал. 1, т. 2 ЗТСУ отм. , установяването на правото на собственост при който е към момента на влизане в сила на кадастралния план, в какъвто смисъл се съдържат несъответни на задължителното тълкуване на закона мотиви както в решението на районния съд, така и в атакуваното решение на окръжния съд).

По разпределянето на отговорността за разноските, включително за защитата пред ВКС, следва да се произнесе новият състав на въззивния съд съгласно чл. 294, ал. 2 ГПК.

Воден от изложеното и на основание чл. 293, ал. 1 и 2 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение

Р Е Ш И :

ОБЕЗСИЛВА въззивно решение № 73 от 22.02.2019 г., постановено по в.гр.д.№ 18/2019 г. на ОС – Русе.

ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: